Илияс Есенберлин
Омагьосаният меч (6)

I

Владетелят на Моголистан Иса Буга скучаеше в своя тих прохладен дворец. Нищо не можеше да развесели преситената му душа: нито приказните градини на древния град Алмалък, нито величественият вид на планината Алатау, нито веселите и звънки като момичешки смях фонтани и изкуствени водопади по улиците на столицата му. Душата му не се зарадва дори от вида на половин чувал злато, което бяха промили по бреговете на пълноводната в онези времена река Алтън-Емел и донесли му като подарък златотърсачите от рода джалаир. За да не остави без внимание такова усърдие, ханът нареди да се премери на всеки от джигитите златотърсачи по едно тепе земя покрай бреговете на същата тази река.

Той погледна през прозореца, видя скачащите от радост джигити, получили такъв неоценим дар, и се усмихна. Но веднага потрепери, сякаш студена хлъзгава змия е полазила в пазвата му. Спомни си за получената вчера вест…

Вечерта той едва дочака края на ханския съвет, а после веднага отиде при развалините на древния Алмалък, служил на далечния му предшественик Джагатай за столичен град. Тези руини бяха скъпи на хана. Тук той бе израснал, възмъжал, познал любовта. На това място той за първи път видя как баща му заповяда да убият човек…

Много отдавна, още по времето, когато баща му, султан Ваис, бил млад джигит, техният улус се намирал на десния бряг на Джейхундаря. Отсреща, на другия бряг се намирал град Мангит, построен още по времето на Тимур Куция. Той бил на разстояние един ден път от Ургенч.

Безкрайна, покрита с чакъл пустиня представлявал десният бряг на Джейхундаря, където живеели те. Там растял само горчив пелин, а в тази пустиня чергарували подвластните им каракалпаки. И досега на брега стои голяма тухлена крепост с високи и дебели стени. В средата се намират няколко двореца от сиви тухли, до тях има стопански постройки. Два века е принадлежала тя на султаните чингизиди от рода на Джагатай, а после са я нарекли Султан-Ваис-Даг…

Ден и нощ шумеше отвъд стените бясната река, като ту тук, ту там наводняваше брега и заливаше нивите и градините, отгледани от хората с огромен труд. Те и без това не бяха много върху тази изпотъпкана от пълчищата на Чингизхан земя. Неугледен вид имаха изоставените, обрасли с тръни канали. След поредното наводнение всичко отново се превръщаше в пустиня…

Иса Буга слабо си спомняше тези места, където бе живял и воювал непрекъснато баща му. Когато вдигнаха баща му върху бяла постелка и го провъзгласиха за хан на цял Моголистан, те се преместиха в Алмалък до подножието на Алатау и след избелялия бряг на Джейхундаря градът се стори на момчето като приказно видение.

В сенчестите градини и по улиците на Алмалък растяха ябълки, круши, кайсии, по зидовете се виеше разноцветно грозде. Аръците бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова досадна…

Иса Буга никога по-рано не бе виждал такова множество от хора. Човек можеше да оглушее на пазара и на съседните му улици от виковете на продавачите на вода и на сладки, от ударите на ковачите върху желязото, от воплите на дервишите и на сакатите. Тук за пръв път в живота си влезе в джамия с огромен син купол и като пълнолетен извърши намаз. И пак в Алмалък Иса Буга разбра, че освен исляма на земята съществуват и други религии.

Това стана така. Баща му хан Ваис беше много набожен човек. Веднъж на разсъмване, след първия намаз, той събуди синовете си Жунус и Иса Буга и ги поведе към стария град. Съпровождаше ги охрана от нукери. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше висока бяла постройка със зелен купол и блестящ меден кръст на върха. До него растеше стара овощна градина. Из градината сновяха молли, ишани, дервиши, харии и други хора с бели и зелени чалми. Срещу храма на гяурите беше издигната бесилка. Под нея в очакване на екзекуцията стоеше благообразен старец с голяма брада и сини очи. Беше облечен с дълга до коленете бяла ленена риза, ръцете му бяха вързани зад гърба.

Главният молла се качи на ешафода, прошепна молитва и се обърна към хан Ваис:

— О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, многоуважаеми хане Ваис, позволете ни да изпълним високата ви повеля, заверена със златния печат!

Ханът кимна:

— Разрешавам!

Главният молла, висок червенобуз мъж, сега се обърна към вързания старец:

— Ей, гяурино, нали чу! Справедливият като пророка Сюлейман, страшният като Хазрет-Али, най-великият от великите, хан Ваис разгледа греховете ти. Те са в това, че си поддържал на наша земя богуомразна църква, където с лъжа и коварство си примамвал правоверни мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската вяра. За това, гяурино Даниел, ханът на цял Моголистан те осъди на смърт… За какво ще ни помолиш преди смъртта си?

Старецът отрицателно поклати глава:

— Нищо не искам да моля от друговерци. Моля само бог да ми прости греховете! Щастието ми е голямо: бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата пак погледна към хана, който даде знак с ръка. Моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на вързания старец:

— Такова е нареждането и волята на всевишния… От името на нашия милостив хан заповядвам да обесите християнина Даниел!

Палачите веднага надянаха примката на врата на стареца, преметнаха въжето през напречната греда на бесилката и започнаха да теглят с всичка сила. Старецът постепенно се изпъваше и потрепери с цяло тяло само когато краката му се откъснаха от земята. Палачите деловито завързаха към стълба края на въжето и се поклониха на хана.

Тогава тази смърт изобщо не развълнува Иса Буга. Той гледаше на екзекуцията като на детска игра и дори запляска с ръце, когато старецът увисна във въздуха. Той не усети нито жалост, нито страх. Хареса му с каква тържественост говореше моллата, важният и сериозен вид на всички участници в екзекуцията.

Моллата отново се обърна към хана:

— О, най-велики от великите и светец на вярата! В продължение на много години тази църква служеше като огнище за развращаване на правоверните, като убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретически писания из цялата ви подвластна земя на Моголистан. Разрешете ни да разрушим това гнездо на порока!

Ханът одобрително махна с ръка. Всички ходжи, молли, харии и мюриди с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Те първо хвърлиха примка върху медния кръст и го събориха на земята, после се заеха с купола и облак прах покри небето.

Слънцето не бе успяло да се издигне високо, когато от църквата бяха останали само купчина развалини. Не беше за вярване, че сутринта тук още стоеше висока бяла постройка, построено от неизвестни уйгурски и уйсунски майстори. А насреща все така се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец.

Иса Буга тогава не знаеше, че тази църква е била строена от местни жители, част от които от край време бяха несторианци. Хановете и хакимите, управлявали Алмалък преди хан Ваис, бяха верни на обичайната мюсюлманска веротърпимост и не обръщаха внимание на старата църква в древната, рушаща се част на града. Но с идването на Ваис на ханския трон всичко се промени. Фанатичният хан Ваис реши да унищожи църквата и го направи с присъщата му жестокост.

Младият Иса Буга така и щеше да забрави това обичайно за тези времена събитие, ако не беше една среща…

Децата на хана често играеха в голямата овощна градина, която обкръжаваше разрушената църква. Един път Иса Буга изтича навътре в градината и се спря като вкопан. Под голямото разклонено дърво, където неотдавна беше заровен обесеният гяур, стоеше на колене плачещо момиче с черна рокля и с букет цветя. Тя беше на дванайсет-тринайсет години.

„Какво е това момиче? — учудено се запита юношата. — От къде се е появила тук?“ Той започна тихо да се приближава към нея. През това време момичето се изправи и Иса Буга хвана с ръка кинжала, който висеше на колана му.

— Спри! — извика той уплашено. — Знам кой си… Ти не си човек, а си породен от зъл дух — иблис!

По това време той бе прочел и слушал достатъчно приказки и не можеше да си представи, че хора могат да родят такова прекрасно създание.

Момичето имаше златисти коси и големи очи, сини и дълбоки, като водата на планинско езеро. Особено го поразиха косите й: сплетени на две дълги плитки, те се спускаха като изляти слънчеви змии до самата земя. Лицето, обрамчено от тях, изглеждаше още по-чисто и по-бяло.

„А може това да е русалка! — помисли си той. — Само русалките могат да имат такава бяла кожа и такива очи! Да, да, тя е изплувала от фонтана, за да ме омагьоса и да ме завлече под водата… Бисмилла! Бисмилла!“

Момичето пристъпи към него.

— Спри! — отново извика той ужасен.

Тя се спря.

„За нищо на света не трябва да говоря с нея! — трескаво си шептеше Иса Буга. — Ако й проговоря, свършено е с мен… О, тя май отново тръгна към мен! Не, не, когато се приближи, ще хвърля по нея ножа си. Не трябва да й позволя да ме докосне… Астагфиралла… Астагфиралла!“

Но момичето не се помръдна повече от мястото си и го гледаше с очи, пълни с тревога и отчаяние.

— Простете ми, сине на хана, че ме срещнахте на пътя си, — каза момичето и склони пред него глава. — Никога по-рано не сте идвали да си играете на това място…

— Виждаш ли, наистина си демон! — каза Иса Буга. — Откъде иначе ще знаеш кой съм аз… Бисмилла! Бисмилла!

— Не съм демон! — тихо каза то.

Приличаше на красив самороден къс и той не можеше да откъсне очи от нея. Не можеше и да остави това чудно видение, което толкова неочаквано бе срещнал в запуснатата градина. Но когато то поиска да мине покрай него, който бе застанал на единствената пътечка, Иса Буга отново извика:

— Не се приближавай! Не се приближавай и отговори, какво си ти: човек или джин? Или може би си русалка?

Момичето разбра, че той се страхува от него и се усмихна през сълзи:

— Не бой се, аз съм просто едно момиче!

— Момиче! — измърмори той неуверено, без да сваля ръка от кинжала.

— Разбира се! — Тя горчиво се усмихна. — Баща ти заповяда да убият моя баща, а сега ти искаш да убиеш мене. Защо? Всъщност кой го е грижа дали човек е виновен или не… Какво чакаш? Убий ме!

И тогава Иса Буга си спомни обесването на гяура на площада пред църквата. Той имаше същите сини очи като тази фея. Значи тя наистина е човек, а не зъл дух. Все пак трябва да се убеди в това окончателно.

— Ако наистина си боже творение, кажи заклинанието: „Аллахи, биллахи! Нека мен, правоверната, ме настигне божието наказание, ако съм излъгала!“

Момичето смръщи чело и повтори:

— Аллахи, биллахи! Аз съм човек, а не дух. Нека ме настигне божието наказание, ако съм излъгала. Но аз не мога да дам мохамеданска клетва, от друга вяра съм… От Христовата…

— Значи си гяурка?

— Според вас съм гяурка, а според нас — привърженик на истинската вяра!

— Слава на Аллаха, че не си зъл дух! — каза той с облекчение. — А да те направим от гяурка правоверна мюсюлманка няма да е трудно. Но това по-нататък!

Иса Буга веднага усети, че е готов на всичко заради това златокосо момиче със сини очи. Потискайки страха си и само тихо повтаряйки „Бисмилла… Бисмилла!“, той я докосна с ръка…

Да, тя беше дъщерята на обесения миналата година гяур. След смъртта на баща й я спаси един уйгур дехкан, покръстен от нейния баща. Той бе скрил при себе си момичето, а сега чакаха кервана, който трябваше да го отведе във Флоренция при далечни роднини на баща й.

Всяка седмица то идваше на гроба на баща си с цветя и така срещна там Иса Буга. Той беше висок и красив джигит. И най-важното в очите му нямаше злобната суровост на Ваис хан. В тях светеше доброта и съчувствие…

 

 

Те започнаха да се срещат всеки ден край гроба на баща й. Скоро те не можеха да живеят един без друг. Той все така предпазливо докосваше ръката й, но това вече беше преклонение пред нейната красота…

Веднъж султан Жунус, по-големият брат на Иса Буга, нещо се усъмни. Той се учуди, че брат му заряза старите си игри и се крие от всички в старата градина. Веднъж Жунус проследи брат си и подслуша разговора му с момичето. Още същия ден той разказа на баща си, че Иса Буга се среща с неверница и иска да се ожени за нея…

Ваис хан сериозно се разтревожи от това известие, защото без съмнение тронът трябваше да наследи роденият от дъщерята на монголски хан Иса Буга, а не Жунус, който бе син на къпчачка. Ако Иса Буга се ожени за християнка, кой може да гарантира, че тя няма да го привлече към своята вяра, още повече, че момчето има добра душа, неподходяща за хан. Това може да стане началото на края на рода на Джагатай, чиято история знаеше и почиташе хан Ваис.

Много неприятности бе имал този род с жените. Пък и не само родът на Джагатай. Още от самото начало всички чингизиди са патили от жени и в това очевидно е една от причините за упадъка на династията!

Но на него, хан Ваис, ще му стигне твърдостта да не позволи на сина си да повтори съдбоносната грешка на предците си, като се ожени за чуждоземка!

На следващата сутрин нищо неподозиращият Иса Буга бе извикан пред двореца на хана, където двама огромни палачи заклаха пред очите му златокосото момиче. Хан Ваис погледна сина си и остана доволен: момчето побледня, но не каза нито дума.

Оттогава младият хан загуби вредната за владетеля чувствителност и човешката кръв стана за него най-обикновена влага, каквато е водата в течащата през града рекичка…

Иса Буга бързо доказа, че урокът му е бил от полза. След седем години той седна на бащиния трон в Моголистан и веднага заповяда да хванат брат му Жунус. „Камъкът няма жили, хановете нямат роднински връзки!“ Така казва народът. Обаче Жунус успя да избяга…

Скоро след това Иса Буга издигна паметник на гроба на момичето гяурка и когато му станеше самотно, идваше на него. В такива дни присъдите му бяха най-жестоки, наказваше и невинните, и виновните. Палачите знаеха това и когато ханът се върнеше от гроба, използваха най-изтънчените начини за екзекуция. Това бяха същите двама палачи, които преди години й бяха прерязали гърлото, и ханът за нищо на света не искаше да ги сменя…

 

 

Днес Иса Буга вече беше на гроба на златокосото момиче, но така и не му се прииска да види нечия кръв. Прекалено много грижи му се струпаха напоследък на главата. Кръвта се лееше като река по всички граници на Моголистан…

Много тревожно съобщение дойде от неговия племенник — емир Сеитали — наместникът на Кашгария. Вечният враг отново е започнал да действа. Несметни китайски пълчища са преминали границата и са нахлули в пределите на Кулджа и на Кашгария. Същото съобщаваше в донесенията си Аркалък батър от рода уйсун. Китайските войници на земята на уйсуните грабят и откарват пленници навътре в Китай. И двамата молеха за незабавна помощ.

Почти едновременно с тези неприятни съобщения от север пристигнаха пратеници на казахските родове найман и керей. От другата страна Черен Иртиш, явно подучени от китайците, пак са се размърдали ойротските владетели. А с тях шега не бива. Всъщност на китайските богдихани дори и на сън им се привиждат земите оттатък пустинята Гоби. Те са готови да се съюзят с най-върлите си врагове, дори със самия шейтан, само и само да ги завладеят! Неведнъж казахското опълчение от родовете уйсун, дулат и джалаир се е изправяло в защита на своите земи и е прогонвало алчните завоеватели далеч извън пределите на родината си. Но всеки нов век всичко започва отначало. Зелените долини на Седморечието не дават мира на богдиханите и те продължават да сънуват вечния си сън за Синьо море — Балхаш!

Цялата пустиня е постлана с кости, но нима богдиханите броят поданиците си? Мине не мине някоя и друга година и те с мравешка упоритост запълзяват към Джунгарската врата. Но щом допълзят степната конница им избива от главите войнствения дух. И пехотата им бяга така, че и аргамаците не могат да я настигнат.

Не, те никога няма да победят тези, които от векове живеят на тази земя. Тя е пропита с кръвта на дедите.

 

 

Хан Иса Буга едва ли жалеше своя народ. Но от непрекъснатото напрежение по границите страдаше хазната му. Пък и с какво право богдиханите претендират за принадлежащите му земи?

Освен това по всичко личеше, че нападението не е обикновено сплашване, а започваща война. Китайските владетели като хищни птици внимателно следяха какво става в Моголистан. Бяха избрали момент, когато особено силно избухнаха раздорите между емирите на Източна Кашгария и хановете от улуса на Джагатай. Врагът е двойно по-опасен, когато в държавата няма вътрешно съгласие.

Имаше обаче едно още по-сериозно обстоятелство, което тревожеше хана на Моголистан. Работата е там, че в последно време на запад укрепнаха и се размърдаха старите врагове — тимуридите. А откакто с помощта на стария вълк Абълхаир на самаркандския престол седна Абдусаид, всеки ден можеше да се очаква война. След победите в Хорасан този Абдусаид взе да се мисли за най-великия от великите. Неговите отряди все по-често нападаха границите на Моголистан. Обаче достатъчно решителният Иса Буга всеки път ги наказваше и ги прогонваше от пределите на страната. Но в последните години емирът на Самарканд съвсем изнагля и дори не криеше плановете си по отношение на Моголистан.

Първото, което направи Абдусаид, бе да покани от Иран, да приюти и да обсипе с почести избягалия Жунус, брата на Иса Буга. Днес сутринта пред хана се яви един незабележим човек, пристигнал от Самарканд. Той разгърна пред Иса Буга изрисувана кърпа и по нея показа къде и колко са войските, предадени от Абдусаид в разпореждане на Жунус. По всичко личеше, че в близките дни Жунус ще тръгне към Алмалък. Най-вероятно войските ще тръгнат по реките Чу и Талас от градовете Яссъ и Сауран. Оттам трябва да очаква главната опасност.

Да, когато напада външен враг, е лесно да вдигнеш народа в защита на родината си. В такива случаи няма нужда от много приказки. Хората са готови на всевъзможни лишения и данъци, а при битка ръцете на воините не треперят.

Когато обаче се появява вътрешен враг, положението се усложнява. Простолюдието обикновено седи настрана от борбата за трона, останалите изчакват и пресмятат към кого да се присъединят. На тях сега им е почти безразлично на кого ще служат: на Иса Буга или на Жунус. В тази борба е трудно да се довериш дори на най-близките си роднини…

Какво може да бъде по-опасно от пожар в собствения ти дом! И няма съмнение, че той ще избухне всеки момент. Сигурно е истина, че той, хан Иса Буга, не е много справедлив владетел. Но как да обясни на хората, че предателят и доносникът Жунус ще бъде на трона по-лош от чума. За повечето роднини и поданици той е само един нещастен изгнаник, жертва на коварството на родния си брат…

 

 

Опасността наистина беше голяма. Откакто потомците на Батий загубиха престола на Златната орда, казахските степни родове взеха да клонят към улуса на Джагатай, за което си имаше причини. Първо, на потомците на Джагатай неведнъж им се налагаше да влизат в съюз с казахските родове за съвместно отблъскване на китайските богдихани и прислужващите им ойротски владетели. Второ, самите монголски ханове бяха наполовина чергари, многобройните им табуни пасяха редом с казахските. Освен това ги свързваха общи интереси.

Заедно с това действията на Абълхаир и на тимуридите все повече отблъскваха от тях казахите, които бяха принудени да търпят много несправедливости и гонения.

Въпреки непрекъснатото си боричкане, хан Абълхаир и тимуридите веднага се обединяваха, щом се появеше възможност да се намесят в работите на Моголистан. Нямаше ден да не докладват на Иса Буга за хора на Абълхаир, които сеят раздор сред подвластното му население.

Сега, когато тимуридите са решили открито да нападнат Иса Буга, хан Абълхаир позволява на войските им да преминат през земите му и кой знае дали конницата му няма да се присъедини към тях в последния момент.

Заклетият враг на Моголистан Абдусаид е готов на всичко, за да постигне целта си. Той май е решил дори да ожени сина си за дъщерята на Жунус.

Абдусаид не го прави от скука. Човек може да го разбере. Ако не предприеме някакви действия много скоро от владенията на тимуридите ще остане само спомен. Прекалено лаком и ненаситен е хан Абълхаир.

Какво трябва да направи той, хан Иса Буга? Само да се опита Абълхаир и мнимият му съюзник, емир Абдусаид, да се блъскат като два разярени бика. Докато те са в относителна вражда, Моголистан е в безопасност.

Ханството приличаше на ранен тигър, който събира всичките си сили преди скока, и много неща трябваше да премисли Иса Буга…

Само половин век преди тези събития Моголистан беше една от най-могъщите държави. Обаче ханските междуособици изправиха държавата пред гибел…

Нима самият Иса Буга лесно получи ханството? Неслучайно казват, че носът е даден на човека, за да не се избодат едно друго очите. Кой можеше да бъде такава предпазна стена между синовете на Ваис хан след неговата смърт? Вече тридесет години продължаваше между тях борбата за трона. В нея бяха въвлечени всички многобройни султани и емири на Моголистан. С тяхна помощ Иса Буга отне престола на Жунус, но после бързо забрави за това и започна всячески да притеснява същите султани и емири, които го направиха хан въпреки претенциите на по-големия наследник.

Много от емирите и султаните се разбягаха — кой при ойротските владетели, кой при Абълхаир, а тези, които останаха в Моголистан започнаха да създават групички и да плетат заговори срещу хана.

През тези години той на два пъти успя да отблъсне нападенията на Жунус. Но този път брат му беше събрал много голяма войска. Пък и Абдусаид не е от тези владетели, които бързо се отказват от намисленото. Неслучайно коварният тимурид е решил да се сроди с Жунус…

Не, този път няма да се справи без съюзници, независимо кои ще са те.

 

 

Влезе главният наиб Кастек бий и доложи, че всички поканени на съвета са се събрали.

— Емир Сеитали също ли пристигна? — попита Иса Буга.

— Да, хане, веднага щом заповядахте изпратихме при него вестоносци.

— А Шейх-Мохамед?

— Пристигна едновременно с него!

Наибът учудено погледна хана, който питаше за очевидни неща. Когото чу за пристигането на емирите, които му бяха помагали в трудни ситуации, Иса Буга се почувства по-уверен. Той сложи подадения калпак корона, целият обшит със злато и украсен с брилянти, взе тежкия златен боздуган и тръгна към приемната зала, където щеше да се състои съветът. Кастек бий и чакащите до вратата приближени го последваха.

Когато той влезе в залата, събралите се емири, бийове, султани, бекове и хакими станаха от диваните и от възглавниците и ниско се поклониха пред хана. Иса Буга се спря на прага, както бе прието в неговия двор, и направи широк приветствен жест с ръка:

— Добре дошли, мои първенци!

— Как сте със здравето, велики хане? — дружно зашумяха първите хора.

— Всичко е в ръцете на Аллах! — Ханът отиде до мястото си и се обърна към своите гости. — Добре дошли, скъпи роднини. Моля всички да седнат.

Едва след това се изправиха и седнаха на определените им места поканените на съвета. Заедно с тях върху сребърния, инкрустиран със злато и скъпоценни камъни трон, се отпусна и ханът на Моголистан. Той седеше неподвижно и цялата зала също застина. В нея преобладаваха три цвята: бяло, синьо и златно. Всички знатни емири, султани и прочее приближени с чингизидска кръв бяха със сини кафтани и бели чалми. По-малко знатните, но владеещи градове или селища, бяха с бели дрехи, но пък със сини чалми. Вождовете на казахските родове носеха обковани със злато блестящи колани и ремъци. На главите си имаха калпаци, обточени с кожа от самур, златка или лисица.

За разлика от другите средноазиатски ханства и емирати, в улуса на Джагатай нямаше длъжностите „лява“ и „дясна“ ръка на хана. До хана, малко по-долу от него, седеше само главният наиб. Останалите сядаха според заеманото положение — по-близо до хана управителите на големите емиратства, бийовете и батърите на подчинените казахски родове, после хакимите на големите градове, служителите на култа: суфии, ишани, мюриди.

Иса Буга не захвана да говори за това, което всички и без това добре знаеха, а само попита:

— Какво според вас, мои първенци, трябва да направим: да съберем в един юмрук цялата войска на Моголистан или всеки хаким и султан да приема самостоятелно боя с неприятеля на подвластната му територия? И второ: да оставим ли столицата в слабо укрепения Алмалък или да я пренесем временно в крепостта Аксу?

Присъстващите ниско наведоха глави, сякаш тежестта на приближаващите събития ги смазваше. Всички мълчаха. Свикнали да им бъде заповядвано, те трескаво пресмятаха изгодите от създалото се положение. Всеки от тях най-малко мислеше за съдбата на Моголистан или за съдбата на хана.

„По-добри е да имаш свое теле, отколкото общ бик.“ Тази пословица се е зародила точно тогава. И тогава Иса Буга си спомни завещанието на Чингизхан, в което той зовеше потомците си незабавно да унищожават всеки, който дори си е помислил да противоречи на хана. Прекалено много свобода бе дал Иса Буга на моголистанските владетели и сега, когато настъпиха тежки дни, те мислят само за себе си…

Емир Сеитали смръщи вежди. Той огледа притихналото събрание и каза високо:

— Хане мой! Простете ни, но вашите неочаквани думи се стовариха върху нас като боздугана на Азраил. Дайте ни време да помислим и всеки ще каже какво мисли!

— Така да бъде! — махна с ръка ханът.

В залата се появи човек с клиновидна брада и щръкнали настрани мустаци. Той се приведе пред хана, който нетърпеливо кимна с глава.

— Хане мой! Още вчера вечерта пристигна пратеник от север, но нощната стража не го е пуснала в града!

— Нека влезе!

В същия момент на вратата се появи як брадат човек на средна възраст с бронзово от вятъра и слънцето лице. Носеше кафтан от камилска вълна, препасан с широк колан със сребърни украшения, на краката му имаше ботуши за езда с разширяващи си нагоре кончове. Едната му ръка държеше тежък вит камшик, другата той притисна към гърдите си в знак на уважение, след което подви коляно:

— Ассалаумагалейкум!

Прах покриваше лицето и дрехите му. Личеше си, че идва отдалече и че малко е почивал по пътя.

— От кой род, от кое племе си, човеко? — зададе ханът задължителния въпрос.

— От рода дулат съм… Идвам при вас, хане мой, по заръка на почтения мирза Суюндук, хаким на град Джанта.

— Нямам тайни от роднините си. Кажи, какво искаше да ми предаде твоят хаким?

— Хаким мирза Суюндук нареди да ви предам, велики хане, спешно донесение. В пределите на управляваните от хакима земи пристигнаха много хора, водени от султаните Жанъбек, син на Барак, и Керей, син на Булат. Хората, дошли с тях, са от родовете аргън, къпчак, найман, керей, уак, има от родовете конърат, алчин и от някой други…

В очите на хана на Моголистан блеснаха огънчета и той попита с нескрит интерес:

— И какво казват?

— Не са могли да се погодят с хан Абълхаир и молят от тебе милост, земя да се заселят и пасища за добитъка. Засега са на другия бряг на Талас, но към теб, начело на петстотин нукери, направо през планините яздят султаните Жанъбек и Керей. Препусках ден и нощ по други пътища, за да успея да те предупредя, хане мой!

— След колко време ще бъдат тук султаните?

— Най-късно утре, хане мой!

— Колко хора има на другия бряг на Талас?

— Несметно количество, хане мой! Когато първите отдавна вече бяха разтоварили камилите и варяха ядене, откъм степта продължаваха да прииждат керван след керван. Разположили са се покрай брега на разстояние от половин ден преход. Но това не е всичко. От планината виждах степта. И докъдето ми стигаха очите по нея към нас се движеха кервани. Сигурно съвсем им е отровил живота Абълхаир!

Иса Буга сърдито смръщи вежди и словоохотливият пратеник веднага млъкна. Той разбра, че е допуснал грешка и си каза, че „гарван гарвану око не вади“. За да се предпази, той пак наведе глава, сякаш иска разрешение да продължи.

— Говори! — рязко каза ханът.

— Хане мой! Предавам само заучените от мен думи на моя хаким мирза Суюндук. Той заръча да ви предам: „Нека най-справедливият от земните жители и защитник на целия народ на Моголистан да знае, че причина за преселването на казахите на наша земя са жестокостите и гоненията от страна на хан Абълхаир и известната на цял сват справедливост на нашия милостив хан!“

Някои от присъстващите разбраха хитростта на пратеника и се усмихнаха наум. Ханът хареса неговите думи и настроението му се подобри. Виждаше се, че известието за идването на казахите повлия върху по-нататъшните планове на Иса Буга. Той махна с ръка към пратеника:

— Добре, почини си и се наспи. Утре ще чуеш нашия отговор за твоя хаким, ще го запомниш и ще му го предадеш!

Разбрал, че със своя отговор е спасил главата си от сабята на ханския палач, пратеникът възкликна: „Слушам, хане мой!“ и веднага изчезна през вратата.

Щом излезе на двора, той въздъхна облекчено с пълни гърди. „Който говори без да внимава, ще умре, без да е болен! — помисли си той. — Само глупакът се прави на умен пред хана!“

 

 

Всичко, което разказа пратеникът на хана, беше истина. И това, че хората, пристигнали в Моголистан, са несметно количество, също не беше преувеличение.

На четвъртия ден след изненадващото напускане султаните Жанъбек и Керей събраха всички вождове, бийове и батири от аулите, които тръгнаха с тях. Жанъбек беше по-красноречив и започна да говори първи.

— Не мислете, че ни чакат с отворени обятия! — каза султанът. „Съседът не се радва, когато си богат, но когато си просяк, няма да ти подхвърли дори храна. Не искам да предричам нищо, но не се знае как ще ни приемат в Моголистан. Затова трябва да изминем този дълъг път, като запазим силите и здравето си. Като видят, че сме силни, ще започнат да ни уважават, а ако пристигнем изтощени, само ще ни съжаляват. За гонене — може и да не ни изгонят, но каква радост е да си беден роднина?“.

От този ден, след като разбраха, че отрядите на хана не са тръгнали да ги преследват, вече вървяха по-бавно, оставяха добитъка да пасе.

След седмица Жанъбек и Керей събраха на семеен съвет своите синове, внуци, многобройните си по-големи и по-малки братя. Султан Жанъбек нареди на един от своите джигити да насече сноп тръстика. В древните легенди се говори за такова изпитание за синовете. Той първо се обърна към най-големия си син Джадик и към най-големия син на Керей — Бурундук.

— Вземете по едно стъбло!

Те взеха по едно, като гледаха съсредоточено Жанъбек.

— Счупете го!

Стъблата се пречупиха с лек пукот между силните ръце на джигитите.

— Сега вземете по две!

Наложи се да употребят усилие, за да пречупят сдвоените стъбла.

— Вземете по четири!

Те можаха да ти счупят само с помощта на коленете си.

— По шест! — заповяда Жанъбек.

Джадик и Бурундук взеха по шест стъбла и започнаха по всякакъв начин да се опитват да ги счупят. Успяха да го направят с големи мъки.

— Сега по десет!

Слабият и жилестият Джадик и квадратният, дългорък Бурундук отново се хванаха на работа. Те знаеха това степно предание и се стараеха с всички сили, за да се учат от тях по-малките им братя. След като се измъчиха достатъчно, те хвърлиха стъблата на земята:

— Не става!

Султан Жанъбек мълча известно време, после обходи всички с поглед. И макар дори децата да знаеха това наставление, той го повтори дума по дума, както го казваха на децата си другите батъри и султани, както от векове пееха за това жърау:

— Така е и с хората. Лесно могат да убият сам човек. Но когато те са сплотени, никой враг не е страшен. Заедно можете да затрупате море. Ако казахските родове се сплотят, те ще станат страшна сила. Десетте рода — това са десетте пръста на ръцете. Нека тези пръсти се свият в юмруци!

Бурундук бе най-голям от синовете на Жанъбек и на Керей, ето защо той каза от името на всички:

— Да, това ще бъдат добри юмруци… Но какво ще стане с онези родове, които са далеч от нас?

— Ако поискат да се присъединят към нас, какво са разстоянията за казахските коне!

— Разбрахме — каза Бурундук. — Но какво да правим сега?

— Сдъвканата храна не подхожда за кръвожадния вълк! — сурово каза султан Жанъбек. — Помисли сам!

— Не знам… — Бурундук погледна краката си. — Да нападнем и да разграбим онези, които не искат да вървят с нас, останалите да отведем!

На Керей му стана неудобно заради сина му, който в такъв важен момент не може да намери правилното решение.

— Ако направим това, което казваш, сине мой, ще наплашим хората! — каза той. — Не бива да ги караме насила…

— Нека всеки каже, каквото мисли! — предложи Жанъбек.

Казахите отдавна учеха така синовете си. И макар тази школа да беше проста, наученото оставаше за цял живот, а после то със същата настойчивост и нагледност се предаваше на следващото поколение.

По-младите не можеха да говорят преди по-възрастните и затова Касъм — средният син на султан Жанъбек, се въртеше на мястото си, без да сваля поглед от баща си.

— Добре, кажи ти! — разреши му Жанъбек.

— Да, татко, с ваше разрешение искам да споделя мнението си с моите братя!

— Казвай… казвай!

— Бурундук е донякъде прав, когато казва, че неразумните трябва да бъдат доведени до правдата насила. Така е било и така ще бъде. Но мъдрият ми чичо вече отбеляза, че такова предложение е неизпълнимо. Можем ли да мислим за използване на сила спрямо когото и да било сега, когато самите ние се оглеждаме назад дали не ни гонят враговете? Освен това трябва да пристигнем в Моголистан като единен здрав народ!

— Говори, Касъм! — одобрително каза и султан Керей.

— Да, не като отделни аули, а като страна на казахите трябва да стигнем границата с Моголистан и Туркестан! — възбудено каза Касъм. — Нека потомците на Джагатай и на Шейбани разберат, че в бъдеще ще трябва да се съобразяват с нас, и че напускаме временно родните си места. Много по-лесно ти подаряват нещо, когато знаят, че можеш да си го вземеш със сила. Те трябва да не се съмняват, че ако не ни дадат земи и пасища, сме в състояние сами да си ги вземем!

А засега предлагам най-смелите и красноречивите от нас да тръгнат с по десетина обикновени джигити и да се пръснат из степта. Трябва да обиколим аулите с призива да ни последват. Нека обясним на всички нашите намерения. Очевидно не всички ще ни последват веднага, но останалите ще се замислят. Нашият призив трябва да бъде прост и разбираем за всеки казах, независимо от кой род или племе е той, дали е богат или беден, знатен или обикновен човек: „Нека пребъде във вековете Бялата орда!“

Жанъбек и Керей кимнаха едновременно:

— Добре го каза, Касъм!

— Мисълта ти е добра, сине мой!

Всички братя и роднини, в това число и децата, размахаха одобрително ръце.

— Да, ти вникна в същината на въпроса! — започна Жанъбек, който одобряваше и всячески поддържаше у синовете си стремежа към самостоятелност. — Нашето преместване не е предизвикано само от недоволството ни от Абълхаир. Главната му цел е да възстанови Казахската орда, чиито основател преди сто години е бил нашият велик предтеча хан Урус…

Бихме могли да издигнем знамето на хан Урус в междуречието на Жаик и на Едил, върху развалините на Златната орда. Но това би било на самия край на необятната ни степ. Отвъд Едил са враговете ни: Ногайската орда, Казанското, Кримското, Астарханското ханства, а след тях волната степ свършва, хората са уседнали, и не е добре там да бъде станът на една чергарска държава. Така както това се случи с ордата на Абълхаир, столицата на ханството много бързо ще бъде привлечена от могъщите земеделски страни и неволно ще скъса връзките си с народа, който от хилядолетия чергарува из степта и живее от това…

Има обаче и по-удобно място, където нашият предтеча също е побивал знамето си — това е Съгнак. От него е много по-близо до основните пасбища на болшинството от казахските родове. Той засега е в ръцете на Абълхаир, нашият Съгнак, но ние няма да се отдалечаваме от него навътре в Моголистан! В Моголистан пак живеят същите наши родове уйсун, дулат, джалаир.

Засега нека направим това, което предложи моят син Касъм. Той пръв ще вземе петима джигити и ще обикаля с тях от аул на аул. Така ще направят най-добрите от вас. И колкото повече аула доведете със себе си, толкова по-бързо ще се възроди Бялата орда. Ще се съберем по бреговете на Сейхундаря, и няма да ви уча как се прекосяват реки!

На сутринта тези от синовете на Жанъбек и на Керей, които бяха пълнолетни, а заедно с тях много бийове и батъри, се пръснаха в различни посоки из необятната казахска степ, за да призоват аулите да напуснат ордата на Абълхаир. Точно няколкото аула, които водеше младият султан Касъм, бяха засечени край бреговете на Сейхундаря от съгледвачите на хан Абълхаир. Но ханът прекарваше първата нощ с младата си жена и потерята закъсня с един ден…

Сега, след основната маса, аул след аул вървяха към Талас. Бялата орда започваше да се оформя, но засега само като държава върху камили — без земя и без собствена столица.

 

 

След като разпусна съвета, ханът на Моголистан Иса Буга остана с най-доверените си хора. Пред Шейх-Мохамед, Сеитали и главния наиб Кастек бий нямаше нужда да се преструва. Душата на хана бе изпълнена с радост. Пристигането на войнствените казахски родове веднага разрешаваше многобройните проблеми…

Те дълго и подробно обсъждаха създалото се положение. Беше решено да заселят казахите по цялата граница на Моголистан със Синята орда и с тимуридите покрай реките Чу, Саръсу, Талас и Бадам, а също така да им дадат северните склонове на планините Козъбас и Каратау. Те ще бъдат като боен щит срещу Абълхаир и емир Абдусаид, и няма да има по-предани защитници от тях.

Но това не беше всичко. Като отплата за получените земи и пасбища казахските родове ще осигуряват и напълно въоръжени отряди за другата граница — с Китай и с Ойротското ханство, ако там избухне война. Така че за Моголистан ползата от тях ще бъде двойна.

След като взе такова решение, Иса Буга изпрати най-знатните хора да посрещнат казахските султани, както се прави само за близки роднини. Той ги посрещна с разтворени обятия на прага на двореца. Цял месец Жанъбек, Керей и пристигналите с тях бийове и батъри прекараха в непрекъснати пирове, ядоха и пиха от една чаша с хана на Моголистан. Неговите условия бяха приети от казахските султани без възражения и скоро първите хиляда смели джигити от пристигналите бяха изпратени на китайската граница — на най-опасния й участък, към Джунгарската врата. Този отряд бе под командването на най-големия син на Жанъбек, султан Джадик. Когато пристигна на място, той увеличи силите си на пет хиляди души с помощта на джигити от местните казашки родове и бързо изгони проникналите отвъд тази врата китайски отряди. След пристигането на втори подобен отряд, воден от друг син на Жанъбек — Камбар батър, ойротският владетел бе принуден да сключи мир с Моголистан.

Казахските аули бяха така разселени по цялата северозападна граница на Моголистан, че в случай на нападение от страна на ордата на Абълхаир или от Маверанахър, те можеха за няколко дена да съберат конно опълчение. Част от батърите и от джигитите винаги бе на разузнаване.

„Какво пък, на границата с Китай живеят все същите казахи, макар и от други племена — мислеше си султан Жанъбек. — Нека се уверят, че винаги ще имат защитници. Това само ще ускори тяхното присъединяване към нас! Що се отнася до границата с ордата на Абълхаир, ние самите не искахме да се отдалечаваме много от нея…“

Султаните Жанъбек и Керей лично се занимаваха с нелеката задача по разселването на аулите и разпределянето на земята и пасбищата. И макар да се държеше строга сметка за броя на преселниците, тлъстите парчета, както си е редът, се падаха на бийовете и на многобройните султански роднини.

През това време при султан Жунус пристигна синът на владетеля на източна Кашгария султан Абдрашид, които също беше от рода на Джагатай. Жунус обикновено с удоволствие приемаше такива знатни роднини, разчитайки на тяхната помощ в борбата за престола на Моголистан. След неочакваната поява на казахите по границата той прекрати подготовката на похода към Алмалък и прекарваше времето си в пирове и веселие с пристигналия гостенин. За своя беда Абдрашид веднъж видя дъщерята на Жунус, красавицата Султан, и се влюби в нея. Тъй като вече я беше харесал и синът на емир Абдусаид, а Жунус я обичаше повече от другите си дъщери, той й предложи да си избере.

Султан сама дойде да види влюбения кашгарец и му се изсмя в лицето. „Не да легнем в една постеля, да мина покрай него ми е противно!“ — заяви тя на баща си и после повтаряше тези думи сред приближените на Жунус. Няма нищо чудно, че те стигнаха и до Абдрашид.

Проклинайки всичко на света, обиденият гост си замина за Кашгария. А девойката продължаваше да му се присмива пред приятелките си, без да знае какви шеги погажда понякога животът…

Щом кашгарецът си замина, емир Абдусаид извика султан Жунус при себе си в Бухара, където се беше преместил временно от Самарканд. Едва султанът беше заминал, когато изпратеният от моголистанския владетел син на Жанъбек султан Касъм връхлетя върху източния край на Ферганския оазис и откара три хиляди коня, които принадлежаха на Жунус.

Не се намери нито един истински джигит, който да преследва похитителите. Само петнайсетгодишната Султан скочи на коня си и препусна след тях с пика в ръка. Тя стигна брода на Талас преди джигитите на Касъм, а те щяха да изпопадат от конете от смайване, когато видяха войнствената девойка. Опиянени от лесната плячка, те започнаха да се присмиват на мъжете от рода на Жунус, които са се изпокрили в миши дупки от страх, а са изпратили една от дъщерите си да върне откраднатите коне. Султан Касъм веднага съчини и изпя един куплет:

Кажи ми името си, моля те аз!

Не го ли кажеш, тръгвам си завчас…

Колко е глупав жребецът водач, дето позволи

да се отбиеш от стадото си.

Кажи, о кажи, чия кобилка си ти?

Девойката стрелна с поглед едрия красив султан и му изпя в отговор:

По красивата реч познах, че си султан,

свикнал да язди всяка кобилка

до заран!

Но аз съм жребче на Жунус и дори в съня си,

не съм виждала жив товар на гърба си!

Всички наши мъже вчера отидоха да пируват,

иначе нямаше разбойници тук да върлуват!

нима е способен истински султан

да граби беззащитните — отговори ми сам!

Препуснах до тук да се жертвам за баща си.

Върни ни конете, те са наши!

Не прави султан Жунус за присмех

на врага;

присмей се на дъщеря му, ако имаш сили за това!

— О, благоуханно цвете, неоткъснато от никой до сега! — възкликна султан Касъм. — Не мога да откажа твоето предложение и съм готов да ти се любувам дори с цената на три хиляди коня!

Какво е ставало между тях в бялата шатра, която Касъм заповяда да разпънат на брега на Талас, е знайно само на бога. Във всеки случай не се чуха сълзи на девойка, но пък неведнъж в нощта ехтеше щастлив женски смях.

А на сутринта щедрият млад батър заповяда да върнат обратно трихилядния табун. При раздялата Султан плачеше на коня. Тъжни бяха и джигитите, лишили се от такава богата плячка. Без да смеят да укорят султана направо, те измислиха песен за тази случка, която ги преживя със столетия.

Ако няма дърва за какво ти е секира,

хитрата коза само пречи на пастира,

щедростта на Касъм е просто безмерна:

Три хиляди коня за целувка, навярно!

измами ни съдбата, като лисицата космата,

нас, дето само чухме на славея гласчето,

нима певицата бе с лоно златно,

щом за трелите такваз цена платихме?

Някакъв лекомислен джигит не се сдържа и през една почивка изпя на султан Касъм тази песен. Султанът само леко се усмихна, но по пътя към дома, начело на същите тези джигити, отвлече пасящите наблизо коне на един от многобройните султани по границата, тъй че джигитите не останаха с празни ръце. Касъм ги помоли на никого да не разказват за случая със Султан, защото загубилата девствеността си султанска дъщеря щеше да загуби и достойнството си. Джигитите обещаха да мълчат, обаче някой не се сдържал и всички песни за тази случка са достигнали до наши дни…

 

 

Скоро Жунус реши да даде дъщеря си за жена на емира на Андижан Шейх-Омар, сина на Абдусаид. През това време в Маверанахър с разрешение на хан Абълхаир гостуваше жена му Рабиа-султан-бегим. Как можеше да се удържи и да не се намеси в сватуването! Тя замина с пищна свита за Яссъ, взе от там Султан и тръгна с нея към Андижан.

Като разбра за това, султан Жанъбек извика сина си Касъм.

— Какво ще правиш с дъщерята на Жунус си е твоя работа — каза му той. — Страх ме е само да не отведе и собствените ти коне като отплата за втора нощ. А на мен на всяка цена ми докарай жива и невредима Рабиа-султан-бегим. Тогава ще си говорим с хан Абълхаир по друг начин!

Султан Касъм тръгна с джигитите си да пресрещне сватбения керван и се сблъска с хората на кашгареца Абдрашид, които също бяха тръгнали с тази цел. Кашгарците обаче първи нападнаха кервана. Султан Касъм успя да освободи от тях двете жени.

Касъм отново не изпълни желанието на баща си. Работата е там, че когато живееше в двора на хан Абълхаир, Рабиа-султан-бегим се отнасяше към него с присъщата й доброта. Изпитвайки към нея огромно уважение, Касъм я изпрати с почести и я избави от шантаж от страна на баща си, султан Жанъбек.

Заедно с нея той пусна и младата красавица Султан, но в старите песни се казва, че тя изобщо не искала да си тръгва от него. Дори се намеква, че тя самата изпратила при Жанъбек таен пратеник с точните сведения кога и по кой път ще мине сватбения керван. После, бидейки вече омъжена, Султан още десет години чакала Касъм да нападне с джигитите си. И трябва да кажем, че тя го дочакала…

Султан Касъм не започна да се оправдава пред баща си, когато му докладваше за набега.

— Не исках да приличам на куче, което е прогонило от паницата друг разгонен пес, и почва да лочи чужда помия! — каза той. — След като освободих чуждата годеница от султан Абдрашид, не можех да постъпя като него…

— А защо пусна Рабиа-султан-бегим?

— От уважение към паметта на великия Улугбек!

Макар султан Жанъбек да смръщи вежди, вътре в себе си той одобри сина си.

— Сигурно колкото по старее човек, толкова повече се страхува, че няма да може да отмъсти на всичките си врагове! — въздъхна той. — Правилно си постъпил, сине, а пък аз явно вече се поддавам на тази болест. Старостта не е далече! Пък ти, докато съм жив, можеш да си позволиш и благородство. Дано бог ти помогне да запазиш това високо чувство до края на живата си!

 

 

Като тих черен вир беше нощта, безмълвна и страшна. И макар ниско над степта да висяха черни облаци, нямаше нито мълнии, нито гръм. Сякаш всичко в света беше замряло, не се чуваше надалеч дори пръхтенето на конете и тежкото дишане на конниците, както обикновено, когато въздухът в степта е чист и лек…

Те бяха петдесетина човека — безродни джигити, бедняци от простолюдието, които, макар и да имаха свои юрти в някой от близките аули, щом се появеше Орак, оседлаваха нощем конете и тихо отиваха за няколко дни в неговия отряд. За да не ги познаят по време на поредния набег срещу господарските и ханските табуни, те надяваха на лицата си черни кърпи на отмъстители.

Орак батър отдавна взе да се появява по тези места — в долините на реките Талас, Чу, Каратал. Наскоро тук ограбиха кервана на самия Жанъбек. Наистина, никой не беше убит или пленен, но тридесет камили, натоварени със съдове и платове, разбойниците отведоха някъде в степта.

— Ако вие сте казахи, защо грабите своя султан?! — попита едноокия предводител главния керванджия.

— За тези платове и съдове твоят султан смъква по две кожи от простолюдието — отговори той. — А пък ние ще разделим всичко справедливо. Ако наистина е справедлив твоят султан, нека провери и се убеди!

И наистина, тези съдове и платове се появиха наскоро в най-бедните юрти на преместилите се аули, а също и в юртите на робите туленгути. Жанъбек така и не се реши да отнеме от хората своите стоки, раздадени от разбойниците. Но твърдо реши да се справи с Орак батър.

— Когато грабеше керваните на Абълхаир, тогава ни беше изгодно — каза султан Жанъбек. — Ала на мен в моето ханство разбойници не ми трябват. Простолюдието трябва да си знае мястото!

Една вечер султанът извика Бурундук и му заповяда да унищожи отряда на Орак батър. По неговите сметки, едноокият батър трябваше да е някъде в низините на Чу.

— Отдавна е време да се разправим с този голтак — мрачно каза Бурундук.

— Гледай да се справиш тихо, така че хората да не се разбунтуват! — предупреди го Жанъбек.

Бурундук само кимна мълчаливо с глава.

Не знаеше всичко това Орак батър, който яздеше пред своите безмълвни джигити, от време на време поглеждаше на изток, където вече се виждаше тясна сива ивица, предвещаваща разсъмване. Изведнъж отзад се чу шум. Батърът се обърна.

— Какво става?

— Сипаничавият Тенге изчезна! — отговориха му от тъмнината.

— Как така изчезна?

— Вчера беше с нас, а днес го няма. Каза, че ще отиде в падината за вързания си кон, но така и не се върна…

Орак опъна юздите на коня. Тенге не беше беден или безроден като другите му джигити. Ала май Бурундук беше обидил с нещо този Тенге и той дойде в отряда на отмъстителите. Орак батър още от самото начало се съмняваше в неговата вярност, защото помнеше пословицата: „Гарван гарвану око не вади.“ Но Тенге докара петнайсетина хубави коне и сърцето на батъра трепна.

Непонятното изчезване на Тенге преди самия набег срещу ханските табуни накара Орак да бъде нащрек.

Батърът вдигна ръка:

— Джигити, трябва да бързаме. Ако Тенге е предател, трябва да стигнем, преди да усилят охраната!

И те като вихър се понесоха напред, без да подозират, че там ги чака гибел. Още преди няколко дни беше предупреден Бурундук за нападението на отмъстителите и ги причакваше. Сега Тенге му издаде и точното място, към което се насочваше отрядът на Орак батър. Сто и петдесетина отбрани воини бяха с Бурундук, а на всички степни пътеки беше поставил засади.

Широката падина между два полегати хълма плуваше в предутринния млечен здрач. В самата низина и по склоновете на хълмовете пасяха или лежаха на групи с жребчетата си породисти снежнобели и дорести кобили от най-добрия султански табун. Жребците, досущ като съгледвачи във войската, стояха всеки до своето стадо. Те винаги първи усещат приближаващата се опасност и сега конете тревожно предяха с уши, ослушвайки се в нощната степ.

И изведнъж те всички запръхтяха, заобикаляха около своите стада в широки кръгове. Кобилите скочиха, тревожно зацвилиха, взеха да се събират на групи. Мъглата се вдигна над долината и в предутринния здрач взеха да се показват приближаващи конници. Те яздеха в разтегната редица, като захващаха в полукръг крайното стадо. През лицата си носеха черни кърпи и само един от тях можеше веднага да бъде разпознат — великанът Орак батър. Вместо кърпа през лицето му минаваше кожена лента, закриваща мъртвото му око.

Не успяха отмъстителите да стигнат до султанските коне и от хълмовете, едновременно от две страни, напряко им излязоха други конници.

— Бурундук! Бурундук!

Ала и без този неистов вик, който се разнесе от край до край в падината, отмъстителите видяха кой е пред тях. Квадратният Бурундук, сякаш дъбов пън, седеше върху дорестия си кон и размахваше сабя над главата си.

— Засада!

— Назад!

Ала вече беше късно. Пред входа в падината се показа голям отряд, а по хълмовете се появиха стрелци с опънати лъкове. Орак батър рязко спря коня, почака минута, сякаш размишлявайки какво да прави по-нататък и посочи с оголената си сабя към изхода от падината. Сега отмъстителите се носеха в обратна посока, Орак батър яздеше последен. Не по-малко от стотина джигити ги чакаха там, а отзад настъпваха конниците начело със самия Бурундук.

— Напред, отмъстители! — страшно извика Орак батър.

Той пусна коня в галоп и изпревари своите воини, като пръв се вряза в строя на султанските джигити.

Няма нищо по-страшно от боя в степта, когато две конни лавини се сблъскват една с друга. Цвилят обезумелите от ударите коне, носят се диви хорски викове, в гъстия прахоляк се издигат тежки боздугани, святкат саби, мушат където им падне остри пики. Минута-две и вече се търкалят под конските копита обезглавени тела, стъпкват на земята ранените, влачат се подир препускащите към степта коне, задушени в примки.

Не беше ясно как ще завърши този неравен бой. Макар и да бяха три пъти по-малко отмъстителите, това бяха най-закалените воини. Само Орак батър повали в този бой поне десетина султански джигити. Може би на останалите живи отмъстители щеше да им се отдаде да избягат в степта, ала нов мощен вик разтърси долината:

— Касъм! Касъм!

На помощ на Бурундук пристигаше младият султан Касъм. Сотнята негови джигити реши изхода, като изпотъпка с конете си останалите отмъстители.

Но самият султан не се хвърли напред, а остана да чака изхода на битката на хълма. Той реши, че не приляга на бъдещия хан на казахите да взима участие в такова незначително сражение. Освен друго, това не бяха просто разбойници, и Касъм добре го разбираше. Не бива да започва с това — да се кара с ъмпрама — тълпа прости хора, от които тъй или иначе зависи славата му. Те са негови бъдещи поданици, а кръвта на поданиците може да се пролива само когато се утвърдиш на престола.

Касъм самотно стоеше на хълма и дори не гледаше към битката. А когато погледна, видя, че само един великан с черна превръзка през окото беше останал на коня. Като косач с косата действаше той с огромната сабя и султанските джигити се страхуваха да се доближат до него. Съвсем малко вражески джигити оставаха между него и откритата степ. Но в това време Бурундук, яхнал тежкия си кон, отряза единствения път за спасение. Сега те бавно се приближаваха един към друг — едноокият батър и султан Бурундук.

Касъм дори не успя да разбере какво стана. Сабите се кръстосаха и отлетяха на различни страни. В същия миг във въздуха се завъртя тежък боздуган и зашеметеният Бурундук излетя от седлото. А Орак батър вече яздеше към степта и на пътя му не се виждаше нито един джигит. Касъм, без да иска, натегна лъка си. Едноокият батър се намираше в ниското, на стотина крачки от него, и стрелата със закален връх можеше да прониже сърцето му. Касъм от малък нямаше равен в стрелбата с казахски лък.

— Стреляй де… Стреляй, пале!

Така извика изправилият се на крака Бурундук. Но Касъм отпусна лъка. Не, нямаше да трепне ръката му, нямаше да пожали той безредния батър. Но пред очите му този батър беше повалил с един удар на боздугана непобедимия Бурундук. А нали именно Бурундук ще бъде съперник на Касъм в борбата за ханството. Тогава ще му потрябват на султан Касъм такива хора като този отмъстителен батър.

А батър Орак вече беше далече. Бурундук, като ругаеше и проклинаше всичко на света, се втурна след него с петдесетина джигити, но всичко беше напразно. Щом се върна, той нищо не каза на брат си Касъм, само го изгледа с мътни червени очи.

На сутринта събраха труповете и с учудване установиха, че под черните кърпи на отмъстителите се крият познати лица. Всички те бяха голтаци, простолюдие, безродни туленгути. Бурундук заповяда да подпалят жилищата на виновните и да изколят семействата им. На различни страни се понесоха конните му отряди, за да изпълняват разпореждането. Но някой предупреждаваше по-отрано роднините на загиналите, те набързо събираха имуществото си и отиваха в степта. Цели аули такива безродни хора чергаруваха из казахската степ и бегълците имаше към кого да се присъединят…

Привечер султан Бурундук с едно кимване повика при себе си сипаничавия Тенге:

— Ей ти, изрод… Лягай до мене. Току-виж му се прииска на твоя едноок вълк точно днес да те заколи за отмъщение. Тъкмо тогава ще налети на моя нож!

Изменникът лежеше с отворени очи и трепереше. И когато в светлеещия отвор на султанската юрта се показа грамадна черна сянка, той от ужас не издаде нито звук. Как можа Орак батър да проникне в самия център на султанския лагер си остана вечна тайна за сипаничавия Тенге. Султан Бурундук на сутринта само изсумтя, като видя край себе си мъртвия Тенге. Явно беше истински батър този безроден Орак, щом не беше заколил заедно с него и самия Бурундук. Според степните закони само предателят може да бъде убит като куче…

А джигитите, които през нощта охраняваха лагера, си мълчаха и само се споглеждаха.

 

 

Така, в пазене на границите на Моголистан, в набези и стълкновения, изминаха още три години. Бежанците се нагодиха към долината на Чу и Саръсу. На четвъртата пролет, когато аулите се готвеха да отиват към летните пасбища, султан Жанъбек каза на сина си:

— Не искаш ли заедно с Бурундук да отидеш на празненство в град Джангъ при достоен и учен човек?

— В такова тревожно време ли?! — удиви се Касъм.

— Нали знаеш, че според древния закон по време на празнични състезания се прекратяват враждата и войната!

Празненството, на което бяха поканени най-знатните хора от няколко ханства и емирати, се устройваше от един от най-богатите хора на Средна Азия и степта Дещ-и-Къпчак — търговецът Мохамед-Хаким ал-Тарази. Всяка година той изпращаше по няколко огромни търговски кервана в Китай, Монголия, Индия, Тибет, а също във Византия, Москва, дори във Велики Новгород. Този човек търгуваше и имаше връзки с целия свят. И за пирове не жалеше пари — празненствата укрепваха положението му и съдействаха за безопасността на керваните.

Този път търговецът имаше важна причина за празненство. Имаше си той всичко: сандъци, пълни със злато и скъпоценности, многобройни стада овце, табуни породисти коне и стада камили. Заради богатствата му хан Абълхаир му беше дал титлата ишикатъ, глава на търговците. Едно не му беше дал Бог — деца.

И ето най-после токал — най-младата му жена, с едри гърди и налято тяло, му роди наследник. Истина е, че както винаги се намериха зли езици, който твърдяха, че момченцето наистина е от рода тарази, но като две капки вода си прилича с брата на търговеца — напетия Махмуд.

Каквото и да говореха, предстоеше истинско празненство. Бяха приготвени три великолепни награди за победителите — птици, отляти от чисто злато, всяка една от които трудно можеше да я повдигне среден джигит. Желаещите можеха по избор да участват в три вида състезания: бягане пеша на разстояние шест фарсаха (един фарсах е около шест километра), надбягване с камили на десет фарсаха и надбягване с коне на двайсет фарсаха. Първият вид беше заимстван от румийците, вторият — от арабите, а третият беше местен, степен. Освен това се разиграваха още много по-малки награди в разните видове конни надбягвания и борба.

— Ако тръгнеш, имай предвид, че бягането пеша не отива на султаните! — напътстваше сина си Жанъбек. — Затова пък конните състезания обещават да са интересни. От Крим, Иран, Хорасан ще пристигнат ездачи, а по тези краища аргамаците са по-бързи от вятъра!

Жанъбек се оказа прав. За началото на празненството се събраха гости едва ли не от цял свят. Настаниха ги в сто грамадни бели юрти на зеления бряг на Талас. Хиляди хора идваха да гледат как преди състезанията слугите обяздват коне с невиждана красота. Засега враждебно настроените един към друг батъри и султани от разните ханства и емиратства се състезаваха във великодушие. Чакаха ги конни надбягвания и игри, на които щяха да се надпреварват по юначност без обичайното проливане на кръв…

Спомените за това празненство са останали в песните и преданията.

Разправят, че първа награда в пешия бяг е завоювал сухият и дълъг като върлина египтянин ал-Мулк ибн-Зархум. Той беше вече на тридесет и пет години и цял живот беше строил мостове. Както всеки учен човек и той не се беше харесал нещо на емирите в своята страна и му се беше наложило да бяга с търговски керван в Туркестан. И тук той се беше прочул със своята ученост и мнозина го гледаха накриво.

— О, благородни Мохамед-Хаким! — обърна се той към стопанина на празника. — Вие предупредихте, че победителят може да иска вместо златната птица каквото и да е на същата цена. И аз, нищожният, ви моля да ми дадете средства за построяването на прекрасен мост през Сейхундаря. Не можах да построя такъв мост през Нил и сега мечтата ми ще се сбъдне. Хората ще могат да ходят един при друг и тогава ще спре враждата помежду им. Колкото повече мостове се построят на земята, толкова по-малко воини ще има!

Очите на този човек горяха, докато произнасяше тези удивителни слова. Изведнъж обаче кой знае защо се начумериха всички ханове, емири, шейхове и хакими, поканени на празненството. Търговецът плъзна поглед по лицата им и кимна с глава:

— Добре, учени, аз държа на думата си. Трябва само да пресметна разходите за такова строителство!

Щастливият строител изтича към мястото, където искаше да построи мост, и се зае да изчислява, седнал на брега на мътната Сейхундаря. На сутринта намериха строителя мъртъв с пречупен гръбнак.

Втората награда спечели султан Бурундук с черна висока камила, но и той се отказа от златната птица.

— Дай ми по-добре последната си жена, която ти е родила наистина златно дете! — каза той, верен на солената степна шега и намеквайки за слуховете, които се носеха за нея.

Какво беше учудването му, когато търговецът се съгласи, и същата вечер изпрати в шатрата на Бурундук младата си жена.

Третата награда спечели петнайсетгодишния Мохамед-Шейбани с приказния кон Ахтангер — потомък на прославения Абълхаиров Тарланкок.

— Само на хановете им отива златна птица! — каза той на търговеца. — А аз съм само воин във войската на моя благоденстващ дядо Абълхаир, да му даде Господ много години живот. Моля те вместо наградата да въоръжиш за мене петстотин нукери…

Умният търговец внимателно погледна юношата в очите и в знак на съгласие кимна с глава:

— Ако вие пожелаете, то аз съм готов да въоръжа за вас хиляда воина! — каза той и, сякаш пред него стоеше хан, наведе глава.

Всички врагове на Абълхаир в този момент разбраха, че още е рано да погребват Ордата — расте силен наследник на Абълхаир.

Привечер бековете и султаните се наговориха помежду си и решиха да изпратят убиец при Мохамед-Шейбани. Бурундук веднага се съгласи с това, но султан Касъм изведнъж се възпротиви.

— Ние всички сме султани, а не нощни убийци — каза той. — Наследникът на ханския престол трябва да бъде убит в честен бой!

Същата вечер султан Касъм предупреди младия Мохамед-Шейбани да бъде предпазлив. Курибай, наемният убиец, на когото бяха обещани планини от злато, се промъкна през нощта с оголен кинжал до постелята на Мохамед-Шейбани и рухна, разсечен от него на две…

Така всичките три златни птици останаха при хитрия търговец Мохамед-Хаким.

 

 

Още две събития се случиха на този пир.

Заедно със синовете си на празненството пристигна вдовицата Аккозъ, съпроводена от ханъм Рабиа-султан-бегим. Специално за тях вдигнаха на хълма две белоснежни юрти и маса народ се тълпеше наблизо, всички искаха да разгледат пищните облекла на жените и обсипаната със скъпоценни камъни сбруя.

Веднага щом Мохамед-Шейбани получи наградата и славата му изгря като факел в нощта, честолюбивият султан Суюнчик, запомнил за цял живот уроците на везира Бахти ходжа, стана по-бял от сняг от глождещата го завист. Тогава мъдрата Рабиа-султан-бегим взе да му обяснява до какво води враждата между роднините за власт и слава, разказа на момчето историята за убийството на своя баща и взе дума от любимия си син, който някога едва не я осъди на позорна смърт, че той няма да се стреми към ханския престол.

— Само смърт и нещастие чакат господаря! — каза тя. — А за да бъде щастлив, трябва всеки път да настъпва главата на змията на завистта, която причаква човека на най-неочаквани места. Ако й дадеш воля за миг, тя ще те изпохапе и тебе. Раните от зъбите й не зарастват.

Второто събитие така и никой не го забеляза. Аккозъ, вдовицата, снаха на хана, просто си седеше на меката постелка в бялата си юрта, когато изведнъж широка сянка падна пред краката й. Сърцето й трепна, когато видя обезобразеното лице на човека, застанал на прага…

— Не бой се… Аз съм, Орак…

— Орак… Орак… — повтаряше тя в несвяст.

— Да, жив съм, но съм по-страшен от мъртвец, нали виждаш…

Все така, като стоеше на прага, той с тих и равен глас й разказа историята за своето спасение, а тя го слушаше като насън.

— Хората казват, че ти пред Корана и хляба си се заклела да не се омъжваш повече, и аз съм ти благодарен за това, че ме помниш — каза той. — Дори когато черната земя приеме праха ми, няма да забравя твоята вярност. А сега те освобождавам от себе си, моля те в името на чистата ни любов да не се отказваш от дарените ни от Бога радости и да се ожениш за достоен човек. Лишавам клетвата ти от силата й. За теб аз съм същият мъртвец, но за тези, които ме обидиха, за всички ханове, султани, емири и други богаташи с жестоки сърца, ще живея вечно!

— Почакай! — извика Аккозъ.

Но той вече изчезна. Тя изтича навън. Наоколо нямаше никого.

На следващата сутрин се вдигна тревога. Знаменитият безименен батър по прозвище „Едноокия“, начело на четиридесет джигити, беше отвлякъл огромен табун аргамаци, който принадлежеше на търговеца Мохамед-Хаким ал-Тарази. Оставеният върху камък в степта надпис гласеше: „Като наказание за смъртта на строителя на мостове ибн-Зархум, да се радва душата му в райските градини!“.

През същото лято ханът на Моголистан Иса Буга окончателно премести своя стан в Акса.

— От външните врагове ни охраняват казахите — каза той на ханския съвет. — А ако враговете се промъкнат през техния заслон, то нека всеки емир и хаким сам мисли за отбраната си!

С такова решение ханът мислеше да угоди на своите вечно недоволни поданици. Вече нямаше нито сили, нито желание да им се противопоставя. Идването на казахите го беше избавило от безпокойството на западната граница. Той смяташе, че нито Жунус, нито Абдусаид, нито самият Абълхаир няма да рискуват сега да нахлуят в пределите на Моголистан, тъй като преди това ще им се наложи да преминат през враждебните за тях казахски аули.

Донякъде беше прав и моголистанския владетел. Жунус и неговият покровител Абдусаид наистина бяха слисани от неочакваното появяване на казахските конници на своите граници. Прекият път за Алмалък сега беше плътно затворен за тях. Те взеха да търсят други пътища за Моголистан и скоро ги намериха.

Преместването на ханския стан в Акса се оказа дори изгодно за плановете им. Не успя Иса Буга да се разположи там с двора си, когато му доложиха за нещо невероятно: на три прехода от Аксу са се появили конници на Жунус и на неговия пореден съюзник мирза Омар-Шейх.

А Жунус просто беше тръгнал надалеч, за да обходи заетите от казахите земи. Неговата войска, движейки се северно от тях, през безлюдната и безводна пустиня, почти до самото Синьо море, се озова в долното течение на река Или, и движейки се нагоре по течението, влезе в Яркенд.

Не оставаха много дни на нещастния хан Иса Буга. Месец преди идването на султан Жунус в Яркенд той се разболя и легна. Странна беше болестта му. Едва си обръщаше езика, тъмнееше му пред очите. Преживяното му изглеждаше като сън, а сънищата му се струваха като истинския живот. И само златокосо момиче със сини като небето над Алатау очи беше в сънищата. Струваше му се, че най-после се е отървал от този страшен живот и след тридесет години се е срещнал с нея, все така млада.

Наобиколилите хана искаха да чуят чие име ще си спомни той преди смъртта си. Те се накланяха над постелята му и си шептяха със страх: „Астаргфиралла… астаргфиралла! Не дай, Боже, да повтори някой от живеещите греховете на нашия хан!“

— Теодосия!

Така се казваше дъщерята на гяурина, това име шепнеха устните на Иса Буга.

Султан Жунус, щом чу за смъртта на брат си, решително обърна конете обратно, въпреки уговарянията на своя съюзник и зет мирза Омар-Шейх.

— Никога повече в живота ви няма да има такъв удобен случай! — казваше мирза Омар-Шейх. — Сега те са объркани и не са готови да се сражават. Престолът е пред вас, а вие, като треперещ ученик на молла, който се страхува от пръчката, бягате от сражението!

— Не мога да ида с оръжие на погребението на брат си — тихо отговаряше султан Жунус. — Какво ще кажат хората!

Може би в този момент той си спомни как донесе на баща си за любовта на брат си към странното синеоко момиче. Тъй или иначе, в същия ден той се върна с войската си назад в Туркестан.

Това беше най-мъдрото решение. Без да дочака края на седемдневния помен за Иса Буга, неговите приближени единодушно провъзгласиха Жунус за хан на Моголистан.