Зигмунд Фройд
Детската душа (8)

1.
Анализ на фобията на едно петгодишно момче

Болестта и излекуването на доста младия пациент, за когото ще стане дума по-долу, строго казано, не са наблюдавани от мен. Въпреки че ръководех процеса на лечение и дори лично разговарях с момчето, самото лечение се извършваше от бащата на детето, на когото изказвам своята благодарност за бележките, които той ми предаде за публикуване. Заслугата на бащата се простира и по-далеч: мисля, че друг изобщо не би успял да накара детето да направи такива признания. Едва ли щяхме да се справим без знанията, благодарение на които бащата успя да изтълкува показанията на своя петгодишен син, и всичките технически трудности на психоанализата в такава ранна възраст щяха да си останат непреодолими. Само сливането в едно на родителския и лекарския авторитет, съвпадането на нежните чувства с научния интерес направи възможно използуването на метод, който едва ли бе приложим в подобни случаи. Но особеното значение на това наблюдение се заключава в следното: лекарят, който се занимава с психоанализа на възрастен невротик и открива психичните образувания слой след слой, стига накрая до известни предположения за детската сексуалност, в чиито компоненти той вижда движещата сила на всички невротични симптоми в по-късното развитие. Изложих тези предположения в публикуваните от мен през 1905 година „Три очерка по теорията на сексуалността“. И зная, че за човек, който не е запознат с психоанализата, те ще изглеждат неопровержими. Но и психоаналитикът трябва да признае, че желае да получи по-пряк и по-къс път за доказването на тези основни положения. Нима е невъзможно да се проучат в цялата им свежест онези сексуални подбуди и желания на детето, които при възрастния се извличат толкова трудно изпод многобройните им наслоения? Още повече че според нас те са в душевната конституция на всички хора и само при невротика се оказват усилени или изопачени.

С тази цел аз отдавна моля своите приятели и ученици да събират наблюденията си върху половия живот на децата, който обикновено по едни или други причини остава незабелязан или скрит. Сведенията за малкия Ханс заемат основно място сред материалите, които попаднаха у мен благодарение на моята молба. Неговите родители — и двамата мои горещи привърженици — решили да възпитават своето първородно дете с минимални забрани, което несъмнено е прекрасно условие за запазването на добрите нрави. И тъй като детето било весело, добро и живо момченце, опитите да го възпитат без каквито и да било строгости, да му дадат възможност да расте свободно и да се изявява довели до добри резултати. Тук ще възпроизведа записките на бащата за малкия Ханс и, разбира се, ще се въздържам всячески от изопачаване на наивността и искреността, толкова характерни за детската душа, без да се придържам към ненужни условности.

Първите сведения за Ханс се отнасят до времето, когато детето още не било навършило три години. Още тогава различни негови изказвания и въпроси разкривали особено живия му интерес към онази част от собственото му тяло, която на собствения си език той обикновено наричал Wiwimacher. И така, веднъж той попитал майка си:

Ханс: „Мамо, ти имаш ли Wiwimacher?“

Майката: „Разбира се. Защо питаш?“

Ханс: „Само си помислих.“

На тази възраст той влиза в краварника и вижда как доят крава. „Вижте — казва той, — от Wiwimacher-а тече мляко.“

Още първите наблюдения позволяват да се очаква, че много, ако не и по-голяма част от онова, което демонстрира малкият Ханс, ще се окаже типично за сексуалното развитие на детето. Аз изтъкнах вече веднъж, че не е нужно да се изпада в ужас, ако открием у жената представа за смучене на половия член. Тази непристойна подбуда е твърде безобидна по своя произход, тъй като представата за смученето е свързана с майчината гръд, а вимето на кравата в нашия случай е опосредствуващото звено, тъй като по своята природа това е гръдна жлеза, а по вида и положението си — пенис. Откритието на малкия Ханс потвърждава последната част на моето предположение.

По това време неговият интерес към Wiwimacher-а не е изключително теоретичен. Както може да се предположи, у него е налице също и стремеж да пипа своя полов орган. На три години и половина майката го заварила да държи пениса си с ръка. Тя го заплашила; „Ако правиш така, ще извикам д-р А. и той ще ти отреже Wiwimacher-а. С какво тогава ще правиш wiwi?“

Ханс: „С моето popo.“

Тук той отговаря, без да осъзнава вината си, но за сметка на това придобива „кастрационен комплекс“, който толкова често може да бъде открит при анализа на невротици, колкото и да протестират против това. За значението на този елемент в историята на развитието на детето би могло да се кажат много съществени неща. Кастрационният комплекс е оставил ред забележими следи в митологията (и не само в гръцката). Вече говорих за неговата роля в „Тълкуване на сънищата“ и в други свои трудове.

Почти на същата възраст (три години и половина) той възбудено и радостно вика: „Видях Wiwimacher-а на лъва.“

По-голямата част от значението, което имат животните в митовете и приказките, вероятно трябва да се припише на откровеността, с която те демонстрират пред любознателния младенец своите полови органи и сексуалните им функции. Сексуалното любопитство на нашия Ханс не познава съмнението, но то го прави изследовател и му дава възможност за правилно познание.

На три години и девет месеца той вижда на гарата как от локомотива изтича вода. „Локомотивът прави wiwi. А къде е неговият Wiwimacher?“

След минута той дълбокомислено добавя: „Кучетата и конете имат Wiwimacher, а масата и столът нямат.“ По такъв начин той установява съществен признак за различаването на одушевеното от неодушевеното.

Любознателността и сексуалното любопитство явно са тясно свързани помежду си. Любопитството на Ханс е насочено предимно към родителите му.

Ханс, на три години и девет месеца: „Татко, ти имаш ли Wiwimacher?“

Бащата: „Да, разбира се.“

Ханс: „Но аз никога не съм го виждал, когато се събличаш.“

Друг път той напрегнато наблюдава майка си, която се съблича преди лягане. Тя го пита: „Какво гледаш така?“

Ханс: „Гледам само дали имаш Wiwimacher.“

Майката: „Разбира се. Не знаеш ли това?“

Ханс: „Не, мислех си, че след като си голяма, то и твоят Wiwimacher е като на коня.“

Да отбележим това очакване на малкия Ханс. По-късно то ще добие своето значение.

Едно голямо събитие в живота на Ханс — раждането на малката му сестра Анна — се случва, когато Ханс е точно на три години и половина (април 1903 — октомври 1906 година). Неговото поведение непосредствено е отбелязано от бащата: „В 5 часа сутринта, когато започват болките, леглото на Ханс е пренесено в съседната стая. Тук той в 7 часа се събужда, чува женски стонове и пита: «Защо кашля мама?» и след кратка пауза добавя: «Днес сигурно ще дойде щъркелът.»

Разбира се, в последните дни често му казваха, че щъркелът ще донесе момиченце или момченце и той съвсем правилно асоциира необикновените стонове с идването на щъркела.

По-късно го отвеждат в кухнята. В антрето той вижда чантата на лекаря и пита: «Какво е това?» Отговарят му: «Чанта.» Тогава той убедено заявява: «Днес ще дойде щъркелът.» След раждането акушерката влиза в кухнята и поръчва чай. Ханс обръща внимание на това и казва: «Аха, когато мама кашля, й дават чай.» После го викат в стаята, той не гледа към майка си, а към съдовете с окървавена вода и с известно смущение казва: «А от моя Wiwimacher никога не тече кръв.»

Всичко в неговите забележки показва, че той прави връзка между необичайните неща в обкръжаващата го обстановка и идването на щъркела. На всичко гледа с усилено внимание и с гримаса на недоверие. Без съмнение у него здраво се вкоренява първото недоверие по отношение на щъркела.

Ханс се отнася доста ревниво към новодошлата и когато я хвалят, казват, че е красива и т.н., той веднага произнася презрителната забележка: «Затова пък няма зъби».^[1] Работата е там, че когато за първи път я видя, той беше поразен, че момиченцето не говори, и обясняваше това с факта, че няма зъби. От само себе си се разбира, че през първите дни на него му обръщаха по-малко внимание и той се разболя от ангина. В трескаво състояние той казваше: «Не искам никаква сестричка!»

Приблизително след половин година неговата ревност премина и той станал нежен, но уверен в своето превъзходство като брат.^[2]

Малко по-късно (след седмица) Ханс гледа как къпят сестричката му и отбелязва: «А нейният Wiwimacher е още малък — и като че ли за да я утеши, добавя: — Е, когато тя порасне, ще стане по-голям.»^[3]

На същата възраст (три години и девет месеца) Ханс за първи път разказва своя сън: «Днес, когато спях, мислех, че се намирам в Гмунден с Марика.»

Марика е тринадесетгодишната дъщеря на хазаина, която често играела с него.

Когато в негово присъствие бащата разказва за този сън на майката, Ханс го поправя: «Не с Марика, а съвсем сам с Марика.»

Тук трябва да отбележим следното: «През лятото на 1906 година Ханс беше в Гмунден, където по цели дни си играеше с децата на хазаина. Когато отпътувахме от Гмунден, си помислихме, че сбогуването и завръщането в града ще се окажат тежки за Ханс. За наше учудване не се случи нищо подобно. Той явно беше доволен от промяната и няколко седмици говори много малко за Гмунден. Едва след това у него започнаха да се появяват твърде живи спомени за времето, прекарано в Гмунден. Четири седмици той преработваше тези спомени във фантазии. В своите фантазии той играеше с децата Олга, Берта и Фриц, разговаряше с тях, като че ли те са в стаята, и беше способен да се развлича по този начин с часове. Сега, когато се роди сестра му, той явно е погълнат от проблема за раждането на децата. Нарича Берта и Олга „свои деца“ и един път заявява: „И моите деца Берта и Олга ги донесе щъркелът.“ Сегашният му сън след 6-месечно отсъствие от Гмунден явно трябва да бъде разбиран като израз на желанието да замине за Гмунден.»“

Така пише бащата. Веднага ще отбележа, че със своето последно заявление за „неговите деца“, които щъркелът му донесъл, Ханс се противопоставя на скритото в него съмнение.

За щастие тук бащата е отбелязал нещо, което после се оказва необикновено важно.

„Рисувам жираф на Ханс, който в последно време често ходеше в Шьонебрун. Той ми казва: «Нарисувай и Wiwimacher.» Аз: «Нарисувай го сам.» Тогава той рисува по средата на корема малка пръчица, която веднага удължава, като казва: «Wiwimacher-ът е по-дълъг.»“

Минавам с Ханс покрай един кон, който уринира. Той отбелязва: „Wiwimacher-ът на коня е отдолу, както и при мен.“

Той гледа как къпят неговата тримесечна сестра и със съжаление казва: „Нейният Wiwimacher е съвсем малък.“

Ние вече знаем, че благодарение на тази формула той успява да поддържа правилността на своето откритие.

Всеки изследовател понякога рискува да направи грешка. Като утешение може да му послужи обстоятелството, че в основата й лежи смесването на понятията, което се наблюдава в разговорния език. Това оправдание важи и за Ханс. Той вижда в своята книжка с картинки маймунка, показва завитата й нагоре опашка и казва: „Виж, татко, Wiwimacher.“^[4]

Заради своя интерес към Wiwimacher-а той си измисля доста своеобразна игра. В антрето има килер и клозет. От известно време Ханс влиза в този килер и казва: „Отивам в моя клозет.“ Веднъж надничам там, за да видя какво прави вътре. Оказва се, че той вади пениса си и казва: „Аз правя wiwi“ — това означава, че той играе на клозет. Характерът на играта проличава не само от това, че той не уринира наистина, но и че вместо да отиде в клозета, предпочита килера, който нарича „своя клозет“.

Ще бъдем несправедливи към Ханс, ако проследим само автоеротичните черти на неговия сексуален живот. Неговият баща може да ни съобщи своите подробни наблюдения над неговите любовни отношения с другите деца, в които, както и при възрастните, може да се установи „избор на обект“. И тук имаме работа с твърде забележителна подвижност и полигамни наклонности.

„През зимата взимам Ханс (на три години и девет месеца) на пързалката и го запознавам там с двете дъщерички на моя колега, които са на около десет години. Ханс сяда до тях. Те, съзнавайки своята възраст, гледат презрително момченцето. А той ги гледа с обожание и въпреки че това не им прави никакво впечатление, вече ги нарича «негови момичета». «Къде са моите момичета? Кога ще дойдат моите момичета?» А у дома в продължение на няколко седмици ми досажда с въпроса: «Кога ще отида пак на пързалката при моите момичета?»

Петгодишният братовчед гостува на Ханс (който вече е на четири години). Ханс много пъти го прегръща и веднъж по време на тази нежна прегръдка казва: «Колко те обичам.»

Това е първата, но не и последна черта на хомосексуалност, с която ще се срещнем при Ханс. Нашият малък Ханс започва да прилича на образец за извратеност.

«Преместваме се в нов апартамент (Ханс е на четири години). Една врата води от кухнята към малко балконче, от което се вижда отсрещният апартамент. Тук Ханс открива момиченце на 7–8 години. Сега той, за да я гледа, сяда на стъпалото, което води към балкона, и стои там с часове. Особено към 4 часа, когато момиченцето се връща от училище, него не могат да го задържат в стаята или да го махнат от наблюдателния му пост. Веднъж, когато по обичайното време момичето не се появява, Ханс започва да се вълнува и да ми досажда с въпроси: „Кога ще дойде момичето? Къде е момичето?“ и т.н., а после, когато тя се появява, Ханс е щастлив и не сваля очи от нейното жилище. Силата, с която се проявява тази „любов от разстояние“, се обяснява с това, че Ханс няма приятели и приятелки. Явно за нормалното развитие на детето е нужно непрекъснато общуване с други деца.»

Такова общуване Ханс (четири години и половина) имаше, когато заминахме да прекараме лятото в Гмунден. В къщата ни играят децата на хазаина: Франц (12 години), Фриц (8 години), Олга (7 години) и Берта (5 години) и освен това децата на съседите: Ана (10 години) и още две момичета по на 9 и 7 години, чиито имена не зная. Неговият любимец е Фриц, когото той често прегръща и уверява в своята любов. Веднъж на въпроса ми кое от всички момичета му харесва най-много, той отговаря: «Фриц.» В същото време по отношение на момичетата той е много агресивен, държи се като мъж, завоевател, прегръща ги и ги целува, което много харесва на Берта. Вечер, когато Берта излиза от стаята, Ханс я прегръща и с най-нежен глас й съобщава: «Берта, колко си мила!» Но това не му пречи да целува и другите момичета и да ги убеждава в силата на своята любов. Харесва му и Марика — четиринадесетгодишната дъщеря на хазаина, която играе с него. Вечер, когато го слагат да спи, той казва: «Нека Марика да спи с мен.» Когато му обясняват, че това е невъзможно, той казва: «Нека тогава да спи с мама и татко.» Когато отново му възразяват, започва следният диалог:

Ханс: «Тогава аз ще отида долу да спя с Марика.»

Мама: «Ти наистина ли искаш да си отидеш от мама и татко и да спиш долу?»

Ханс: «Но нали утре за закуска ще се кача отново горе?»

Мама: «Ако наистина искаш да се махнеш оттук, вземи си ризката и панталонките и го направи!»

Ханс си взима нещата и отива да спи при Марика, но, разбира се, го изпращат обратно.

(Зад желанието «нека Марика да спи при нас» се крие друго: нека Марика, в обществото на която той изпитва такова удоволствие, влезе в нашия дом. Но несъмнено е и друго. Тъй като майката и бащата на Ханс, макар и не много често, го взимат в леглото си и по време на това у него се събуждат еротични усещания, то и желанието да спи с Марика вероятно има своя еротичен смисъл. За Ханс, както и за всички деца, лежането в леглото с бащата или с майката е източник на еротична възбуда.)

Въпреки хомосексуалната си склонност, при разпитите на майката нашият Ханс се държи като истински мъж.

И в приведения по-долу случай Ханс казва на майка си: «Слушай, ужасно бих искал да спя с това момиче.» Този случай е доста забавен, тъй като Ханс се държи като възрастен влюбен. В ресторанта, където обядваме, идва едно хубавичко осемгодишно момиченце, в което Ханс, разбира се, веднага се влюбва. През цялото време той се върти на стола си, за да може да я зърне. След като се нахранва, той застава до нея, за да пококетничи, но жестоко се изчервява, като вижда, че го наблюдават. Когато погледът му среща погледа на момиченцето, той срамежливо обръща глава на другата страна. Разбира се, поведението му развеселява всички посетители на ресторанта. Всеки ден, когато го водят в ресторанта, той пита: «Как мислиш, момиченцето там ли ще бъде днес?» Когато тя накрая идва, той се изчервява като възрастен в идентична ситуация. Веднъж идва при мен сияещ и ми шепне: «Слушай, вече зная къде живее момичето. Видях я къде се качи по стълбите.» Докато у дома е агресивен по отношение на момичетата, тук той се държи като платонически въздишащ поклонник. Може би това е свързано с факта, че момичетата в къщата са селски деца, а това е културна дама. По-горе беше споменато, че той изказваше желание да спи с това момиченце.

Тъй като не искам Ханс да остава в състоянието на душевно напрежение заради любовта си към момиченцето, аз го запознавам с него и го каня да ни посети следобед, когато Ханс се наспи. Ханс е толкова възбуден от очакваната среща, че за първи път не може да заспи след обяда и неспокойно се върти в леглото. Майка му го пита: «Защо не спиш? Може би си мислиш за срещата с момиченцето?» На което щастливият Ханс отвръща: «Да.» Освен това, когато се прибрал вкъщи, разказал на всички: «Днес при мен ще дойде момичето» и през цялото време досаждал на Марика с въпроси: «Чуй ме, как мислиш, ще бъде ли мила с мен, ще ме целуне ли, когато аз я целуна» и т.н.

Следобед валеше дъжд и посещението се отложи, а Ханс намери утеха при Берта и Олга.“

По-нататъшните наблюдения за този период от пребиваването на село ни карат да мислим, че в момчето се появява и нещо ново.

„Ханс (на четири година и половина). Днес сутринта майка му, както всеки път, къпе Ханс и след къпането го изтрива и пудри тялото му. Когато много внимателно пудри пениса, за да не го докосне, Ханс казва: «Защо не пипаш с пръсти?»

Майката: «Защото това е свинщина.»

Ханс: «Какво означава свинщина? Защо?»

Майката: «Защото е неприлично.»

Ханс (смее се): «Но е приятно.»“^[5]

Почти по същото време съновидението на Ханс рязко се отличава по своето съдържание от смелостта, която той проявява по отношение на майката. Това е първият изопачен до неузнаваемост сън на момчето. Само благодарение на проницателността на бащата неговото тълкуване става възможно.

„Ханс е на четири години и три месеца. Сънят. Днес сутринта Ханс се събужда и разказва: «Слушай, днес през нощта си мислех: Някой казва: кой иска да дойде при мен? Тогава друг отговаря: аз. Тогава той трябва да го накара да направи wiwi.»

От по-нататъшните въпроси става ясно, че в това съновидение отсъствуват зрителни впечатления и то принадлежи към слуховия тип (type auditif). Няколко дни преди това Ханс е играл с децата на хазаина, своите приятелки Берта (5 години) и Олга (7 години), разни игри, между които и «направи това»^[6]. (A: «Чий предмет държа в ръката си?» B: «Моя.» Тогава на B му казват какво трябва да направи). Сънят на Ханс е подражание на тази игра, само че Ханс иска онзи, комуто принадлежи предметът, да направи не обичайните целувки или да получи плесници, а да уринира, или по-точно казано, някой трябва да накара него (Ханс) да направи wiwi.

Карам го да ми разкаже още веднъж съня си. Той го разказва със същите думи, но вместо «тогава някой казва» произнася: «тогава тя казва». Това «тя» сигурно е Берта или Олга, с които той е играл. Следователно, преведен, сънят означава следното: аз играя с момичетата и питам кой иска да дойде при мен? Тя (Берта или Олга) отговаря: «Аз.» Тогава тя трябва да ме накара да направя wiwi (т.е. да помогне при осъществяването на това, което за Ханс явно е приятно).

Ясно е, че времето, когато на Ханс му разкопчават панталонките и изваждат пениса, е свързано с приятно усещане. По време на разходките бащата прави това и то става повод Ханс да фиксира своята хомосексуална склонност към бащата.

Два дни преди това, както вече съобщих, той попитал майка си защо не докосва пениса му с ръце. Вчера, когато го заведох встрани, за да уринира, той за първи път ме помоли да го заведа в задната част на къщата, за да не го види някой, и каза: «Миналата година, когато правех wiwi, Берта и Олга ме гледаха.» Това според мен трябва да означава, че миналата година това любопитство на момичетата му е било приятно, а сега — не. Ексхибиционистичното удоволствие (от разголването на половите органи) сега е подложено на изтласкване. Изтласкването на желанието Берта или Олга да го гледат как прави wiwi (или да го карат да прави wiwi) обяснява появата на това желание в съня, на което той придава красивата форма на игра. От този момент на няколко пъти забелязах, че той иска да прави wiwi незабелязан от другите.“

Тук ще отбележа, че и този сън се подчинява на законите, за които говоря в своята книга „Тълкуване на сънищата“. Разговорите, които се водят в съня, произхождат от собствените или някъде подслушани разговори в непосредствено предхождащите съня дни.

Малко след преместването във Виена бащата фиксира още едно наблюдение: „Ханс, на четири години и половина, още веднъж гледа как къпят малката му сестричка и започва да се смее. Питат го защо се смее.

Ханс: «Смея се на Wiwimacher-а на Ана.» — «Защо?» — «Защото е толкова красив.»

Това, разбира се, е лъжа. Wiwimacher-ът му се сторил смешен. Но, между другото, в такава форма той за пръв път признава разликата между мъжкия и женския полов орган, вместо да я отрича.“

a) История на заболяването и анализ

„Уважаеми господин професор!

Отново ви изпращам частица от Ханс, но този път, за съжаление, материал от историята на заболяването. Както ще видите от написаното, през последните дни у Ханс се разви нервно разстройство, което много ни безпокои, защото не можем да намерим средства да го отстраним. Моля да ми разрешите да ви посетя утре, а сега ви изпращам записките, с които разполагам.

Сексуалната възбуда, предизвикана от нежността на майката, навярно е причината за нервното разстройство, но не съм в състояние да посоча предизвикалия го повод. Страхът, че на улицата ще го ухапе кон, може би е свързан с това, че някъде той е бил уплашен от голям пенис. Както знаете, той вече по-рано беше забелязал големия пенис на коня и стигна до заключението, че понеже майка му е голяма, трябва да има Wiwimacher като на коня.

Не зная откъде да започна, за да извлека полезното от тези предположения. Може би някъде е видял ексхибиционист? Или всичко това е свързано само с майката?

Доста ни е неприятно, че той вече започва да ни поставя пред неразрешими загадки.

Ако не се смята страхът да излезе на улицата и лошото настроение вечерно време, Ханс си е все същото весело и будно дете.“

Засега ще оставим настрана и напълно обяснимата тревога на бащата, и неговите първи опити за обяснение и ще се опитаме да анализираме първо материала. Задачата ни съвсем не е веднага „да разберем“ болестта. Това може да ни се удаде едва по-късно, когато съберем достатъчно впечатления за нея. Засега ще оставим настрана и нашето особено мнение и с еднакво внимание ще се отнесем към всички данни от наблюденията.

Първите сведения, които се отнасят към първите дни на януари 1908 година, гласят следното:

„Ханс (на четири години и девет месеца) влиза сутринта с плач при майка си и на въпроса защо плаче, отговаря: «Когато спях, си мислех, че си си отишла и че аз нямам мама, която да ме гали.»“

И така — страшно съновидение. Нещо подобно вече забелязах през лятото в Гмунден. Вечер в леглото през по-голямата част от времето той беше нежно настроен и веднъж се изрази приблизително по следния начин: „А ако нямам мама, ако ти си отидеш“ или нещо подобно, не мога да си спомня. Когато изпадаше в такова елегично настроение, майка му го взимаше в леглото си.

Някъде около 5 януари Ханс дойде при майка си в леглото и й разказа следното: „Знаеш ли, че леля М. каза: «А той има хубаво птиченце.»^[7]“

(Леля М. беше отседнала преди четири седмици у нас. Веднъж по време на къпането на момчето тя наистина казала тихо гореспоменатите думи на жена ми. Ханс ги чул и се опитал да ги използува.)

На 7 януари той отива както обикновено с бавачката в градската градина. На улицата започва да плаче и настоява да го отведат у дома, защото иска мама да го погали. Вкъщи на въпроса защо е искал да се върне и е плакал, той не дава никакъв отговор. До вечерта той, както обикновено, е весел, вечерта явно започва да се тревожи, плаче и по никакъв начин не може да се откъсне от майката, иска отново да го „галят“. После се развеселява и през нощта спи спокойно.

На 8 януари жена ми иска сама да излезе на разходка с него, за да разбере какво става с него, и то именно в Шьонебрун, където той ходи с удоволствие. Ханс отново започва да плаче, не иска да се отдели от майка си, страхува се. Накрая все пак тръгва, но на улицата го обзема страх. След връщането от Шьонебрун Ханс заявява на майка си след дълго упорство: „Страхувах се, че ще ме ухапе кон.“ (Наистина в Шьонебрун той се вълнувал, когато виждал кон.) Вечерта отново се повтаря пристъпът от предишната вечер, по време на който той търсеше ласките на майка си. Успокояват го. През сълзи той казва: „Зная, че утре отново трябва да изляза на разходка“ и по-късно: „Конят ще влезе в стаята.“

Същия ден майка му го пита: „Може би ти пипаш с ръка своя Wiwimacher?“. На това той отговаря следното: „Да, всяка вечер, когато съм в леглото“. На следващия ден, 9-и януари, преди следобедния сън го предупреждават да не пипа с ръка своя Wiwimacher. Когато се събужда, на съответния въпрос той отговаря, че все пак е държал там ръката си за малко.

Всичко това може да бъде начало на страх или на фобия. Виждаме, че имаме достатъчно основание да ги отделим една от друга. В общи линии ни се струва, че имаме достатъчно материал за ориентация и няма друг по-благоприятен за разбиране момент от този за съжаление обикновено пропускан или премълчаван начален стадий. Разстройството започва с тревожно-нежните мисли и продължава със страшния сън. Съдържанието му визира възможността да загуби майка си и да не бъде гален от нея. И така, нежността към майката би трябвало да бъде ненормално повишена. Това е основният феномен на болезненото състояние. Да си спомним и двата опита за прелъстяване, които Ханс е предприемал по отношение на майката. Първият от тях е станал през лятото, вторият — непосредствено преди появата на страха от улицата и е представлявал просто „реклама“ на неговия полов орган. Тази повишена нежност към майката се превръща в страх, или както ние казваме, тя се подлага на изтласкване. Още не знаем откъде идва подтикът за изтласкването. Може би роля тук играе интензивността на възбуждането, което не е по силите на едно дете, може би взимат участие и други сили, които още не познаваме.

Всичко това ще научим по-късно. Този страх, съответствуващ на изместеното еротично влечение, както и всеки детски страх, няма обект. Това е все още страх (Angst), а не боязън (Furcht). Детето не може да знае от какво се страхува и когато по време на разходката с бавачката Ханс не иска да каже от какво се страхува, то е защото той още не знае това. Той казва това, което знае: на улицата му липсва мама, която той би могъл да погали и от която не иска да се отдели. Тук с цялата си искреност той изявява първия смисъл на своето отвращение от улицата.

Освен това неговото тревожно състояние преди лягане, проникнатите с отчетлива нежност следващи една след друга две поредни вечери доказват, че в началото на заболяването при него все още не е имало фобия от улицата, разходките или дори конете, в противен случай неговото състояние вечерта би било необяснимо: кой преди лягане си мисли за улица или за разходка? Напротив, твърде лесно е да си представим, че вечерно време го обзема страх, защото преди да си легне в леглото, с особена сила го обхваща либидото, чийто обект е майката и чиято цел е да спи при майката. От опит той вече знае, че при подобни настроения в Гмунден майка му го взимала в леглото си, и иска да постигне същото и във Виена. При това не бива да забравяме, че в Гмунден той е бил известно време сам с майка си, защото баща му не е можел да бъде с тях през цялата ваканция, а освен това там нежността на Ханс е била разпределена между много приятели и приятелки, които тук липсват, и либидото може неразделно да се насочва към майката.

И така, страхът съответствува на изтласкания копнеж (Sehnsucht). Но той далеч не е еквивалентен на този копнеж и изтласкването оказва своето влияние върху някои неща. Желанието може изцяло да се излее в удовлетворение, когато до него допускат желания обект. При страха това лечение вече е безполезно. Страхът остава дори и тогава, когато желанието би могло да бъде удовлетворено. Страхът вече не може да се превърне обратно в либидо, задържано по някакъв начин в състояние на изтласкване. Откриваме това по време на първата разходка с майката. Ханс сега е с майка си и въпреки това е завладян от страх, иначе казано — от неудовлетворен стремеж към нея. Разбира се, страхът е по-слаб, той все пак се разхожда, докато по време на разходката с бавачката я кара да се върнат. Освен това улицата не е напълно подходящо място за милувки и за всичко онова, което иска малкият влюбен. Но страхът вече е издържал изпитанието и сега той трябва да си намери обект. По време на тази разходка той за първи път изказва опасението, че ще го ухапе кон. Откъде се е взел материалът за тази фобия? Вероятно от онези още неизвестни комплекси, които са довели до изтласкване и са задържали в изтласкано състояние либидото към майката. Някои опорни точки за разбирането на този факт ни даде вече бащата, а именно — че Ханс с интерес е наблюдавал конете заради големия им Wiwimacher, че според него и майката би трябвало да има такъв Wiwimacher като конете и т.н. Въз основа на това бихме могли да сметнем, че конят е само заместник на майката. Но защо вечерно време Ханс изказва опасение, че конят ще дойде в стаята? Ще кажете, че това е глупава тревога на малкото дете. Но както неврозата, така и сънят не ни съобщават нищо глупаво. Ние винаги ругаем тогава, когато не разбираме нещо, като по този начин се опитваме да облекчим решаването на задачата.

Трябва да се въздържим от това изкушение и в друго отношение. Ханс си признава, че преди заспиване се е занимавал с пениса си за свое удоволствие. Е, ще каже практичният лекар, сега всичко е ясно. Детето мастурбира и това довежда до страх. Така да е! Това, че детето чрез мастурбация предизвиква усещане за удоволствие, изобщо не ни обяснява страха, напротив, прави го още по-загадъчен. Състоянието на страх не се предизвиква нито от мастурбацията, нито от удовлетворението. При това ние трябва да имаме предвид, че нашият Ханс, който сега е на четири години и девет месеца, си доставя това вечерно удоволствие вече от около година, и по-късно ще установим, че точно сега той се бори с този навик, което по-скоро се връзва с изтласкването и образуването на страха.

Трябва да се опитаме да разберем и добрата и, разбира се, твърде грижовна майка. Бащата я обвинява, и не съвсем без основание, че със своята прекомерна нежност и твърде честата си готовност да вземе детето при себе си в леглото тя е предизвикала появата на неврозата. Бихме могли също така да я упрекнем, че е ускорила настъпването на изтласкването със своя енергичен отказ на неговите претенции („това е свинство“).

Но нейното положение е доста трудно и тя само изпълнява повелята на съдбата.

Разбирам се с бащата да каже на момчето, че историята с конете е глупост и нищо повече. Всъщност той е болен, защото е твърде нежен с майка си и иска тя да го взима в леглото си. Сега се страхува от конете, защото е заинтригуван от техния Wiwimacher. Той сам отбелязва, че не бива толкова силно да се интересува дори и от своя собствен Wiwimacher, и това е напълно вярно. По-нататък предложих на бащата да се заеме със сексуалната просвета на Ханс. Тъй като от неговите записки знаем, че либидото на Ханс е свързано с желанието му да види Wiwimacher-а на майката, то трябваше да го отвлечем от тази цел, като му съобщим, че майка му и всички други жени, както той е забелязал вече при Ана, изобщо нямат Wiwimacher. Последното обяснение трябваше да бъде дадено при удобен случай, след някой въпрос от страна на Ханс.

Следващите известия от страна на нашия малък Ханс обхващат периода от 1 до 17 март. Едномесечната пауза скоро получава своето обяснение.

„След разяснението^[8] следва по-спокоен период, когато Ханс може без особени трудности да се разхожда ежедневно в градската градина. Неговият страх от конете все повече се превръща в натрапчиво желание да гледа коне. Той казва: «Трябва да гледам конете, защото тогава се страхувам от тях.»“

След прекараното възпаление, което за две седмици го сваля на легло, фобията му отново се засилила толкова, че по никакъв начин не можем да го накараме да излезе на улицата. В краен случай той се съгласява да излезе на балкона. Ежеседмично той пътува с мен до Лайнц^[9] в неделя, защото в този ден на улицата има малко коли, а той трябва да премине пеша късото разстояние до гарата. В Лайнц веднъж отказва да излезе от градината на улицата да се разхожда, защото пред градината стои файтон. След още една седмица, през която той трябваше да стои на топло, защото му оперирахме сливиците, фобията отново се засилва. Той вече излиза на балкона, но не ходи на разходка. Когато се приближава до вратата, той бързо се връща вкъщи.

В неделя, на 1 март, по пътя към гарата между нас двамата се подема следният разговор. Аз отново се мъча да му обясня, че конете не хапят. Той: „Но белите коне хапят. В Гмунден има един бял кон, който хапе. Когато му покажат пръст пред муцуната, той хапе.“ (Учудва ме това, че той казва пръст, а не ръка.) После той разказва следната история, която предавам по-свързано.

Когато Лици трябвало да си тръгне, пред къщата стоял файтон с впрегнат бял кон, който трябвало да откара багажа на гарата. (Той ми казва, че Лици е момиченцето, което живеело в съседната къща.) Баща й стоял близо до коня, който си обърнал главата, за да го докосне, а бащата казал на Лици: „Не си показвай пръста на белия кон, че ще те ухапе.“

На това аз казвам: „Чакай малко, струва ми се, че това, за което си мислиш, изобщо не е кон, а Wiwimacher-ът, който не бива да се пипа с ръка.“

Той: „Че нали Wiwimacher-ът не хапе?“

Аз: „Всичко е възможно!“ Той доста оживено се мъчи да ме убеди, че там наистина е имало бял кон.^[10]

На 2 март, когато той отново проявява признаци на страх, аз му казвам: „Знаеш ли какво? Глупостта (така той нарича своята фобия) ще се махне, ако ти по-често излизаш на разходка. Сега тя е толкова силна, защото заради заболяването не си излизал навън.“

Той: „О, не, тя е силна, защото всяка нощ започнах да пипам с ръка своя Wiwimacher.“

Лекар и пациент, баща и син стигат до съгласие, като приписват на отказването от онанизма главната роля за патогенезата на сегашното му състояние. Но има указания и за значението на други моменти.

„На 3 март при нас постъпва на работа нова слугиня, която предизвиква у Ханс особена симпатия. Тъй като при почистване на стаите тя го слага на гърба си, той й вика «моя кон» и винаги я държи за полата, като прави движения, като че ли я язди. На 1 март той й казва: «Когато направите това и това, трябва да се съблечете напълно, дори и ризата.» (Той си мисли — за наказание, но зад тези думи лесно се долавя и желанието.)

Тя: «Е, какво от това: хората ще си помислят, че нямам пари за рокля.»

Той: «Но това е срамно, нали всички ще видят твоя Wiwimacher.»

Старото любопитство е насочено към нов обект и както това става в периодите на изтласкване, то се прикрива с морализираща тенденция!

На сутринта на 13 март аз казвам на Ханс: «Знаеш ли, когато престанеш да пипаш своя Wiwimacher, твоята глупост ще започне да минава.»

Ханс: «Но нали аз повече не пипам моя Wiwimacher.»

Аз: «Но ти би искал да го правиш винаги.»

Ханс: «Да, така е, но „да искаш“ не значи да правиш, а „да правиш“ — това не е „да искаш“(!!).»

Аз: «За да не искаш, тази нощ ще те пъхнем в чувал.»

След това ние излизаме. Той все още изпитва страх, но надявайки се да облекчи вътрешните си мъчения, говори доста по-смело: «Е, утре, когато получа чувала, глупостта вече няма да я има.» Наистина, той се плаши от конете значително по-малко и доста спокойно пропуска покрай себе си каретите.

На следващата неделя, 15 март, Ханс обещава да дойде с мен в Лайнц. Отначало той капризничи, но накрая все пак тръгва с мен. На улицата, където има малко коли, той се чувствува доста по-добре и казва: «Доста умно е постъпил Бог, като е създал конете.» По пътя му обяснявам, че сестра му няма такъв Wiwimacher като неговия. Момичетата и жените изобщо нямат Wiwimacher. Мама няма, Ана също няма и т.н.

Ханс: «Ти имаш ли Wiwimacher?»

Аз: «Разбира се, а ти какво си мислеше?»

Ханс (след кратка пауза): «А как момичетата правят wiwi, след като нямат Wiwimacher?»

Аз: «Те нямат такъв Wiwimacher като твоя. Нима не си виждал това, когато Ана я къпят?»

През целия ден е весел, вози се на шейна и т.н. Чак надвечер става тъжен и явно отново се страхува от конете.

Вечерта нервният пристъп и нуждата от ласки са изразени по-слабо от предишните дни. На следващия ден майка му го води със себе си в града и на улицата той изпитва силен страх. На другия ден остава вкъщи и е много весел. На следващата сутрин към 6 часа влиза при нас и върху лицето му е изписан страх. На въпроса какво му е, той ни разказва: «Аз едва-едва докоснах с пръст моя Wiwimacher. После видях мама съвсем гола по риза и тя ми показа нейния Wiwimacher. Показах на Грета^[11], моята Грета, какво прави мама и й показах моя Wiwimacher. Тогава бързо си махнах ръката от Wiwimacher-а.» На моята забележка, че е възможно само едно от двете: или по риза, или съвсем гола, Ханс казва: «Тя беше по риза, но ризата беше толкова къса, че аз видях нейния Wiwimacher.»“

Всичко това не е сън, но еквивалентна на съня онанистична фантазия. Онова, което той принуждава майка си да прави, служи явно за негово собствено оправдание: „След като мама си показва Wiwimacher-а, аз също мога.“

От тази фантазия можем да отбележим следното: първо, че на времето забележката на майката е оказала силно влияние върху него и, второ, че обяснението, че жените нямат Wiwimacher, още не е прието от него. Той съжалява, че това наистина е така, и в своята фантазия здраво се придържа към гледната си точка. Може би Ханс има собствени основания да не се доверява на баща си.

* * *

Седмичен отчет на бащата: „Уважаеми господин професор! По-долу следва продължението на историята на нашия Ханс, най-интересният откъс. Може би в понеделник ще си позволя да ви посетя в приемните ви часове и ако успея, ще доведа и Ханс, разбира се, ако той тръгне с мен. Днес го попитах: «Искаш ли в понеделник да дойдеш с мен при професора, който ще премахне твоята глупост?»

Той: «Не.»

Аз: «Но той има много сладко момиченце» (след което той охотно и с удоволствие дава съгласието си).

Неделя, 22 март. За да разнообразя неделната ни програма, аз предлагам на Ханс да отидем първо до Шьонебрун и оттам по обяд — в Лайнц. По този начин тоя трябва да извърви пеша не само пътя от апартамента до гарата, но също и до гара Хитцинг в Шьонебрун, а оттам — до спирката на трамвая в Хитцинг. Той прави всичко това, но като види кон, бързо обръща глава, очевидно от страх. Постъпва така по съвета на майка си.

В Шьонебрун той проявява страх пред животните. Така например, по никакъв начин не иска да влезе в помещението, където се намира жирафът, не иска да отиде при слона, който обикновено много го забавлява. Страхува се от всички големи животни, а при малките се чувствува добре. При птиците този път се страхува от пеликана, което преди не беше така. Сигурно заради големината му.

По този повод му казвам: «Знаеш ли защо се страхуваш от големите животни? Големите животни имат голям Wiwimacher, а ти всъщност се страхуваш от големия Wiwimacher.»

Ханс: «Но аз никога не съм виждал Wiwimacher-а на големи животни».^[12]

Аз: «При коня си го виждал, а конят е голямо животно.»

Ханс: «Да, на коня — често. Един път в Гмунден, когато пред къщата беше спряла карета, друг път — пред митницата.»

Аз: «Когато си бил малък, ти сигурно си отишъл в конюшнята в Гмунден…»

Ханс (прекъсва ме): «Да, всеки ден в Гмунден, когато конете се връщаха у дома, аз отивах в конюшнята.»

Аз: «… и сигурно си започнал да се страхуваш, когато си видял големия Wiwimacher на коня. Но няма защо да се боиш от това. Големите животни имат голям Wiwimacher, а малките — малък.»

Ханс: «Всички хора имат Wiwimacher, и Wiwimacher-ът ще порасне заедно с мен, когато стана по-голям: нали той вече порасна малко.»

С това разговорът ни приключва. През следващите дни страхът като че ли отново се засилва. Той не се решава да излезе навън, където обикновено го водят след обяд.“

Последното утешително изказване на Ханс хвърля достатъчно светлина върху положението на нещата и ни дава възможност да внесем известни корекции в твърденията на бащата. Вярно е, че Ханс се страхува от големи животни, защото е длъжен да мисли за техния голям Wiwimacher, но всъщност не може още да се каже какво изпитва пред най-големия Wiwimacher. Представата за него преди безусловно е била съпроводена с чувството за удоволствие и той всячески се е стараел да види по някакъв начин този Wiwimacher. От този момент това удоволствие е било развалено от превръщането му в неудоволствие, което по непонятен още за нас начин е обзело цялото му сексуално изследване и, което за нас е по-ясно, след известен опит и размишления го е довело до мъчителни изводи. От неговото самоутешение: Wiwimacher-ът ще порасне заедно с мен — може да се направи заключението, че при своите наблюдения той винаги е правел сравнения и е останал твърде неудовлетворен от големината на собствения си Wiwimacher. За този дефект му напомнят големите животни, които по тази причина са му неприятни. Но тъй като целият ход на мислите вероятно не може да бъде ясно осъзнат, тягостното усещане се превръща в страх. По такъв начин страхът му е построен както върху предишното удоволствие, така и върху сегашното неудоволствие. След като състоянието на страх вече се установява, страхът поглъща всички останали усещания. Когато процесът на изтласкване прогресира, когато представите, свързани с афекта и вече осъзнати, все повече се изтласкват в несъзнаваното, всички афекти могат да се превърнат в страх.

Любопитната забележка на Ханс „нали той вече порасна малко“ ни дава възможност да разгадаем много неща във връзка с неговото самоутешение, които не могат да се изкажат с думи и които той не съобщава при истинския анализ.

Този пропуск бива запълнен с мои предположения, съставени въз основа на опита с анализа на възрастни. Но се надявам, че моите допълнения няма да изглеждат насилствено и произволно включени. „Нали той вече порасна малко.“ За това Ханс мисли напук и за собствено утешение. Но това ни напомня и за старата заплаха на майката: че ще отреже неговия Wiwimacher, ако продължава да се занимава с него. Когато е бил на три години и половина, тази заплаха не му е направила впечатление. Той невъзмутимо отговорил, че в такъв случай ще прави wiwi със своето popo. Можем да смятаме за напълно типично това, че заплахата за кастрация е оказала своето влияние след голям интервал от време. Сега — след година и девет месеца — той се опасява да не се лиши от толкова скъпа частица от неговото собствено Аз. Подобни проявяващи се едва впоследствие влияния на заповеди и заплахи, направени в детските години, могат да бъдат наблюдавани и в други случаи на заболяване, когато този интервал обхваща десетилетие и повече. Зная дори такива случаи, когато „закъснялото послушание“ на изтласкването оказва съществено влияние върху детерминирането на болезнените симптоми.

Обяснението, което неотдавна Ханс получава по повод отсъствието на Wiwimacher при жените, е можело само да разклати доверието му в себе си и да пробуди кастрационния комплекс. Той протестира срещу него и това съобщение няма лечебен ефект: след като наистина има живи същества, които нямат никакъв Wiwimacher, тогава вече няма нищо невероятно в това, че и на него могат да му отнемат неговия Wiwimacher, като по такъв начин го направят жена.^[13]

„През нощта срещу 28-и Ханс неочаквано за нас става в тъмното и идва в леглото ни. Неговата стая е разделена от нашата с кабинет. Питаме го защо е дошъл, дали се е страхувал от нещо. Той казва: «Не, ще ви кажа утре», а после заспива в леглото ни и едва след това го отнасяме в неговото креватче.

На следващата сутрин аз започвам да го разпитвам, за да разбера защо е дошъл през нощта при нас. След известна съпротива се повежда следният диалог, който веднага стенографирам:

Той: «През нощта в стаята имаше един голям и един малък смачкан жираф, и големият започна да вика, защото аз му взех смачкания. После той престана да вика и аз седнах върху смачкания жираф.»

Аз, учудено: «Какво? Смачкан жираф? Нима това е истина?»

Той: «Да.» Бързо носи хартия, смачква я бързо и ми казва: «Ето така беше смачкан.»

Аз: «И ти седна върху смачкания жираф? Как?» Отново ми показва и сяда на земята.

Аз: «Защо дойде в нашата стая?»

Той: «Не зная.»

Аз: «Страх ли те беше?»

Той: «Не, като че ли не.»

Аз: «Сънувал си жирафи?»

Той: «Не, не съм сънувал. Това си го мислех, всичко това си го мислех, бях се събудил преди това.»

Аз: «Какво трябва да означава това: смачкан жираф? Ти сам знаеш, че жирафът не може да се смачка като парче хартия.»

Той: «Зная това. Така си мислех. Той дори не съществува истински.^[14] Смачканият жираф лежеше на пода, а аз го взех при себе си, взех го с ръце.»

Аз: «Какво, нима такъв голям жираф може да бъде взет с ръце?»

Той: «Взех с ръце смачкания.»

Аз: «А къде беше през това време големият?»

Той: «Големият стоеше по-далеч, настрани.»

Аз: «А ти какво направи със смачкания?»

Той: «Аз мъничко го подържах в ръце, докато големият престана да вика, а после седнах върху него.»

Аз: «А големият защо викаше?»

Той: «Защото му взех малкия.» Забелязва, че записвам всичко и пита: «Защо записваш всичко?»

Аз: «Защото ще изпратя това на един професор, който ще премахне твоята глупост.»

Той: «Аха, но ти записа и това, че мама си е свалила ризата, и това ли ще дадеш на професора?»

Аз: «Да, и можеш да ми повярваш, че той няма да разбере как така може да се смачка един жираф.»

Той: «А ти му кажи, че аз самият не зная, и тогава той няма да пита, а когато попита какво е това смачкан жираф, нека ни пише и ние ще му отговорим или ще му напишем още сега, че аз самият не зная.»

Аз: «Защо дойде при нас през нощта?»

Той: «Не зная.»

Аз: «Кажи ми бързо, за какво мислиш сега?»

Той (с хумор): «За малинов сок.»

Аз: «Още за какво?»

Той: «За истинска пушка за убиване.»^[15]

Аз: «Това не ти се е присънило?»

Той: «Вероятно не, не, зная го определено.»

Той продължава да разказва: «Мама толкова дълго ме моли, че аз й казах защо съм дошъл през нощта. А не исках да го казвам, защото ме беше срам от нея.»

Аз: «Защо?»

Той: «Не зная.»

Всъщност жена ми го разпитва цяла сутрин, докато той не й разказа историята с жирафите.

Същия ден се намира и решението на историята с жирафите.

Големият жираф съм аз (голям пенис — дълга шия), смачканият жираф — жена ми (нейните полови органи), и всичко това е резултат от моите обяснения.

Жираф: вж. екскурзията до Шьонебрун.

Освен това изображенията на жираф и на слон са закачени над леглото му.

Всичко това е репродукция на сцената, която се повтаря почти всяка сутрин. Ханс идва при нас и жена ми не може да се сдържи да не го вземе за няколко минути при себе си в леглото. Тогава аз обикновено започвам да я убеждавам да не прави това («големият жираф викаше, защото му отнех смачкания»), а тя ядосано ми отговаря, че това е безсмислено, че една минута няма да има никакви последствия и т.н. След това Ханс остава при нея за малко («тогава големият жираф престана да вика и аз седнах върху смачкания»).

Решаването на тази семейна сцена, прехвърлена към живота на жирафите, се свежда до следното: през нощта при него се появява силен копнеж към майката, към нейните ласки, нейния полов орган и затова той идва в спалнята. Всичко това е продължение на страха му от конете.“

Мога да добавя само следното към остроумното тълкуване на бащата: „да седна на нещо“ при Ханс вероятно съответствува на представата за обладаване. Всичко това е натрапчива фантазия, която заедно с чувството на удовлетворение е свързана с преодоляването на съпротивата на бащата: „Викай си колкото искаш, а мама все пак ще ме вземе в леглото си, и мама ми принадлежи.“ По такъв начин зад фантазията е скрито всичко, което предполага и бащата: страх, че майката не го обича, защото неговият Wiwimacher е несравнимо по-малък от този на бащата.

На следващата сутрин бащата намира потвърждение на своето тълкуване.

„В неделя, 28 март, аз отивам с Ханс в Лайнц. На вратата за довиждане казвам шеговито на жена си: «Довиждане, голям жираф.» Ханс пита: «Защо жираф?» Аз: «Големият жираф е мама.» Ханс: «Не е вярно, нима Ана е смачканият жираф?»

Във вагона му обяснявам фантазията с жирафите. Той отначало казва: «Да, вярно е», а после, когато му заявих, че големият жираф съм аз, тъй като дългият врат му напомня за Wiwimacher-а, той казва: «Мама също има шия като на жираф, видях това, когато миеше бялата си шия.»^[16]

В понеделник, 3 март, сутринта Ханс идва при мен и казва: «Слушай, днес си помислих две неща. Първо. Аз бях с теб в Шьонебрун при овцете и там минахме под въжетата, после казахме за това на пазача на входа, а той ни пипна.» Второто го беше забравил.

По повод на това мога да отбележа следното: когато в неделя бяхме в зоологическата градина, искахме да се приближим до овцете, но се оказа, че мястото е заградено с въже, така че не можахме да отидем там. Ханс много се учуди, че мястото е заградено само с въже, под което може лесно да се мине. Казах му, че възпитаните хора не минават под въжето. Ханс отбеляза, че е много лесно да се направи. Но аз му казах, че тогава ще дойде пазачът, който ще изгони този човек. На входа стоеше гвардеец, за когото съм казвал на Ханс, че арестува лошите деца.

Същия ден, когато се връщахме от вас, Ханс си призна още няколко желания да направи нещо забранено. «Слушай, днес сутринта отново си мислех нещо.» — «Какво?» — «Пътувах с теб във вагона, счупихме стъклото и полицаят ни арестува.»“

Правилно продължение на фантазията с жирафите. Той чувствува, че не бива да се стреми към обладаване на майката, натъква се на границата, зад която следва кръвосмешението. Но приема това като забранено само за него. При всички забранени пакости, които той възпроизвежда в своята фантазия, винаги присъствува и бащата, който заедно с него бива арестуван. Както той си мисли, бащата също прави с майката нещо загадъчно и забранено, както той си представя, нещо насилствено — като разбиване на прозорец или проникване в заградено пространство.

Този ден в приемния ми час бях посетен от бащата и сина. Вече отпреди познавах този забавен малчуган, толкова мил в своята самоувереност, когото винаги ми беше приятно да виждам. Не зная дали си спомняше за мен, но той се държа безупречно като напълно разумен член на човешкото общество. Консултацията беше кратка. Бащата започна с това, че страхът на Ханс от конете, въпреки всички обяснения, не е намалял. Бяхме принудени да признаем, че връзката между конете, от които той изпитваше страх, и откритите нежни влечения към майката, беше твърде слаба. Детайлите, които сега научих (Ханс най-много се смущава от това, което конете имат над очите си и от черното нещо в устата им), изобщо не можеха да бъдат обяснени с данните, които имахме. Но когато ги гледах и двамата и слушах разказа за страха, хрумна ми идеята за следващата част на тълкуването, която, както успях да разбера, е убягнала на бащата. Шеговито попитах Ханс дали неговите коне не носят очила. Той отрече това. Носи ли баща му очила? Отново отрича, въпреки очевидността. Не нарича ли той „черно по устата“ мустаците? После му обяснявам, че изпитва страх от бащата, защото толкова много обича майка си. Може би си мисли, че именно затова баща му му се сърди. Но това не е вярно. Баща му много го обича и той може смело да му каже всичко. Много отдавна, когато Ханс още го е нямало на бял свят, аз вече съм знаел, че ще се появи малкият Ханс, който толкова много ще обича майка си и затова ще изпитва страх от баща си. И дори съм разказвал това на баща му. Тук бащата ме прекъсва. „Защо си мислиш, че ти се сърдя? Нима съм те ругал или бил?“ — „Да, ти си ме бил“ — заявява Ханс. — „Това не е вярно. Кога?“ — „Днес преди обяд.“ И бащата си спомня, че Ханс неочаквано го мушнал в корема, след което той инстинктивно го плеснал по ръката. За отбелязване е, че бащата не свързва този детайл с неврозата и едва сега съзира в постъпката израз на враждебно отношение на момчето, а също може би и проява на стремеж да получи наказание за това.^[17]

По обратния път Ханс пита: „Нима професорът разговаря с бога, та може да разбере всичко предварително?“ Бих могъл много да се гордея с това признание, изказано от детските уста, ако сам не го бях предизвикал със своето шеговито самохвалство. След тази консултация аз почти ежедневно получавах сведения за промените в състоянието на своя малък пациент. Разбира се, не можеше да се очаква, че след моето съобщение той веднага щеше се освободи от страховете, но се оказа, че сега на него му бе дадена възможност да открие своята несъзнавана продукция и да разнищи своята фобия. От това време той извървя път, който предварително бих могъл да изложа на баща му.

„На 2 април констатираме първото съществено подобрение. До този момент не можехме по никакъв начин да го накараме да излезе от къщи за по-дълго време и той с признаци на ужас тичаше към къщи, когато се появяваше кон, а сега остава пред вратата по цял час, дори когато покрай къщата минава кон, а това се случва доста често. От време на време той тича в къщата, когато в далечината вижда кон, но веднага, като че ли размислил, се връща обратно. От страха обаче е останала вече само малка частица и не може да не признаем наличието на подобрения от момента на обяснението.

Вечерта той ми казва: «След като вече излизаме от вратата, да отидем и в парка.»

На 3 април рано сутринта той идва в леглото ми, а в последно време не беше го правил и като че ли се гордееше с това. Питам го: «Защо дойде днес?»

Ханс: «Когато престана да се страхувам, повече няма да идвам.»

Аз: «Значи ти идваш при мен, защото се страхуваш?»

Ханс: «Когато не съм при теб, се страхувам, когато не съм при теб в леглото, се страхувам. Когато престана да се страхувам, няма да идвам повече.»

Аз: «Значи ти ме обичаш, и се страхуваш, когато сутрин се намираш в леглото си. Затова идваш при мен?»

Ханс: «Да. А защо ми каза, че обичам мама и ме обзема страх, защото обичам теб?»“

Сега момчето достига необикновена яснота в своите изрази. Той дава да се разбере, че любовта към бащата се бори с враждебността към него заради съперничеството с майката, и то отправя упрек към бащата за това, че до този момент не е насочил вниманието му към тази игра на силите, която се е превръщала в страх. Бащата все още не го разбира напълно, защото едва след този разговор той се убеждава във враждебността на момчето, за която настоявах още по време на нашата консултация. Това, което по-долу ще приведа в непроменен вид, собствено казано, е по-важно като обяснение за бащата, отколкото за малкия пациент.

„За съжаление аз не разбрах веднага това възражение в цялото му значение. Тъй като Ханс обича майка си, той, очевидно, иска мен да ме няма и тогава той би заел мястото на бащата. Това потиснато враждебно желание се превръща в страх за бащата и той идва рано сутрин при мен, за да види дали не съм си отишъл. За съжаление в този момент аз не разбирах това и му казвах:

«Когато си сам, те е страх, че ме няма, и идваш тук.»

Ханс: «Когато те няма, аз се страхувам, че няма да се върнеш вкъщи.»

Аз: «Нима съм те заплашвал някога с това, че няма да се върна?»

Ханс: «Ти не, но мама — да. Тя ми каза, че няма повече да идва при мен.» (Сигурно той се е държал зле и тя го е заплашила, че ще си отиде.)

Аз: «Тя ти го е казала, защото си се държал лошо.»

Ханс: «Да.»

Аз: «Значи се страхуваш, че ще си отида, защото си се държал лошо, и затова идваш при мен?»

По време на закуска ставам от масата и Ханс ми казва: «Татко, не бягай оттук!» Аз обръщам внимание, че той казва «бягай» вместо «отивай», и му отвръщам: «Аха, ти се страхуваш, че конят ще избяга оттук?» Той се смее.“

Знаем, че тази част от страха на Ханс има двойствен характер: страх от бащата и страх за бащата. Първото произлиза от проявената враждебност по отношение на бащата, а второто — от конфликта между нежността, която тук е реактивно увеличена, и враждебността.

Бащата продължава: „Това без съмнение е началото на важна част от анализа. Това, че той само в краен случай се решава да излезе от входа, но не се отдалечава от вратата, че при първия пристъп на страх се връща от половината път, е мотивирано от страха да не стане така, че да не завари родителите си вкъщи, защото те са си отишли. Той не се отдалечава от дома от любов към майката и се страхува, че аз ще си отида вследствие на враждебните му желания (по отношение на мен) да заеме мястото на бащата.

През лятото на няколко пъти ходих от Гмунден до Виена по работа. Тогава бащата беше той. Напомням, че страхът от конете е свързан с преживяването в Гмунден, когато конят е трябвало да откара багажа на Лици на гарата. Изтласканото желание аз да замина на гарата и той да остане с майка си (конят да замине) се превръща в страх пред заминаването на конете. И наистина, нищо не предизвиква повече страх от заминаването на колите от двора на митницата, която се намира срещу дома ни.

Тази нова част (враждебните мисли против бащата) се открива едва след като той научава, че не му се сърдя за това, че толкова много обича мама.

След обяд аз отново излизам с него навън, той се разхожда пред къщата и остава там дори когато минават коли. Само при преминаването на някои от тях той изпитва страх и тича в двора. Дори ми обяснява: «Не всички бели коне хапят.» Това означава: след анализа в някои бели коне той познава баща си, и те вече не хапят, но има и други коне, които хапят.

Планът на улицата пред нас е следният: отсреща се намира складът на митницата с голяма рампа, до която през целия ден спират коли, за да товарят сандъци и т.н. Този двор е отделен от улицата с решетка. Точно срещу нашата квартира се намира вратата на този двор. Вече няколко дни забелязвам, че Ханс изпитва особено силен страх, когато колите влизат и излизат през вратата на митницата, и при това трябва да завият. Попитах го защо толкова много се страхува от това, а той ми отговори: «Страхувам се, че конете ще паднат по време на завоя» (A). Също така силно се вълнува, когато колите, които са спрели до рампата за разтоварване, неочаквано започват да се движат, за да потеглят (B). По-нататък (C) той се бои от големите товарни коне повече, отколкото от дребните селски коне и повече, отколкото от елегантните (като например тези в каретите). Той също така изпитва силен страх, когато колата минава покрай него много бързо (D), отколкото когато конете се движат бавно. Всички тези различия се откроиха ясно едва през последните дни.“

Позволих си да забележа, че благодарение на анализа по-смел стана не само пациентът, но и неговата фобия, която се решава да се изяви с по-голяма яснота.

„5 април. Ханс отново идва в спалнята ни и ние го връщаме обратно в неговото легло. Казвам му: «Докато идваш рано сутрин при нас, страхът от конете няма да се махне.» Но той упорствува и отговаря: «Аз все пак ще идвам, когато се страхувам.» И така, той не иска да му забранят посещенията при майка му.

След закуска трябва да слезем долу. Ханс много се радва на това и се кани, вместо да остане както обикновено до вратата, да пресече улицата, за да отиде на двора, където често е наблюдавал да играят много момчета. Казвам му, че ще ми достави голямо удоволствие, ако пресече улицата, и използувайки случая, го питам защо се страхува, когато натоварените коли потеглят бързо от рампата (B).

Ханс: «Аз се страхувам, когато стоя до каруцата, а каруцата бързо тръгва, и аз стоя на нея, искам оттам да премина на дъските (рампата), но потеглям заедно с каруцата.»

Аз: «А когато каруцата не се движи, тогава не се ли страхуваш? Защо?»

Ханс: «Когато каруцата не се движи, аз бързо се качвам на нея и преминавам на дъските.»

(По такъв начин Ханс се кани да премине от колата на рампата и се страхува, че колата изведнъж ще тръгне, когато той е още на нея.)

Аз: «Може би се страхуваш, че когато заминеш с колата, няма повече да се върнеш у дома?»

Ханс: «О, не, аз винаги мога да се върна при мама с кола. Аз дори мога да дам на кочияша номера на къщата.»

Аз: «Тогава от какво се страхуваш?»

Ханс: «Не зная, но професорът ще разбере това.»

Аз: «Значи смяташ, че той ще узнае? Защо искаш да минеш от колата върху дъските?»

Ханс: «Защото още не съм ходил никога там горе, и знаеш ли защо? Защото искам да товаря и да разтоварвам денкове и да се катеря по тях. Много ми се иска да се катеря по денковете. А знаеш ли от кого се научих? Видях, че момчетата правят така, и аз също искам да го правя.»

Неговото желание не се осъществи, защото когато Ханс се реши да излезе от вратата, няколкото крачки по улицата предизвикаха у него твърде голяма съпротива, тъй като из двора през цялото време минаваха коли.“

Професорът знае само че тази предполагаема игра на Ханс и натоварените коли би трябвало да имат символично значение, което замества отношението към друго желание, все още неизказано. Но това желание би могло да бъде конструирано и сега, колкото и смело да ни се струва това.

„След обяд ние отново излизаме и на връщане аз питам Ханс: «Всъщност от какви коне се страхуваш?»

Ханс: «От всички.»

Аз: «Това не е вярно.»

Ханс: «Най-много се страхувам от коне, които имат нещо на устата.»

Аз: «За какво говориш? За желязото, което носят в устата си ли?»

Ханс: «Не, те имат нещо черно на устата» (покрива устата си с ръка).

Аз: «Може би мустаци?»

Ханс (смее се): «О, не!»

Аз: «Всички коне ли го имат?»

Ханс: «Не, само някои.»

Аз: «Какво имат те на устата?»

Ханс: «Нещо черно» (мисля, че всъщност това е ремъкът, който слагат напреко на главата на товарните коне). «Страхувам се също така най-много от мебелните фургони.»

Аз: «Защо?»

Ханс: «Мисля си, че когато товарните коне теглят тежък фургон, те могат да паднат.»

Аз: «Значи не се страхуваш от малките коли.»

Ханс: «Не, от малки и пощенски коли не се страхувам. Също така най-много се страхувам, когато минава омнибусът.»

Аз: «Защо? Защото е голям ли?»

Ханс: «Не, защото веднъж конят на такъв омнибус падна.»

Аз: «Кога?»

Ханс: «Веднъж, когато отивах с мама, въпреки моята глупост — когато купих жилетка.»

(Майка му после потвърждава казаното.)

Аз: «Какво си помисли, когато конят падна?»

Ханс: «Че сега винаги ще бъде така — всички коне на омнибусите ще падат.»

Аз: «На всеки омнибус ли?»

Ханс: «Да, и на мебелните фургони. На мебелните не толкова често.»

Аз: «Тогава твоята глупост имаше ли я?»

Ханс: «Не, тя се появи по-късно. Когато конят в мебелния фургон падна, аз толкова много се уплаших! После, когато тръгнах, се сдобих с глупостта си.»

Аз: «Но нали глупостта се състоеше в това, че ти си мислеше, че ще те ухапе кон. А сега се оказва, че си се страхувал конят да не падне?»

Ханс: «Ще падне и ще ме ухапе.»^[18]

Аз: «Защо толкова се уплаши?»

Ханс: «Защото конят правеше с краката така (ляга на земята и започва да се търкаля). Уплаших се, защото вдигаше шум с краката си.»

Аз: «Къде ходихте тогава с мама?»

Ханс: «Отначало на пързалката, после в кафенето, после купихме жилетката, после в сладкарницата, а вечерта се върнахме у дома през парка.»

(Жена ми потвърждава всичко това, а също и факта, че страхът се е появил непосредствено след това.)

Аз: «Конят умря ли, след като падна?»

Ханс: «Да.»

Аз: «Откъде знаеш?»

Ханс: «Защото аз го видях (смее се). Не, той изобщо не умря.»

Аз: «Може би ти си си мислел, че е умрял?»

Ханс: «Не, вероятно не, казах го само на шега.» (Изразът на лицето му е сериозен.)

Тъй като вече е уморен, аз го оставям на спокойствие. Той успява също да ми разкаже, че отначало се е страхувал от коне, впрегнати в омнибуси, а после от всякакви коне и едва съвсем отскоро — от коне, впрегнати в мебелни фургони.

По обратния път от Лайнц му задавам още няколко въпроса:

Аз: «Какъв цвят беше конят в омнибуса, който падна? Бял, червен, кафяв или черен?»

Ханс: «Черен, и двата коня бяха черни.»

Аз: «Голям ли беше или малък?»

Ханс: «Голям.»

Аз: «Дебел или слаб?»

Ханс: «Дебел, много голям и дебел.»

Аз: «Когато конят падна, ти за татко ли си мислеше?»

Ханс: «Може би. Да, възможно е.»“

В много пунктове бащата може би извършва своите изследвания без успех, но във всеки случай никак не е вредно по-отблизо да се запознаем с подобна фобия, на която с готовност бихме дали название по постоянно възникващите й нови обекти. По такъв начин ние научаваме до каква степен тази фобия е универсална. Тя е насочена към коне и карети, към това, че конете падат и хапят, към коне с особени признаци, към коли, които са много натоварени. Както успяваме да разберем, всички тези особености произтичат от това, че страхът първоначално се е отнасял не към конете и вторично е бил пренесен (транспониран) върху тях и се е фиксирал на онези места от комплекса за конете, които са се оказали подходящи за известно пренасяне. Трябва особено високо да оценим един съществен факт, добит от изследването на бащата. Ние научихме действителния повод, предизвикал проявата на фобията. Това е моментът, когато момчето е видяло как паднал големият товарен кон, и във всеки случай едно от тълкуванията на това впечатление, подчертано от бащата, ни насочва към това, че тогава Ханс е изпитвал желание неговият баща също да падне и да умре. Сериозният израз по време на разказа като че ли съответствува на тази несъзнавана идея. Дали зад това не се крие друга мисъл? И какво означава шумът, предизвикван от краката?

„От известно време Ханс си играе в стаята на конче, тича, пада, тропа с крака, цвили. Един път си завързва торба, като торба със зоб. Няколко пъти се приближава до мен и ме хапе.“

По такъв начин той приема последните тълкувания по-решително, отколкото може да направи това с думи. Но при това ролите се разменят, тъй като играта служи на фантазията, основана на желанието. Следователно той е конят, той хапе бащата, а в останалото се идентифицира с бащата.

„През последните два дни забелязвам, че Ханс ми се противопоставя по най-решителен начин, макар и не дръзко, а по-скоро шеговито. Дали не е затова, че той повече не се страхува от мен — от коня?

6 април. Следобед аз и Ханс стоим пред къщата. При появата на кон аз всеки път го питам дали не вижда «черно на устата». Всеки път отговаря отрицателно. Питам го как точно изглежда това черно. Казва, че това е черно желязо. По този начин моето предположение, че това е дебелият ремък, с който са впрегнати товарните коне, не се потвърждава. Питам го дали това черно не прилича на мустаци. Той отговаря, че само по цвят. И така, аз и до този момент не зная какво всъщност е това.

Страхът намалява. Този път той се решава да отиде до съседната къща, но бързо се връща, когато чува приближаването на коне. Ако колата минава и спира до къщата, той уплашено тича вкъщи, защото конят тропа с крака. Питам го от какво се страхува, може би го е страх от това, че конят прави така с крак (при това удрям с крак). Той казва: «Не вдигай такъв шум с крака!» Сравнете думите му по повод падането на коня от омнибуса.

Особено силно се плаши, когато минава мебелният фургон. Тогава нахълтва тичешком в стаята. Равнодушно го питам: «Нима мебелният фургон не изглежда точно както и омнибусът?»

Той не отговаря нищо. Повтарям въпроса си. Тогава той казва: «Да, разбираме, в противен случай не бих се страхувал от мебелния фургон.»

7 април. Днес отново го питам как изглежда «черното около устата» на коня.

Ханс казва: «Като намордник.»

Удивително е, че през последните три дни край нас нито веднъж не мина кон, който да има подобен «намордник». Самият аз не съм виждал такъв кон по време на разходките, въпреки твърденията на Ханс, че такива коне има. Подозирам, че дебелият ремък около устата наистина е приличал на мустаци и че след моето тълкуване и този страх е изчезнал.

Състоянието на Ханс се подобрява все повече. Радиусът на кръга, в чийто център е входът на нашата къща, става все по-голям. Той се решава дори на това, което преди беше невъзможно — да притича до отсрещния тротоар. Всичкият страх, който остана, е свързан с омнибуса и неговият смисъл все още ми е неясен.

9 април. Днес сутринта Ханс влиза, когато се мия гол до кръста.

Ханс: «Татко, ти си красив, нали. Такъв беличък.»

Аз: «Да, като бял кон, нали?»

Ханс: «Само мустаците ти са черни. Или може би това е черен намордник?»

Разказвам му, че снощи съм бил при професора, и му казвам: «Той иска да разбере още нещо», на което Ханс отговаря: «Това е много любопитно.»

Казвам му, че зная при какви обстоятелства той вдига шум с крака. Той ме прекъсва: «Когато се сърдя или когато трябва да направя Lumpf, а ми се играе.» (Когато се ядоса, той обикновено тропа с крака. Да прави Lumpf означава да ходи по голяма нужда. Когато Ханс беше мъничък, то веднъж, ставайки от цукалото, каза: «Виж — Lumpf.» Той искаше да каже Strumpf (чорап), имайки предвид приликата по форма и цвят. Тази дума остана и до днес. Преди, когато трябваше да го поставим на цукалото, а той не искаше да прекъсне играта, обикновено тропаше с крака, започваше да трепери и понякога лягаше на земята.)

«Ти потропваш с крака и когато ти е нужно да направиш wiwi, а се сдържаш, защото предпочиташ да играеш.»

Той: «Чакай малко, трябва да направя wiwi» — и като че ли за да потвърди това, той излиза.“

По време на посещението си при мен бащата ме попита за какво би могло да напомня на Ханс потреперването на краката на коня. Казах му, че на момчето това би могло да напомня за неговите собствени движения, когато сдържа желанието си за уриниране, Ханс потвърждава думите ми с това, че по време на разговора у него се появява такава потребност, и той посочва и други значения на „шума, предизвикан от краката“.

„После отново излизаме пред вратата. Когато минава кола с въглища, той ми казва: «Слушай, въглищарската кола също ме кара да се страхувам.»

Аз. «Може би защото и тя е такава голяма като омнибуса?»

Ханс: «Да, и защото е много натоварена и конете трябва толкова силно да теглят и лесно могат да паднат. Когато колата е празна, аз не се страхувам.»

Всичко това отговаря на действителността.“

И въпреки това ситуацията е доста неясна. Анализът малко се придвижва напред и аз се страхувам, че положението скоро ще стане скучно за читателите. Но такива тъмни периоди са често явление във всяка психоанализа. Скоро Ханс, напълно неочаквано за нас, преминава в друга област.

* * *

„Прибирам се у дома и беседвам с жена си, която направила някои покупки и ми ги показва. Между тях са и едни дамски жълти панталони. Ханс много ги казва «пфу», хвърля се на земята и започва да плюе. Жена ми казва, че той вече няколко пъти прави така, когато виждал панталони.

Питам го: «Защо казваш „пфу“?»

Ханс: «Заради панталоните.»

Аз: «Защо? Заради цвета ли, защото са жълти и ти напомнят за wiwi или Lumpf?»

Ханс: «Lumpf не е жълт, той е черен или бял.»

Непосредствено след това: «Слушай, лесно ли се прави Lumpf, когато ядеш сирене?» (Бях му казал това веднъж, когато ме попита защо ям сирене.)

Аз: «Да.»

Ханс: «Затова ти винаги рано сутрин отиваш да правиш Lumpf. Бих искал да изям един сандвич със сирене.»

Вчера, когато си играеше на улицата, той ме попита: «Истина ли е, че след като много си скачал, лесно правиш Lumpf?» Дейността на стомаха му открай време е свързано с известни затруднения, често се налага да му даваме мед и разни други неща. Веднъж обичайният запек толкова се засили, че жена ми се обърна за помощ към доктор Л. Той изрази мнение, че Ханс е прехранен, което съответствуваше на действителността, и ни посъветва да намалим количеството на приеманата храна, което веднага даде добри резултати. През последните дни запекът отново се засили.

След обяд аз му казвам: «Пак ще пишем на професора» — и той ми диктува: «Когато видях жълтите панталони, казах „пфу“, плюх, легнах на пода, затворих очи и не гледах.»

Аз: «Защо?»

Ханс: «Защото видях жълти панталони, и когато видях черни^[19] панталони, аз също направих нещо от този род. Черните са също панталони, само че са черни (спира). Слушай, много съм радостен. Когато мога да пиша на професора, винаги съм много радостен.»

Аз: «Защо каза „пфу“? Противно ли ти беше?»

Ханс: «Да, защото ги видях. Помислих си, че трябва да направя Lumpf.»

Аз: «Защо?»

Ханс: «Не зная.»

Аз: «Кога видя черни панталони?»

Ханс: «Отдавна, когато у нас беше Ана (слугинята), у мама, тя току-що ги беше донесла от магазина.»

(Жена ми потвърждава казаното.)

Аз: «И на теб ти беше противно?»

Ханс: «Да.»

Аз: «Виждал ли си мама с такива панталони?»

Ханс: «Не.»

Аз: «А когато тя се съблича?»

Ханс: «Жълтите вече ги бях виждал, преди да ги купи» (противоречие! — той видя за първи път жълтите панталони едва когато майка му ги купи). «С черните е обута днес (вярно!), защото видях как сутринта тя ги свали.»

Аз: «Как? Сутринта е събула черните панталони?»

Ханс: «Сутринта, когато излизаше, тя събу черните панталони, а когато се върна, тя отново ги обу.»

Това ми изглежда като безсмислица и аз разпитвам жена си. И тя казва, че всичко е вярно. Разбира се, не си е преобувала панталоните преди излизане.

Тогава питам Ханс: «Но мама казва, че това не е вярно.»

Ханс: «Така ми се струва. Може би съм забравил, че не е свалила панталона. (С неудоволствие.) Остави ме най-накрая намира.»“

За да обясня тази история с панталоните, аз трябва да отбележа следното: Ханс очевидно лицемери, когато се преструва на доволен, канейки се да говори на тази тема.

Накрая той сваля маската си и става дързък по отношение на бащата. Разговорът се води за неща, които преди това са му доставяли голямо удоволствие и които сега, след настъпилото изтласкване, предизвикват у него срам и дори отвращение. В този случай той дори лъже, измисляйки за наблюдаваната от него смяна на панталоните на майка си други поводи. Всъщност свалянето и слагането на панталоните се намира във връзка с комплекса за дефекация. Бащата много точно знае как стоят нещата тук и Ханс се мъчи да скрие това.

„Питам жена си дали Ханс често е присъствувал, когато тя отива в тоалетната. Тя казва: «Да, често, той хленчи дотогава, докато не му разреша. Така постъпват всички деца.»“

Да запомним добре това вече изтласкано сега удоволствие да се гледа майката по време на дефекация.

„Излизаме навън. Ханс е много весел и когато тича, правейки се на кон, аз го питам: «Кой от нас всъщност е конче-вихрогонче? Аз, ти, или мама?».

Ханс (веднага): «Аз, аз съм младото конче.»

В периода, когато го спохождаше силен страх при вида на движещи се коне, аз, за да го успокоя, му казвах: «Това са млади коне!»

Когато се връщаме, на стълбата, почти без да мисля, аз го питам: «В Гмунден играл ли си с децата на конче?»

Той: «Да (замисля се). Струва ми се, че там се сдобих с моята глупост.»

Аз: «Кой беше кончето?»

Той: «Аз, а Берта беше кочияшът.»

Аз: «Ти падна ли, когато беше конче?»

Ханс: «Не! Когато Берта ме караше да бързам, аз тичах бързо, почти в галоп.»^[20]

Аз: «А никога ли не сте си играли на омнибус?»

Ханс: «Не — на обикновени коли и на кончета без коли. Когато кончето е впрегнато, то може да си остане у дома, а когато не е — то тича.»

Аз: «Често ли си играехте на кончета?»

Ханс: «Много често. Фриц (синът на хазаина) веднъж беше конче, а Франц — кочияш, и Фриц тичаше толкова бързо, че изведнъж стъпи на камък и от крака му потече кръв.»

Аз: «Може би е паднал?»

Ханс: «Не, той потопи крака си във вода и после го завърза с кърпа.»^[21]

Аз: «Ти често ли беше конче?»

Ханс: «О, да.»

Аз: «И там се сдоби с глупостта си?»

Ханс: «Защото там те винаги казваха „заради коня“, „заради коня“ (той набляга на това „заради“ — wegen), затова аз се сдобих със своята глупост.»“^[22]

Известно време бащата провежда безплодни изследвания по други пътища.

Аз: „Децата разказваха ли тогава нещо за конете?“

Ханс: „Да!“

Аз: „Какво именно?“

Ханс: „Забравил съм.“

Аз: „Може би са казвали нещо за техния Wiwimacher?“

Ханс: „О, не!“

Аз: „Там страхуваше ли се вече от конете?“

Ханс „О, не, изобщо не се страхувах.“

Аз: „Може би Берта е разказвала за това, че конят…“

Ханс (прекъсва ме): „Прави wiwi. Не!“

10 април. Мъча се да продължа вчерашния разговор и искам да разбера какво означава „заради коня“. Ханс не може да си спомни. Той знае само, че на сутринта няколко деца стояли пред вратата и викали „заради коня“, „заради коня“. Самият той също стоял там. Когато ставам по-настойчив, той заявява, че децата изобщо не са викали „заради коня“, че не си е спомнил правилно.

Аз: „Нали често ходехте в конюшнята и навярно сте си говорили за конете?“ — „Нищо не си говорехме.“ — „А за какво разговаряхте?“ — „За нищо.“ — „Били сте толкова много деца и не сте си говорили за нищо?“ — „Говорехме си, но не за коне.“ — „А за какво?“ — „Вече не помня.“

Оставям тази тема, защото съпротивата явно е твърде силна^[23] и го питам: „С удоволствие ли си играеше с Берта?“

Той: „Да, с голямо удоволствие, а с Олга — не. Знаеш ли какво направи Олга? Грета веднъж ми подари топка от хартия, а Олга я разкъса на парчета. Берта никога не би го направила. С Берта си играех с удоволствие.“

Аз: „Виждал ли си как изглежда Wiwimacher-ът на Берта?“

Той: „Не, виждал съм Wiwimacher-а на коня, защото винаги стоях при конете.“

Аз: „И тогава ти стана интересно да видиш как изглежда Wiwimacher-ът на Берта и на мама?“

Той: „Да.“

Напомням му оплакванията, че момиченцето винаги искало да гледа как той прави wiwi.

Той: „Берта също винаги гледаше (без обида, с голямо удоволствие), много често. В малката градина, там където са посадени репичките, аз правех wiwi, а тя стоеше до вратата и гледаше.“

Аз: „А когато тя правеше wiwi, ти гледаше ли?“

Той: „Тя ходеше в клозета.“

Аз: „И на теб ти ставаше интересно?“

Той: „Ами че аз бях вътре, в клозета, когато и тя беше там.“

(Това отговаря на истината. Хазаите веднъж ни казаха това и аз си спомням, че ние забранихме на Ханс да прави така.)

Аз: „Ти каза ли й, че искаш да отидеш?“

Той: „Аз влизах сам, защото Берта ми беше разрешила. Това не е срамно.“

Аз: „На теб щеше ли да ти бъде приятно да видиш нейния Wiwimacher?“

Той: „Да, но аз не го видях.“

Припомням му съня в Гмунден относно играта на предмети и го питам: „В Гмунден искаше ли ти се Берта да ти помогне да се изпишкаш?“

Той: „Никога не съм й го казвал?“

Аз: „А защо не си й го казвал?“

Той: „Защото никога не съм си мислил за това (прекъсва се). Когато напиша за всичко това на професора, глупостта ще се махне, нали?“

Аз: „Защо искаше Берта да ти помогне да се изпишкаш?“

Той: „Не зная. Защото тя гледаше.“

Аз: „Ти си мислел за това, че тя ще постави ръка върху твоя Wiwimacher?“

Той: „Да. (Отклонява се.) В Гмунден беше много весело. В малката градинка, където са посадени репички, има малка купчина пясък, там си играех с лопатката.“ Това е градината, където той правеше wiwi.)

Аз. „А когато в Гмунден си лягаше да спиш, пипаше ли с ръка своя Wiwimacher?“

Той: „Не, още не. В Гмунден спях така добре, че още не мислех за това. Правех го само в предишния апартамент и сега.“

Аз: „Берта пипала ли е с ръце твоя Wiwimacher?“

Той: „Никога не го е правила, защото никога не съм й казвал да го направи.“

Аз: „Кога ти се искаше това?“

Той: „Струва ми се веднъж в Гмунден.“

Аз: „Само веднъж ли?“

Той: „Не, по-често.“

Аз: „Винаги ли, когато ти правеше wiwi, тя гледаше, може би й е било интересно да гледа как правиш wiwi?“

Той: „Може би й е било интересно да види как изглежда моят Wiwimacher.“

Аз: „Но и на теб ти е било интересно, само че по отношение на Берта?“

Той: „Берта и Олга.“

Аз: „И кой още?“

Той: „Никой още.“

Аз: „Това не е вярно. Сигурно и по отношение на мама?“

Той: „Да, на мама, разбира се.“

Аз: „Но сега вече не ти е любопитно. Ти знаеш как изглежда Wiwimacher-ът на Ана.“

Той: „Но той ще расте, нали така?“^[24]

Аз: „Да, разбира се… Но когато порасне, той все пак няма да прилича на твоя.“

Той: „Зная това. Той ще бъде както сега, само че по-голям.“

Аз: „В Гмунден ти беше интересно да гледаш как мама се съблича?“

Той: „Да, и при Ана, когато я къпеха, аз видях малък Wiwimacher.“

Аз: „И при мама ли?“

Той: „Не!“

Аз: „Беше ли ти неприятно да гледаш панталоните на мама?“

Той: „Само черните, когато тя ги купи и аз ги видях и плюх. А когато тя ги обуваше и събуваше, тогава не плюех. Тогава аз плюех, защото черните панталони са черни като Lumpf, а жълтите — като wiwi, и когато ги гледам, ми се струва, че трябва да направя wiwi. Когато мама носи панталони, не ги виждам, защото отгоре тя носи рокля.“

Аз: „А когато се съблича?“

Той: „Тогава не плюя. Но когато панталоните са нови, те изглеждат като Lumpf. А когато са много стари, боята се изтрива и те стават мръсни. Когато ги купуват, те са нови, а когато не ги купуват, са стари.“

Аз: „Значи старите панталони не предизвикват отвращение у теб?“

Той: „Когато са стари, те са малко по-черни от Lumpf, нали? Мъничко по-черни.“^[25]

Аз: „Често ли си бил с мама в клозета?“

Той: „Много често.“

Аз: „Там противно ли ти беше?“

Той: „Да… Не!“

Аз: „Охотно ли стоиш, когато мама прави wiwi или Lumpf?“

Той: „Да, много.“

Аз: „Защо?“

Той: „Не зная това.“

Аз: „Защото си мислиш, че ще видиш Wiwimacher?“

Той: „Да, аз също така мисля.“

Аз: „Защо в Лайнц никога не искаше да ходиш в клозета?“

(В Лайнц той винаги ме молеше да не го водя в клозета. Един път се уплаши от шума на водата, пускана за измиване на тоалетната чиния.)

Той: „Защото когато дърпат ръчката надолу, там се получава голям шум.“

Аз: „Страхуваш ли се от това?“

Той: „Да.“

Аз: „А тук, в нашия клозет?“

Той: „Тук не. В Лайнц се страхувам, когато пускаш водата. И когато съм в клозета и водата се стича надолу, също се плаша.“

За да ми покаже, че в нашата квартира не се страхува, той ме кара да отида в клозета и да пусна водата. После ми обяснява: „Отначало шумът е голям, а после отслабва. Когато шумът е силен, аз оставам в клозета, а когато е слаб, предпочитам да изляза от клозета.“

Аз: „Защото се страхуваш?“

Той: „Защото винаги ужасно искам да видя голям шум (поправя се), да чуя, и предпочитам да остана вътре, за да го чуя добре.“

Аз: „За какво ти напомня големият шум?“

Той: „Че съм в клозета и че трябва да правя Lumpf“ (същото, както при вида на черните панталони).

Аз: „Защо?“

Той: „Не зная. Не, зная, че силният шум ми напомня за шума, който се чува, когато правиш Lumpf Силният шум ми напомня за Lumpf слабият — за wiwi“ (срв. черните и жълтите панталони).

Аз: „Чакай малко, а омнибусът не беше ли със същия цвят като Lumpf?“ (По негови думи — черен на цвят.)

Той (поразен): „Да!“

Тук трябва да вмъкна няколко думи. Бащата разпитва твърде много и изследва по готов план, вместо да даде на момчето възможност да се изкаже свободно. Вследствие на това анализът става неясен и съмнителен. Ханс върви по свой път и когато искат да го отклонят от него, той мълчи. Очевидно неговият интерес, неизвестно защо, е насочен сега към Lumpf и wiwi. Историята с шума е изяснена също толкова малко, както и историята с черните и жълтите панталони. Готов съм да мисля, че неговият тънък слух е отбелязал разликата в шума, който се създава при уринирането и дефекирането. Читателят, който все още сам не е извършвал психоанализа, мога да посъветвам да не се стреми да разбере всичко наведнъж. Необходимо е към всичко да се подхожда безпристрастно и да се чакат по-нататъшните резултати.

„11 април. Днес сутринта Ханс отново идва в спалнята и, както винаги през последните дни, веднага бива изведен навън.

След това той разказва: «Слушай, мислих си това-онова. Седя във ваната,^[26] тогава идва един шлосер и я отвинтва.^[27] После взима една голяма бургия и ме удря в корема.»“

Бащата превежда тази фантазия по следния начин: „Аз съм в леглото при мама. Идва татко и ме изгонва. Със своя голям пенис той ме отблъсква от мама.“

Да оставим засега нашето заключение неизказано.

„По-нататък той ми разказва нещо друго, което си е измислил: «Ние пътуваме във влака, който отива в Гмунден. На гарата започваме да си обличаме горните дрехи, но не успяваме да направим това и влакът тръгва заедно с нас.»

По-късно го питам: «Виждал ли си как конят прави Lumpf?»

Ханс: «Да, много пъти.»

Аз: «И тогава той издава силен шум?»

Ханс: «Такъв шум има, когато Lumpf пада в цукалото.»

Конят, който пада и вдига шум с краката, навярно е и Lumpf който при падането си издава звук. Страхът от дефекацията, както и страхът от претоварената кола, съответствува преди всичко на страха от претоварения стомах.“

По тези околни пътища бащата започва да си изяснява истинското състояние на нещата.

„11 април. Днес сутринта Ханс отново идва в спалнята и, както винаги през последните дни, веднага бива изведен навън.

След това той разказва: «Слушай, мислих си това-онова. Седя във ваната,^[28] тогава идва един шлосер и я отвинтва.^[29] После взима една голяма бургия и ме удря в корема.»

Бащата превежда тази фантазия по следния начин: «Аз съм в леглото при мама. Идва татко и ме изгонва. Със своя голям пенис той ме отблъсква от мама.»“

Да оставим засега нашето заключение неизказано.

„По-нататък той ми разказва нещо друго, което си е измислил: «Ние пътуваме във влака, който отива в Гмунден. На гарата започваме да си обличаме горните дрехи, но не успяваме да направим това и влакът тръгва заедно с нас.»

По-късно го питам: «Виждал ли си как конят прави Lumpf?»

Ханс: «Да, много пъти.»

Аз: «И тогава той издава силен шум?»

Ханс: «Такъв шум има, когато Lumpf пада в цукалото.»

Конят, който пада и вдига шум с краката, навярно е и Lumpf който при падането си издава звук. Страхът от дефекацията, както и страхът от претоварената кола, съответствува преди всичко на страха от претоварения стомах.“

По тези околни пътища бащата започва да си изяснява истинското състояние на нещата.

„11 април, по време на обяда Ханс казва: «Хубаво би било, ако в Гмунден имаме вана, за да не ми се налага да ходя на баня.» Работата е там, че в Гмунден го водеха в съседната баня, и той обикновено се противопоставяше на това с плач. И във Виена той винаги се сърди за това, че когато го къпят, го слагат в голямата вана. Той трябва да се къпе прав или на колене.“

Тези думи на Ханс, който със своите самостоятелни показания сега започва да дава материал за психоанализата, установяват връзката между двете последни фантазии (за шлосера, който демонтира ваната, и за провалилото се пътуване до Гмунден). От последната фантазия бащата напълно правилно е стигнал до извода за отвращението от Гмунден. Освен това тук ние отново имаме добър пример за това, как изплуващото от областта на несъзнаваното става разбираемо не с помощта на предидущото, а с помощта на следващото по-късно.

„Питам го от какво и защо се страхува в голямата вана.

Ханс: «Защото ще падна там.»

Аз: «Защо преди никога не се страхуваше, когато те къпеха в малката вана?»

Ханс: «Ами аз седях в нея, не можех да легна там, защото тя беше твърде малка.»

Аз: «А когато в Гмунден се возеше на лодка, не се ли страхуваше, че ще паднеш във водата?»

Ханс: «Не, защото там се държах с ръце и тогава не можех да падна. Страхувам се, че ще падна, само тогава, когато се къпя в голяма вана.»

Аз: «Нали мама те къпе. Страхуваш се, че ще те остави във ваната?»

Ханс: «Че тя ще си дръпне ръцете и аз ще падна с главата надолу във водата.»

Аз: «Но ти знаеш, че мама те обича, тя няма да си дръпне ръцете.»

Ханс: «Така си помислих.»

Аз: «Защо?»

Ханс: «Не зная точно.»

Аз: «Може би защото си лудувал и затова си мислел, че тя повече не те обича?»

Ханс: «Да.»“

Мисля, че бащата е отгатнал това напълно правилно.

„12 април. По обратния път от Лайнц във второкласния вагон при вида на черната тапицерия Ханс казва: «Пфу, аз плюя, когато виждам черни панталони и черни коне, а също плюя, когато трябва да направя Lumpf.»

Аз: «Може би при мама си видял нещо черно, което те е уплашило?»

Ханс: «Да.»

Аз: «Какво?»

Ханс: «Не зная, черна блузка или черни чорапи.»

Аз: «Може би си видял черните косми на Wiwimacher-а, когато си бил любопитен и си надзъртал?»

Ханс (оправдава се): «Но Wiwimacher не съм виждал.»“

Когато веднъж той отново изпита страх при вида на кола, която излизаше от отсрещната врата, аз го попитах: „Не ти ли прилича тази врата на popo?“

Той: „А конете на Lumpf?“ След това всеки път при вида на излизаща от вратата кола той казва: „Виж, идва Lumpfi.“ Той употребяваше израза Lumpfi за първи път. Звучи като умалително име. Моята балдъза нарича детето си Wumpfi.

13 април. При вида на парченце дроб в супата той казва: „Пфу, Lumpf.“ Яде с явна неохота и кълцано месо, което по форма и цвят напомня Lumpf.

Вечерта жена ми разказва, че Ханс е бил на балкона и й е казал: „Помислих си, че Ана е на балкона и е паднала долу.“ Често съм му казвал, че когато Ана е на балкона, той трябва да внимава да не се доближи към парапета, който някакъв майстор-сецесионист^[30] бе направил доста нелепо, с големи отвори. Тук изтласканото желание на Ханс е доста прозрачно. Майка му го попитала дали няма да му бъде по-приятно, ако Ана изобщо я нямаше. На този въпрос той отговаря утвърдително.

14 април. Темата, отнасяща се до Ана, все още е на първи план. От предишните записки можем да си спомним, че той изпитал антипатия към новороденото, което му отнело част от родителската любов. Тази антипатия и сега не е изчезнала и само отчасти се компенсира с преувеличена нежност. Той често говори за това, щъркелът да не носи повече деца, да дадем на щъркела пари, за да не носи повече деца от големия сандък, в който се намират децата. (Вж. страха от мебелния фургон. Не прилича ли омнибусът на голям сандък?) Ана така плаче, че той трудно може да понесе това.

Веднъж неочаквано заявява: „Можеш ли да си спомниш как дойде Ана? Тя лежеше на леглото до мама толкова мила и чудесна“ (тази похвала звучи подозрително фалшиво).

После ние сме долу пред къщата. Отново можем да установим голямо подобрение. Дори каруцарите предизвикват у него по-малък страх. Изведнъж той радостно вика: „Ето, идва кон с черно на устата“ — и аз най-накрая мога да констатирам, че това е кон с кожен намордник. Но Ханс не изпитва никакъв страх при вида на този кон.

Веднъж той удря с пръчката си по паважа и пита: „Слушай, тук не лежи ли човек… който е погребан… или така е само на гробищата?“ Сега го занимава загадката не само на живота, но и на смъртта.

Като се връщаме, виждам в антрето сандък и Ханс казва:^[31] „Ана пътуваше с нас в Гмунден в такъв сандък. Всеки път, когато ходехме в Гмунден, тя беше с нас в сандъка. Отново ли не ми вярваш? Така е, татко, това е самата истина. Повярвай ми, ние намерихме голям сандък, пълен с деца, и те седяха там, във ваната. (В този сандък беше опакована ваната.) Аз ги сложих там, така е. Добре си го спомням.“^[32]

Аз: „Какво още си спомняш?“

Ханс: „Че Ана пътуваше в сандъка, после, че аз не съм забравил това. Честна дума!“

Аз: „Но нали миналата година Ана пътува с нас в купето?“

Ханс: „Но преди тя винаги пътуваше с нас в сандъка.“

Аз: „Този сандък не е ли на мама?“

Ханс: „Да, той беше при мама.“

Аз: „Къде?“

Ханс: „У дома на пода.“

Аз: „Може би тя го е носила със себе си?“^[33]

Ханс: „Не! Когато сега заминем за Гмунден, Ана отново ще пътува в сандъка.“

Аз: „Как е излязла от сандъка?“

Ханс: „Измъкнаха я.“

Аз: „Мама ли?“

Ханс: „Аз и мама. После се качихме в каретата. Ана яздеше коня, а кочияшът караше. Кочияшът седеше на капрата. Ти беше с нас. Дори и мама го знае. Мама всъщност не го знае, защото пак го е забравила, но не бива нищо да й казваме.“

Карам го да повтори всичко отначало.

Ханс: „После Ана излезе.“

Аз: „Но тя не можеше да ходи!“

Ханс: „Тогава ние я носехме на ръце.“

Аз: „Как е можела да се крепи на коня, когато миналата година тя изобщо не можеше да седи.“

Ханс: „О, да, тя седеше и подвикваше: дий! дий! И удряше с камшика, който преди беше мой. Конят нямаше стремена, а Ана го яздеше. Татко, това може би не е шега.“

Какво би трябвало да означава тази така настойчиво повтаряна безсмислица? Но тя изобщо не е безсмислица, това е пародия — отмъщение на Ханс на бащата. Тя би трябвало да означава приблизително следното: щом смяташ, че мога да повярвам в щъркела, който уж през октомври е донесъл Ана, докато в същото време, още през лятото, когато отивахме в Гмунден, забелязах големия корем на мама, то и аз мога да настоявам ти да повярваш на моите измислици. Какво друго може да означава твърдението, че Ана още миналото лято е пътувала за Гмунден в сандък, освен неговата осведоменост за бременността на майката? Това, че той и на следващата година говори за пътуване в сандък, съответствува на обикновена поява от миналото на несъзнавани мисли. Или че той има особени основания да се страхува, че по време на предстоящото лятно пътуване майка му отново ще бъде бременна. Тук вече научихме какво именно е развалило пътуването му до Гмунден — това се вижда от втората, му фантазия. „По-късно го питам как след раждането си Ана е дошла в леглото на мама.“

Тук той има възможност да се развихри и да подразни баща си.

Ханс: „Дойде Ана. Госпожа Краус (акушерката) я остави в леглото. Тя още не можеше да ходи сама. А щъркелът я носеше в клюна си. Тя още не можеше да ходи сама (без да си поема дъх, продължава). Щъркелът се приближи до вратата и почука. Тук всички спяха, а той имаше специален ключ. Той отвори вратата и сложи Ана в твоето^[34] легло, а мама спеше, не, щъркелът сложи Ана в леглото на мама. Вече беше нощ и щъркелът напълно спокойно я постави в леглото й съвсем безшумно, а после си взе шапката и си тръгна. Не, нямаше шапка.“

Аз: „Кой си е взел шапката? Може би докторът?“

Ханс: „А после щъркелът си отиде вкъщи и позвъни, всички в къщата вече бяха будни. Но ти не казвай това нито на мама, нито на Тина (готвачката). Това е тайна!“

Аз: „Обичаш ли Ана?“

Ханс: „Да, много.“

Аз: „По-приятно ли щеше да ти бъде, ако Ана я нямаше, или си доволен, че я има?“

Ханс: „Щеше да ми бъде по-приятно, ако я нямаше.“

Аз: „Защо?“

Ханс: „Поне да не крещеше така, не мога да понасям виковете.“

Аз: „Но нали и ти самият викаш?“

Ханс: „Но Ана реве.“

Аз: „Защо не понасяш това?“

Ханс: „Защото тя толкова силно реве.“

Аз: „Но тя изобщо не реве.“

Ханс: „Когато я шляпат по голото popo, тя реве.“

Аз: „Ти някога шляпал ли си я?“

Ханс: „Когато мама я шляпа, тя реве.“

Аз: „Ти не обичаш това?“

Ханс „Не… Защо ли? Защото със своите викове тя вдига такъв шум.“

Аз: „След като ти е по-приятно, ако я нямаше, значи не я обичаш?“

Ханс: „Хм, хм…“ (утвърдително).

Аз: „Затова си мислиш, че по време на къпането мама ще си дръпне ръцете и Ана ще падне във водата…“

Ханс (допълва): „… и ще умре.“

Аз: „И тогава ти ще останеш с мама. Но доброто момче не иска това.“

Ханс: „Но може да си го мисли.“

Аз: „Но това не е хубаво.“

Ханс: „Когато си мисля за това, то все пак е хубаво, защото тогава можеш да напишеш за това на професора.“^[35]

По-късно му казвам: „Знаеш ли, когато Ана стане голяма и се научи да говори, ти ще я обичаш повече.“

Ханс: „О, не. Нали и сега я обичам. Когато през есента тя бъде вече голяма, аз ще отида с нея сам в парка и ще й обяснявам всичко.“

Когато искам да се заема с по-нататъшните обяснения, той ме прекъсва вероятно за да ми обясни, че не е толкова лошо, че иска Ана да умре.

Ханс: „Чакай малко, нали тя отдавна е на този свят, дори когато я е нямало. Нали при щъркела тя също е била на този свят.“

Аз: „Не, при щъркела не е била.“

Ханс: „Кой я донесе? Нали тя беше при щъркела?“

Аз: „Откъде я донесе той?“

Ханс: „Ами от себе си.“

Аз: „Къде се е намирала тя при него?“

Ханс: „В сандъка, в сандъка на щъркела.“

Аз: „Как изглежда този сандък?“

Ханс: „Той е червен. Боядисан е в червен цвят (кръв?).“

Аз: „Кой ти каза това?“

Ханс: „Мама; аз си го помислих; така е нарисувано в книжката.“

Аз: „В коя книжка?“

Ханс: „В книжката с картинки.“ (Карам го да ми донесе първата си книжка с картинки. Там е нарисувано гнездо на щъркели върху червен комин. Това именно е и сандъкът. Интересно, на същата страница е нарисуван кон, който подковават. Ханс разполага децата в сандък, защото не ги открива в гнездото.)

Аз: „Какво направи щъркелът с нея?“

Ханс: „Тогава той донесе Ана тук. В клюна си. Знаеш ли, това е онзи щъркел от Шьонебрун, който клъвна чадъра.“

(Спомен за една малка случка в Шьонебрун.)

Аз: „Ти видя ли как щъркелът донесе Ана?“

Ханс: „Та нали тогава спях. А на сутринта никакъв щъркел вече не може да донесе момиче или момче.“

Аз: „Защо?“

Ханс: „Той не може да направи това. Щъркелът не може това. Знаеш ли защо? За да не видят хората, и веднага щом утрото настъпи, момиченцето да е тук.“^[36]

Аз: „Но тогава на теб би ти било много интересно да знаеш как е направил това щъркелът.“

Ханс: „О, да!“

Аз: „А как изглеждаше Ана, когато дойде?“

Ханс (неискрено): „Съвсем бяла и миличка, като златна.“

Аз: „Но когато я видя за първи път, тя не ти ли хареса?“

Ханс: „О, много!“

Аз: „Ти си бил поразен, че тя е толкова малка?“

Ханс: „Да.“

Аз: „Колко голяма беше тя?“

Ханс: „Като малко щъркелче.“

Аз: „И още като какво? Може би като Lumpf?“

Ханс: „О, не, Lumpf е много по-голям — малко по-голям, отколкото е Ана сега.“

Вече и преди бях споменал на бащата, че фобията на Ханс може да бъде сведена до мисли и желания, свързани с раждането на сестричката. Но пропуснах да насоча вниманието му към това, че според инфантилната сексуална теория детето е Lumpf, така че Ханс трябва да премине и през екскременталния комплекс. Вследствие на моя пропуск се получи тази временна неяснота при лечението. Сега, след направеното разяснение, бащата се опитва да изслуша вторично Ханс по повод на този важен пункт.

„На следващия ден аз го карам да ми разкаже още веднъж вчерашната история. Ханс разказва: «Ана замина за Гмунден в голям сандък — мама в купето, а Ана с товарния влак в сандъка, и когато пристигнахме в Гмунден, аз и мама измъкнахме Ана и я качихме на кон. Кочияшът седеше на капрата, а Ана въртеше предишния (миналогодишния) камшик. Тя удряше коня и постоянно викаше: дий! дий! — беше много весело, а кочияшът също шибаше коня. (Кочияшът изобщо не го е правел, защото камшикът е бил у Ана.) Кочияшът държеше юздите и Ана държеше юздите, всеки път от гарата ние отивахме до къщата с файтон. (Тук Ханс се мъчи да съгласува действителността с фантазията.) В Гмунден свалихме Ана от коня и тя сама се качи по стълбата.»“

Когато миналата година Ана беше в Гмунден, тя беше само на осем месеца. Една година преди това, в периода, към който явно е насочена фантазията на Ханс, по време на пристигането в Гмунден жена ми беше бременна в края на петия месец.

Аз: „Нали миналата година Ана вече се беше появила?“

Ханс: „Миналата година тя се возеше в количка, но година преди това, когато вече я имаше…“

Аз: „Ана вече я имаше?“

Ханс: „Да, нали ти винаги се возеше с мен в лодка и Ана ти помагаше?“

Аз: „Но това не беше миналата година. Тогава Ана все още я нямаше.“

Ханс: „Да, тогава вече нея я имаше. Когато пътуваше в сандъка, тя вече можеше да ходи и да казва: «Ана.»“ (Тя се научи на това едва преди 4 месеца.)

Аз: „Но тогава тя все още не беше при нас.“

Ханс: „О, да, тогава тя все пак беше при щъркела.“

Аз: „А на колко години е Ана?“

Ханс: „През есента ще стане на две. Ана я имаше тогава, нали го знаеш?“

Аз: „А кога е била при щъркела в неговия сандък?“

Ханс: „Отдавна, още преди да пътува в сандъка. Много отдавна.“

Аз: „А кога Ана се научи да ходи? Когато беше в Гмунден, тя все още не можеше да ходи.“

Ханс: „Миналата година — не, но иначе можеше.“

Аз: „Но Ана само един път е била в Гмунден.“

Ханс: „Не! Два пъти; да, така е. Много добре си спомням. Питай мама, тя ще ти каже същото.“

Аз: „Но това не е вярно.“

Ханс: „Вярно е. Когато първия път беше в Гмунден, тя вече можеше да ходи и да язди, а после трябваше да я носят… Не, по-късно яздеше, а миналата година трябваше да я носят.“

Аз: „Но тя съвсем неотдавна започна да ходи. В Гмунден все още не умееше да ходи.“

Ханс: „Да, запиши си го. Много добре си го спомням. Защо се смееш?“

Аз: „Защото си хитрец, много добре знаеш, че Ана е била само един път в Гмунден.“

Ханс: „Не, не е вярно. Първия път тя язди на кон до Гмунден… а втория път“ (явно започва да губи самоувереността си).

Аз: „Може би мама е била кон?“

Ханс: „Не, тя беше на истински кон, във файтон с един кон.“

Аз: „Но ние винаги пътуваме с двойка коне.“

Ханс: „Тогава това беше голям файтон.“

Аз: „И с какво се хранеше Ана в сандъка?“

Ханс: „Дадоха й сандвич, риба и репички (вечеря в Гмунден), така пътуваше Ана, тя си намаза сандвич и 50 пъти яде.“

Аз: „И не ревеше?“

Ханс: „Не.“

Аз: „А какво правеше?“

Ханс: „Седеше си напълно спокойно.“

Аз: „И не чукаше?“

Ханс: „Не, през цялото време ядеше и нито веднъж дори не помръдна. Изпи две големи кани кафе — до сутринта нищо не остана, а всичкият боклук остана в сандъка — и листата от репички, и ножчето, тя скри всичко това като заек и само за миг приключи с яденето. Ама че бързина! Дори и аз пътувах с Ана в сандъка и спах там през цялата нощ (наистина преди две години ние пътувахме до Гмунден през нощта), а мама пътува в купето. През цялото време ядохме и във вагона беше много весело… Тя изобщо не яздеше (той сега се колебае, защото знае, че сме пътували с файтон с два коня)… седеше във файтона. Това е вярно, но аз пътувах съвсем сам с Ана… мама яздеше на кон, а Каролина (миналогодишната слугиня) яздеше друг кон… Повярвай ми, всичко, което ти разказвам, е истина.“

Аз: „А кое не е истина?“

Ханс: „Всъщност всичко не е истина. Чакай малко. Ние ще сложим нея и мен в сандък,^[37] а в сандъка аз ще направя wiwi. И аз ще направя wiwi в панталоните, все ми е едно, това изобщо не е срамно. Слушай, това е сериозно и все пак е много весело!“

После той разказва — като вчера — историята за идването на щъркела, но не казва, че щъркелът си взел шапката на тръгване.

Аз: „Къде е бил ключът от вратата?“

Ханс: „В джоба му.“

Аз: „А къде се намира джобът на щъркела?“

Ханс: „В клюна.“

Аз: „В клюна ли? Още не съм виждал щъркел с ключ в клюна.“

Ханс: „А как иначе е можел да влезе? Как влиза щъркелът през вратата? Сигурно съм сбъркал — той е позвънил и някой му е отворил.“

Аз: „Как звъни той?“

Ханс: „На звънеца.“

Аз: „Как го прави?“

Ханс: „Вдига си клюна и натиска звънеца.“

Аз: „И после той е затворил вратата?“

Ханс: „Не, прислугата е затворила. Тя вече се е събудила. Тя му е отворила и после е затворила.“

Аз: „Къде живее щъркелът?“

Ханс: „Къде ли? В сандъка, където държи момиченцата. Може би в Шьонебрун.“

Аз: „Не съм виждал никакъв сандък в Шьонебрун.“

Ханс: „Той сигурно е някъде по-далеч. Знаеш ли как щъркелът отваря сандъка? Взима клюна — в сандъка има ключалка — и с едната половинка го отваря така (демонстрира ми с ключалката на бюрото). Там има и брава.“

Аз: „Такова момиченце не е ли доста тежко за щъркела?“

Ханс: „О, не!“

Аз: „А омнибусът не прилича ли на сандъка на щъркела?“

Ханс: „Да!“

Аз: „И мебелният фургон?“

Ханс: „Гадният фургон също.“

17 април. Вчера Ханс си спомни за своето отколешно намерение и отиде в двора, който се намира срещу нашата къща. Днес не искаше да направи това, защото точно срещу вратата до рампата стоеше товарна кола. Той ми каза: „Когато там стои товарна кола, аз се страхувам, че ще започна да дразня конете, те ще паднат и ще вдигнат шум с краката си.“

Аз: „А как се дразнят конете?“

Ханс: „Дразнят се, когато им се карат и когато им крещят: дий! дий!“^[38]

Аз: „Ти вече дразнил ли си коне?“

Ханс: „Да, много често. Страхувам се, че ще го направя, но това не е така.“

Аз: „В Гмунден правил ли си го?“

Ханс: „Не.“

Аз: „Но ти с готовност дразниш конете?“

Ханс: „Да.“

Аз: „И ти се иска да ги шибнеш и с камшика?“

Ханс: „Да.“

Аз: „Искало ти се е да биеш така конете, както мама бие Ана. Това ти е приятно, нали?“

Ханс: „На конете не им вреди, когато ги бият. (Едно време му бях казал това, за да обуздая страха му от биенето на конете.) Веднъж наистина го направих. Имах камшик, ударих коня, той падна и вдигна шум с краката си.“

Аз: „Къде?“

Ханс: „В Гмунден.“

Аз: „Истински кон ли? Впрегнат в кола?“

Ханс: „Той не беше впрегнат.“

Аз: „А къде беше?“

Ханс: „Държах го, за да не избяга.“ (Всичко това, разбира се, е твърде невероятно.)

Аз: „Къде стана това?“

Ханс: „При чешмата.“

Аз: „Кой ти разреши да направиш това? Нима конярят го беше оставил там?“

Ханс: „Е, това беше кон от конюшнята.“

Аз: „Как е дошъл до чешмата?“

Ханс: „Аз го доведох.“

Аз: „Откъде? От конюшнята ли?“

Ханс: „Аз го изведох, защото исках да го набия.“

Аз: „Нима в конюшнята нямаше никой?“

Ханс: „О, да, Лудвиг“ (коняр в Гмунден).

Аз: „Той ли ти позволи?“

Ханс: „Аз поговорих любезно с него и той ми каза, че мога да го направя.“

Аз: „И какво му каза?“

Ханс: „Може ли да взема коня, да го бия и да му викам. А той каза — да.“

Аз: „Много ли го би?“

Ханс: „Всичко, което ти разказвам, изобщо не е вярно.“

Аз: „И кое е вярното?“

Ханс: „Нищо. Разказах ти го само на шега.“

Аз: „Нито веднъж ли не си извеждал коня от конюшнята?“

Ханс: „О, не!“

Аз: „Но ти се е искало да го направиш?“

Ханс: „Разбира се. Мислих си за това.“

Аз: „В Гмунден ли?“

Ханс: „Не, тук. Мислех за това рано сутринта, когато вече се бях облякъл; не, още в леглото.“

Аз: „Защо никога не си ми разказвал за това?“

Ханс: „Не съм мислил за това.“

Аз: „И сега си го помисли, защото видя коня на улицата.“

Ханс: „Да!“

Аз: „Кого ти се иска да удариш — мама, Ана, или мен?“

Ханс: „Мама.“

Аз: „Защо?“

Ханс: „Бих искал да набия мама.“

Аз: „Кога си виждал някой да бие мама?“

Ханс: „Никога не съм виждал това, през целия си живот.“

Аз: „И все пак би искал да го направиш? Как би искал да го направиш?“

Ханс: „С пръчката.“ (Мама често го заплашва, че ще го набие с пръчката.)

Трябваше да прекъсна разговора.

На улицата Ханс ми обяснява: „Омнибусите, мебелните и товарните коли — всичко това са сандъци на щъркела.“

Това би трябвало да означава бременни жени. Вероятно садистичният изблик непосредствено преди разговора има отношение към нашата тема.

„21 април. Днес сутринта Ханс разказва какво си е помислил: «Влакът беше в Лайпциг и с баба ми от Лайнц тръгнахме към митницата. Ти още не беше слязъл от моста, а вторият влак беше вече в Сан Вайт. Когато ти слезе, влакът беше пристигнал, и ние се качихме във вагона.»

(Вчера Ханс беше в Лайнц. За да се излезе на перона, трябва да се мине по един мост. От перона покрай релсите се вижда целият път до самата станция Сан Вайт. Тук нещата не са съвсем ясни. Вероятно отначало Ханс си представя, че е заминал с първия влак, за който аз съм закъснял. После от междинната гара Сан Вайт е пристигнал друг влак, с който аз съм заминал. Той променя част от фантазията за бягството и се получава, че ние двамата сме заминали с втория влак.

Тази фантазия има отношение към неизтълкуваната последна фантазия, според която в Гмунден ние сме загубили твърде много време за обличане, докато влакът през това време заминал.)

След обяда сме пред къщата. Ханс внезапно се втурва вътре, когато покрай нас минава карета с двойка коне, в която не мога да видя нищо особено. Питам го какво му е. Той казва: «Страхувам се, защото конете са толкова горди, че ще паднат.» (Кочияшът удържаше конете с юзди и те се движеха в ситен тръс с високо вдигнати глави — те наистина вървяха «гордо».)

Питам го, кой всъщност е толкова горд?

Той: «Ти, когато отивам в леглото на мама.»

Аз: «Значи би искал аз да падна?»

Той: «Да, за да се удариш в камъка гол (той мисли: бос, както навремето Фриц), да ти потече кръв; тогава поне ще мога да остана за малко с мама. Когато ти влезеш у дома, аз ще мога бързо да избягам, за да не видиш.»

Аз: «Можеш ли да си спомниш кой се удари в камъка?»

Той: «Да, Фриц.»

Аз: «Какво си помисли, когато Фриц падна?»

Той: «Да се спънеш и ти и да паднеш.»

Аз: «Значи много си искал да отидеш при мама?»

Той: «Да!»

Аз: «А защо всъщност ти се карам?»

Той: «Не зная!»

Аз: «Защо!»

Той: «Защото ревнуваш.»

Аз: «Но това не е вярно.»

Той: «Да, вярно е, ти ревнуваш, зная го. Така трябва да е.»

Явно моето обяснение, че малките момченца остават при мама в леглото, а големите спят в собственото си легло, не му е допаднало много.

Подозирам, че желанието да дразни коня, да го бие и да вика, не се отнася до мама, както той казва, а до мен. Тогава той ме насочи към майка си, защото не се реши да си признае другото. През последните дни той е особено нежен по отношение на мен.“

С чувство на превъзходство, което толкова лесно се придобива post factum, ние можем да внесем поправка в предположенията на бащата, че желанието на Ханс да дразни конете е двойствено и е съставено от смътното садистично чувство по отношение на майката и ясното желание за мъст по отношение на бащата. Последното не е можело да бъде репродуцирано, преди във връзка с комплекса от бременността да е дошъл редът на първото. При образуването на фобията от несъзнаваните мисли се извършва процес на сгъстяване. Затова пътищата на психоанализата никога не могат да повторят пътищата на развитие на неврозата.

* * *

„22 април. Днес сутринта Ханс отново «си беше помислил нещо».

«Едно момче от улицата пътувало във вагонче. Дошъл кондукторът, съблякъл го голо и го оставил там до сутринта, а на сутринта момчето платило на кондуктора 50 000 гулдена, за да му позволи да пътува в това вагонче».

(Срещу нас минава Северната железопътна линия. На една глуха линия има малка дрезина. Ханс видя едно момче, което се беше качило на нея, и самият той искаше да се повози на нея. Казах му, че това не бива да се прави, защото ще дойде кондукторът. Вторият елемент на фантазията е изтласкването на желанието да се разголва.)“

От известно време вече забелязваме, че фантазията на Ханс работи „под знака на средствата за придвижване“ и с известна последователност се насочва от коня, който тегли кола, към жп линията.

„През деня научавам, че Ханс цяла сутрин си е играл с гумената кукла, която беше нарекъл Грета. През отвора, в който преди това имало пищялка, той пъхнал във вътрешността й джобно ножче, а за да го измъкне после от куклата, й откъснал крака. Казал на бавачката, сочейки съответното място: «Виж, тук е Wiwimacher-ът.»

Аз: «На какво си игра днес с куклата?»

Той: «Откъснах й крака, и знаеш ли защо? Защото вътре имаше едно ножче, което е на мама. Пъхнах го там през отвора, където беше онова нещо, което пищеше, а после й откъснах крака и то падна оттам.»

Аз: «Защо й откъсна крака? За да можеш да видиш Wiwimacher-а ли?»

Той: «Той и преди си беше там, така че можех да го видя и тогава.»

Аз: «Тогава защо пъхна ножчето?»

Той: «Не зная.»

Аз: «Как изглежда ножчето?»

Той ми го донася.

Аз: «Мислиш, че това може би е малко дете?»

Той: «Не, нищо не мисля, но ми се струва, че щъркелът или някой друг веднъж е донесъл малко дете.»

Аз: «Кога?»

Той: «Някога. Чувал съм за това, а може и изобщо да не съм чувал, или май съм се объркал.»

Аз: «Какво означава объркал си се?»

Той: «Че всичко това не е вярно.»

Аз: «Всичко, което казват, е поне малко вярно.»

Той: «Е, да, мъничко.»

Аз (сменяйки темата): «Как според теб се появяват на този свят пиленцата?»

Той: «Щъркелът ги отглежда, не, добрият Бог.»

Обяснявам му, че кокошките снасят яйца и че пиленцата се появяват от яйцата. Ханс се смее.

Аз: «Защо се смееш?»

Ханс: «Защото ми харесва това, което разказваш.»

Той казва, че вече е виждал това.

Аз: «Къде?»

Той: «При теб.»

Аз: «Да не би да съм снасял яйца?»

Ханс: «В Гмунден ти снесе едно яйце в тревата и оттам веднага изскочи пиленце. Веднъж снесе, яйце, зная това съвсем точно, защото мама ми го разказа.»

Аз: «Ще попитам мама дали е вярно.»

Ханс: «Изобщо не е вярно, но аз веднъж снесох яйце и оттам веднага изскочи кокошчица.»

Аз: «Къде?»

Ханс: «В Гмунден. Легнах в тревата, не, бях на колене и децата изобщо не ме виждаха, а на сутринта им казах: „Търсете, деца, вчера снесох яйце.“ И тогава те изведнъж погледнаха и изведнъж намериха яйцето и тогава от него излезе един мъничък Ханс. Защо се смееш? Мама не знае това, и Каролина не го знае, защото никой не гледаше, а аз изведнъж снесох яйцето и изведнъж то се оказа там. Вярно е. Татко, кога кокошчицата пораства от яйцето? Когато го оставят намира ли? А може ли да се яде?»

Обяснявам му.

Ханс: «Е, да, нека го оставим на кокошката, тогава ще порасне пиленце. Ще го опаковаме в сандък и ще го изпратим в Гмунден.»“

По един смел начин Ханс взима в свои ръце воденето на анализа, тъй като родителите му забавят отдавна необходимите обяснения, и в блестяща форма на симптоматично действие им показва: „Виждате ли, така си представям аз раждането.“

Онова, което е обяснявал на бавачката за смисъла на играта с куклата, е било неискрено, а пред бащата той направо го отрича и казва, че само е искал да види Wiwimacher-а. След като бащата за компенсация му разказва за произхода на пиленцата от яйца, неговата неудовлетвореност, недоверието и наличните познания се съединяват в прекрасна насмешка, която в последните си думи съдържа вече определен намек за раждането на сестра му.

Аз: „На какво си игра с куклата?“

Ханс: „Казвах й: Грета.“

Аз: „Защо?“

Ханс: „Защото казвах: Грета.“

Аз: „Кого изобразяваше?“

Ханс: „Грижех се за нея като за истинско дете.“

Аз: „Би ли искал да имаш малко момиченце?“

Ханс: „О, да. Защо не? Бих искал да имам, но мама не бива да има, не искам това.“

(Той често говореше така. Страхуваше се, че третото дете още повече ще намали неговите права.)

Аз: „Нали само жените имат деца?“

Ханс: „Аз ще имам момиченце.“

Аз: „Откъде ще го вземеш?“

Ханс: „Ами от щъркела. Той ще извади момиченцето, ще го сложи в яйце и от яйцето ще излезе още една Ана, още една Ана. А от Ана ще има още една Ана. Не, ще излезе само една Ана.“

Аз: „Много ли ти се иска да имаш момиченце?“

Ханс: „Да, догодина ще имам едно, което също ще се казва Ана.“

Аз: „Защо мама не бива да има момиченце?“

Ханс: „Защото аз искам да имам момиченце.“

Аз: „Но ти не можеш да имаш момиченце.“

Ханс: „О, да, момчето получава момиченце, а момиченцето получава момченце.“^[39]

Аз: „Момчето не може да получи деца. Деца получават само жените, майките.“

Ханс: „Защо не и аз?“

Аз: „Защото така е наредил Бог.“

Ханс: „Защо ти не можеш да имаш дете? О, да, ще имаш, само почакай.“

Аз: „Дълго ли ще трябва да чакам?“

Ханс: „Нали аз ти принадлежа?“

Аз: „Но мама те е донесла на този свят. Значи ти принадлежиш на мама и на мен.“

Ханс: „А Ана на мен и на мама ли принадлежи?“

Аз: „Ана принадлежи на мен, на мама и на теб?“

Ханс: „Нима е така!“

Докато женските гениталии остават неоткрити за детето, естествено то е лишено от съществена информация за разбирането на сексуалните отношения.

* * *

„На 24 април аз и жена ми успяваме да обясним на Ханс, че децата израстват вътре в майката и после при силни болки, с помощта на напрягане, като Lumpf, се появяват на бял свят.

След обяд ние седим пред къщата. При него вече се забелязва значително подобрение — той тича след колите и само обстоятелството, че не се решава да се отдалечи много от вратата, подсказва за наличието на остатъци от страх.

25 април. Ханс връхлита върху мен и ме удря с глава в стомаха, което веднъж вече се бе случвало. Питам го дали не е коза. Той казва: «Не, овен.» — «Къде си виждал овен?»

Той: «В Гмунден. Фриц имаше овен» (Фриц имаше една истинска малка овца, с която си играеше).

Аз: «Разкажи ми за овчицата, какво правеше тя?»

Ханс: «Фройлайн Мици (учителката, която живееше в къщата) винаги слага Ана върху овчицата, така че овчицата не може да стане и да боде. А когато от нея се отдалечават, тя боде с рогата, защото има рогчета. Фриц я води с връвчица и я връзва за едно дърво. Той винаги я връзва за дърво.»

Аз: «А теб овчицата бола ли те е?»

Ханс: «Тя скочи срещу мен. Веднъж Фриц ме подлъга. Приближих се до нея и не знаех, че е бодлива, а тя изведнъж скочи насреща ми. Беше много весело — не се уплаших.»

Това, разбира се, не е вярно.

Аз: «Обичаш ли татко?»

Ханс: «О, да!»

Аз: «А може би не?»

Ханс си играе на малко конче. В този момент кончето пада. Той вика: «Кончето падна! Виж какъв шум вдига!»

Аз: «Ти малко се сърдиш на татко за това, че той обича мама.»

Ханс: «Не.»

Аз: «Защо винаги плачеш, когато мама ме целува? Защото си ревнив ли?»

Ханс: «Да, може би.»

Аз: «Иска ли ти се да бъдеш татко?»

Ханс: «О, да.»

Аз: «И какво би искал да направиш, ако ти беше татко?»

Ханс: «А ти — Ханс? Тогава всяка неделя щях да те водя в Лайнц, не, всеки божи ден. Ако бях татко, щях да бъда съвсем добър.»

Аз: «А какво би правил с мама?»

Ханс: «Също бих я взимал в Лайнц.»

Аз: «И какво още?»

Ханс: «Нищо.»

Аз: «А защо ревнуваш?»

Ханс: «Не зная.»

Аз: «В Гмунден също ли ревнуваше?»

Ханс: «В Гмунден не ревнувах (това не е вярно). В Гмунден си имах собствени неща, градина и деца.»

Аз: «Можеш ли да си спомниш как кравата си роди теленце?»

Ханс: «О, да. То пристигна с количка. (Това навярно му е разказано в Гмунден. И тук е нанесен удар по теорията за щъркела.) А друга крава го измъкна от задницата си.» (Това е обяснение, което той иска да приведе в съответствие с «теорията за количката».)

Аз: «Не е вярно, че е дошло с количка, нали е излязло от кравата, която е стояла в обора.»

Оспорвайки това, Ханс казва, че сутринта е видял количката. Обръщам му внимание върху факта, че вероятно са му разказали историята с количката. В края на краищата той допуска това: «Сигурно ми го е разказала Берта, или не, може би хазаинът. Той беше там и всичко стана през нощта, значи всичко е така, както ти казвам. Или, струва ми се, че никой не ми е говорил за това, а аз съм си го измислил през нощта.»

Ако не греша, теленцето беше откарано с количка, оттук и цялата бъркотия.

Аз: «Защо не си си мислел, че щъркелът го е донесъл?»

Ханс: «Не исках да си мисля това.»

Аз: «Но ти си мислел, че щъркелът е донесъл Ана?»

Ханс: «На сутринта (след раждането) си мислех така. Татко, а господин Райзенбихлер (хазаинът) беше ли там, когато теленцето излезе от кравата?»^[40]

Аз: «Не зная. А ти как мислиш?»

Ханс: «Мисля, че да… Татко, ти често ли си виждал на улицата нещо черно около устата на конете?»

Аз: «Виждал съм го много пъти на улицата в Гмунден.»^[41]

Аз: «Често ли си влизал в леглото на мама в Гмунден?»

Ханс: «Да!»

Аз: «И си си представял, че ти си татко!»

Ханс: «Да!»

Аз: «И тогава те е било страх от татко?»

Ханс: «Нали ти знаеш всичко, а аз нищо не знаех.»

Аз: «Когато Фриц падна, ти си помисли: „да беше паднал татко“, и когато овчицата те бодна, ти си помисли: „да беше боднала татко“. Можеш ли да си спомниш погребението в Гмунден?» (Първото погребение, което Ханс видя. Той често си спомня за него — несъмнено покриващ спомен.)

Ханс: «Да, а какво имаше там?»

Аз: «Тогава ти си помисли, че ако татко беше умрял, ти щеше да заемеш неговото място?»

Ханс: «Да!»

Аз: «Всъщност от какви коли още изпитваш страх?»

Ханс: «От всички.»

Аз: «Но това не е вярно, нали?»

Ханс: «Не ме е страх от файтоните и кабриолетите. От омнибусите и товарните коли — само когато са натоварени, а когато са празни — не. Когато колата е натоварена догоре и в нея е впрегнат един кон, аз се страхувам, а когато е натоварена и са впрегнати два коня, не се страхувам.»

Аз: «Ти се страхуваш от омнибусите, защото в тях има много хора?»

Ханс: «Защото на покрива има толкова много неща.»

Аз: «А когато мама получи Ана, не беше ли също натоварена?»

Ханс: «Мама отново ще бъде натоварена, когато получи дете, докато отново порасне едно и докато отново бъде там вътре.»

Аз: «Ти искаш ли това?»

Ханс: «Да!»

Аз: «Ти каза, че не искаш мама да получи още едно бебе.»

Ханс: «Тогава тя повече няма да бъде натоварена. Мама казва, че ако не поиска повече, то и Бог няма да пожелае.» (Ясно защо вчера Ханс е питал дали мама няма още деца. Аз му казах, че няма и че ако Бог не пожелае, в нея няма да растат деца.)

Ханс: «Но на мен мама ми каза, че ако тя не поиска, у нея повече няма да растат деца, а ти казваш — ако Бог не поиска.»

Казах му, че е точно така, както аз твърдя, на което той отговаря: «Ти си бил тогава там и сигурно го знаеш по-добре.» Той помоли майка си да се включи в разговора и тя помири двете страни, като каза, че ако тя не поиска, то и Бог няма да иска.^[42]

Аз: «Струва ми се, че ти все пак би искал мама да си има дете.»

Ханс: «Не бих желал да има дете.»

Аз: «Но искаш ти да имаш дете.»

Ханс: «Да, искам.»

Аз: «Знаеш ли защо? Защото ти се иска да бъдеш татко, нали?»

Ханс: «Да… Като в онази история ли?»

Аз: «Каква история?»

Ханс: «Таткото няма деца, и как после гласеше историята, според която исках да стана татко?»

Аз: «Ти би искал да бъдеш татко и да си женен за мама, да си голям като мен, да имаш същите мустаци като моите и мама да има дете.»

Ханс: «Татко, когато се оженя, ще имам дете, когато поискам, а когато не поискам, и бог няма да поиска.»

Аз: «А на теб иска ли ти се да си женен за мама?»

Ханс: «О, да.»“

Тук ясно се вижда как във фантазията му радостта още е помрачена от несигурността относно ролята на бащата и поради съмненията от кого зависи раждането на децата.

„Когато го слагат да спи вечерта на същия ден Ханс ми казва: «Знаеш ли какво правя сега? Сега до 1 часа ще говоря с Грета, тя е в леглото ми. Децата ми винаги са в леглото ми. Можеш ли да ми кажеш какво означава това?» Тъй като той е вече почти заспал, аз му обещавам да запиша това утре и той заспива.“

От предишните записки се вижда, че от времето на завръщането от Гмунден Ханс винаги фантазира за своите „деца“, разговаря с тях и т.н.^[43]

„26 април. Питам го: защо винаги говори за своите деца?

Ханс: “Защо ли? Защото толкова ми се иска да имам деца, но аз не искам това, не ми се иска да имам."^[44]

Аз: „Ти винаги ли си си представял, че Берта, Олга и другите са твои деца?“

Ханс: „Да, Фриц, Франц, Паул (неговият приятел от Лайнц) и Лоди“ (измислено име, негова любимка, за която той най-често приказва. Отбелязвам тук, че тази Лоди се появи не в последно време, а съществува от деня на последното разяснение (24 април).

Аз: „Коя е Лоди? Тя в Гмунден ли живее?“

Ханс: „Не.“

Аз: „А наистина ли съществува?“

Ханс: „Да, аз я познавам.“

Аз: „Коя именно?“

Ханс: „Онази, която аз имам.“

Аз: „Как изглежда?“

Ханс: „Как ли? Черни очи, черна коса; веднъж я срещнах с Марика (в Гмунден), когато отивах в града.“

Когато искам да узная подробностите, се оказва, че всичко това е измислено.^[45]

Аз: „Значи ти си мислеше, че си мама?“

Ханс: „Аз наистина бях мама.“

Аз: „И какво правеше с децата?“

Ханс: „Слагах ги да спят при мен — и момчетата, и момичетата.“

Аз: „Всеки ден ли?“

Ханс: „Да, разбира се.“

Аз: „Говореше ли с тях?“

Ханс: „Когато всички деца не можеха да се поберат в леглото, слагах някои от тях на дивана, а други — в детската количка, а когато оставаха още деца, ги носех на тавана и ги оставях в сандък. Там имаше още деца и аз ги слагах в друг сандък.“

Аз: „Значи сандъците на щъркела са стояли на тавана?“

Ханс: „Да.“

Аз: „Когато твоите деца се появиха, Ана беше ли се вече появила?“

Ханс: „Да, отдавна.“

Аз: „А ти как мислиш, от кого получи тези деца?“

Ханс: „Ами, от мен.“^[46]

Аз: „Но тогава ти още не знаеше, че децата се раждат от някого^[47].“

Ханс: „Мислех си, че щъркелът ги донася.“ (Очевидно, лъжа и извъртане — това са деца на фантазията, на онанизма.)

Аз: „Вчера си беше родил Грета, но ти знаеш, че момчетата не могат да имат деца.“

Ханс: „Ами да, но аз все пак вярвам в това.“

Аз: „Как ти дойде наум името Лоди? Ти не познаваш нито едно момиче с такова име. Може би Лоти?“

Ханс: „О, не, Лоди. Не зная, но нали все пак е красиво име?“

Аз (на шега): „Може би си мислиш за софилоди!“

Ханс (веднага): „Да, Soffilodi,^[48] защото аз много обичам да ям колбаси и салами.“

Аз: „Я ми кажи, не прилича ли Soffilodi на Lumpf?“

Ханс: „Да!“

Аз: „А как изглежда Lumpf?“

Ханс: „Черен. Както и това“ (показва мустаците и веждите ми).

Аз: „И как още — кръгъл като Soffilodi?“

Ханс: „Да.“

Аз: „Когато седеше на цукалото и когато излизаше Lumpf ти си мислеше, че се появява дете, нали?“

Ханс (смее се): „Да, на улицата и тук.“

Аз: „Ти знаеш как са падали конете в омнибуса. Нали колата изглежда като детски сандък и когато черният кон е падал, то е било същото…“

Ханс (допълва): „Както когато имат деца.“

Аз: „А какво си помисли, когато той започна да тропа с крака?“

Ханс: „Ами, когато не искам да седна на гърнето, защото искам да играя, аз тропам с крака.“ (Тук той тропа с крак.)

При това той се интересува от въпроса, дали хората имат охотно или неохотно деца.

Днес през цялото време Ханс си играе на багажни сандъци, товари ги и ги разтоварва, иска да има мъничка кола играчка с такива сандъци. В двора на митницата най-много го интересува товаренето и разтоварването на колите. Най-много той се плашеше от момента, когато натоварената кола трябваше да тръгне. „Конете ще паднат (fallen).“^[49] Той наричаше вратите на митницата „дупки“ (Loch) (първа, втора, трета… дупка). Сега той казва Podlloch (anus).

Страхът почти напълно е изчезнал. Ханс се старае само да остава близо до къщата, за да може бързо да се върне в случай на уплаха. Но той не се втурва в къщата и през цялото време остава на улицата. Неговата болест, както е известно, започна с това, че той се върна с плач от разходка, и когато за втори път го накараха да излезе на разходка, стигна само до градската станция „Митница“, от която се виждаше нашата къща. Когато жена ми раждаше, него, разбира се, го отстраниха от нея и сегашният страх, който му пречеше да се отдалечи от къщата, съответствува на тогавашната тъга по майката."

* * *

„30 април. Тъй като Ханс отново си играе със своите въображаеми деца, аз му казвам: «Как, твоите деца още ли са тук? Нали знаеш, че момчетата не могат да имат деца?»

Ханс: «Зная. Преди аз бях мама, сега съм татко.»

Аз: «А коя е майката на тези деца?»

Ханс: «Ами мама, а ти си им дядо.»

Аз: «Значи би искал да си възрастен като мен, да си женен за мама и тя да има деца?»

Ханс: «Да, бих искал, а онази от Лайнц (моята майка) тогава ще бъде баба.»“

Всичко е добре. Мъничкият Едип е намерил по-щастливо решение от това, което е предписано от съдбата. Вместо да отстрани бащата, той желае за него такова щастие, каквото и за себе си: повишава бащата в дядо и го жени за собствената му майка.

* * *

„1 май. През деня Ханс идва при мен и ми казва: «Знаеш ли, да напишем това-онова на професора.»

Аз: «Какво например?»

Ханс: «Предобед аз с всичките си деца бях в клозета. Първо правех Lumpf и wiwi, а те гледаха. После аз ги сложих да седнат, те правиха Lumpf и wiwi, а аз ги избърсах с хартия. Знаеш ли защо? Защото много ми се иска да имам деца. Щях да правя с тях всичко, което правят с малките деца, щях да ги водя в клозета, да ги мия и изтривам и въобще да правя всичко, което правят с децата.»“

След признаването на тази фантазия едва ли още има място за съмнение относно удоволствието, което у Ханс е свързано с екскременталните функции.

„Следобед той за първи се решава да отиде в градския парк. По случай 1 май на улицата има по-малко от обикновено, но все пак достатъчно коли, които преди това го караха да изпитва страх. Той се гордее с постижението си и вечерта аз трябва още веднъж да отида с него в парка. По пътя срещаме омнибус, който той ми показва: виж кола, кола за сандъка на щъркела! Когато на сутринта излиза отново с мен в парка, той се държи така, че болестта му може да се смята за напълно излекувана.“

2 май. На сутринта Ханс идва при мен: „Знаеш ли, днес аз си мислех нещо“. Отначало не можа да си спомни, а после ми разказа със значителна съпротива: „Дойде водопроводчикът и отначало с клещи ми взе дупето и ми даде друго, а после и друг Wiwimacher. Той ми каза: «Покажи си дупето» и аз трябваше да се обърна, а после ми каза: «Покажи си Wiwimacher-а».“

Бащата схваща смисъла на тази фантазия желание и нито за миг не се съмнява в единствено допустимото тълкуване.

„Аз: «Той ти е дал голям Wiwimacher и голямо дупе.»

Ханс: «Да!»

Аз: «Като на татко, защото ти много би искал да бъдеш татко.»

Ханс: «Да, и ми се иска да имам такива мустаци като твоите и такива косми (показва космите на гърдите ми).»

Тълкуването на неотдавна разказаната фантазия — водопроводчикът дошъл и демонтирал ваната, а после пъхнал бургия в корема ми — сега се свежда до следното. Голямата вана означава задните части. Бургията или отвертката, както и тогава, означа Wiwimacher.^[50] Тези фантазии са идентични. Тук се открива нов подход към страха на Ханс от голямата вана. Твърде му е неприятно, че неговите задни части са несъразмерно малки за голямата вана.“

През следващите дни майката на няколко пъти се обръща към мен с израз на радост по повод оздравяването на момчето.

 

 

Допълнение, направено от бащата след една седмица.

„Уважаеми професоре! Бих искал да допълня историята на заболяването на Ханс и със следното:

1. Ремисията след първото разяснение не беше толкова съвършена, колкото аз може би я представих. Във всеки случай Ханс излизаше на разходка, но по принуда и с голям страх. Един път той стигна с мен до станция «Митница», откъдето се вижда къщата ни, а по-нататък за нищо на света не пожела да продължи.

2. Относно думите «сок от малини» и «пушка». Ханс пие сок от малини при запек. Пушката е Schießgewehr. Ханс често бърка думите schießien и scheißien — стрелям и ходя по голяма нужда.

3. Когато Ханс беше пренесен от нашата спалня в отделна стая, той беше на около четири години.

4. Следи съществуват и сега и те се изразяват не в страх, а в напълно нормална страст към задаване на въпроси. Въпросите се отнасят предимно до това, от какво са направени отделните предмети (трамваи, машини и т.н.), кой ги прави и т.н. За повечето въпроси е характерно, че Ханс ги задава независимо че вече има готов отговор. Той иска само да бъде сигурен. Когато веднъж ме умори от въпроси и аз му казах: «Нима си мислиш, че мога да отговоря на всички тези въпроси?» — той ми отговори следното: «Мислех си, че знаеш всичко, след като знаеше и за коня.»

5. За своето заболяване Ханс говори като за нещо отдавна минало: «Тогава, когато страдах от глупостта си.»

6. Един неразрешен проблем, над който Ханс си блъска главата, е какво прави бащата с детето, след като майката го донася на бял свят. Това може да се заключи от неговите въпроси. Не е ли вярно — мисли той, — че аз принадлежа също и на теб, а не само на мама. Не му е ясно защо ми принадлежи. От друга страна, нямам преки доказателства, за да предположа, че, както вие казвахте, той е наблюдавал коитус на родителите си.

7. При изложението може би трябваше повече да подчертая силата на страха. Могат да ми кажат: трябваше да го напердашите добре и тогава той щеше да излезе на разходка.“

Тук мога да добавя следното. С последната фантазия на Ханс е бил победен страхът, произлизащ от кастрационния комплекс, при което мъчителното очакване се е превърнало в надежда за нещо по-добро. Наистина идва лекарят, водопроводчикът и т.н., взима пениса, но само за да му даде по-голям. Що се отнася до останалото, нека нашият мъничък изследовател преждевременно придобие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава неразрешен проблем.

b) Епикриза

Имам намерение да изследвам от три гледни точки това наблюдение на развитието и изменението на фобията при петгодишното момче: първо, доколкото то потвърждава правилността на положенията, формулирани от мен през 1905 г. в „Три очерка по теория на сексуалността“; второ, какво дава това наблюдение към разбирането на тази толкова честа форма на болестта; трето, какво можем да извлечем от него за изясняване душевния живот на детето и за критиката на нашите обичайни възпитателни програми.

I

У мен се създава впечатлението, че картината на сексуалния живот на детето, очертаваща се от наблюденията над малкия Ханс, добре се съгласува с изображението, което аз дадох в моята теория за половото влечение въз основа на психоаналитичните изследвания над възрастните. Но преди да премина към изследване на детайлите на това съгласуване, трябва да отговоря на две възражения, които биха могли да възникнат при оценката на този анализ. Първото възражение: може би Ханс е ненормално дете, както се вижда от неговото заболяване, може би той е предразположен към невроза, т.е. — той е мъничък дегенерат, а затова вероятно не е уместно да пренасяме нашите заключения от болното върху здравите деца. На това възражение, което не унищожава, а само ограничава ценността на наблюденията, ще отговоря по-късно. Второто, и по-сериозно възражение, се състои в това, че анализът на детето, проведен от неговия баща, намиращ се под влиянието на моите творчески възгледи, обхванат от моите предпочитания, едва ли може да има някаква обективна ценност. От само себе си се разбира, че детето се поддава на внушение и може би особено от страна на бащата. За да угоди на бащата, то позволява да правят с него всичко като благодарност за това, че толкова много се занимават с него. Естествено е, че всички негови продукции в идеите, фантазиите и сънищата се намират в желаното от бащата направление. Накратко казано, всичко отново е „внушение“, което при детето — в сравнение с възрастния — може лесно да бъде открито.

Чудно, но си спомням времето, когато преди 22 години започнах да участвувам в научните спорове. С каква насмешка тогава по-възрастното поколение от невролози и психиатри се отнасяше към „внушението“ и неговото влияние. Оттогава положението на нещата напълно се промени: противодействието бързо се превърна в готовност да се помогне. И това стана не само благодарение на влиянието, което през тези години придобиха работите на Лебо, Бернхайм и техните ученици, а също и благодарение на направеното откритие, че използуването на модерния термин „внушение“ осигурява по-голяма икономия в процеса на мисленето. Никой не знае и не се мъчи да узнае какво е това внушението, откъде идва и в кои случаи е уместно. Достатъчно е, че всичко неудобно в психичния живот може да се нарече „внушение“.

Не споделям разпространения сега възглед, че детските показания — всички, без изключение — са произволни и не заслужават доверие. В психичното изобщо няма произвол. Недостоверността на показанията при децата е основана на господството на фантазията, при възрастните — на предубежденията. В общи линии и детето не лъже без основание, при него има дори по-голяма любов към истината, отколкото у възрастния. Би било твърде несправедливо по отношение на Ханс да отхвърлим всички негови показания. Може напълно ясно да се види къде под натиска на съпротивата той хитрува или се старае да скрие нещо, къде във всичко е съгласен с бащата (и тези места съвсем не са недоказателствени) и, накрая, къде той, освободен от натиска, стремително съобщава всичко, което за него представлява вътрешна истина и което до този момент е знаел само той. По-голяма достоверност не дават и показанията на възрастните.

Може все пак да се съжалява, че никое изложение на психоанализата не предава впечатленията, които получаваш от нея, и че окончателната убеденост никога не настъпва след четенето, а само след личното преживяване. Но този недостатък в еднаква степен е характерен и за анализите на възрастните.

Родителите представят Ханс като весело, откровено и сърдечно дете. Такъв той е бил и в действителност, съдейки по възпитанието, което му дават и което изключва нашите обичайни педагогически грешки. Докато във веселата си наивност Ханс е провеждал своите изследвания, без да подозира възможната поява на конфликти, той ги е съобщавал без задръжки, затова наблюденията от периода до появата на фобията може да бъдат приемани без никакво съмнение. В периода на заболяването и по време на психоанализата у него възниква несъответствие между това, което казва, и това, което мисли. Причина за това отчасти е фактът, че у него се натрупва прекалено много несъзнаван материал, за да може той веднага да го овладее, а отчасти и влиянието на вътрешните задръжки, произтичащи от неговите отношения с родителите му. Твърдя напълно безпристрастно, че и тези последни затруднения не са били по-големи от затрудненията при възрастните.

Разбира се, при анализа на Ханс трябваше да се кажат много от нещата, които той сам не умееше да изрече, да му се внушат мисли, които при него още не бяха успели да се появят. Вниманието му трябваше да се насочва в желаната от бащата посока. Всичко това наистина понижава доказателствената сила на анализа, но така се постъпва при всички психоанализи. Психоанализата не е научно, освободено от тенденциозност изследване, а терапевтичен способ, сам по себе си той не доказва, а само променя нещата. Всеки път по време на психоанализата лекарят дава на пациента очакваните съзнателни представи, с помощта на които той би могъл да разпознае несъзнаваното и да го възприеме един път в по-голям, друг път в по-скромен размер. В едни случаи се изисква по-голяма поддръжка, а в други — по-малка. Никой не може да мине без подобна поддръжка. Онова, с което пациентът може сам да се справи, е само лекото разстройство, а не неврозата, която е напълно чужда на нашето Аз. За да се надвие такава невроза, е нужна помощта на друг, и неврозата е излечима само ако този друг е в състояние да помогне. Ако в самата същност на психозата лежи отвръщане от „другия“, както това явно е характерно за състоянието на dementia praecox (ранното слабоумие), то такива психози, въпреки нашите усилия, ще се окажат неизлечими. Може да се допусне, че вследствие на слабо развитие на интелектуалната си система детето се нуждае от особено интензивна помощ.

Но всичко, което лекарят съобщава на болния, произтича от аналитичния опит и ако лекарската намеса фиксира и отстранява патогенния материал, то самият този факт може да се счита за достатъчно убедителен.

И все пак по време на анализа нашият малък пациент проявява достатъчно самостоятелност, за да можем да го оправдаем относно обвинението за „внушаемост“. Както и всички деца, той прилага детските си сексуални теории към своя материал без каквато и да било външна подбуда. Тези теории са твърде далече от възрастния. В този случай аз дори направих пропуск, като не предупредих бащата, че пътят към темата за раждането минава през екскременталния комплекс. И това, че вследствие на моята прибързаност се стигна до затъмнение на част от анализа, бе добро доказателство за неподправеността и самостоятелната мисловна дейност на Ханс. Той изведнъж прояви интерес към екскрементите, докато бащата, подозиран във внушаване, още не е знаел какво ще излезе от това. Толкова малко зависеше от бащата и развитието на двете фантазии за водопроводчика, които произлизаха от отдавна придобития „кастрационен комплекс“. Тук трябва да си призная, че от теоретичен интерес аз напълно скрих от бащата предположението си за тази връзка, за да не отслабя силата на това толкова трудно постигано доказателство.

При по-нататъшното задълбочаване в детайлите на анализа ние ще срещнем още много нови доказателства за независимостта на нашия Ханс от „внушенията“. Тук обаче аз поставям точка на обсъждането на първото възражение. Зная, че нашият анализ няма да убеди онези, които не искат да бъдат убедени, и продължавам обработката на тези наблюдения за читателите, които вече са имали случай да се убедят в обективността на несъзнавания патогенен материал. Не мога да не изразя приятната увереност, че техният брой ще нараства.

* * *

Първата черта, която може да бъде отнесена към сексуалния живот на малкия Ханс, е необикновено живият му интерес към неговия Wiwimacher, както той нарича този орган по една от двете му важни функции^[51], която не е убягнала от детското внимание. Този интерес го прави изследовател. По такъв начин той открива, че въз основа на присъствието или отсъствието на този орган живото може да се отличи от неживото. Той предполага, че тази толкова ценна част от тялото е характерна за всички живи същества, които той смята за себеподобни. Изучава я при големите животни, прави предположения за съществуването й у родителите си и дори самата очевидност не му пречи да констатира наличието на подобен орган у новородената сестра. Може да се каже, че ако трябваше да признае отсъствието на този орган у себеподобно живо същество, това щеше да доведе до голямо сътресение на самите основи на неговото „микросъзерцание“ — все едно че и на самия него са отнели този орган. Вероятно поради тази причина заплахата, съдържаща в себе си възможността за загуба на Wiwimacher-а, по най-бърз начин се подлага на изтласкване и едва впоследствие тя ще разкрие своето действие. В този комплекс взима участие майката, защото докосванията й до този орган му е доставяло усещането за удоволствие. Нашият мъничък пациент започва своята автоеротична сексуална дейност по обичаен и съвършено нормален начин.

Удоволствието, изпитвано от собствения полов орган, преминава в удоволствие от разглеждането му в активна и пасивна форма. Адлер доста успешно нарича това кръстосване на порива (Triebverschränkung). Момчето търси случай да види Wiwimacher-а на други хора. У него се развива сексуално любопитство, харесва му да си показва половите органи. Един от сънищата му от началния период на изтласкването съдържа желанието една от неговите малки приятелки да му помага при уриниране и по този начин да може да гледа неговия полов орган. Този сън доказва, че желанието му е оставало неизтласкано. По-късните съобщения потвърждават, че той е успял да си достави такъв вид удовлетворение. Скоро активните форми на сексуално удоволствие от разглеждането при него се свързват с определен мотив. Когато за втори път изказва съжаление пред бащата и майката, че никога не е виждал половите им органи, то причина за това сигурно е било желанието да сравнява. Аз-ът винаги си остава мащабът, с който преценяваме света. В непрекъснатото сравнение със себе си започваме да го разбираме. Ханс забелязва, че половият орган на големите животни е много по-голям от неговия. Затова той допуска подобно съотношение и при своите родители и желае да се убеди в това. Мама, мисли си той, навярно има такъв Wiwimacher „като на коня“. По такъв начин у него вече е съзряло утешението, че Wiwimacher-ът ще расте заедно с него. Създава се впечатлението, че желанието на детето да бъде голямо, се проецира само върху половите му органи.

И така, в сексуалната конституция на малкия Ханс още от самото начало зоната на половите органи се оказва по-наситена с чувство на удоволствие от другите ерогенни зони.

Когато в последната си „фантазия за щастието“, с която неговата болест приключва, той има деца, води ги в клозета, кара ги да правят wiwi, подсушава ги и прави с тях всичко онова, което правят с децата, оттук може несъмнено да се направи изводът, че за него всички подобни процедури в детските му години са били източник на наслада. Тази наслада, която той е получавал по време на грижите от страна на майка му, го води до избора на обект, но все пак можем да приемем за възможно, че той още преди това е бил свикнал да си доставя такова наслаждение по автоеротичен път, че принадлежи към числото на децата, които обичат да задържат екскрементите си дотогава, докато отделянето им не им достави наслаждение. Казвам само, че е възможно, защото по време на анализа това все още не е изяснено: „правенето на шум с краката“, от което по-късно той изпитва страх, дава някои указания в тази насока. В общи линии тези източници на наслада не са изявени така рязко, както при другите деца. Той скоро е станал чист и спретнат; незадържането на урината в леглото и през деня не е имало никакво значение за него в първите години от живота му. При него няма дори и следа от отвратителния навик на възрастните да си играят със своите екскременти (този навик отново често се появява в края на психичната инволюция).

Тук ще отбележим, че в периода на фобията при него ние несъмнено сме наблюдавали изтласкване на тези два добре развити компонента. Той се срамува да уринира пред други хора, оплаква се от това, че пипа с ръка своя Wiwimacher, старае се да се избави от онанизма и чувства отвращение към Lumpf, wiwi и всичко, което му напомня за тях. В своята фантазия за отглеждането на деца той отново изоставя това изтласкване.

Явно сексуалната конституция на нашия Ханс не съдържа в себе си предразположение към развитие на перверзиите и техния негатив (тук можем да се ограничим с истерията). Доколкото успях да разбера (а тук наистина трябва да бъда много внимателен), вродената конституция на истериците (при перверзиите това се разбира от само себе си) се отличава с това, че зоната на половите органи отстъпва на заден план пред другите ерогенни зони. Това правило има едно определено изключение. При лицата, станали впоследствие хомосексуалисти и които, според моите очаквания и по наблюденията на Задгер, преминават в детството си така наречената амфигенна фаза, ние срещаме инфантилно преобладаване на зоната на половите органи и особено на мъжкия орган. И това превъзнасяне на мъжкия полов орган става съдбоносно за хомосексуалистите. В детството си те избират жената като свой сексуален обект дотогава, докато подозират у нея задължително съществуване на такъв орган като у мъжа. Веднага след като се убедят, че жената ги е измамила в това отношение, тя става неприемлива за тях в качеството си на сексуален обект. Те не могат да си представят лице без пенис, което би могло да ги привлича в сексуално отношение, и при благоприятен случай фиксират своето либидо върху „жена с пенис“, върху юноша с женствена външност. И така, хомосексуалистите са хора, които вследствие на ерогенното значение на собствените си полови органи са лишени от възможността да приемат сексуален обект без полови органи, подобни на техните. По пътя, който трябва да извървят от автоеротизма до любовта към обектите, те са заседнали в участък, който се намира по-близо до автоеротизма.

Няма никакво основание да се допуска съществуването на особено хомосексуално влечение. Хомосексуализмът се изработва не като следствие от особеностите на влечението, а в избора на обект. Мога да се опра на указанието, което съм направил в „Три очерка по теория на сексуалността“, че ние грешно разглеждаме съвместното съществуване на влечението и обекта като дълбока връзка между тях. Хомосексуалистът с неговите, може би нормални, влечения, не може да се раздели със своя обект, избран от него благодарение на известно условие. В детството, когато това условие обикновено е налице, той може да се държи като нашия мъничък Ханс, който е еднакво нежен и към момчетата, и към момичетата и който при удобен случай нарича своя приятел Фриц „моето най-мило момиче“. Ханс е хомосексуален като всички деца в съответствие с правилото, че познава само един вид полови органи, такива като неговия.

По-нататъшното развитие на нашия малък еротик върви не към хомосексуалност, а към енергична, полигамно проявяваща се мъжественост, в която той, в зависимост от променящите се женски обекти, знае как да действува: в един случай решително настъпва, в друг — страстно и засрамено скърби. В периода, когато няма други обекти в любовта, неговата склонност се обръща към майката (от която той отива при другите), за да претърпи тук крушение под формата на невроза. Едва тук ние научаваме до каква степен на интензивност се развива любовта към майката и каква е нейната съдба. Сексуалната цел, която той преследва при своите приятелки — „да спи при тях“, — произлиза от майката. Тази цел е определена от думи, които се използуват и в зряла възраст, макар и с друго, по-богато съдържание. Нашият пациент по обичайния начин, в годините на ранното детство, намира пътя към любовта към обекта и нов източник на наслада: спането заедно с майката става за него определящо. В това сложно чувство ние на първо място бихме могли да поставим удоволствието при докосването на кожата, което лежи в нашата конституция и което по изглеждащата изкуствена номенклатура на Мол може да бъде наречено удовлетворение на стремежа към контректация (съприкосновение).

В своите отношения към бащата и майката Ханс по най-ярък начин потвърждава всичко, което съм казал в своите трудове „Тълкуване на сънищата“ и „Три очерка по теория на сексуалността“ за сексуалното отношение на децата към родителите. Той наистина е един мъничък Едип, който би искал „да отстрани“ баща си, за да остане сам с красивата си майка, да спи с нея. Това желание се проявява по време на лятното пребиваване на село, когато промените, свързани с отсъствието и присъствието на бащата, посочват на момчето условията, от които зависи желаната от него интимност с майката. Тогава, през лятото, той се задоволява с желанието баща му да замине. Към това желание по-късно се прибавя и страхът, че ще бъде ухапан от бял кон — благодарение на случайно впечатление, получено при отпътуването на друг баща. По-късно, навярно във Виена, където повече не е можело да се разчита на заминаването на бащата, вече се проявява друго съдържание: бащата да отсъствува дълго, да умре.

Произтичащият от това желание за смъртта на бащата и следователно нормално мотивиран страх от него образуваше най-голямото препятствие за анализа, докато не беше отстранен по време на разговора в дома ми.^[52]

Всъщност нашият Ханс изобщо не е злодей и дори не е такова дете, при което жестоките и насилствени склонности в човешката природа се развиват без задръжки в този период от живота. Напротив, той е необикновено добродушен и нежен. Бащата забелязва, че превръщането на склонността към агресия в състрадание става твърде рано. Още дълго преди фобията той е изпитвал безпокойство, когато по време на детска игра биели „кончето“ и никога не е оставал равнодушен, когато в негово присъствие някой е плачел. В едно място на анализа в известна връзка при него се открива потисната частица садизъм,^[53] но тя е потисната, и по-късно от тази връзка ние можем да се досетим защо тази частица се е появила и какво е трябвало да замести. Ханс силно обича баща си, чиято смърт желае, и тогава, когато неговият ум не приема противоречието, той е принуден да го демонстрира с това, че удря баща си и веднага го целува по мястото, където го е ударил. И ние трябва да се въздържим от това, да признаем даденото противоречие за осъдителна постъпка. Именно от такива противоположности се създава чувственият живот на хората.^[54] Може би ако нещата стояха по друг начин, нямаше да се стигне до неврози. Тези контрастни двойки в чувствената сфера на възрастните стигат едновременно до прага на съзнанието само във висините на любовната страст. Обикновено единият член на такава двойка потиска другия дотогава, докато е възможно той да бъде държан скрит. В детската душа такива двойки могат дълго време да съжителствуват мирно, въпреки тяхното вътрешно противоречие.

Най-голямо значение за психосексуалното развитие на нашето момче е имало раждането на сестра му, когато то е било на три години и половина. Това събитие изостря отношенията му с родителите му, поставя пред неговото мислене неразрешени задачи, а присъствието му по време на нейното къпане съживява у него следите от спомените на неговите собствени предишни преживявания, свързани с насладата. И това влияние е напълно типично. В неочаквано голям брой от историите на живота и заболяването на невротиците за изходен пункт трябва да се вземе това избухване на сексуално наслаждение и сексуално любопитство, свързани с раждането на следващо дете. Поведението на Ханс по отношение на новодошлата е същото, което съм описал в „Тълкуване на сънищата“. По време на треската, няколко дни след раждането на сестрата, той забелязва колко малко е съгласен с този прираст на семейството. Тук винаги се проявява първо враждебност, а после вече може да последва и нежност.^[55] Страхът, че може да се появи и друго дете, от този момент заема определено място в неговото съзнателно мислене. По време на неврозата тази потисната враждебност се замества с особен страх от ваната. В анализа той откровено разкрива своето желание сестрата да умре, и то не само в онези намеци, които бащата трябва сам да допълни. Неговата самокритика му подсказва, че това желание не е толкова ужасно като аналогичното желание по отношение на бащата. Но подсъзнателно той очевидно и към двамата се отнася еднакво, защото и бащата, и сестрата му отнемат майка му, пречат му да остане само с нея.

Това събитие и свързаните с него отново съживили се преживявания дават и друго направление на неговите желания. В победната заключителна фантазия той прави равносметка на всички свои еротични подбуди, произлизащи от автоеротичната фаза и свързани с любовта към обекта. Той се жени за своята прекрасна майка, има безброй деца, за които може да се грижи по свой начин.

II

В един прекрасен ден Ханс е обзет от страх на улицата. Той все още не може да каже от какво се страхува, но още в началото на своето тревожно състояние той показва пред бащата мотива на заболяването си, изгодите от болестта. Той иска да остане при майка си, да се гали с нея. Известна роля, както мисли бащата, тук изиграва споменът, че той е бил отделен от нея, когато се е появило новороденото. Скоро става ясно, че този страх вече не може да бъде обратно заместен от желанието, тъй като той изпитва страх дори и когато майка му е с него. В същото време ние получаваме указание върху какво се фиксира либидото, превърнало се в страх. Той разкрива твърде специфичния страх, че ще го ухапе бял кон.

Такова болезнено състояние ние наричаме „фобия“ и бихме могли да я причислим към страха от коне, но последният се отличава с това, че неспособността да се ходи по улиците е лесно отстранима, когато болният се съпровожда от някое избрано за този случай лице, в краен случай — от лекар. Фобията на Ханс не изчезва и при наличието на това условие, тя престава да бъде вече свързана с пространството и все по-ясно избира за свой обект коня. В първите дни от своето тревожно състояние той изказва опасението, което толкова много облекчи разбирането на неговия страх, а именно че „конят ще влезе в стаята“.

Положението на фобиите в системата на неврозата до този момент беше неопределено. Явно може с увереност да се каже, че във фобиите трябва да се виждат всички синдроми, принадлежащи към различните неврози, и на тях не бива да им се придава значението на особени болезнени процеси. За най-честите фобии, както е при нашия пациент, ми се струва целесъобразно названието страхова истерия. Аз го предложих на д-р Щекел, когато той се зае с описанието на нервните състояния на страх, и се надявам, че това название ще стане популярно. За негово оправдание служи пълното съответствие между психичния механизъм на тези фобии и истерията, с изключение само на един пункт, който е много важен за различаването на тези форми. А именно: либидото, освободено от патогенния материал чрез изтласкването, не се конвертира, т.е. не преминава от сферата на психиката в областта на телесната инервация, а остава свободно във вид на страх. Във всички случаи на заболяване тази страхова истерия може в каквито и да е размери да се комбинира с „конверсионната истерия“. Но съществуват както чисти случаи на конверсионна истерия без какъвто и да било страх, така и случаи на чиста страхова истерия, изразяващи се в изпитване на страх и фобии без следи от конверсия. Случаят на нашия Ханс се отнася към последните.

Страховата истерия принадлежи към числото на най-често срещаните психоневротични заболявания, които се появяват в живота най-рано. Може да се каже, че това са неврози от периода на детството. Когато майката казва за своето дете, че то е „нервно“, то в 9 от 10 случая може да се смята, че детето има някакъв страх или много страхове наведнъж. За съжаление по-финият механизъм на тези толкова важни заболявания все още не е достатъчно изучен. Още не е установено дали единственото условие за произхода на страховата истерия (за разлика от конверсионалната истерия и другите неврози) са конституционалните фактори или случайните преживявания, или пък някаква комбинация от едните и другите условия. Струва ми се, че това невротично заболяване най-малко зависи от особеностите на конституцията и вследствие на това най-лесно може да бъде получено във всеки период от живота.

Твърде лесно можем да отделим един съществен признак на страховата истерия. Тази болест винаги се развива предимно във фобия. В края на краищата болният може да се избави от страховете, но само за сметка на задръжки и ограничения, на които той трябва да се подложи. При страховата истерия вече започва психична работа, чиято цел е да плени станалия свободен страх. Но тази работа не може нито да превърне обратно страха в либидо, нито да го свърже с онези комплекси, от които това либидо произтича. Не остава нищо друго, освен да се предотврати всеки повод за развитието на страх чрез психични надстройки под формата на предпазливост, задръжка, забрана. Тези психични прикрития се проявяват навън под формата на фобия и ни изглеждат като същност на заболяването.

Трябва да се каже, че лечението на страховата истерия до този момент беше чисто отрицателно. Опитът показа, че е невъзможно, а при някои обстоятелства дори опасно, да се стигне до излекуване на заболяването по насилствен път. Така например несъмнено е вредно да се довежда болният до положение, в което при него трябва да се развие страх, а след това да бъде лишаван от прикритие. По такъв начин го принуждават да търси защита и изказват презрение към неговата „необяснима страхливост“, което не му влияе.

За родителите на нашия малък пациент от самото начало е било ясно, че тук нито с присмех, нито със строгост може да се постигне нещо и че достъпът до неговото изтласкано желание трябва да се търси по психоаналитичен път. Необикновеният труд на неговия баща е бил увенчан с успех и съобщенията му ни дават възможност да проникнем в самата структура на фобията и да проследим пътищата на извършения анализ.

* * *

Мисля, че вследствие на своята обширност и обстоятелственост този анализ се е оказал до известна степен неясен за читателя. Затова искам да го повторя накратко, като оставя настрани ненужните подробности и отбележа онези факти, които стъпка по стъпка могат да бъдат констатирани.

Преди всичко ние научаваме, че пристъпът на страх е бил не толкова внезапен, както това може да се окаже на пръв поглед. Няколко дни преди това детето се събужда от страшен сън, чието съдържание се състои в това, че майката си е отишла и че сега то „няма мама, при която може да се гали“. Освен това този сън говори за процес на изтласкване със значителна интензивност. Сънят не може да се тълкува така, както болшинството страшни съновидения — че момчето е изпитало в съня си страх със соматичен произход и после вече го е използувало за осъществяване на интензивно изтласканото желание (срв. „Тълкуване на сънищата“). Съновидението на Ханс е истинско съновидение на наказанието и изтласкването, при което неизпълнена остава самата функция на съновидението, тъй като Ханс се събужда със страх. Самият процес, който е налице в несъзнаваното, може лесно да бъде възстановен. Момчето сънува, че майка му го милва, че спи при нея: цялата наслада се превръща в страх и цялото съдържание на представата става право противоположно. Изтласкването побеждава механизма на съновидението.

Но началото на тази психологична ситуация може да бъде отнесено към още по-ранен период. Още през лятото у него се появяват подобни тъжно-тревожни настроения, по време на които той демонстрира приблизително същото, което и сега, и които му дават това преимущество, че майката го взима в леглото си. Бихме могли да признаем, че от този период при Ханс е налице повишена сексуална възбуденост, чийто обект се оказва майката, а чиято интензивност се изразява в двата опита за прелъстяване на майката (последният малко преди появата на страха). Тази възбуда води Ханс до ежевечерно мастурбационно удовлетворение. Не може да се реши дали превръщането на възбудата е спонтанно, вследствие на отказа на майката или вследствие случайното пробуждане на предишни впечатления, които служат като „повод“ за заболяването. Но това няма значение, тъй като тези три възможности не противоречат една на друга. Несъмнен обаче е фактът на превръщането на сексуалната възбуда в страх.

Вече знаем за поведението на момчето в периода на възникването на страха и за първото съдържание на страха, което то предава, а именно — че ще го ухапе кон. Тук терапията се намесва за първи път. Родителите твърдят, че страхът е резултат от мастурбацията, и се мъчат да го отучат от нея. Аз взимам мерки основно да му подчертаят неговата нежност към майката, която нежност той би искал да замени със страх от конете. Малкото подобрение, настъпило след прилагането на тази мярка, скоро изчезва по време на соматичното заболяване. Състоянието остава непроменено. Скоро Ханс намира източника на страха, че ще го ухапе кон, в спомените си за впечатлението в Гмунден. Заминаващият баща тогава предупреждава сина си: „Не показвай пръст на коня, защото ще те ухапе.“ Словесната форма, в която Ханс облича предупреждението на бащата, напомня формата, в която е било направено предупреждението против онанизма. Възниква впечатлението, че родителите са прави, когато мислят, че Ханс изпитва страх от своето онанистично удовлетворение. Но връзката все още не е здрава и конят като че ли случайно е попаднал на своята застрашителна роля.

Изказах предположението, че изтласканото желание на Ханс е можело да означава това, че той на всяка цена иска да види Wiwimacher-а на майката. Използувайки отношението на Ханс към новопостъпилата прислуга, бащата му дава първото разяснение: „Жените нямат Wiwimacher.“ На тази първа помощ Ханс реагира, като съобщава своята фантазия, в която той вижда майката, докосваща с ръка неговия Wiwimacher. Тази фантазия и изказаната по време на разговора забележка, че неговият Wiwimacher все пак е пораснал, ни дават възможност да надникнем за първи път в потока на мислите на пациента. Той наистина се е намирал под впечатление на отправената преди година и три месеца от майката заплаха за кастрация. Фантазията, че майката прави същото (обикновен похват на обвиняваните деца) трябва да го освободи от страха пред заплахата, това е защитна фантазия. В същото време трябва да кажем, че родителите извличат от патогенно действуващия у Ханс материал темата за интереса към Wiwimacher-а. Той ги следва в това направление, но още не преминава към самостоятелен анализ. Все още не е отбелязано наличието на терапевтичен страх. Анализът се отдалечава много от конете и съобщението, че жените нямат Wiwimacher, по своето съдържание по-скоро е било в състояние да усили неговата загриженост за запазването на собствения му Wiwimacher.

Но преди всичко ние не се стремим към терапевтичен успех. Ние искаме да доведем пациента до такова състояние, че той да може съзнателно да осъзнае своите несъзнавани подбуди. Успяваме да направим това, когато въз основа на указанията, които той ни дава, с помощта на нашето умение да тълкуваме, със свои думи извеждаме в неговото съзнание несъзнавания комплекс. Следите от сходство между онова, което е чул, и онова, което търси, което само̀, независимо от цялата съпротива, се стреми да стигне до прага на съзнанието, му помагат да открие несъзнаваното. Лекарят върви малко по-напред. Пациентът върви след него по свои пътища дотогава, докато не се срещнат в определена точка. Новаците в психоанализата обикновено сливат в едно цяло тези два момента и смятат, че моментът, в който те са открили несъзнавания комплекс на болния, е същевременно и моментът, в който този комплекс е станал разбираем и за болния. Те очакват твърде много, когато искат да излекуват болния със съобщението на факта, който само може да му помогне да намери несъзнавания комплекс в сферата на несъзнаваното там, където той е заседнал. Сега при Ханс ние достигаме първи успех от подобен род. След частична победа над неговия кастрационен комплекс той е в състояние да съобщи своите желания по отношение на майка си и го прави в още изопачена форма, във вид на фантазията за двата жирафа, единият от които напразно вика, докато самият Ханс обладава другия. Той изобразява обладаването с това, че сяда върху жирафа. В тази фантазия бащата познава репродуцирана сцената, която сутринта се е разиграла в спалнята между родителите и момчето, и веднага бърза да освободи желанието от всичко, което го изкривява. Двата жирафа са майката и бащата. Формата на фантазията с жирафите достатъчно е детерминирана от посещението на тези големи животни в Шьонебрун, което е станало преди няколко дни, с рисунката на жирафа, запазена от бащата, и може би от подсъзнателното сравнение, свързано с дългата и неподвижна шия на жирафа.^[56] Забелязваме, че жирафът — като голямо и поради своя Wiwimacher интересно животно — може да стане конкурент на коня в неговата застрашаваща роля. А това, че майката и бащата са представени под формата на жирафи, ни дава засега още едно неизползувано указание за значението на предизвикващите страх коне.

Двете по-малки фантазии, които Ханс разказва непосредствено след историята с жирафа, убягват от тълкуването на бащата, а тяхното съобщаване няма никаква полза за Ханс. Съдържанието на тези фантазии се състои в това, че в Шьонебрун той се стреми да проникне в заграденото пространство и че във вагона чупи стъклото. В двата случая се подчертава престъпният елемент в постъпките и присъствието на бащата. Но всичко, което е останало неясно, се появява отново. Като стремящ се към свобода дух, затворен в бутилка, то не намира спокойствие до мига, в който се стига до освобождаване и изясняване.

Разбирането на двете фантазии за престъплението не създава никакви трудности за нас. Те принадлежат към комплекса за обладаване на майката. У момчето като че ли си пробива път неясната представа какво трябва да направи с майката, за да може да стигне до нейното обладаване. И за онова, което не може да разбере, то намира известни образни постановки, общото в които е насилственото, забраненото, а съдържанието им така учудващо добре съответствува на скритата действителност. Сега можем да кажем, че това са символични фантазии за коитуса, и в никакъв случай не можем да смятаме за второстепенен факта, че в тях взима участие и бащата: „Аз бих искал да направя с мама нещо забранено, не зная какво именно, но зная, че ти също го правиш.“

Фантазията за жирафите засили у мен убеждението, което възникна при думите на малкия Ханс: „Конят ще дойде в стаята“, и аз намерих този момент за подходящ, за да му съобщя една съществено важна предпоставка за неговите несъзнавани подбуди. Неговият страх от бащата е резултат от ревностните и враждебни желания по отношение на него. С това аз отчасти му разтълкувах страха от конете, а именно че конят е бащата, от когото той се страхува напълно основателно. Известните подробности, като страха от нещо черно около устата и очите (мустаците и очилата като атрибути на възрастните), ми се струваха пренесени върху коня от бащата.

С подобно разяснение аз отстраних при Ханс най-съществената съпротива по отношение на откритите несъзнавани мисли, тъй като бащата сам изпълняваше ролята на лекар.

От този момент ние преминахме връхната точка на болестта, материалът потече в изобилие, мъничкият ни пациент намери мъжество да ни съобщи отделни подробности от своята фобия и скоро самостоятелно взе участие в хода на анализа.^[57]

Едва сега може да се разбере от какви обекти и впечатления Ханс изпитва страх. Не само от конете изобщо и от това, че ще го ухапе кон (този страх скоро замира), но и от колите, мебелните фургони и омнибусите, общото между които е това, че са натоварени, а също така и от конете, които започват да се движат, които изглеждат големи и тежки, които тичат бързо. Самият Ханс разкрива смисъла на тези определения: страхува се, че конете ще паднат, и той прави съдържание на своята фобия всичко, което може да съдействува за падането на конете.

Доста често истинското съдържание на фобията, правилното словесно определение на натрапчивия импулс и т.н. може да се изведе едва след редица психоаналитични усилия. Изтласкването се отнася не само до несъзнаваните комплекси, то е насочено и към непрекъснато образуващите се техни деривати и пречи на самите болни да забележат продуктите на заболяването. Тук лекарят често се оказва в необичайно положение, когато в качеството си на такъв трябва да се притече на помощ на болестта, за да предизвика внимание към нея. Но само онзи, който нищо не разбира от психоанализа, поставя на преден план тази фаза от усилията и заради това очаква вреда от анализа. Истината се състои в това, че е необходима определена работа, за да се овладеят онези болезнени образувания, които искаме да разрушим.

В своите забележки, съпровождащи историята на заболяването, аз споменах вече, че е твърде поучително да се задълбочим в детайлите на фобията, за да може да се създаде правилно впечатление за вторично появилото се съотношение между страха и неговите обекти. От това произтича своеобразна неяснота и в същото време строга обусловеност на същността на фобията. Материал за тези вторични образувания нашият мъничък пациент очевидно е получил от впечатленията, свързани с обстоятелството, че къщата, в която живее, е разположена срещу митницата. По тази причина той проявява затормозена от страха подбуда да играе — подобно на момчетата на улицата — около натоварените коли, денковете, бъчвите и сандъците.

В този стадий на анализа той отново се сблъсква с едно твърде безобидно преживяване непосредствено преди началото на заболяването, което може да се разглежда като негов повод. По време на една разходка с майка си той вижда как един впрегнат в омнибус кон пада и започва да движи краката си във въздуха. Това му прави голямо впечатление. Много се уплашва и си мисли, че конят е умрял. От този момент всички коне вече могат да паднат. Бащата казва на Ханс, че когато конят е паднал, той си е мислил за бащата и навярно е искал той също така да падне и да умре. Ханс протестира против подобно тълкуване. Малко по-късно той го приема, като по време на игра започва да хапе баща си. При това той идентифицира бащата с коня и сега се държи свободно по отношение на него, без страх и дори малко дръзко. Но страхът от конете не изчезва и още не е ясно вследствие на какви асоциации падащият кон е събудил несъзнаваното желание.

Да резюмираме накратко полученото: зад проявения страх, че конят ще го ухапе, се открива по-дълбоко лежащият страх, че конете ще паднат. И двата коня — хапещият и падащият — се идентифицират с бащата, който ще го накаже за лошите му мисли. В този анализ засега не говорим за майката.

Съвършено неочаквано и по всяка вероятност вече без участието на бащата Ханс е обзет от „комплекса за Lumpf“ и демонстрира отвращение към предметите, които му напомнят за действието на стомаха. Бащата, който тук върви доста неохотно след Ханс, между другото, провежда своя анализ в желаната от него насока и припомня на Ханс едно преживяване в Гмунден, впечатлението от което е скрито от образа на падащия кон. Неговият любим приятел и може би конкурент пред приятелките му — Фриц, по време на игра на конче се спънал в един камък, паднал и от ранения крак потекла кръв. Преживяването с падналия кон предизвиква спомена за този нещастен случай. Любопитно е, че Ханс, който в този момент е бил зает с други неща, отначало отрича падането на Фриц (установяващо връзката) и го признава едва в един по-късен стадий на анализа. Но за нас е много интересно да отбележим по какъв начин превръщането на либидото в страх се проецира върху главния обект на фобията — коня. Конете за Ханс са най-интересните големи животни, играта на конче — любимата му игра, негова и на неговите приятели. Предположението, че отначало бащата се е преструвал на кон, се потвърждава от бащата и по такъв начин при нещастния случай в Гмунден Фриц вече е можел да бъде заместен от бащата. След настъпилата вълна на изтласкване той вече е трябвало да изпитва страх от конете, с които до този момент за него са били свързани толкова хубави неща.

Вече казахме, че дължим на бащата това последно важно разяснение за истинската природа на повода за заболяването. Ханс си остава с неговите фекални интереси и в края на краищата ние трябва да го следваме. Научаваме, че обикновено е досаждал на майка си с молби да я придружава в клозета и че е предлагал същото и на заместницата на майка си — на приятелката си Берта, докато това не се разчуло и не било забранено. Удоволствието, изпитвано при наблюдаването на някои операции, извършвани от любимото лице, съответствува също на „кръстосването на порива“, пример за което ние вече забелязахме при Ханс. Накрая и бащата приема тази фекална символика и признава аналогията между тежко натоварената кола и претоварения с изпражнения стомах, между това, как колата излиза от вратата и това, как се отделят изпражненията от стомаха и т.н.

Но в сравнение с предишните етапи позицията на Ханс в анализа съществено се е променила. Докато преди бащата е могъл да му казва предварително какво ще последва и Ханс, следвайки указанията, е вървял след него, сега положението е точно обратното — Ханс уверено върви напред, а бащата трябва да полага усилия, за да не изостава. Ханс — като че ли самостоятелно — създава нова фантазия: шлосерът или водопроводчикът е демонтирал ваната, в която се е намирал Ханс, и с голямата си бургия го е боднал в корема. От този момент вече нашето разбиране едва смогва да следва материала. Едва по-късно ние успяваме да се досетим, че това е изопачена от страха преработка на фантазията за оплождането. Голямата вана, в която Ханс седи във водата, е коремът на майката; „бургията“, която и на бащата напомня за голям пенис, се споменава като средство за оплождане. Разбира се, ще прозвучи твърде куриозно, ако изтълкуваме фантазията по следния начин: „Ти ме «промуши» с големия си пенис (докарал си ме на бял свят) и ме сложи в утробата на майка ми.“ Но засега фантазията остава неразтълкувана и служи на Ханс само като връзка за продължаването на неговите съобщения.

Преди къпане в голямата вана Ханс демонстрира страх, който също се оказва твърде сложно явление. Една част от него засега ни се изплъзва, друга скоро се изяснява с неговото отношение към къпането на малката сестричка. Ханс се съгласява, че иска майка му да изпусне сестричката по време на къпането и тя да умре. Неговият собствен страх по време на къпането е бил страх от възмездието за това злонамерено желание, страх от наказанието, състоящо се в това, че и с него ще постъпят по същия начин. Тук той изоставя темата за екскрементите и непосредствено преминава към темата за сестричката. Ние можем да предположим какво означава този преход: нищо друго, освен че мъничката Ана е Lumpf че всички деца са Lumpf и се раждат както при ходенето по голяма нужда. Сега разбираме, че всички видове коли са само коли за сандъците на щъркела и представляват за него интерес като символично заместване на бременността и че падането на тежко натоварения кон може да означава само освобождаване от бременност. По такъв начин падащият кон означава не само умиращия баща, но и раждащата майка.

И тук Ханс ни поднася изненада, за която ние наистина не сме подготвени. Когато е бил на три години и половина, той е обърнал внимание на бременността на майка си, завършила с раждането на сестричката, и е реконструирал за себе си — във всеки случай след раждането — истинското положение на нещата, без да разкрива това пред никого, може би защото не е в състояние да го направи. Тогава е можело само да се наблюдава, че непосредствено след раждането той скептично се е отнасял към всички признаци, които би трябвало да говорят за присъствието на щъркела. Но това, че подсъзнателно и противоположно на официалните изявления той е знаел откъде е дошло бебето и къде се е намирало преди това, се потвърждава по несъмнен начин от този анализ и е може би дори най-неопровержимата част на анализа.

Като доказателство тук служи упорито задържащата се и украсена с толкова детайли фантазия, от която се вижда, че още през лятото, преди раждането й, Ана е била с него в Гмунден. Фантазията обяснява как тя е пътувала и че тогава е умеела много повече неща, отколкото по-късно — една година след раждането си. Дързостта, с която Ханс поднася тази фантазия, безбройните лъжливи измислици, които вплита в нея, не са съвсем лишени от смисъл: всичко това трябва да се разбира като отмъщение на бащата, на когото той се сърди, че го е лъгал с приказките за щъркела. Като че ли е искал да каже следното: щом си ме смятал за толкова глупав, че да ти повярвам за щъркела, който е донесъл Ана, тогава и аз мога да искам от теб да приемеш за истина моите измислици. В твърде прозрачно отношение с този акт на мъст на мъничкия изследовател се намира фантазията за това, как той дразни и бие конете. И тази фантазия също е двустранно обвързана: от една страна, тя се опира в дързостите, които той току-що е наприказвал на баща си, а от друга — разкрива отново неясните садистични желания по отношение на майката, които отначало, когато още не ги разбирахме, се проявяваха във фантазиите за престъпните действия. Той съзнателно си признава, че му е приятно да бие мама.

Сега вече не бива да очакваме много загадки. Неясната фантазия за закъсняването на влака, изглежда, предшествува последвалото настаняване на бащата при бабата в Лайнц, тъй като в тази фантазия става въпрос за пътуване до Лайнц, а и бабата е представена в нея. Другата фантазия, при която момчето дава 50000 гулдена на кондуктора, за да му разреши да се вози на дрезината, звучи почти като план да откупи майката от бащата, силата на който е отчасти в неговото богатство. После той си признава желанието да отстрани баща си от майка си и се съгласява с обосновката на това желание (защото бащата му пречи за постигането на интимност с майката) с такава откровеност, до каквато до този момент той още не е стигал. Не бива да се учудваме, че по време на анализа едни и същи подбуди изплуват на няколко пъти. Работата е там, че монотонността произтича само от начините на тълкуване. За Ханс това не са прости повторения, а прогресиращо развитие от скромен намек до съзнателна яснота, свободна от всякакви изопачавания.

Всичко, което ще последва сега, е само потвърждение на фактите от страна на Ханс, които благодарение на анализа са станали несъмнени. В доста недвусмислени симптоматични постъпки, които той лесно скрива от прислугата, а не от бащата, той показва как си представя раждането на децата. Но при по-внимателно наблюдение ние можем да забележим и още нещо, което не се появява повече в анализа. Той пъхва в кръглия отвор на гумената кукла малко ножче, което е на майка му, и после го оставя да падне вътре, след което откъсва краката на куклата, като ги разтегля настрани. Последвалото обяснение на родителите, че децата наистина израстват в утробата на майката и излизат оттам като изпражнения, се оказва закъсняло. То вече не може да му каже нищо ново. С помощта на друга, като че ли случайно последвала симптоматична постъпка той допуска, че е желал смъртта на бащата: той събаря коня, с който си е играел, точно в момента, когато баща му му говори за това желание. На думи той потвърждава, че тежко натоварените коли представят за него бременността на майката, а падането на коня — процеса на раждане.

Великолепно потвърждение, че за него децата са Lumpf, откриваме в измисленото име за неговото любимо дете — Lodi. Но то ни става известно малко по-късно, тъй като научаваме, че той отдавна си играе с това „саламено“ дете.^[58]

Двете финални фантазии на Ханс, с които приключва неговото оздравяване, бяха отбелязани по-горе. Едната — за водопроводчика, който му слага нов и — както бащата познава — по-голям Wiwimacher, е не само повторение на предишната му фантазия, в която фигурираха водопроводчикът и ваната. Това е победна фантазия, съдържаща желание за обладаване на майката и демонстрираща преодоляването на страха от кастрация.

Втората фантазия, потвърждаваща желанието да се ожени за майката и да има с нея много деца, не изчерпва само съдържанието на онези несъзнавани комплекси, които са се пробудили при вида на падналия кон и са предизвикали пристъп на страх. Нейната цел е да коригира всичко, което е било напълно неприемливо в тези мисли. Вместо да умъртви бащата, той го обезврежда, като го жени за бабата. Тази фантазия съвсем оправдано слага край на болестта и анализа.

* * *

По време на анализа на определен случай едва ли може да се получи нагледно впечатление за структурата и развитието на неврозата. Това е задача на синтетичната работа, която трябва да се извърши след това. Ако осъществим този синтез по отношение фобията на нашия мъничък Ханс, ще трябва да започнем от неговата конституция, от неговите насочващи сексуални желания и преживявания преди раждането на сестрата, за което говорихме в началото на тази статия.

Появяването на бял свят на тази сестра му донася много неща, които от този момент не му дават покой. Преди всичко известни лишения: отначало временна раздяла с майката, а по-късно продължително намаляне на грижите от нейна страна и на вниманието, което той е трябвало да дели със сестрата. Второ, всичко онова, което пред очите му майка му прави със сестричето, отново събужда у него преживяванията, свързани с чувството за наслаждение от кърмаческия период. Тези две влияния засилват еротичните му потребности, вследствие на което той започва да изпитва нужда от удовлетворяване. Загубите, които му донася сестрата, той компенсира с фантазията, че той самият има деца. В Гмунден той наистина е можел да играе с тези деца, неговата нежност е намирала своя отдушник. Но след завръщането си във Виена, останал отново сам, той насочва всички свои претенции към майката и отново е лишен от търсеното удовлетворение, когато вече на четири години го изолират от спалнята на родителите. Неговата повишена еротична възбудимост се открива във фантазиите, в които се появяват приятелите му от летните дни, за да споделят неговата самота, и в автоеротичното задоволяване с помощта на мастурбационно дразнене на половия орган.

Трето, раждането на сестрата дава тласък за мисловен процес, който, от една страна, не може да бъде премахнат, а от друга страна, го довежда до конфликт на чувствата.

Пред него се изправя голямата загадка — откъде се появяват децата. Това може би е първият проблем, чието решаване започва да пробужда духовните сили на детето. Предложеното на Ханс обяснение, че щъркелът е донесъл Ана, е отклонено. Все пак той е забелязал, че няколко месеца преди раждането на момиченцето коремът на майка му е пораснал, че тя после лежала в леглото, по време на раждането на момиченцето е викала и после е отслабнала. По такъв начин той стига до извода, че Ана се е намирала в корема на майка му и после е излязла от там подобно на Lumpf. В неговите представи този процес е свързан с удоволствие, тъй като се опира на предишни негови усещания на удоволствие по време на дефекиране и затова Ханс с удвоена мотивировка е можел да иска да има деца, за да ги ражда с удоволствие, а после (заедно с удоволствието от компенсацията) да се грижи за тях. Във всичко това няма нищо, което би могло да го доведе до съмнения или конфликт.

Но тук е имало още нещо, нарушаващо неговия покой. И бащата е трябвало да направи нещо за раждането на малката Ана, защото според думите му и Ана, и той са негови деца. Но нали не бащата ги донася на бял свят, а мама. В присъствието на бащата той не е можел да спи в леглото на майка си, а когато майката е искала да го вземе при себе си, бащата се е сърдел. Ханс е разбрал колко е добре, когато бащата го няма, и желанието да го отстрани е било напълно оправдано. После тази враждебност получава подкрепа. Бащата му разказва историята с щъркела и с това прави невъзможно искането на обяснения по този въпрос. Той не само му пречи да лежи в леглото на мама, а крие от него и познанието, към което Ханс се стреми. Бащата му нанася ущърб и в двете отношения, и всичко това — явно за своя собствена изгода.

Първият, отначало неразрешим душевен конфликт е създаден от обстоятелството, че същият този баща, когото той е трябвало да ненавижда, преди това е бил обичан и е трябвало да продължи да го обича, защото за него той първо е бил приятел, а в първите години след раждането — и бавачка. В процеса на развитие тази любов е трябвало да победи и да потисне омразата на Ханс, докато именно тази омраза е поддържала любовта към майката.

Но бащата не само е знаел откъде идват децата, той самият е взимал участие в това, което Ханс е можел да предположи не съвсем ясно. Тук Wiwimacher-ът, чието възбуждане е съпровождало всички тези мисли, е трябвало да направи нещо, и той сигурно е трябвало да бъде голям Wiwimacher, по-голям от този на Ханс. Ако следваме усещанията, които се появяват тук, то в този момент би трябвало да са налице насилие над майката, чупене, отваряне, внедряване в закрито пространство, импулси, които Ханс е долавял и у себе си. Но въпреки че вече се е намирал на път — въз основа на своите усещания в пениса — да постулира съществуването на влагалище, той все пак не е можел да реши този проблем, тъй като не е притежавал достатъчно познания. И обратно, решаването на загадката е било затруднено от убеждението, че мама има също такъв Wiwimacher, както и той. Опитът да се реши въпросът за това, какво е трябвало да се направи с мама, за да има деца, се е загубил в областта на несъзнаваното. И двата активни импулса — враждебният против бащата и садистично-любовният по отношение на майката, са останали без приложение. Първият — вследствие на съществуващата наред с омразата любов, вторият — вследствие на безпомощността, произтичаща от инфантилността на сексуалните теории.

Само в такъв вид, опирайки се на резултатите от анализа, аз успях да конструирам несъзнаваните комплекси и стремежи, изтласкването и новото пробуждане на които е предизвикало у Ханс появата на фобията. Зная, че тук твърде много надежди се възлагат на мисловните способности на едно момче на 4–5 годишна възраст, но се ръководя само от това, което узнахме, и не се поддавам на влиянието на предубеждения, произтичащи от нашето познание. Вероятно можех да използувам страха от шума, предизвикван от конете, за да запълня някои празноти в нашия процес на тълкуване. Дори самият Ханс казваше, че този шум прилича на тропането с крака, когато насила го карат да прекъсне играта, за да отиде в клозета. По такъв начин този елемент на неврозата се свързва с проблема, дали мама получава децата си охотно, или по принуда. Но у мен се създава впечатлението, че с това напълно се обяснява значението на комплекса на „шума от тропане с крака“. Бащата не можа да потвърди предположението ми, че у Ханс се е събудил споменът за полово сношение между родителите, наблюдавано от него в спалнята. И така, ще се задоволим с това, което научихме.

Трудно е да се каже благодарение на какво влияние в описаната ситуация у Ханс е налице превръщане на либидинозното желание в страх и откъде започва изтласкването. Това може да се реши само след сравняване с много подобни анализи. Дали избухването е било предизвикано от интелектуалната неспособност на детето да реши трудната задача за раждането на децата и да използува развилите се при доближаването до решаването й агресивни импулси, или пък соматичната недостатъчност, неиздръжливостта на неговата конституция за редовно мастурбационно удовлетворение, самата продължителност на сексуалната възбуда с такава висока интензивност е трябвало да доведат до поврат — ще оставя всичко това под въпрос, докато по-нататъшният опит не ни дойде на помощ.

Времевите условия ни забраняват да припишем на случаен повод твърде голямо влияние върху появата на заболяването, тъй като намеци за страх у Ханс се наблюдават дълго преди той да види на улицата падналия кон.

Но във всеки случай неврозата се опира непосредствено на това случайно преживяване и запазва следите от него, превръщайки коня в обект на страха. Само по себе си това впечатление няма „травмираща сила“; само предишното значение на коня като предмет на любов и интерес и асоциацията с по-подходящото за травмираща роля преживяване в Гмунден, когато по време на играта на конче Фриц паднал, а после вече лекият път за асоцииране от Фриц към бащата са придали на този случайно наблюдаван нещастен случай толкова голяма действена сила. Но вероятно и тези отношения биха се оказали малко, ако благодарение на гъвкавостта и многостранността на асоциативните връзки това впечатление не е било в състояние да засегне друг един комплекс, стаил се при Ханс в сферата на несъзнаваното — разрешаването от бременност на майката. От този момент пътят за връщане на изтласканото е отворен и по този път патогенният материал е бил преработен (трансформиран) в комплекса за коня, а всички странични афекти се оказали превърнати в страх.

Твърде е интересно, че идейното съдържание на фобията е трябвало още веднъж да се подложи на изопачаване и заместване, преди да достигне до съзнанието. Първата формулировка на страха, изказана от Ханс: „Конят ще ме ухапе“ е обусловена от друга сцена в Гмунден, която, от една страна, има отношение към враждебното желание, насочено срещу бащата, а от друга — напомня за предупреждението по повод на онанизма. Тук също така се проявява и отвличащото влияние, което вероятно произхожда от родителите. Не съм уверен, че съобщенията за Ханс тогава са били записвани достатъчно точно, за да кажа дали той е дал тази формулировка на своя страх до или преди предупреждението на майката по повод на мастурбирането. Противно на приведената история на заболяването аз съм склонен да допусна последното. Що се отнася до останалото, то е ясно, че враждебният комплекс по отношение на бащата навсякъде прикрива похотливия комплекс по отношение на майката; точно както и в анализа той се открива и се решава на първо място.

В други случаи биха се намерили повече данни, за да се говори за структурата на неврозата, нейното развитие и разпространение, но историята на заболяването на нашия малък пациент е твърде кратка: скоро след нейното начало тя се сменя с историята на лечението. Когато в процеса на лечение изглеждаше, че фобията се развива по-нататък, привлича нови обекти и нови условия, лекуващият баща се оказваше, разбира се, достатъчно благоразумен, за да вижда в това само действието на вече готова, а не нова продукция, чието появяване би могло да попречи на лечението. В много други случаи лечението невинаги може да разчита на такова благоразумие.

Преди да обявя този синтез за завършен, трябва да взема предвид и друга гледна точка, ако застанем на която, ще се окажем пред определени затруднения при разбирането на невротичните състояния. Виждаме как нашият пациент е обзет от вълна на изтласкване, което се отнася предимно до неговите преобладаващи сексуални компоненти.^[59] Той си признава, че онанира, с отвращение отхвърля всичко, което му напомня екскрементите и дейността на стомаха. Но това не са компонентите, които са засегнати от повода за заболяването (падането на коня) и които продуцират материал за симптомите и съдържанието на фобията.

По такъв начин тук разполагаме с възможност да установим едно принципно различие. Навярно бихме могли да стигнем до по-дълбоко разбиране на случая, ако се обърнем към другите компоненти, които удовлетворяват двете гореспоменати условия. При Ханс това са стремежите, които по-рано са били потиснати и които, доколкото знаем, никога не са могли да се проявят свободно: враждебно-ревнивите чувства към бащата и садистичните, съответствуващи на предчувствието за коитуса, влечения към майката. Предразположеността към появилата се по-късно болест може би лежи именно в тези ранни задръжки. Тези агресивни склонности не са намерили у Ханс никакъв изход, и когато в периода на лишаване (от вниманието на родителите) и повишена сексуална възбуда, получавайки поддръжка, те са били на път да се проявят външно, е избухнала борбата, която ние наричаме „фобия“. Част от изтласканите представи, изопачени и пренесени върху друг комплекс, в периода на нейното развитие проникват в съзнанието — като съдържание на фобията, но това без съмнение е жалък успех. Победата остава на страната на изтласкването, което в този случай се разпростира и върху други компоненти. Но това не променя факта, че същността на болестното състояние си остава безусловно свързана с природата на компонентите на нагона, подлежащи на отстраняване. Цел и съдържание на фобията са прогресиращото ограничаване на свободното движение и следователно мощната реакция срещу неясните движещи импулси, които са особено склонни да бъдат насочени към майката. Конят за нашето момче винаги е бил образец за удоволствие от движението („Аз съм младо конче“ — казва Ханс), но тъй като удоволствието от движението съдържа в себе си импулса на коитуса, то неврозата ограничава това удоволствие, а конят става символ на ужаса. На изтласканите нагони в неврозата като че ли не им остава нищо друго освен честта да доставят на съзнанието поводи за страх. Но колкото и отчетливо да е изразена победата на сексуалното отклонение във фобията, все пак компромисната природа на болестта не допуска изтласканото да не може да стигне до нещо друго. Фобията от коня все пак е препятствие да се излезе на улицата и може да служи като повод да се остане у дома при любимата майка. Тук побеждава неговата нежност към майката: вследствие на своята фобия обичащият се вкопчва в любимия обект, но той, разбира се, се грижи да не се окаже и в опасност. В тези две влияния се разкрива истинската природа на невротичното заболяване.

Неотдавна, в богатата на идеи работа, от която съм взел термина „кръстосване на порива“, А. Адлер писа, че страхът произлиза от потискане на „агресивния порив“, и в обширен синтез приписа на този нагон ръководна роля „в живота и в неврозата“. Ако ние в края на краищата сме склонни да признаем, че в нашия случай на фобия страхът се обяснява с изтласкване на тези агресивни склонности, то ще разполагаме с блестящо потвърждение на възгледите на Адлер. И все пак аз не мога да се съглася с това, защото то води до обобщения, генериращи заблуди. Не мога да се реша да призная съществуването на някакъв особен агресивен нагон наред — и притежаващ еднакви права — с известния ни нагон към самосъхранение и сексуалния нагон. Струва ми се, че Адлер неправилно приема като особен нагон общата и задължителна характеристика на всеки нагон, и то именно това „влечащо“ и подбуждащо, което бихме могли да опишем като способност да даде тласък на двигателната сфера. От всички нагони не би останало нищо освен отнасянето към целта, ако отнемем от тях възможността им да се съотнасят със средствата за достигане на тази цел, а именно — „агресивния нагон“. Въпреки цялата съмнителност и неяснота на нашето учение за нагоните, аз все пак бих се придържал засега към обичайните възгледи, които признават във всеки нагон наличието на собствена възможност да се превърне в агресивен, без при това да бъде насочен към обект (т.е. безобектната агресивност на нагона като негова иманентна характеристика, бел.ред.). И при двата вида нагони, достигнали до изтласкване при Ханс, бих признал наличието на отдавна известните компоненти на сексуалното либидо.

c) Изводи и забележки

Преди да пристъпя към излагането на кратките си бележки как от фобията на малкия Ханс може да се извлече нещо ценно за живота и възпитаването на децата, трябва да отговоря на възражението, че Ханс е невротик, обременен с наследственост дегенерат и ненормално дете в сравнение с другите деца. Предварително ми е неприятно да си помисля как привържениците на теорията за „нормалния човек“ ще третират нашето бедно малко момченце, след като разберат, че при него наистина може да се открие наследствена обремененост.

Преди години помогнах на неговата майка, която по време на изживяването на конфликтите от периода на съзряването се разболя от невроза; това беше началото на моите отношения с неговите родители. Ще си позволя само много плахо да кажа нещо в негова защита.

Преди всичко Ханс изобщо не е това, което след внимателно наблюдение може да се нарече дегенератно, наследствено предразположено към невроза дете. Напротив, той е добре развит физически, весел, любознателен малчуган, с жив ум, който може да предизвика радост не само у баща си. Разбира се, неговото ранно полово развитие не предизвиква съмнения, но за достигането на правилни съждения ни липсва достатъчно количество материал за сравнение. Така например от едно масово изследване, проведено в Америка, аз можах да разбера, че подобен ранен избор на обект и любовни усещания при момчетата изобщо не са такава рядкост, а тъй като същото е известно от историята на детските години на „великите“ хора, то съм склонен да мисля, че ранното сексуално развитие е рядко отсъствуващ корелат на интелектуалното развитие и затова то се среща при надарените деца по-често, отколкото може да се очаква.

Открито признавайки си моето неравнодушие към малкото момче, трябва да заявя, че той не е единственото дете, което в периода на детството е било обладано от фобия. Известно е, че тези заболявания са доста често явление дори и при такива деца, възпитанието на които, що се отнася до строгостта, не оставя да желаем нищо по-добро. Такива деца по-късно или стават невротици, или си остават съвършено здрави. Техните фобии остават в детската стая, защото са недостъпни за лечение, а и сигурно доста неудобни. В продължение на месеци или години тези фобии отслабват и като че ли се излекуват. Никой не знае какви психически изменения обуславя подобно излекуване, какви свързани с това промени на характера настъпват. И когато пристъпваш към психоанализа на възрастен невротик, при когото болестта, да допуснем, е била открита едва в годините на зрелостта, то всеки път научаваш, че неговата невроза е свързана с такъв детски страх и представлява само негово продължение и че непрекъснатата и в същото време с нищо неограничавана психическа работа, започвайки от конфликтите в детските години, продължава и по-нататък независимо от това, дали първият симптом е бил постоянен, или е изчезвал под натиска на обстоятелствата. По такъв начин аз мисля, че нашият Ханс е бил болен не повече от много други деца, които едва ли могат да бъдат наречени дегенерати.

Но тъй като са го възпитавали много внимателно, без строгост и по възможност с най-малка принуда, то и неговият страх се е проявил по-открито. При този страх не е имало мотиви за нечиста съвест и страх от наказание, които обикновено оказват влияние върху намаляването му. Склонен съм да мисля, че обръщаме твърде много внимание на симптомите и малко се грижим за това, откъде идват те. Нали при възпитанието на децата ние не искаме нищо повече освен покой, не искаме да преживяваме никакви трудности, накратко казано, ние култивираме послушно дете и твърде малко обръщаме внимание дали този начин на развитие е полезен за него. И така, мога да допусна, че продуцирането на фобията от Ханс е било за него целително, защото: 1) то насочва вниманието на родителите към неизбежните трудности, които при съвременните методи на възпитание носи за детето преодоляването на вродените компоненти на нагона, 2) неговата болест води след себе си помощ от страна на бащата. Може би Ханс дори има това преимущество пред другите деца, че повече не носи у себе си онова ядро от изтласкани комплекси, което всеки път има някакво значение за бъдещия живот. То (ядрото) вероятно в известна степен обуславя неправилните черти в развитието на характера, ако не и наклонността към бъдеща невроза. Склонен съм да мисля така, но не зная дали и другите ще споделят моето мнение, дали опитът ще потвърди всичко това.

Но трябва да попитам, с какво навредиха на Ханс извадените на бял свят комплекси, които не само се изтласкват от децата, но от които и родителите се страхуват? Нима момчето е започнало сериозно да се отнася към своите претенции към майката, или на мястото на лошите намерения по отношение на бащата са дошли лошите постъпки? От това навярно се страхуват всички онези, които не могат да оценят същността на психоанализата и мислят, че лошите подбуди могат да се засилят, ако ги направим съзнателни? Тези мъдреци постъпват последователно само тогава, когато всячески ни убеждават да не се заемаме с тези лоши неща, които са скрити зад неврозата. Във всеки случай при това те забравят, че са лекари и че при тях се открива фатално сходство с Шекспировия Кизил в „Много шум за нищо“, който също дава съвет на стражата да се държи по-далеч от каквото и да било общуване с крадците и разбойниците. Подобна сган изобщо не е компания за честните хора!

Точно обратното, единственото следствие от анализа е това, че Ханс оздравява, не се страхува повече от конете и започва да се отнася към баща си непринудено, за което последният съобщава с усмивка. Това, което бащата губи от уважението, той печели в доверието. „Мислех си, че ти знаеш всичко, защото знаеше това за конете.“ Благодарение на анализа успехът при изтласкването не се намалява, влеченията, които своевременно са били потиснати, си остават потиснати. Но успехът идва по друг път, защото анализът замества автоматичния и експресивен процес на изтласкването с планомерна и целесъобразна преработка с помощта на висшите духовни инстанции. С две думи, той замества изтласкването с осъждане. Струва ни се, че анализът дава отдавна очакваното доказателство за това, че съзнанието има и биологична функция, и неговото включване принася значителна полза.

Ако можех да направя всичко така, както бих искал, аз щях да дам на момчето още едно разяснение, което родителите не направиха. Бих потвърдил неговите настойчиви предчувствия, като му разкажа за влагалището, за коитуса и по такъв начин още повече щях да редуцирам неговия неразтворен фобиен остатък и да сложа край на стремежа му да задава въпроси. Убеден съм, че в резултат на тези обяснения нямаше да пострадат нито любовта към майката, нито неговият детски характер, и той би разбрал, че трябва да изчака с тези важни въпроси, докато неговото желание да стане голям не се осъществи. Но педагогическият експеримент не стигна дотам.

Че между „нервните“ и „нормалните“ деца и възрастните не може да се прокара рязка граница, че болестта е чисто практично сумарно понятие, че вследствие на това много хора непрекъснато преминават от групата на здравите към групата на нервноболните — всичко това са неща, за които са говорили толкова много хора, че сега моите твърдения няма да се окажат единствени. Твърде вероятно е, че възпитанието на детето може да окаже при този процес на сумиране силно влияние в полза или във вреда на предразположеността към заболяване. Но към какво трябва да се стремим при възпитанието и къде трябва да се намесим — засега остава под въпрос.

До този момент възпитанието винаги си е поставяло за задача да обуздае и да потисне правилно нагоните. Успехът далеч не е бил удовлетворителен. А там, където той е бил налице, това е било в полза на малкото хора, за които такова потискане не е било необходимо. Никой не се е питал по какъв начин и с какви жертви се постига потискането на неудобните нагони. Но да опитаме да заменим тази задача с друга, а именно — да направим индивида годен за културен социален живот с най-малки загуби на неговата активност. Тогава трябва да се вземат под внимание всички разяснения, получени от психоанализата по повод на произхода на патогенните комплекси и ядрата на всяка невроза, и възпитателят да намери вече в това неоценими напътствия как да се държи по отношение на детето. Оставям на другите да открият и да решат какви практически изводи могат да се извлекат оттук и доколко нашият опит може да оправдае прокарването на тези изводи в живота при съвременните обществени условия.

Не мога да се разделя с фобията на нашия малък пациент, без да изкажа предположението, което прави особено ценен за мен този анализ, довел до излекуването му. Строго казано, от този анализ аз не научих нищо ново, нищо такова, което вече по-рано, може би в по-неясна и непосредствена форма, да не съм открил при другите възрастни. Неврозите на тези други болни всеки път могат да бъдат сведени до същите инфантилни комплекси, които бяха открити във фобията на Ханс. Затова бих сметнал за възможно да определя тази детска невроза като типична и примерна, ако нищо не ни попречи да припишем разнообразието на невротичните явления от сферата на изтласкването и богатството на патогенния материал на факта, че произхождат от съвсем малко процеси, характеризиращи се с едни и същи комплекси от представи.