Зигмунд Фройд
Детската душа (12)

2. Описание на средата и историята на заболяването

Не мога да опиша историята на своя болен нито само исторически, нито само прагматично. Не мога да предам поотделно нито историята на лечението, нито тази на заболяването, а трябва да комбинирам двата начина на изложение. Както е известно, още не е намерен начин в изложението да се даде израз на онова лично убеждение, формиращо се в процеса на провеждания анализ и представляващо негов пряк резултат. Сигурно нищо няма да се постигне с изчерпателните протоколни записки, направени по време на аналитичния сеанс. Освен това тяхното съставяне по принцип е изключено и поради прилаганата техника на лечение. Затова подобни анализи не бива да бъдат публикувани с цел да убедят онези, които до този момент са имали отрицателна нагласа и са били изпълнени с недоверие. Само можем да се надяваме, че ще дадем нещо ново на онези изследователи, които въз основа на собствения си опит с болните вече са си съставили определено мнение.

Ще започна с описанието на средата, обкръжаваща детето, и с това, което лесно успях да науча от историята на неговото детство и което в течение на много години лечение не можа да бъде изяснено и допълнено.

Рано встъпилите в брак родители още се радвали на семейното щастие, което обаче било помрачено от техните заболявания. Майката се разболяла от женска болест, а у бащата се появили първите признаци на депресия, която по-късно довела до неговото отсъствие от дома. Разбира се, пациентът доста късно проумял болестното състояние на баща си, но още в ранните си детски години разбрал за болестта на майката, тъй като заболяването силно е ограничавало възможността на майката да се занимава с децата. Веднъж, когато бил на около шест години, той чува, вървейки редом с майка си и държейки я за ръка, нейните оплаквания на лекаря, когото тя изпраща. Той запомня думите й, за да може да ги използува за себе си. Не е единствено дете. Има и сестра, която е с две години по-голяма от него. Тя е жизнерадостна, надарена и преждевременно покварена. Съдено й е да изиграе голяма роля в живота му.

Доколкото си спомня, за него се грижи една необразована възрастна жена от народа, която проявява към него неизчерпаема нежност. Той й заменил рано починалия син. Семейството живее в едно имение, но през лятото се мести в друго. Големият град се намира близо до двете имения. Целият период на детството му завършва с продаването на именията от родителите му и преместването им в града. Често в продължение на дълъг период в едното или в другото имение живеят близки роднини, братята на баща му, сестрата на майка му, техните деца, бабата и дядото по майчина линия. През лятото родителите обикновено заминават за няколко седмици. Един „покриващ спомен“ (Deckerinnerung) му рисува следната картина: той стои със своята бавачка и гледа след каретата, която откарва баща му, майка му и сестра му, а после спокойно се връща вкъщи. Тогава той навярно е бил много малък.^[1] Следващото лято сестра му си останала у дома. Била наета гувернантка англичанка, на която била поверена грижата за децата.

Когато станал малко по-голям, често му разказвали за неговото детство.^[2] Той самият знаеше много неща, но, разбира се, без времева или вътрешна връзка. Един от тези разкази, който впоследствие е бил повтарян много пъти по повод неговото по-късно заболяване, ни запознава с проблема, чието разрешаване ще ни занимава. Отначало той бил уж кротко, послушно и спокойно дете и обикновено казвали, че той би трябвало да е момичето, а сестра му — момчето. Но веднъж родителите му, които се върнали от обичайното си лятно пътуване, открили, че в него е настъпила голяма промяна. Той станал недоволен, раздразнителен, несдържан, обиждал се много лесно, ядосвал се и викал като дивак и затова родителите му, виждайки, че състоянието му не се подобрява, изразили опасението, че по-късно няма да може да ходи на училище. Това било точно през онова лято, когато се появила гувернантката англичанка, която се оказала една доста глупава особа, на всичко отгоре и алкохоличка. Затова майката била склонна да свързва промяната в характера на момчето с влиянието на англичанката, допускайки, че с поведението си тя го е довела до това състояние. Проницателната баба, която също прекарала лятото с децата, се придържала към мнението, че раздразнителността у детето е предизвикана от разправиите между англичанката и бавачката. Англичанката често я наричала вещица и я гонела от стаята. Детето открито заставало на страната на любимата си бавачка и давало израз на омразата си към англичанката. Както и да е, скоро след завръщането на родителите англичанката била уволнена, но с това нищо не се променило в лошия характер на детето.

Пациентът е запазил спомен за този тежък период. Той разказва, че първата бурна проява на неговия характер била по време на Коледа, когато той не получил очаквания двоен подарък, както би следвало поради факта че Рождество Христово съвпадало с неговия рожден ден. Той не пощадил от своите капризи и обиди дори любимата си бавачка, и може би тъкмо нея е измъчвал по особено жесток начин. Но в спомените му тази фаза от изменението на характера е в тясна връзка с много други странни и болезнени явления, които той не можа да разпредели последователно във времето. Всичко, което сега ще бъде описано в разказа и което не би могло да има едни и същи темпорални граници, изпълнено с вътрешни противоречия, е представено от пациента като принадлежащо към едно и също време, което той определя като „още в първото имение“. Пациентът предполага, че е напуснал това имение, когато е бил на пет години. Помни, че е страдал от „страх“, от което се е възползувала сестра му, за да го измъчва. Тя имала книжка с картинки, в която бил нарисуван широко крачещ вълк, изправен на задни лапи. Когато тази книжка се появявала пред очите му, той започвал силно да крещи, страхувайки се, че вълкът ще дойде да го изяде. Но сестра му винаги успявала да подреди нещата така, че въпреки нежеланието си той да вижда тази картинка, и се наслаждавала на неговата уплаха. Обаче той се страхувал и от други животни, малки и големи. Веднъж преследвал голяма красива пеперуда, чиито крила били на жълти линии, заострени в края. Вероятно това е била пеперуда „адмирал“. Искал да хване насекомото, но изведнъж бил обзет от ужасен страх и с викове прекратил преследването. Изпитвал също страх и отвращение от бръмбари и гъсеници. Но успя да си спомни, че въпреки страха си е измъчвал бръмбари и е режел гъсеници. Конете също предизвиквали у него чувство на отвращение. Когато биели кон, той не можел да сдържи вика си и веднъж се наложило заради това да напусне цирка. В други случаи самият той изпитвал удоволствие да бие коне. Но от спомените си той не можа да реши дали тези противоположни чувства към животните са се проявявали едновременно, или са се сменяли едно след друго, а в последния случай — в каква последователност и кога. Той не можа също да каже дали това противоречиво отношение се е променяло в етапа на острата фаза на болестта, или се е запазило и по време на нея. Все пак последвалите разкази потвърдиха предположението, че в детските си години той е прекарал ясно изразена натрапчива невроза. Преди сън е трябвало дълго да се моли и кръсти до безкрай. Обикновено вечер, от пейката, на която се покатервал, той достигал до всички икони и една по една ги целувал с чувство на благоговение. С тази благочестива церемония много лошо, а може би много добре, се връзва обстоятелството, че той си спомняше за богохулни мисли, породили се в съзнанието му, като за намеса на дявола. Той бил принуден да мисли, че Бог е свиня или че Бог е изпражнение. Веднъж по време на един престой в немски курорт той страдал от натрапчивата необходимост да мисли за Св. Троица, когато виждал на улицата три купчинки тор или други изпражнения. По същото време той извършвал и своеобразен обред, когато виждал на улицата хора, предизвикващи у него жалост: бедни, сакати, старци. Трябвало е шумно да издиша въздуха от гърдите си, за да не стане такъв като тях. При определени други условия също с такава сила вдишвал въздух. Напълно естествено ми се струваше предположението, че тези явни симптоми на натрапчива невроза се отнасят за по-късна възраст и за друг период от развитието, различен от този на проявите на страх и жестокост по отношение на животните.

По-късните години от живота на пациента ми са протичали при много неблагоприятно отношение към бащата, който тогава, след многократните пристъпи на депресия, вече не е можел да прикрива девиативните прояви на своя характер. През първите детски години взаимоотношенията между бащата и сина са се запазили в спомените на детето. Бащата много го обичал и с удоволствие си играел с него. От ранните си години момчето много се гордеело с баща си и казвало, че иска да стане такъв господин като него. Бавачката му казала, че сестрата принадлежи на майката, а той — на бащата. И момчето било много доволно от това. В края на детския период между него и бащата настъпило охлаждане на отношенията. Бащата явно предпочитал сестрата, а това много огорчавало момчето. В по-късните взаимоотношения между бащата и сина започва да доминира страхът.

Към осемгодишна възраст изчезват всички явления, които пациентът отнася към периода от живота си, започнал с „развалянето“. Те не изчезват изведнъж, а на няколко пъти се проявяват отново, но по мнението на болния в края на краищата изчезват под влиянието на възпитателите и учителите, които в този период заемат мястото на жените възпитателки. Такива са в общи линии загадките, които трябваше да бъдат решени от психоанализата: откъде се е взела внезапната промяна в характера на момчето, какво означават фобията и неговите перверзии, по какъв начин го е обзела тази натрапчива набожност и каква е връзката между всички тези феномени. Още един път ще напомня, че нашата терапевтична работа се отнасяше до по-късно невротично заболяване и че обяснението на тези по-ранни проблеми можеше да сполучи тогава, когато ходът на анализа за известно време отстъпваше от настоящето и ни принуждаваше да тръгваме по заобиколен път през най-ранното детство.