Зигмунд Фройд
Детската душа (11)

1. Предварителни бележки

Заболяването, за което възнамерявам да представя съобщение под формата на очерк, се отличава с редица особености, които трябва да бъдат изтъкнати специално, преди да пристъпя към изложението на самия случай. Става въпрос за един младеж, който на осемнадесетгодишна възраст прекарва тежка инфекция от гонорея, в резултат на която получава вторично заболяване, изразяващо се в това, че изпада в пълна зависимост от околните. По времето, когато спрямо него беше предприето психоаналитично лечение, той почти нямаше желание да живее. Началото на това лечение беше поставено няколко години след заболяването.

През първите десет години от юношеския период до момента на заболяването той е в почти нормално здравословно състояние и завършва средното си образование без особени трудности. Но в предните години благополучието му е нарушавано от тежки невротични страдания, започнали точно преди петия му рожден ден и проявили се под формата на страхова истерия от животни (зоофобия), превърнала се по-късно в натрапчива невроза с религиозно съдържание, някои от симптомите на която се запазват до осемгодишна възраст.

Моето съобщение се отнася само до тази детска невроза. Отказах да изпълня молбата на пациента, който искаше да му дам пълно описание на неговото заболяване, лечение и оздравяване, тъй като мисля, че тази задача е социално недопустима и технически неизпълнима. Поради тези причини възможността да разкрия връзката между неговото инфантилно заболяване и по-късното окончателно заболяване става неосъществима. За крайното заболяване мога да кажа само, че болният е прекарал много време в немските санаториуми и тогава един авторитетен специалист е класифицирал болестта му като маниакална депресия. Тази диагноза е несъмнено вярна по отношение бащата на пациента ми, чийто живот, изпълнен с разнообразни интереси и дейности, неведнъж е бил нарушаван от пристъпи на тежка депресия. При продължителното наблюдение на сина аз не успях нито веднъж да забележа такава промяна на настроението, която по своята интензивност или според условията на своето възникване да превишава онова, което би могло да се нарече естествено при една или друга създала се психична ситуация.

У мен се затвърди впечатлението, че сега се сблъсквам с един от онези случаи, при които клиничната психиатрия поставя най-разнородни диагнози и които трябва да бъдат разбирани като следствие на натрапчиви неврози, спонтанно завършили с частично оздравяване, но с наличието на страничен ефект.

Следователно в моето описание ще стане въпрос за една инфантилна невроза, която е била подложена на анализ петнадесет години след като е преминала. Това положение има своите предимства, но същевременно и недостатъци. Струва ми се, че можем да се отнесем с по-голямо доверие към анализа, извършван над невротично дете, но той не може да бъде особено съдържателен. При провеждането му се налага на детето да бъдат подсказвани много думи и мисли и въпреки това най-дълбоките слоеве на детския душевен живот могат да се окажат непроницаеми, или по-точно — недосегаеми. Анализът на едно детско заболяване, който преминава през сферата на спомените, при възрастните и духовно зрели хора е свободен от такива ограничения. Но не трябва да се игнорират също така изопачаването и преработката на спомените, когато са разглеждани в ретроспекция при един по-късен етап от живота. В първия случай получените резултати са по-убедителни, а във втория — доста по-поучителни.

Но почти винаги можем да твърдим, че анализите на детските неврози могат да претендират за особено повишен интерес от страна на теорията. За правилното разбиране на неврозите при възрастните те дават приблизително това, което детските съновидения дават по отношение съновиденията на възрастните. Не става въпрос, че те по-лесно могат да бъдат разбрани или съдържат по-малко елементи. Трудното проникване в душевния живот на детето прави особено тежка работата на лекаря в осъществяването на анализа. Но при децата отпадат толкова много неща от по-късните наслоения, че най-същественото в неврозата изпъква с особена яснота. Както е известно, в настоящата фаза на борбата за психоанализа, съпротивата, оказвана на психоаналитичните изводи, е приела нови форми. Преди е било достатъчно отричането на действителната реалност на утвърждаваните от анализа факти, а най-добрият технически метод за това е било избягването на каквито и да било проверки чрез личния опит. Но тази практика като че ли постепенно отмира. Сега се върви по друг път. Фактите се признават, но изводите, до които те водят, се тълкуват някак си преиначено, дори изопачено, за да могат да бъдат обезвредени и по този начин отново да бъдат елиминирани всички нови и необичайни неща. Изучаването на детските неврози ни убеждава в пълната несъстоятелност на опитите всичко да се подлага на превратно тълкуване. То доказва преобладаващото участие на така охотно отричаните либидинозни влечения при формирането на неврозата и открива отсъствието на отдалечени културни стремежи и цели — неизвестни за детето, поради което нямат никакво значение за него.

Друга особеност, върху която изложеният тук анализ се старае да насочи вниманието, се намира във връзка с тежестта на заболяването и продължителността на лечението му. Анализите, които за кратък срок довеждат до благоприятен изход, са ценни за самочувствието на терапевта и служат като доказателство за лечебното значение на психоанализата. Но в по-голямата си част те не допринасят с нищо за успехите на научното познание. От тях не може да се научи нищо ново. Те са толкова лесно и бързо осъществими единствено защото всичко необходимо е известно предварително. Новото може да се научи само от анализи, свързани с особено големи трудности, за чието преодоляване е необходимо време. Само в тези случаи може да се стигне до най-дълбоките и примитивни слоеве на душевното развитие и там да се открие решението на проблемите, породени от по-късно формираните душевни наслоения. Тогава се стига до неизбежния извод, че само анализът, проникнал до толкова голяма дълбочина, заслужава названието си. Разбира се, един случай не може да ни даде всичко, което бихме искали да знаем. Или по-точно казано, един анализ би могъл да ни даде всичко единствено при положение че сам е в състояние да обхване абсолютно всички детайли, без да е принуден да се задоволява с малкото, поради липсата на опит при възприятието.

По отношение на такива плодотворни трудности описаният тук случай на заболяване не ни оставя да желаем нищо по-добро. Първите години на лечение не водят до почти никаква промяна. Щастливо стечение на обстоятелствата довежда до това, че въпреки всичко външните усилия правят възможно продължаването на терапевтичните опити. Склонен съм да мисля, че при по-неблагоприятни условия лечението щеше да бъде прекратено след известно време. Що се отнася до гледната точка на лекаря, мога да кажа само това, че в подобни случаи той трябва да се намира „извън времето“ също както и самото подсъзнание, ако, разбира се, има амбицията да научи и постигне нещо. И в края на краищата това ще бъде осъществено, ако той е в състояние да се откаже от късогледото терапевтично честолюбие.

Онази огромна бездна от търпение, покорство, разбиране и доверие, която се изисква от болния и неговите близки, може да се срещне само в редки случаи. Но аналитикът може да си каже, че изводите, получени при един тежък случай след толкова дълга работа, ще му помогнат значително да съкрати срока на лечение на следващото такова тежко заболяване и така да преодолее постепенно „извънвременността“ на несъзнаваното, подчинявайки му се първия път.

Пациентът, за когото ще говоря тук, дълго време бе недостъпен зад бронята на покорното безучастие. Той слушаше внимателно, разбираше, но нищо не можеше да го трогне. Неговата безупречна интелигентност като че ли беше изолирана от действуващите сили на влеченията, господствуващи над цялото му поведение в малкото останали му житейски отношения. Трябваше да положа огромни възпитателни усилия, за да го накарам да вземе самостоятелно участие в работата. А когато в резултат на тези старания настъпи първото облекчение, той веднага прекъсна работата, за да не допусне повече промени и така да си остане в създадената уютна обстановка. Страхът му от необходимостта за самостоятелно съществуване беше толкова голям, че надделяваше над страданията, предизвикани от заболяването. Намери се само един начин, който помогна да бъде преодолян този страх.

Наложи ми се да чакам дотогава, докато привързаността му към моята личност стана толкова голяма, че се превърна в противовес на болестта и тогава аз използувах това като фактор срещу болестта. Ръководен от верните признаци на своевременността аз прецених, че лечението трябва да бъде приключено в определения срок, независимо от това, докъде е стигнало. Твърдо бях решил да не нарушавам този срок. Накрая пациентът повярва в сериозността на намерението ми. Под неумолимия натиск на определения срок съпротивата му постепенно бе сломена, а също и неговата привързаност към заболяването, и тогава за относително кратко време анализът разкри целия материал, който направи възможно премахването на задръжките и унищожаването на болестните симптоми. С този последен етап от работата, който обикновено е възможен само в състояние на хипноза, водеща до временно изчезване на съпротивата и признаци на просветление от страна на болния, са свързани всички онези обяснения, които ми дадоха възможност да разбера детската невроза.

Ходът на лечението илюстрира вече отдавна установеното чрез аналитичната техника положение, че дължината на пътя, който анализът трябва да измине, и изобилието на материала, който трябва да се обработи по този път, практически нямат никакво значение в сравнение със съпротивата, която самият болен оказва по време на работата. Те трябва да бъдат вземани под внимание само дотолкова, доколкото по необходимост са пропорционални на тази съпротива. Това е същият процес, наблюдаван по време на война при придвижването на една настъпваща армия, която губи седмици и месеци, за да измине разстояние, което в мирно време може да се измине за няколко часа с влак и което малко преди това е било изминато от противниковата армия за няколко дни. Третата особеност на анализа, който ще бъде описан тук, също затрудни вземането на решение за публикацията му. Неговите резултати в общи линии напълно задоволително съвпадаха с нашите предишни познания или представляваха добро допълнение към тях. Но някои детайли изглеждаха толкова невероятни, че у мен се породи съмнение, дали другите ще ги приемат с нужното доверие. Изисквах от пациента си много критично отношение към спомените, но той не намираше нищо странно в показанията си и продължаваше да твърди, че са именно такива, каквито ги представя. Читателите поне трябва да бъдат сигурни, че аз само обективно предавам съобщеното ми като независимо преживяване без никакво влияние от страна на направените от мен предположения. Тогава не ми оставаше нищо друго, освен да си припомня онази мисъл, гласяща, че между небето и земята стават такива неща, които мъдреците дори не са и сънували. Онзи, който съумее да се освободи от влиянието на научните предразсъдъци, навярно би открил още повече подобни неща.