Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Corpus Delicti, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Шон захвърли палтото си върху изпогорената с фасове и издраскана с инициали пейка в килията. В ъгъла имаше тоалетна от неръждаема стомана и помещението вонеше на училищен кенеф — миризмата на урина воюваше с дезинфектантите. Някак си това се струваше символично на Шон, защото именно тук повечето от клиентите му пробутваха най-голямата помия.

Той седна до Чад и внимателно постави куфарчето до себе си.

— А сега какво? — попита арестантът с безразличие.

Малко по-рано му бяха прочели обвинителния акт и сега се намираха в помещението за арестанти, непосредствено до съдебната зала — малка килия, отделена в по-голямата, където адвокатите можеха да разговарят с клиентите си, без да ги разделя дебело изпоцапано стъкло. Тук Шон би могъл да потупа Чад по рамото, да го погледне в очите, да му изкрещи, ако се наложи. Предпочиташе да има непосредствен контакт с клиентите си — да ги докосне, да усети миризмата им, да прочете трепкащия в зениците им страх. Искаше да души Чад като хрътка, докато слуша разказа му за първи път. Искаше да изстиска от него всички подробности, защото подобно на шкурка, подробностите често бяха в състояние да изпилят лустрото на съчинената история и отдолу да се появи истината.

Днес желаеше само това — да чуе версията на Чад. Да види как ще се държи, докато разказва, да схване логиката му. И най-малкото съмнение или несъответствие можеше да срути постройката и той не би могъл да я предложи на съдебните заседатели. „Този самолет не лети както трябва — беше му казал един от тях преди време, — няма да се кача на него.“

Шон извади жълт бележник от куфарчето си, разви капачката на писалката си и ги сложи на пейката до себе си. Преди да започне, трябваше да изпълни едно задължение.

— Чад — заговори той с официален тон, — адвокатът е длъжен да осведомява клиента си за всички предложения, направени от обвинението.

Чад вдигна поглед от пода и се втренчи в Шон.

— Направили са предложение?

Не обичаше кой знае колко подобни пазарлъци, но си даваше сметка, че те са абсолютно необходими в процеса на правораздаването. Така само за минути се решаваха дела, които иначе биха се влачили с месеци.

Това беше и единствената реална намеса, която обвинението би могло да осъществи в стратегията на защитата. Едно предложение за споразумение можеше да вдъхне страх у обвиняемия и адвоката му, тъкмо когато са най-уверени в успеха си и затова Шон предпочиташе да говори за тези неща с книжни юридически термини, така че обвиняемият да почувства намесата на нещо чуждо в отношенията между тях.

— Да, обвинението направи предложение — каза Шон безизразно. — Сержант Гамбоа ме информира, че областният прокурор е готов да предяви обвинение в убийство втора степен, ако се признаеш за виновен. Но трябва да приемеш днес.

Чад небрежно се бе опрял на лакти върху коленете си, сякаш все още не бе настъпил решителният момент в играта.

— Защо днес? — попита той.

— Сержант Гамбоа е тръгнал за Виктърсвил непосредствено след днешното заседание, за да търси трупа на Робин. Подшушнали са му, че е заровена някъде в околността. Ако приемеш предложението, преди да се върне, обещават да оттеглят обвинението в убийство първа степен.

— Какво значи това?

Шон се наведе напред, докато рамото му се изравни с рамото на Чад.

Сега отново се превърна в негов съветник.

— Това означава, че вместо доживотен затвор, който се полага за убийство първа степен, ще прекараш в затвора само седем години и половина.

Ако Чад беше виновен и тялото наистина бе заровено в пустинята, това предложение би го изкушило. Повечето хора, ако бяха извършили престъплението, биха го приели.

— Седем години и половина! — възкликна Чад и се изправи. Викът му отекна в бетонните стени на килията и накара решетките да зазвънят. — Шегуват ли се те? Няма да вляза в затвора! Кажи им да си заврат предложението в задника!

— Чад, сержант Гамбоа е уверен, че ще открие тялото. Мястото е само на миля-две от дома на Франк Джонсън и е в района, където е била колата на Робин. Твърдят, че вече са намерили части от трупа. Кажи ми, възможно ли е това наистина да е тялото на Робин?

— Всички говорят за нея като че ли е парче месо. Аз я обичах! Не знам дали е заровена в пустинята, но ако е така, някой ще трябва да плати!

Дори и цял живот да търся, ще открия кой я е убил.

— Добре, Чад — каза Шон успокоително, — това е само предложение. След като го правят още в самото начало, може би чувстват, че версията им не е особено солидна и искат да се отърват колкото се може по-бързо и безболезнено.

Шон си даваше сметка, че освен десетина други неща, цялата работа би могла да означава, че Лоуънстайн добре си дава сметка колко рисковано е да предяви обвинение в предумишлено убийство. Ако искаше да улучи десятката, прокурорът трябваше да се нагърби с огромен товар — да докаже преднамереност и мотив. Шон се досещаше какво става в главата на Лоуънстайн. Защо да рискува да загуби делото само заради алчността си, когато Чад, уплашен от перспективата да лежи в затвора цял живот, подложен на натиск от близките си и пресата, би могъл да се съгласи?

Младежът се изправи и се облегна на решетките.

— Мистър Барет — заяви спокойно, — нямам намерение да приемам никакви предложения. Щом трябва, ще се явя в съда.

Шон се вгледа в клиента си. От стаята на надзирателите се носеше мирис на стоплена с микровълнова печка пица и се чуваше характерния магарешки смях на Сийлик.

— Добре. Съгласен съм — каза той. — В такъв случай, да се хващаме за работа. Искам да ми кажеш всичко, което знаеш във връзка с делото.

Чад отново седна до адвоката си.

— Преди всичко — продължи Шон, — искам да изясним едно. Ходеше ли с Робин, докато играеше с професионалистите?

— О, не — отвърна Чад натъртено и поклати глава. — Не я бях виждал четири или пет години, докато преди два месеца не я срещнах съвсем случайно в Балбоа.

— И започнахте да ходите както едно време?

— Не съвсем. Виждахме се често, но не както преди. По-скоро бяхме добри приятели.

Шон долови нещо, което за миг премина по лицето на клиента му и изчезна. Прекъсна го, за да го изрови на повърхността, докато все още е възможно.

— Чакай малко, Чад. Ако не се лъжа, вчера ми каза, че сте били влюбени един в друг. Сега твърдиш, че сте били само приятели. Кое е истината?

— Казах, че обичам Робин.

— А тя?

— Тя също — отвърна Чад бързо.

— Казвала ли ти е, че те обича?

— Не е стигала чак дотам. Но знам, че ме обичаше. Просто й трябваше малко време, малко пространство…

— Ти даде ли й това пространство?

— Разбира се.

— Кари Робинсън ми каза друго.

— Как така?

— Каза ми, че си пречел на Робин да диша. Толкова, че не е искала дори да те види.

— Не вярвам Кари да е казала такова нещо. Винаги сме били добри приятели.

— Но тя го каза. Е, права ли е или не? Така ли беше, Чад? Робин е искала да скъса с теб, да се вижда с други момчета. Затова ли се скарахте на плажа?

— Не.

— Може би онази вечер си излязъл от кожата си, може би си я ударил по-силно, отколкото си искал?

— Нямаше нищо такова — извика Чад и отново се изправи. Вторачи се в Шон с безумен поглед, неспособен да се овладее. — Наистина я ударих, не отричам! Но тя беше пияна. Трябваше да я ударя.

— И вследствие на това загуби съзнание?

— Не вследствие на това. Сама припадна. Казах ти го вече.

Шон се вгледа в надвесилото се над него хлапе и го потупа по ръката.

— Добре, добре. Вярвам ти. А сега ми кажи за какво се скарахте.

Чад седна отново.

— Тя се страхуваше, че някой от Холивуд я преследва.

— Каза ли ти кой?

— Не — поклати глава Чад.

— А обясни ли ти за какво става дума?

— За пари. Дължала е пари на някого.

— Какво друго ти каза?

— Нищо особено. Беше пияна. Не говореше смислено.

— Значи караницата ви нямаше нищо общо с желанието й да скъса с теб?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Но ти искаше връзката ви да е такава, каквато е била преди, нали?

Изведнъж Чад доби покрусен вид.

— Помолих я да се омъжи за мен. Още първия ден, когато я срещнах отново — той се намръщи и повдигна вежди, сякаш искаше да каже:

„Доста тъпо, нали?“

— Боже мой! — възкликна Шон. — Не си го казал на Гамбоа, нали? — Представи си какво би могъл да направи Лоуънстайн с изявление като това.

— Не съм. Не ме е питал.

„Не го е питал“ — помисли си Шон. Нима той е от хората, които не могат да държат устата си затворена? Ако прокурорът надуши отнякъде, че хлапето има навик да дрънка, веднага ще подкупи някой и ще му го изпрати като доносник.

— Чад — каза Шон гласно, — трябва да ме изслушаш много внимателно. От този момент нататък, искам да обсъждаш подробностите около делото единствено с мен. Никакви разговори с Гамбоа, с прокурора или с друг полицай — той вдигна папката с документи пред очите му, — а това включва и надзирателя ти, дори и да ти се струва симпатяга, който иска да убие времето в приказки с теб. Ако те питат, ще мълчиш. — Шон го сграбчи за лакътя. — Няма да говориш дори и пред другите затворници. Сред тях е пълно с хора, готови на всичко, за да се споразумеят с прокурора, и много добре знаят, че най-лесно ще се измъкнат оттам, като станат доносници. — Пусна ръката му. — Разбра ли какво ти казах?

— Да, разбрах — отвърна Чад.

— Добре. А сега ми кажи как реагира Робин, когато й предложи да се ожените.

— Разсмя се.

Младежът се втренчи в стената пред себе си и Шон долови, че преживява момента отново.

Съвсем импулсивно зададе един въпрос, който никога не задаваше на клиент, но при това дело щеше да се наложи да наруши доста от правилата си:

— Ти ли я уби?

Чад го изгледа, сякаш току-що му бе заговорил на суахили. Шон сложи ръка на рамото му.

— Синко — каза той, макар и да беше само с шест години по-възрастен, — трябва да знам какво се е случило онази нощ. Ти си обичал Робин и съм сигурен, че не би я наранил умишлено. Ако е умряла, това е било нещастен случай, което означава, че не си извършил престъпление или ако си извършил, то не се равнява на предумишлено убийство.

Чад само поклати глава и погледна Шон в очите.

— Не съм я убил аз.

Почти всеки ден вече от години слушаше лъжите на клиентите си и сега беше готов да се обзаложи, че Чад казва истината. Може би след като Робин се е присмяла на предложението му за женитба са се скарали и той я е накарал да млъкне с шамар. Само че огромната му лапа е строшила врата й и изведнъж това хлапе, на което досега не се е налагало да порасне, се е оказало обременено с тежък проблем — мъртво момиче. Вместо да понесе последствията, Чад е скрил някъде трупа. По никакъв начин не би мислил за себе си като за убиец. Да, тя е мъртва, но вследствие на нещастен случай.

— Вярвам ти, Чад — каза Шон най-накрая, стана и започна да се разхожда из тясната килия. — Но ме смущава едно нещо. — Изчака, докато младежът вдигне поглед към него и добави: — Имам предвид колата. Как така този тип Джонсън се е добрал до колата на Робин?

— Нямам представа — отговори Чад и поклати глава.

— Нямаш представа?

— Нямам.

— През нощта, когато Робин е изчезнала, ти караш колата й, а на следващия ден тя се оказва у твой бивш съотборник. И нямаш представа как е попаднала у него? — Докосна челото си с пръст озадачено. — Не мога да повярвам такова нещо и, уверявам те, след като аз не вярвам, няма да повярват и съдебните заседатели. Съвпадението е прекалено голямо.

Той се приближи до Чад и опря крак на пейката до него.

— Чад, как колата попадна у Джонсън?

— Не знам! — отговори младежът малко по-силно. В гласът му се появи скимтене.

— Дяволите да го вземат! — изкрещя Шон. — Аз съм твой адвокат! Как очакваш да те защитавам, когато ми пробутваш кофа лайна? Съдебните заседатели ще ми се изсмеят в лицето, ако им кажа, че колата съвсем случайно се е оказала у твой стар приятел. Че всичко е било дебело шибано съвпадение! „Дами и господа съдебни заседатели, просто не обръщайте внимание на показанията на Джонсън, че клиентът ми е поискал от него да го отърве от колата, след като момичето е изчезнало.“ Това ли очакваш да им кажа?

Шон взе куфарчето си и извика с всички сили:

— Сийлик, ела да отключиш шибаната килия!

— Мистър Барет — обади се Чад умолително, застанал зад гърба му, — Джонсън лъже. Познавам го. Сигурно са го спипали за нещо и се е спазарил с ченгетата.

Приставът се приближи до решетката, която затваряше външното помещение, извади голям месингов ключ и я отвори. Шон излезе и вратата на вътрешната килия се затръшна след него. Най-напред щеше да излезе той, а едва след това арестантът.

— Искам много сериозно да си помислиш за всички тези неща, Чад — каза той с хладен тон. — Това не ти е бейзболът в училище. Тук става дума за собствения ти живот.

Шон кимна на пристава, който отвори външната решетка, и излезе, без повече да се обръща към клиента си.

Когато стигнаха до изхода, Сийлик отбеляза:

— Заслужава награда от Театралната академия, а?

Шон се засмя саркастично. Знаеше, че това е първият от поредицата сблъсъци, които щяха да са необходими, за да се разкрие цялата история на Чад Къртис. Тя се състоеше от много пластове. Не беше и очаквал да стигне до дъното още в първия разговор. Искаше само да чуе някакъв намек, да долови нещо, което да го насочи. Големият скъпоценен камък нямаше да се появи от калта веднага, но думите му щяха да продължат да кънтят в ушите на Чад и следващия път, когато се видеха, той нямаше да е чак толкова упорит. Не знаеше кога, но беше сигурен, че един ден клиентът му сам ще го моли да му разкаже цялата истина.

В едно беше убеден — Чад криеше нещо. Наистина, Кари Робинсън не му допадаше, но думите й за връзката на клиента му с Робин звучаха правдиво. Освен това колата наистина нямаше как да се окаже у Франк Джонсън в деня след изчезването поради чиста случайност. Нещо не беше наред. Тъй като не би могъл да се надява на помощ от Кари, трябваше да се срещне с баща й — шефът на Робин, Картър Робинсън — за да види какво знае той за момичето. И горещо да се надява Гамбоа да не изрови трупа в пустинята.