Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (13)

Глава дванайсета

Рита Моралес, заварената сестра на Еди Ромеро, живееше с един негър в нещо като демилитаризирана зона на Лос Анджелис, където мирно и тихо съжителстваха испаноговорящи и чернокожи. Тук липсваха латиноамериканските банди, които на други места в града обозначаваха териториите си с флагове и надписи, защото веднага щяха да бъдат нападнати от кръвожадните шайки, които държаха заведенията от другата страна на магистралата към пристанището. Ако човек не излизаше от тази тясна ивица къщи и магазини по протежение на шосето, би бил почти в безопасност. Мексиканските заведения се редуваха с негърски, соул музиката се смесваше с испански ритми — сигурен знак, че мирът в района е крехък. Мястото бе почти безопасно — ако цветът на кожата ти е кафяв или черен. За бял адвокат като Скот Пауърс то далеч не беше такова.

Беше нахлупил бейзболната шапка ниско над челото си и бе вдигнал яката на взетото назаем черно кожено яке, така че лицето му почти не се виждаше. Седеше колкото се може по-ниско зад волана на наетия за целта буик. Бе проявил достатъчно здрав разум, за да остави бялото си бе ем ве в Ориндж Каунти и да наеме стара таратайка от една местна фирма. „Колкото по-очукана и мръсна, толкова по-добре“ — бе казал на служителя.

Отстрани през стъклото на вратата се виждаше само шапката му. Вече трети ден висеше тук, за да се срещне с Еди Ромеро. Преди това бе минала близо седмица, докато успее да открие къщата. Знаеше, че ако разчита само на случайността, едва ли ще се срещне с Еди, така че реши днес да е последният му пропилян ден.

Бъргър му бе описал Ромеро съвсем подробно, включително и татуировката — пепелянки, жени и кинжали — на лявата му ръка. На дясното рамо имал кървящо сърце, пронизано с назъбена кама. Освен бялата плетена шапка, обикновено се обличал в черно — впити кожени панталони и копринени ризи.

Когато раздрънканият шевролет импаа спря пред дома на Моралес, вече се спускаше здрач. От него излезе нисък, слаб мъж и тръгна към къщата.

Скот бе сигурен, че това е Еди. Хвърли бейзболната шапка и черното яке, така че, когато излезе от колата, отново приличаше на адвокат — бяла риза, широка вратовръзка, сив панталон и син блейзер. Еди се обърна, видя го и хукна към вратата.

— Чакай, Еди! — Извика Скот и се втурна напред, за да го настигне. — Не съм ченге! Аз съм адвокатът на Теди Бъргър. Той има нужда от помощта ти.

Щом чу името на Тед, Еди изведнъж доби кураж и се озъби.

— Какво иска този скапаняк? — Скот приближи, а Ромеро се прикри зад вратата, готов да реагира. — Щом като не си ченге, покажи някакъв шибан документ. Ако си ченге, трябва да ми кажеш веднага, иначе никой съдия няма да приеме показанията ми. Наясно съм с правата си!

Еди беше наясно единствено със заблудите, които на улицата минават за юридически познания — докато в местната полиция не му обяснят, че не струват и пукната пара.

Скот не искаше да го плаши, така че застана на почтително разстояние от него. Бръкна в чантата и извади визитната си картичка. Еди протегна ръка и я грабна.

— Да ти приличам на глупак? — изръмжа той и я хвърли в прахоляка. — Това не е никакъв шибан документ за самоличност.

Скот се наведе и я вдигна. Не искаше да оставя следи наоколо.

— Адвокатите нямат служебни карти, Еди. Само полицаите имат. Ако ти покажа служебна карта, ще съм ченге, нали?

Мексиканецът се замисли.

— Откъде да знам, че си адвокат на Бъргър?

— Ами… Момент… — отвърна Скот. — Струва ми се, че имам документи, които го доказват.

Той измъкна някакви листа от чантата си и ги задържа пред очите му, за да ги разгледа.

— Виждаш ли? Тук пише „Теодор Джон Бъргър срещу щат Калифорния“, а отгоре „адвокат Скот Л. Пауърс“. Това означава, че го представям в съда.

Очите на Ромеро зашариха по листа. Не разбираше какво му говори Скот, защото бе напуснал училище след осми клас, а и това обучение не представляваше друго, освен наивно и амбициозно пилеене на парите на данъкоплатците. Най-накрая той поклати глава и открехна вратата още малко.

— Добре. Кажи какво, искаш, по дяволите.

— Може ли да вляза? — попита Скот и посочи вратата.

— Не, не може да влезеш.

— Така ще е… няма да бие на очи.

Ромеро го изгледа продължително, помисли малко и отвори.

— Благодаря — кимна Скот и се вмъкна покрай него в кухнята.

Нито Скот, нито Ромеро забелязаха двамата негри, седнали в пикапа за транспортиране на мебели малко по-надолу по улицата. Този, който излезе от страната на шофьора, беше удивително висок и силен, другият — само малко по-нисък, с огромни рамене. Косите им бяха сплетени на тънки плитки. Пресякоха улицата и се промъкнаха покрай къщата на Моралес, до прозореца на кухнята.

Ромеро седеше край масата, отрупана с реквизита на наркомана — метална лула, пълна с лепкава черна смола, бръснарски ножчета, чинийки и купички с тъмни, зърнести остатъци. Скот застана в другия край на стаята и се облегна на хладилника. Темпераментната стара машина забоботи силно, когато я докосна и той се отдръпна.

— А сега, Еди… Имаш ли нещо против да те наричам Еди?

— По-добре е от „копелдак“.

Ромеро се облегна. На шията, върху косматите му гърди, висеше златна верижка.

— Добре. Най-напред искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Независимо, че Тед ми каза всичко.

— Какво всичко? — попита Еди.

Скот се вгледа в него за миг. Когато работеше в полицията, преди Шон да го измъкне във фирмата, ежедневно се бе сблъсквал с типове като него. Всички те, почти непрекъснато упоени от наркотици, мислеха, че с блъфиране винаги могат да се измъкнат от каквато и да било каша.

Колкото по-бързо разберяха колко дълбоко са затънали в собствените си лайна, толкова по-бързо фасадата рухваше.

— Всичко, Еди. Например, как си поискал от него да открадне информация за „Кауфман Индъстриз“.

Ромеро не реагира. Не нервничеше, гледаше Скот с нетрепващи очи.

— Само това ли? — попита той.

— Не — отвърна Скот и добави натъртено: — Знам, че си бил там, когато са стреляли по пазача.

— Глупости! — изръмжа Ромеро.

— И познаваш човека, който е дръпнал спусъка.

Това се оказа достатъчно.

— Добре, скапаняк — избухна Еди, — дойде му до гуша. Разкарай се оттук!

Скот не помръдна. Очакваше, подобна реакция при споменаването на убиеца. Беше по-тежък от окльощавелия от наркотиците мексиканец с близо двайсет килограма. Просто не трябваше да му позволи да се добере до някакво оръжие и разговорът им щеше да продължи.

— Казах да се разкараш! — изкрещя Ромеро и грабна един заоблен нож за хранене от мивката. След като си даде сметка какво е взел, се заоглежда трескаво, за да намери нещо, което би му свършило работа.

Издърпа едно от чекмеджетата, но Скот се приближи и го затвори с крак.

— Успокой се, Еди — каза той. — Ако сега си тръгна, ще повикам ченгетата. Точно след пет минути ще седиш в полицейска кола и ще отговаряш на куп неприятни въпроси.

Ромеро погледна към вратата на другата стая. Под мишниците му бързо се образуваха тъмни полумесеци, капчици пот се стичаха по слепоочията му. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само ръмжене.

— Каза, че не си дошъл, за да ми създаваш неприятности! — успя да изломоти той най-накрая. — Сега ми разправяш, че ще викаш ченгетата.

— Слушай, опитай се да се поставиш на мое място. Клиентът ми е в затвора и може да бъде осъден за убийство, което не е извършил. Ти знаеш кой е убиецът. Какво очакваш да направя при това положение?

Еди не отговори. Приближи се до вратата и дръпна перденцето, закриващо горната й остъклена част.

— Не можеш да докажеш нищо. Иначе нямаше да дойдеш тук — каза той, все още с гръб към Скот.

— Може и да си прав, Еди, но ако искаш да спасиш задника си, ще трябва да помислиш малко по-съсредоточено. След като аз знам какво е станало онази вечер, колко време мислиш, че ще мине преди да научат и ченгетата? Утре вечер не аз, а те ще почукат на вратата ти. Бъди разумен.

Ромеро мълчеше.

— Какво мислиш, че ще се случи, когато клиентът ми застане пред съда и каже всичко, което знае, а аз те привикам по официален път?

— Това значи да умра.

— Не и ако ни помогнеш.

Еди пусна перденцето и се обърна.

— Ти въобще не знаеш как стоят нещата! — отвърна Еди. Той отиде до масата, опря се на плота и се наведе към Скот. — В мига, в който си отворя устата, аз съм шибан труп.

— Не се безпокой, Еди. Полицията ще те пази.

Ромеро се изсмя дрезгаво.

— Тези хора могат да те пречукат навсякъде, задник такъв! Като Хофа, като Кенеди, като Исус Христос! Винаги могат да пипнат Еди Ромеро.

Скот знаеше, че въпреки протестите си мексиканецът ще капитулира. Не би го пуснал да влезе, ако не се колебаеше. Криеше се от седмици, чудеше се как да избегне смъртоносния капан. Просто се нуждаеше от лек тласък, преди да вземе решение на чия страна ще бъде.

— Кажи ми кой уби пазача — настоя Скот с равен глас. — Кой?

— По дяволите! — изруга Ромеро и се огледа неспокойно. — Затваряй си гадния плювалник! Не прави това! Ако той надуши… — Еди не довърши.

Обърна се, сякаш имаше намерение да хукне навън през вратата. След това удари ядосано стената с длан. — Не искам да разговарям с теб.

Разкарай се оттук!

— Нямаш избор, Еди. Знаеш го. Ако ми помогнеш сега, ако ми кажеш всичко, което знаеш за този тип, мога да ти гарантирам, че ще се отървеш, без да си изпатиш. Е, може да полежиш малко в областния затвор. Може и да ти се размине. — Скот бе наясно, че не би могъл да обещае нищо. Само прокурорът имаше такива пълномощия. Но пък да се откаже от този ход, когато Ромеро бе почти готов да изплюе камъчето?

— По дяволите! — изруга тихо мексиканецът.

— Знам, че не ти и Тед сте убили пазача — продължи да го притиска той. — Отишли сте там с колата на Бъргър, а убиецът е дошъл по-късно и е гледал отстрани. Така беше, нали?

Ромеро сви рамене. Слушаше внимателно собственото си алиби.

— Той е имал оръжие — продължи Скот. — Той е натиснал спусъка. Ти нямаш никаква вина за това. Само че, ако не се споразумееш с прокурора, отиваш в газовата камера. В случай, че не знаеш какъв е законът, ако при извършване на друго престъпление някой умре, всички съучастници могат да бъдат подведени за убийство първа степен, при особени обстоятелства.

Ромеро вдигна поглед.

— Знаеш ли какво означава това, Еди?

Той поклати глава.

— Означава смъртна присъда — натърти Скот и замълча, за да може фразата да проникне в мозъка на мексиканеца достатъчно дълбоко. — Единственият изход е да разкажеш всичко на полицията и да оставиш виновния да понесе каквото заслужава. Той трябва да отиде в затвора.

Не ти и Бъргър.

Ромеро се опря на мивката с гръб към Скот, сякаш щеше да повърне.

След това се обърна и скри безцветното си лице зад мургавите ръце.

— Кой стреля? — настоя Скот. — Само ми кажи кой е той и с Теди ще се отървете. Все едно, че е било лош сън.

— Той е най-скапаното копеле, което някога си виждал! — простена Ромеро. — Ако искаш някой да умре, обади му се. И като че ли е ваксиниран срещу ченгетата. Сякаш има имунитет.

Скот се усмихна. Първата работа на тези дребни гангстери беше да изградят мит за самите себе си. Ако момчетата от махалата можеха да ги видят как плачат пред защитника си в стаята за свиждане, този мит щеше да изчезне за миг.

— Как се казва? — продължаваше Скот.

— По дяволите! — изруга Еди и поклати глава. Той отиде до бюфета и извади бутилка от уиски, пълна с бистра течност. Вероятно беше домашна текила. Мексиканецът отпи дълга, жадна глътка. После още една. Очите му се навлажниха веднага.

Скот видя, че Еди ще се предаде. Приближи се до него и сложи ръка на рамото му. Ромеро се разтресе като стара мексиканка на погребение.

— Можеш да направиш само едно. Отиди при ченгетата още сега. Ако им кажеш кой е убиецът, вероятно ще те пуснат да си вървиш.

— Имам ли избор?

— Не виждам такъв. Веднага, щом Бъргър даде показания, увяхваш. И полицията, и този негър ще започнат да те търсят. Няма къде да се скриеш.

— Копеле! — каза само Ромеро.

— Хайде — подкани го Скот и посочи изхода. — Преди да идем в полицията, ще те черпя едно питие.

В този момент дървената топка на вратата буквално се взриви. Отскочи от пода и удари Скот по глезена. Самата врата се отвори с трясък и влезе негър, чиито рамене бяха широки горе-долу колкото рамката. В ръка държеше голям нож, който стигаше чак до пода. Само след миг на Скот му мина през ум, че е мачете. Но това мачете беше особено.

Дългата му дръжка, която можеше да се хване с две ръце, беше обвита с кожа, като скъпа тенис-ракета. Острието започваше от височината на джоба му — около пет сантиметра широко при дръжката, достигащо десет на върха. Беше никелирано и наточено грижливо и с любов. С него бе отсякъл топката на вратата.

Влезе още един огромен негър. Този беше по-слаб от първия, но висок като професионален баскетболист, така че трябваше да се наведе, за да не си удари главата. Стискаше пистолет със заглушител. Направи само една крачка и се оказа до Скот, край вратата към всекидневната. Опря заглушителя в ребрата му.

— Да, да, да — усмихна се негърът с мачетето и затръшна пътната врата. Усмихна се приятелски, сякаш пристигаше на гости. И двамата бяха облечени изискано, със скъпи, шити по поръчка костюми. И двамата носеха очила, въпреки че слънцето се бе скрило преди половин час.

— Ха, ха, ха! Нашият Еди си приказва с адвоката на Теди Бъргър!

Скот бе сигурен, че този е застрелял пазача на „Медтек“. Очевидно и те бяха причаквали Ромеро.

Мексиканецът веднага започна да му се моли. Бе се подпрял на облегалката на стола, а лицето му бе останало без капка кръв.

— Слушай, Шаба! Нямаше да кажа нищо на този задник! — проскимтя той и махна презрително с ръка към Скот. — Търси си само белята. Не съм обелил дума!

Едрият се усмихна до уши. Беше много черен и двата му предни зъба, чиито върхове бяха облечени в злато, пробляснаха в полумрака на кухнята.

— Ей, не се вълнувай, Еди! Приятели сме. Аз не правя номера на приятели. Ей тия бели момчета, дет’ си пъхат носовете навсякъде, те ми вдигат кръвното. — Той посочи Скот с върха на мачетето.

Забеляза, че и двамата бяха с черни кожени ръкавици. Разбра, че са дошли, за да убиват. Нищо друго. Просто заемаха удобни позиции, искаха да се уверят, че в къщата няма други свидетели. Най-малко от всичко искаха да се вдигне шум, да се чуят крясъци, да допуснат грешка.

Ромеро пое дълбоко дъх и се поуспокои, когато чу, че негърът се интересува само от Скот. След това Скот видя как нещо проблесна и дланите на мексиканеца се отделиха от китките му. Пръстите все още бяха вкопчени в облегалката на стола, но ръцете висяха край тялото и от тях бликаше кръв с ритъма на сърцето му — на мощни тласъци от артериите, които срязват самоубийците. Еди нададе писък. Острието проблесна още веднъж и писъкът замря. Главата на мексиканеца отлетя на пода, като че ли я бе отнесла бухалка за бейзбол. Скот чу как изхрущява костта, как се късат мускулите и сухожилията. Парчета плът полепнаха по хладилника до него. След това тялото се олюля и рухна.

Раменете се удариха в шкафовете под мивката, а от дупката, където преди малко беше главата, продължаваше да изригва кръв.

В този миг, точно когато високият с пистолета се отдръпна, за да избегне кървавите пръски, Скот удари ръката му надолу и се претърколи на пода.

Онзи с мачетето тръгна към него и замахна, но той успя да се отдръпне навреме и да избяга във всекидневната. Усети как острието изсвистява край бузата му. Високият се наведе, за да вдигне пистолета, а другият тръгна да заобикаля масата. Преди да излязат от кухнята, Скот вече бе в задната част на къщата.

Видя, че панталоните му са подгизнали от кръв. Затръшна вратата на спалнята след себе си и ги чу как се блъскат в мебелите на всекидневната — двама гиганти, които едва минаваха през вратите.

Опитваха се да тичат през малка, непозната стая. Болеше го ръката.

Ръката, помисли си той. Изскочи през прозореца, приземи се върху нещо твърдо и падна по очи. Осъзна, че е лявата — гореше, сякаш някой бе залял пръстите с киселина. Опипа я с дясната и му се стори малка, мокра, несиметрична. Болката се изкачваше към лакътя. Нещо не беше както трябва. Ръката му не беше цяла. Липсваше един пръст. Може би два. И мокротата беше гъста и лепкава като боя.

Втурна се към дървената ограда, улови се с дясната ръка за върховете на дъските и се опита да се прехвърли, но не успя. Усещаше как губи разсъдък, как пред очите му причернява, как нещо бучи в главата му.

Животът изтичаше през раната. Мачетето. Едрият, когото Еди нарече Шаба, бе отсякъл пръстите му, когато се улови за рамката на вратата, за да запази равновесие.

Видя негрите да излизат през задния вход — най-напред високият с пистолета, като статуя от черен гранит, после Шаба, с окървавеното острие.

Улови оградата и с осакатената си ръка, напрегна сили и я прескочи.

Оказа се на малка уличка, от двете страни на която имаше каменни стени и гаражи. Хукна, притиснал кървящата длан към бедрото си. Опита се да свали вратовръзката си. Трябваше да спре кръвотечението или щеше да умре. Единият от негрите прескочи оградата и тупна на паважа на петдесетина метра зад него. Скот забави крачка, мъчейки се да затегне вратовръзката около лявата си ръка. Не успяваше. Нямаше как само с една ръка.

Нещо тупна по вратата на гаража край него. Обърна се и видя, че негърът е вдигнал пистолета. Мушна се в най-близката порта и хукна през двора. Прескочи още една ограда, изтича през друг двор и излезе на предната улица.

Вече не чуваше стъпките на високия. Премина в съседния двор и се скри зад някакъв жив плет. През няколко къщи лаеше куче. Надяваше се то да привлече вниманието им.

Отпусна се до плета, уви вратовръзката около китката на лявата си ръка, задържа единия край с палец и показалец, докато промуши другия край с дясната ръка и стегна със зъби. Стори му се, че изкрещя от болка, но не се чу нищо.

След това си спомни — колата му беше пред къщата на Ромеро. Ако искаше да остане жив, трябваше да се добере до нея. Нямаше никакъв смисъл да търси помощ от съседите. Никой нямаше да му обърне внимание в този квартал. Тук почти всяка нощ ставаха престрелки. Хората заключваха здраво вратите си и не се показваха навън. Какво можеха да направят? Да излязат на верандата посред нощ, за да попречат на един задник да пречука друг?

Прецени къде се намира къщата на Ромеро, като се надяваше да не се е объркал. Трябваше да се спусне надолу по улицата до пряката и да стигне до другия й край — на отсрещната страна зад ъгъла беше колата.

Бе паркирал почти до пряката и ако се добереше дотам, щеше да е само на пет-шест крачки от таратайката. Но пресичането щеше да е проблем.

Ако го видеха, преди да запали мотора и потегли, нямаше да остане жив. Ръката му продължаваше да гори, но кръвта бе спряла. Малка отсрочка, колкото да се добере до някоя болница.

Скот се промъкна покрай плета до ъгъла на къщата. Улицата беше пуста, но някъде в далечината чуваше тежки стъпки. Кучето лаеше бясно.

Хукна, но още при първите крачки му призля и спря, за да поеме дъх.

Беше загубил много кръв и го обземаше слабост. Молеше се адреналинът да му даде още малко сили. Отново хукна. Мина покрай следващата къща, после следващата. Стигна до малката пряка. В другия й край забеляза високия негър, отпуснал пистолета надолу.

Вятърът носеше парчета хартия. Скот приклекна зад една паркирана кола и през стъклата видя как високият отново се прехвърля през оградата в двора на Еди. Другият не се виждаше никъде. Изправи се и опря гръб в каменната стена. Студеният камък сякаш му вдъхна сили. Усети нещо друго, освен парализиращата болка в ръката. Мускулите бяха изтръпнали, висяха като парче бетон на рамото му — студени, корави, неизползваеми. Промъкна се нататък и стигна до ъгъла — старата наета бричка бе там, грохнала край бордюра. Трябваше му само малко късмет.

Да пресече улицата и да стигне до колата, без да го видят. И да кара колкото може по-бързо към болницата. Краката му се огъваха и трепереха, слабостта се изкачваше към гърлото му. Тръгна.

Изведнъж пред него изникна Шаба, стиснал мачетето с две ръце. Ухили се и мушна дългото, студено острие нагоре в корема му — до дръжката.

Скот почувства как огънят от ръката обхваща цялото му тяло, как беснее в стомаха и гърдите му, как облива мозъка му с червена, жестока светлина.

Шаба отстъпи крачка назад и извади мачетето, а Скот се олюля, падна и повърна остатъка от живота си върху студения, безмилостен паваж.