Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (28)

Глава двайсет и седма

В девет часа на следващата сутрин Мак бутна вратата на Съдърн Невада Нашънъл Банк и влезе. Тъй като Робин очевидно не се бе представила с истинското си име, трябваше да използва описанието, дадено му от Фелипе и състарената снимка.

Най-напред се приближи до охраната — старец на около седемдесет, с избеляла синя униформа. На ревера му имаше значка с надпис „Охрана“.

— Шерифе — каза Мак, — чудех се дали не мога да ти задам няколко въпроса.

— Не съм шериф — отговори старецът. Под брадичката му имаше ивица сива четина, която бе пропуснал да обръсне. — Едно време бях шериф, но много отдавна. Преди кризата през трийсетте, когато всички останаха без работа.

— Така ли? — попита Мак, като се мъчеше да изглежда впечатлен.

— Да. Нямаха с какво да плащат на шерифите и затова се разпищолиха типове като Дилинджър. — Старецът скръсти ръце на гърдите си и присви очи. — Помня, че между Тоика и Денвър нямаше и сто полицаи. Виждал съм Бони и Клайд… — Той продължи в този дух цяла минута, преди Мак да успее да се намеси. Не посмя да му покаже снимката на Робин.

Докато му разкажеше всичко, което знаеше за фотографията, банката щеше да затвори.

— Къде мога да си открия нова сметка? — попита той бързо, когато старецът млъкна, за да си поеме въздух.

— Нова сметка? Ей, там — посочи той към ограденото с парапет място в дъното.

Жената зад бюрото бе прехвърлила петдесетте, но се опитваше да мине за трийсет и петгодишна. Не успяваше.

— Здравейте, мадам — поздрави Мак. Веднага прецени що за птица е и съжали, че не е взел каубойските си ботуши. — Казвам се Крейг Макдъф.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Макдъф — отговори жената и вдигна поглед към едрия секси мъж. — Аз съм Дарлийн.

— Наричайте ме Мак — каза той и се усмихна.

— Добре, Мак — усмихна се тя в отговор и показа изкуствените си зъби.

— Искаш да откриеш сметка при нас ли? — попита тя и тежката й златна гривна издрънча върху бюрото.

— Дарлийн, ето какво, ще съм ти благодарен, ако ми отговориш на няколко въпроса. — Опитваше се да не прозвучи съвсем като Джони Кеш, но все пак тя разбра, че е от простолюдието.

— За банката ли?

— Горе-долу. Имам снимка на една жена, която търся и искам да ми кажеш коя е тя.

— Клиентка на банката? — Дарлийн направи физиономия.

— Може би — кимна Мак. Беше дошъл моментът наистина да се направи на актьор.

— Съжалявам, мистър Макдъф — поклати глава жената, — но не ми е позволено да давам информация за клиентите ни.

— Дарлийн — настоя той, — просто искам да знам дали тази жена е имала работа с вашата банка.

— Точно това нямам право да съобщавам. Клиентите ни разчитат на нашата дискретност.

Мак извади състарената снимка на Робин и я улови така, че служителката да може да я види. Засега му стигаше да разбере дали я познава, без да му казва името й. По изражението на лицето й разбра, че знае нещо. Ако жената от снимката не беше клиентка на банката, Дарлийн нямаше да наруши никакви правила, ако му кажеше, че не я виждала, но ако я познаваше, тогава трябваше да я накара да изплюе камъчето.

Мак опря големите си ръце на бюрото и я изгледа като набито куче.

— Не можеш ли да направиш изключение?

— Съжалявам.

Той пое дълбоко въздух. Трябваше да направи всичко възможно, за да отвори тази стара чанта.

— Слушай, скъпа, можеш ли да пазиш тайна?

Дарлийн се изчерви заради близостта на едрото му тяло — Ами, колкото всички останали — отвърна тя и се изкиска като ученичка.

— Искам да ти покажа нещо — продължи Мак и бръкна във вътрешния си джоб. — Не бях честен докрай с теб, Дарлийн. Аз съм сержант Макдъф от Лос Анджелес. — Той отвори портфейла си и й показа старата си полицейска значка.

— Разбирам — каза тя, но Мак виждаше, че не разбира. Точно това му трябваше. Импровизираше.

— Няма да те лъжа — той се наведе на сантиметри от лицето й и продължи шепнешком. — Тук би трябвало да съм на почивка. Миналия месец прекарах инфаркт… доста тежък… Не трябва дори да мисля за работата поне още два месеца…

— Аха — кимна тя. Опитваше се да разбере накъде бие този страхотен тип и се вгледа в сините му очи.

— С две думи, работя в отдел „Убийства“ и от месеци издирвам една заподозряна. Всъщност заради нея получих инфаркта. Работех по осемнайсет часа на ден…

— Мислиш, че е убила някого? — прошепна Дарлийн и се огледа. Шефката й не гледаше към тях.

— Не просто някого — отговори Мак зловещо. — Чувала ли си за случая „Кросби“? Преди шест месеца пресата прогърмя за него.

— Не, не мисля — поклати глава Дарлийн.

— Имаш късмет. Работя в полицията от двайсет и пет години и не съм виждал по-жестоко нещо. Тази симпатична възрастна дама е убила трите си внучета, когато ги е взела, за да ги гледа известно време…

Смляла ги е на кайма! Имала два големи добермана и…

— Боже мой! — възкликна служителката, а Мак се отдръпна назад.

— От деня, в който влязох в стаята на онези деца, не съм спал.

Кръвта… Не съм престанал да сънувам кошмари!

Разбра, че е лапнала въдицата. Сега трябваше да навие макарата.

— Все още не мога да разбера с какво мога да помогна.

— Имам основания да вярвам, че тази жена живее някъде тук и е клиент на тази банка — продължи да лъже Мак.

— Мак, много искам да ти помогна, но наистина ще си изпатя, ако разговарям с външен човек за клиентите ни — тя докосна ръката му.

— Дирлийн, трябва да ми помогнеш — каза Мак умолително и улови ръката й. — Утре заминавам и няма как да се върна повече. Не можеш ли просто да хвърлиш едно око на снимката? — Той я бутна към нея на бюрото. — Заради децата!

Дарлийн погледна снимката и започна да изучава лицето.

— Идвала е тук, нали? — продължи да упорства Мак.

— Ще трябва да говориш с шефката. — Дарлийн му върна снимката.

— Дарлийн… Хайде, имам нужда от помощта ти! Тази жена пръсна главите на внучетата си и ги даде на… — той замълча. Започна да диша тежко и да разтрива гърдите си с ръка.

— Добре ли си, Мак?

— Не, не съвсем… Няма да се оправя, докато не пипна това чудовище!

Трябва да си получи заслуженото и знам, че ако не я заловя аз, никой друг няма да успее… бях в стаята на онези деца…

Най-накрая Дарлийн се предаде.

— Не само ти я търсиш.

— Значи си я виждала!

— Няколко пъти.

— Кога? — попита Мак.

— Хайде да не говорим тук — отвърна тя и отново се огледа боязливо.

Сега шефката гледаше към тях. — Мога да изгубя работата си! — Тя се наведе към него и добави: — Свършвам в четири и половина. Искаш ли да се срещнем в „Дивите коне“? На две пресечки оттук, вляво.

— Знам къде е.

— Чакай ме там — каза тя и се усмихна на големите му сини очи.

— Добре.

Мак стана.

— Ще ти струва едно-две питиета — подхвърли тя и му намигна.

— Разбира се, скъпа! Може би ще ми помогнеш да се отърва от кошмарите си! — Той също й намигна.

Дарлийн бе твърде възрастна, за да се изчервява, но усети тръпката нагоре по бедрата си и знаеше как да я излекува. Как ли би я целувал с тези големи мустаци?