Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (27)

Глава двайсет и шеста

Лоуънстайн скоро щеше да призове на свидетелската банка клиента му.

Преди това смяташе да разпита хлапетата, Тод и Никол, които бяха видели Чад Къртис да бие Робин на плажа и Франк Джонсън, който твърдеше, че се отървал от колата по молба на Чад. Ако някъде в Америка се намереше адвокат, който да изтълкува това показание в полза на Къртис, Лоуънстайн би искал да разбере що за човек е. Най-накрая, като съкрушителен удар, пред съда трябваше да се яви разплаканата майка на Робин, за да видят съдебните заседатели, че изчезналата е била нечия дъщеря, че майка й плаче за нея всяка нощ и проклина деня, в който е чула името Чад Къртис.

— Повикайте Тод Грант — обяви Лоуънстайн.

— Тод Грант — разнесе се гласът на съдебния пристав.

— Тук! — извика хлапето, като че ли беше на вечерна проверка и бързо стана от мястото си на втория ред, където седеше до майка си. Беше облечен както и тогава на плажа. Извини се на тримата души, пред чиито места трябваше да мине, за да стигне до средната пътека и се отправи към свидетелската банка. Цялото му тяло трепереше.

Лоуънстайн отново носеше изпоцапана двестадоларова вратовръзка, но на тази се виждаха голи момченца и момиченца в древногръцки стил.

Застана пред Тод и започна да го разпитва бавно и обстойно, за да даде възможност на момчето да опише с колкото се може повече подробности състоянието, в което му се е сторило, че е жертвата, когато я е видял от спасителната кула на плажа.

— Помислих, че е мъртва — каза Тод най-накрая.

— Благодаря, нямам повече въпроси — кимна прокурорът и седна на мястото си.

Тод се огледа безпомощно и вдигна очи към съдията, сякаш очакваше някакъв знак какво да прави. Шон се изправи, за да започне кръстосания разпит и веднага привлече вниманието му. Плахият, объркан вид на хлапето го тревожеше — не приличаше на наглите малолетни престъпници от бандите. Говореше искрено, нямаше причина да лъже и съдебните заседатели си даваха сметка за това. Единствената му надежда бе да се опита да покаже, че може би се е заблудило. Трябваше да пипа много внимателно. Тод беше прилично момче и сигурно напомняше на заседателите за собствените им деца — ако се нахвърлеше върху него прекалено грубо, щеше да се превърне в инквизитор, който тормози едно беззащитно хлапе, призовано да изпълни гражданския си дълг.

Часовникът на стената показваше 3, 30.

— Мистър Грант… — започна Шон и се приближи до свидетелската банка, — или може би предпочитате да ви наричам Тод?

— Предпочитам Тод — кимна хлапето. Беше твърде нервно, за да не се усмихне на мисълта, че могат да го наричат „мистър“.

— Добре, Тод — продължи Шон дружелюбно, — ти каза, че си помислил онази жена за мъртва, нали?

— Да.

— На колко години си, синко?

— Почти на седемнайсет. Ще ги навърша другия месец.

— И си ученик?

— Да.

— Но още не си завършил медицинско образование? — Шон се усмихна.

Тод също се усмихна, ала не каза нищо. Маклин се наведе напред и го подкани:

— Синко, трябва да отговаряш на всички въпроси, дори и да ти се струват смешни.

По тона Шон разбра, че Тод е симпатичен дори и на съдията.

— Съжалявам… Все още съм само в гимназията.

— Всичко е наред — продължи Шон. — Само се питах по какво съдиш, че жената е била мъртва, след като не си учил медицина?

Въпросът бе уместен и съдебните заседатели наостриха уши. Засега нещата се развиваха добре, но трябваше да внимава. В никакъв случай не биваше да допуска хлапето да се разскимти и разтръшка от объркване, защото щеше да постигне обратен на търсения ефект. Съдът нямаше да чуе нищо. Малко хора биха изтърпели равнодушно някакъв си надут адвокат да тормози беззащитно дете.

— Как разбра, че е мъртва? — повтори въпроса си Шон.

Тод се смути.

— Ами… Н-н-не знам… Тя… не мърдаше.

— Човек не мърда и когато спи или е припаднал.

— Така е… да.

Не посмя да го притисне повече, за да не го извади от релсите. Бе постигнал най-важното — да покаже, че когато става дума за трупове, Тод не разбира нищо. Време беше да продължи нататък.

— Искам да ни кажеш дали имаше нещо необичайно в походката й, когато я видя да приближава преди това?

— Май нямаше нищо — отвърна Тод.

— Аха — кимна Шон. Явно малкият беше забравил какво бе говорил в полицията. В писмените си показания твърдеше, че жената му се е сторила пияна. Подобни неща се случваха нерядко. — Тод, трябва да знаеш, че е много важно да си сигурен във всички подробности, за които ни осведомяваш.

— Да, сър — поклати Тод глава енергично.

 

— Давам си сметка, че от онази вечер е минало доста време, така че ще ти помогна да си припомниш някои неща. Съгласен?

— Разбира се.

Шон отиде до масата си, взе писмените показания на Тод и ги остави пред момчето. То изтри потните си длани в панталоните и ги пое.

— Това са писмените ти показания пред полицията. Моля те да прочетеш наум втория абзац на трета страница.

Тод разгърна листата и зачете. Устните му мърдаха и сочеше редовете с пръст. След малко свърши, вдигна глава и каза:

— Готово.

— Добре — кимна Шон и взе листата от ръцете му. — Сега припомни ли си как ходеше жената онази вечер?

— Да, сър — каза Тод и поклати глава. — Малко залиташе, струва ми се.

Шон искаше да чуе нещо по-определено и му подсказа:

— Виждал ли си някои от приятелите ти да ходят така?

Лицето на Тод просветна. Най-накрая стана дума за нещо познато.

— Разбира се. Като се насвяткат…

— Като се насвяткат? — повтори Шон и погледна към съдебните заседатели с повдигнати вежди, сякаш никой не знаеше за какво говори момчето. Един от мъжете зад преграда изсумтя саркастично.

— Да, като се напият.

— Разбирам. Значи можем ли да кажем, че жената ти се е сторила пияна?

— Разбира се.

— Имаше ли още нещо, което да те кара да мислиш, че е пияна? — попита Шон.

— Не. Всъщност, не ни беше пред очите толкова дълго.

— Спомена, че си видял Къртис да я носи.

— Да? — отвърна момчето с учудване.

— Имаше ли нещо в състоянито й тогава, което да те кара да мислиш, че е била пияна?

— Не. Тогава я помислих за умряла — отвърна Тод.

Шон изтръпна. Последното нещо, което искаше да се споменава в съда, бе думата „умряла“. Веднага зададе следващия си въпрос:

— Каза, че си виждал пияни хора, вярно ли е?

— Разбира се. Много пъти.

— А виждал ли си починали хора?

— Разбира се — отговори той веднага и млъкна. Личеше си, че се замисли. — Да, разбирам какво искате да кажете. Че е била в безсъзнание. — Тод се поколеба отново. — Всъщност, точно това казах на Никол онази вечер.

Пред Шон се отвори огромна врата и той мина през нея.

— Казал си на Никол Хардман, момичето, което е било с теб онази вечер на плажа — той погледна съдебните заседатели многозначително, — че жената е в безсъзнание?

— Да — отговори Тод, доволен, че може да му угоди.

Шон забеляза как Лоуънстайн навежда отвратено глава. Никой не може да е сигурен как точно ще се държи едно дете пред съда. Те са непредсказуеми като диви животни — тъкмо си мислиш, както в цирка, че ще прескочат през запаления обръч, а те се обръщат срещу теб и те изяждат на една хапка. Шон се усмихна на прокурора и продължи:

— Спомена, че не си ги наблюдавал дълго време, така ли е?

— Само, когато бяха под кулата.

— Имаше ли достатъчно светлина?

— Да. Имаше електрическа крушка.

Шон се отдалечи и се подпря небрежно на преградата пред съдебните заседатели. Беше дошъл моментът да разголи момчето, но не трябваше да го прави грубо. Превърна се в един от съдебните заседатели, в човек, който само търси истината.

— Не ни разказа защо си отишъл на спасителната кула с Никол — изгледа го Шон и му се усмихна. Тод също му се усмихна. Сякаш бяха приятели, които си говорят за момичета.

— Ами… ние… знаете, приказвахме си… такива работи.

— Колко време си… приказвахте?

— Към половин час.

— Правихте ли нещо друго?

— Искате да кажете…

— Целувахте ли се, например? — подсказа Шон с глас на изповедник.

— Да, целувахме се.

— Нещо друго?

— Дали съм я пипал?

Залата избухна в смях. Шон се опита да запази лицето си сериозно, но не успя. Съдебният пристав се бе опрял на един шкаф и пистолетът му застърга по повърхността.

Дори и Маклин се смееше, когато удари с чукчето по масата, за да въведе ред. Наложи се да отпие доста голяма глътка вода, за да престане.

Шон погледна момчето. От червено лицето му бе станало пепеляво и после пак червено. Преживяваше най-тежкото за един тийнейджър — смущението. Шон се приближи до него със сериозно, делово изражение.

Погледна го в очите и изчака да се поуспокои. След това каза:

— Всъщност ме интересуваше дали сте пили.

Тод погали несъществуващата си брада и промърмори:

— Да… малко бира.

Шон продължи веднага, за да му попречи да мисли за смущението си.

— Значи и двамата сте пили?

— Да.

— Колко?

— Три-четири бири.

— Никол също ли изпи три-четири бири?

— Не. Май изпи две.

— Беше ли се насвяткал, когато видя мъжа и жената под кулата?

— Не.

Шон замълча, изгледа съдебните заседатели и сви рамене учудено.

Показа им, че ще се наложи да попритисне това хлапе, ако иска да му каже истината.

— Изпил си три или четири бири и ти нямаше нищо?

— Е, може би не съвсем нищо. Дребна работа. Татко ми позволява да пия бира вкъщи. — Тод изобщо не си даде сметка, че току-що публично обвини баща си в извършване на престъпление. Мъчеше се да се оправдае, да се измъкне от възможното наказание. — Издържам на бира доста добре.

— С чия кола отидохте до плажа?

— Моята.

— Кой я кара на отиване?

— Аз.

— А на връщане?

Момчето се поколеба и извърна лице. Разбра, че се е хванало в капана.

Родителите му седяха сред публиката и нямаше да му се размине.

Никаква кола поне месец.

— Отговори на въпроса, синко — обади се Маклин. Дори и той съчувстваше на Тод.

— Никол — отвърна той най-накрая.

— Защо?

— Не знам. — Все още се мъчеше да отклони острието, което щеше да ореже правото му да кара кола.

— Не беше ли свързано с факта, че си пил твърде много? — настоя Шон.

Тод вдигна отчаяно ръце и се наведе напред.

— Не беше кой знае какво — каза той с изтънял глас. — Можех да карам без проблем, но Никол не искаше да се качи, ако не я оставя да кара тя.

— Благодаря — кимна Шон. — Нямам повече въпроси.

— Мистър Лоуънстайн? — подкани го Маклин. — Искате ли думата?

Прокурорът не си направи труд да стане.

— Не, нямам нищо, ваша светлост.

Тод премина между масите на защитата и обвинението и след това по пътеката между редовете като прокълнат. Баща му излезе след него от съдебната зала с вид на екзекутор.

Шон седна и Чад му се усмихна.

— Това беше добре — каза той.

— Не беше зле — кимна Шон. — Само че после там ще застане момичето, а то не е било пияно.

— Да — отвърна Чад. Лицето му отново посърна.