Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (4)

Глава трета

Шон отвори вратата на любимия си мерцедес 450 SL от 1977 година, с гюрук. Бялата боя беше посивяла като помия, седалките бяха изпокъсани и изкъртени, така че понякога, когато натиснеше рязко спирачка, се плъзгаха напред. Наскоро бе сменил гюрука с нов, но покривът беше безнадеждно изкривен, така че рамката не прилягаше плътно. При дъжд се налагаше да запушва дупките с парцали и въпреки това на пода винаги се събираха по няколко сантиметра вода.

Шон свали сакото и жилетката си и ги хвърли на задната седалка.

Намести се зад кормилото, събу обувките и чорапите си и обу жълтите си плажни чехли.

Мразеше обувките. Живееше край океана още от осемгодишен, когато баща му се премести със семейството си в Нюпорт. Като дете прекарваше по цяло лято, без изобщо да си слага нещо на краката си. Сега нямаше търпение да се събуе.

Излезе от паркинга и се насочи към брега. Беше живял в Нюпорт двайсет и пет години, преди Лос Анджелес най-накрая да го обхване с пипалата си като кожен рак. Ятото птици, което живееше в неприкосновения заден залив, най-накрая бе прокудено от никнещите като гъби нови къщи по скатовете над морето, от моторниците, които разкъсваха тишината, и от новия парк, който покри земята чак до гнездата на птиците. Когато бяха деца, за Шон и връстниците му Нюпорт беше този малък залив.

Тогава вземаше малка лодка от пристанището, заобикаляше покрай носа и минаваше през цял акър диви патици, които неохотно се отместваха, за да мине малката лодка и се люлееха в нежеланите вълни от греблата му.

Разбира се, сега нямаше и следа от тях.

Нюпорт бе изяден жив някъде през последните двайсет години и никой не беше обърнал внимание. Сега бе пренаселен с най-лошото, което можеше да предложи Лос Анджелес — хора, търсещи впечатляващ адрес, който да записват на коледните си картички.

Истинските жители на крайбрежието, рибарите и сърфистите, хората, които не живееха там само, за да имат „изглед“ — бяха принудени да се изместват все по на юг от разрастващия се „Голям Лос Анджелес“.

Оставаха само Лагуна Бийч, Сан Хуан Капистрано и Сан Клементе. Лагуна Бийч беше превзета от „предприемчиви типове“, които управляваха и унищожаваха всичко, а Никсън бе превърнал Сан Клементе в Мека за телевизионни евангелисти от дясното крило. Единственото ценно нещо в Капистрано бяха плитчините и един застрашен от изчезване вид — последните истински жители от крайбрежието на Южна Калифорния.

Шон излезе от магистралата за Сан Диего при Камино Капистрано и подкара на запад, към брега. Слънцето бе залязло преди час и той виждаше есенния сърп на луната да танцува над Пасифика. Излезе на крайбрежната магистрала и продължи на юг още две мили, след което зави вдясно и пресече железопътната линия.

Къщата му беше предпоследната до самия плаж, преди парка „Доъни“, а верандата му се намираше на двайсет метра от обществения паркинг.

През лятото, когато хлапетата надуваха рап и пиянстваха, играта загрубяваше, но, разбира се, винаги имаше и бикини, за да компенсират донякъде яда му. Повечето загорели от слънцето, играещи плажен волейбол посетители от Омаха и Бойз се тълпяха в северния край на дългия цяла миля плаж. Там нямаше голямо вълнение, а спасителната кула даваше вътрешен покой на майките. Откъм неговата къща беше любимото място на сърфистите.

Шон вкара колата в двора, до самия пясък. Слезе, прескочи ниския бордюр и закрачи към страничната врата на къщата си — избеляло от слънцето дървено бунгало с щори на прозорците и паянтов покрив. От верандата се влизаше в малък килер, където държеше нещата си за плуване. Издърпа вратовръзката си, съблече се и намъкна неопреновия костюм, без да си слага бански. Сърфът му бе подпрян на стената отпред. Взе го, отиде отново до колата и запали фаровете. Лъчите им осветяваха достатъчно, за да се виждат силуетите на вълните далеч напред.

Той хвърли дъската и се гмурна след нея. В началото студът го стресна, но знаеше, че съвсем скоро тялото му ще затопли водата в неопреновия костюм и ще се почувства по-добре.

Излизаше със сърфа си нощем още откакто се дипломира. Просто не разполагаше с друго свободно време. А и единствено така си почиваше истински — в морето.

Тази вечер вълнението беше добро и гребените го издигаха доста високо, след това го захвърляха в черните като катран бездни отзад.

Когато беше горе, виждаше лагерните огньове, запалени на брега и фаровете на колите по магистралата.

Докато очакваше поредната вълна да го поеме, той мислеше много, тогава най-често успяваше да разгадае сложните възли на заплетените дела.

Дело за убийство без труп. Просто не можеше да повярва на късмета си.

За последен път бе чувал за подобно нещо в университета.

Случаят „Скот“ беше първият в историята на Калифорния. През 1956 година Л. Юинг Скот бил обвинен, че е убил жена си, заради парите й.

Единственото веществено доказателство за смъртта й били нейните очила, намерени близо до машината за смилане на отпадъци. Мисис Ивлин Скот, изчезналата съпруга, поддържала близки връзки с много от старите си приятели. От един момент нататък престанала да им пише и да ги посещава. Освен това имала много пари, но след изчезването си не изтеглила нито долар от банковите си сметки. По какъв друг начин би се издържала, ако е жива, питали се всички. Но Шон си даваше сметка, че всъщност Скот сам се е закопал с поведението си след изчезването на жена си. Той веднага започнал да харчи парите й, да фалшифицира чекове и пълномощни за теглене на суми, да излиза с други жени, които отрупвал с бижутата и кожите на Ивлин, сякаш бил сигурен, че никога повече няма да я види.

Косвените доказателства срещу Скот наистина му се струваха убедителни. И все пак, как съдебните заседатели са сметнали, че жената е мъртва, след като не са разполагали с никакво реално доказателство за смъртта й? Въпреки всичко са признали Скот за виновен само след няколко часа. Това дело се преподаваше във всички правни факултети в страната, като илюстрация на факта, че смъртта може да се приеме и въз основа на косвени доказателства. Независимо, че подобни дела бяха рядкост и че при тях за обвинението е твърде трудно да докаже, че е било извършено убийство, в почти всички случаи досега обвиняемите се признаваха за виновни.

Шон си даваше сметка колко трудно би спечелил предстоящата съдебна схватка. Чад Къртис бе арестуван и обвинен в убийство първа степен, а областният прокурор изглежда беше убеден, че косвените доказателства срещу него са достатъчни.

Разбира се, всички тези размисли нямаше да доведат доникъде, ако не успееше да убеди Джонатан Спан, управителният директор на фирмата, да му позволи да се заеме с делото. Ами ако откажеше? Щеше ли Спан да изложи на опасност солидната репутация на „Спан, Макгроу и Нюсъм“, за да се бори с тази юридическа вятърна мелница? Първите две години след дипломирането си Шон бе окачил табела на вратата си и едва свързваше двата края. Тогава, преди четири години, Спан го нае, за да се занимава с криминалните проблеми на богатите клиенти, така че да не се обръщат към други фирми. В „Спан, Макгроу и Нюсъм“ Шон бе изградил репутацията си и банковата си сметка, но не се чувстваше напълно удовлетворен. Знаеше, че за да го направят старши съдружник, би трябвало да изостави криминалните дела и да стане експерт по фирмено право. Мисълта го ужасяваше. Може би наистина бе дошло време за промяна? Нямаше ли да е чудесно, ако имаше възможност сам да подбира с кои дела да се занимава, вместо за всяко нещо да се съобразява със Спан?

Докато разсъждаваше за случая „Чад Къртис“, забеляза в далечината да се образуват няколко големи вълни — извън обсега на фаровете, но силуетите на високите им гребени се очертаваха на фона на луната.

Изведнъж стана много тъмно. Някой изключи фаровете на мерцедеса. В тъмнината не виждаше вълните, но усещаше как се приближават.

— Ей, откаченяк! — извика мъжки глас откъм брега. — Защо искаш да си замразиш задника?

Фаровете отново светнаха.

Макдъф.

Боже! Трябваше да се срещне с Макдъф в седем и половина! Беше забравил. Никой не можеше да каже колко време е фантазирал за това убийство без труп.

Шон погледна през рамо, изчака да се приближи поредната вълна, загреба няколко пъти с ръце и почувства ускорението. Гребенът го отнесе чак до брега. Скочи от дъската и изтича до Макдъф.

Крейг Макдъф беше частен детектив, бивш служител на полицията в Лос Анджелес. Ако поемеше защитата на Чад Къртис, щеше да му е необходим детектив, а Крейг беше най-добрият, когото можеше да намери. Обади му се още от затвора.

— Ей, Мак, как я караш? — попита той и стисна ръката му. — Ще ми направиш ли една услуга? Докато взема душ да вкараш колата в гаража.

Ключовете са вътре. По-добре премести и твоята, ако си я оставил на обществения паркинг.

— Няма смисъл — отвърна Макдъф небрежно.

— Безплатен е само за един час, а ни предстои доста дълъг разговор.

— Така ли? Не видях никакви табели.

Шон остави сърфа си на пясъка, качи се на асфалта и посочи металните тръби, които стърчаха навсякъде из паркинга отзад.

— Виждаш ли ги? На тях би трябвало да има табели, но веднага щом ги монтират, хлапетата ги откачат, за да ги сложат в спалните си.

Макдъф се засмя.

— И така да е, едва ли кучките с квитанциите се мяркат след залез слънце.

— Тук се мяркат. Знаеш какъв проблем е с паркирането край плажа. Зли са като пепелянки. Дори и по това време, на всеки час минава човек и отбелязва гумите с тебешир. Ако видят колата ти при следващата проверка, ще платиш двайсет и пет долара.

— Разбрах. Не ги интересува дали чукаш мадама на плажа. Интересува ги дали ще свършиш за един час.

— Точно така.

Шон се засмя, отиде до къщата си и подпря сърфа на верандата. Пусна външния душ и махна неопреновия костюм.

Когато най-накрая влезе вътре, телефонът звънеше.

— Шон, обажда се Кари Робинсън.

— Здравей, Кари. Как си? — попита той изненадан, че му се обажда.

Независимо, че се бяха срещали няколко пъти, но не бяха стигали по-далеч от „добър ден“.

— Съжалявам, че те безпокоя, но разбрах, че се каниш да поемеш Чад Къртис — каза тя рязко.

— Откъде разбра?

— Казаха ми в съда.

— Истината е, че още не съм решил.

— Значи няма да го поемеш?

Шон се намръщи. Кари Робинсън се славеше като упорит, агресивен адвокат, но самият той не падаше по-долу.

— Казах ти, все още не съм решил.

— Не знам дали знаеш, но Робин Пенроуз работеше за мен. Всъщност, тя беше най-добрата ми приятелка още от училище.

— Да. Чад ми каза.

— В такъв случай няма ли да ти е трудно да защитаваш Чад, след като знаеш колко близка беше тя на семейството ми?

— Имаш предвид отношенията ми с баща ти ли? — попита той озадачен.

Картър Робинсън беше съдружник на Спан преди Шон да отиде във фирмата, а след това бе напуснал. — Честно казано, не виждам как това може да повлияе на решението ми. Харесвам баща ти, но го виждам само два-три пъти в годината. Няма никаква причина за конфликт, ако това имаш предвид.

Последва пауза. След това тя заговори ледено:

— Не ми се ще да ти го казвам, Шон, но не мисля, че Джонатан Спан ще се съгласи с това.

— Слушай, Кари — отвърна той, мъчейки се да овладее гнева си, — знам колко си разстроена, но ти си адвокат и много добре знаеш, че Чад има право на защита, както и всеки друг.

— А защо трябва да го защитаваш ти?

— Защото съдия Маклин смята, че съм най-подходящ за тази работа.

— Може би, но шефът ти няма да е съгласен със съдията, след като поговоря с него — закани се тя и затвори.

Шон бавно остави слушалката. Проблемът беше, че Кари Робинсън бе права. Спан едва ли щеше да се съгласи той да поеме защитата на Чад, но по съвсем друга причина. Служебно назначените от съда адвокати получаваха два пъти по-малки от нормалните хонорари, а минимумът на фирмата бе нещо като мания за шефа.

Когато затвори телефона, завари Макдъф да тършува в кухненските шкафове. Беше едър като мечка, с ръждива на цвят кожа и рижа коса, с дълги мустаци като кормило на велосипед, които висяха до под брадичката му. Беше над метър и осемдесет висок и близо сто килограма, но не се занимаваше с физическата си форма — тялото му приличаше на купа сено. Някога, като полицейски служител, се поддържаше повече, защото играеше в отбора по ръгби, но след като го изритаха, бе наддал десетина килограма и се бе отпуснал. Докато тършуваше, за да открие алкохола на Шон, Макдъф приличаше на мечка, която вилнее в къмпинг, за да похапне нещо.

— Имаш ли нещо друго освен тази скапана светла бира? — изръмжа той.

— Изглежда си в чудесно настроение — отбеляза Шон в отговор. — Провери над хладилника.

Макдъф отвори шкафа с трясък и с една ръка измъкна две бутилки.

Изглежда не се интересуваше какво точно има в тях — стига да беше алкохол.

— Искаш ли да пийнеш?

— Разбира се — отговори Шон. — Коя бутилка е твоята?

— И двете.

Макдъф имаше потиснат вид и Шон се вгледа в него по-внимателно.

Детективът посрещаше бурите като морска птица — плуваше през всичко, което се изпречи пред него. Но имаше една буря, която всеки път можеше да го изпрати на дъното — ураганът Труди.

— Добре, изплюй камъчето — подкани го Шон. — Какъв е проблемът? Пак ли Труди ти прави живота черен?

— Скапаната кучка! — изсумтя Мак и тръшна вратата на шкафа.

Труди беше бившата му жена, която изобщо не би трябвало да се омъжва.

Беше красавица от Лас Вегас, със силиконови гърди и мания за пазаруване. На всеки два или три дни тя се прибираше у дома с пълна кола покупки, направени с кредитните карти на мъжа й. Минаха около шест месеца и Мак се оказа изправен пред злокобното лице на фалита.

Нещата стояха така — или трябваше да се отърве от Труди, или да носи вкъщи повече пари. Редовните шестмесечни повишения на заплатите в полицията нямаше да оправят нещата. Не беше в състояние да се откаже от жена си. Хората като него мечтаят у дома си да имат легло, пълно с руси къдрици и гърди като от „Плейбой“, така че вместо да се разведе, се зае с „творческо финансиране“. Всеки път, когато арестуваше пласьор на наркотици, част от веществените доказателства отиваше в джоба му. „Разбиваш вратата на някой задник и виждаш че до стереоуредбата му се търкалят двайсет бона на стотачки — обясни веднъж Мак на Шон след като го бяха изгонили от полицията. — И какво?

За доказателство отиват само пет. Голяма работа!“

Когато областният прокурор надуши за безобидното хоби на Мак и приятелите му, разтовари ги от полицията като самосвал камъни. За щастие беше време за избори, така че никой нямаше нужда от скандали.

Пред Мак бе поставена алтернативата или да напусне мирно и тихо, или да излежи петнайсет години в „Соледад“. Той мъдро предпочете да стане цивилен. Тогава, обаче, Труди също предпочете да подаде оставка — от брака им.

Детективът взе две бучки лед от хладилника, затръшна вратата и ги пусна в една чаша.

— Шон, кучката сложи ръка на всичко — колата, къщата, телевизора, уредбата… Аз получих дрехите си и едно чукане за сбогом. При това не беше кой знае какво. — Той изля по-голямата част от бутилката в чашата и я преполови на един дъх. — Отгоре на всичко няма и работа.

Като че ли хората престанаха да се развеждат! Струва им се скъпо при тази криза. А съм в черния списък на прокуратурата, така че не мога да получавам поръчки и от съда.

Надигна питието и изля остатъка в гърлото си.

— Ще получиш.

— Моля? Няма начин. Невъзможно е.

— Ще кажа на съдията, че или ще работя с теб, или няма да поема делото.

— Баламосваш ме.

— Честна дума — увери го Шон.

— Какво е това дело?

— Убийство.

— Така ли? Кой кого е убил?

— Чувал ли си за Чад Къртис?

— Че кой не е? Всеки ден пишат по вестниците. Пречукал гаджето си, само че го няма трупът. С това ли се заемаш?

— Аха.

— Служебно, нали? Не дават много пари — поклати глава Мак и махна с ръка. — А и шефовете на фирмата ти няма да се съгласят. Особено онова стиснато копеле Спан.

— Все още не съм сигурен.

— Аз пък съм — отбеляза Мак и пресуши и втората част от бутилката. — Благодаря ти, че се сети за мен, приятелю, само че следващия път ме наеми за нещо, с което наистина ще можеш да се занимаваш.

Той стана и се отправи към вратата.

— Слушай, отивам в „Тортила Флет“. Имат чудесни питиета и мексиканска кухня. Искаш ли да дойдеш?

Шон си падаше по мексиканската храна, но сега трябваше да измисли начин да убеди съдружниците във фирмата, че спечелването на трудно, макар и слабо платено дело, ще им бъде от огромна полза и ще е хитър ход от тяхна страна.

— Не, Мак. Имам малко работа.

— Браво на теб — изръмжа детективът и затръшна вратата така, че къщата се разтресе.