Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Corpus Delicti, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

Глава двайсет и четвърта

Обвинителната стратегия на Лоуънстайн беше проста — за да убеди съдебните заседатели, че Робин Пенроуз е мъртва, той привика пред тях четирийсет и двама нейни приятели, близки и колеги, които бяха поддържали редовно връзка с нея, преди хлапетата да присъстват на побоя на плажа. Всички те потвърдиха, че не са я виждали оттогава.

Когато прокурорът изрови някакъв неин братовчед, който не я бе виждал от три години, съдията се намеси:

— Мистър Лоуънстайн, мисля, че добре опознахме роднините на Робин Пенроуз. Предлагам да преминете към другите свидетели.

— Да, ваша светлост — кимна Лоуънстайн и призова първия от деветнайсетте пътни полицаи, дванайсетте шерифа от Ориндж Каунти и осемте патрула от плажа в Нюпорт, които бяха дежурили след изчезването на Робин. На всички тях той зададе един и същи въпрос:

— Виждали ли сте изчезналото момиче? Ако не сте, познавате ли някой, който го е виждал?

Те отговаряха отрицателно, както се и очакваше, а Лоуънстайн промърморваше дълбокомислено: „Разбирам“ и вперваше многозначителен поглед в съдебните заседатели.

Независимо от всичко, Шон трябваше да преглътне неизбежната лавина от аморфни, неконкретни показания. Момичето бе изчезнало и никой не го бе виждал от нощта, когато Чад го бе качил, в безсъзнание, на колата, от която по-късно се бе опитал да се отърве. Не беше в състояние нито да възрази, нито да обори твърденията им, нямаше как да накара съдебните заседатели да започнат да си задават въпроси. Целият този поток косвени доказателства, с които обвинението заливаше съда ден след ден, час след час, просто скъсяваше живота на клиента му.

Когато най-накрая Лоуънстайн призова полицай чак от Сан Диего, Маклин отново го спря.

Едва на осмия ден прокурорът призова на свидетелската банка Том Гамбоа. Сержантът се появи с тъмнокафяво сако от туид и светлокафяви панталони, от друг костюм. Откакто бе купил сакото, което вече се пукаше по шевовете, преди осем години, бе сменил доста чифтове панталони. Положи клетва и зае обичайната си прегърбена поза.

В продължение на няколко часа той описа мерките, предприети от полицията за издирването на Робин Пенроуз в щата и в цялата страна.

— Влязохте ли във връзка с някои градски или областни морги, за да установите дали не е постъпвала Робин Пенроуз или приличаща на нея жена?

— Да — отговори Гамбоа. — Свързахме се с всички подобни институции в щата Калифорния и останалите щати. Това ни отне повече от седмица и навсякъде получихме отрицателен отговор. Никъде нямаше лице на име Робин Пенроуз или жена, отговаряща на описанието й.

— Какво е това описание? — попита Лоуънстайн.

— Жена на двайсет и седем години, висока един и седемдесет, петдесет и осем килограма, руса коса, кръвна група А положителна. Попаднахме на няколко, които отговаряха на тези данни, но сравняването на зъбите категорично показа, че става дума за други лица.

Лоуънстайн се приближи до свидетелската банка и попита:

— Сержант, проверихте ли дали Робин Пенроуз е подновявала или подменяла шофьорската си книжка след датата на изчезването си?

— Да, проверихме. Свързахме се със съответните служби във всеки щат.

Не е лош актьор, помисли си Шон. Рецитираше репетираните си показания така, сякаш всеки следващ въпрос го изненадваше.

— Освен това почти всеки ден проверяваме дали това не е станало в Калифорния.

— И какъв е резултатът?

— Отрицателен. В нито един от петдесетте щата не е издавана шофьорска книжка на името на Робин Пенроуз в уречения период.

Лоуънстайн повдигна вежди, сякаш го чуваше за първи път.

— Споменахте, че проверявате в Калифорния почти ежедневно?

— Да. Последните данни получих днес следобед, преди да се явя в съда.

Мога да ги покажа, ако желаете — каза Гамбоа и посегна към папката пред себе си.

— Мисля, че това би било съществено за съдебните заседатели.

По-нататък Гамбоа обясни, че е разговарял с най-близките приятели и роднини на Робин, и че се е свързал с всички болници в щата. Положи невероятни усилия да убеди съда, че от Робин Пенроуз не е останала и следа. Когато прокурорът приключи с разпита на свидетеля, вече бе късно следобед.

Маклин вдигна поглед към Шон и попита:

— Защитата има ли въпроси? Или ще ги оставим за утре?

— Да, ваша светлост, имам въпроси — отговори Шон. — Но тъй като изслушахме какво е правил сержант Гамбоа почти всяка минута след изчезването на момичето, струва ми се, че ще бъда много кратък.

Маклин се усмихна и показа пожълтелите си от тютюна зъби.

— Слава Богу — кимна той и за първи път някои от съдебните заседатели се разсмяха.

Шон се изправи бавно. Всъщност, не бе чул нищо конкретно, което да се опита да обори в кръстосания разпит, така че да събуди съмнението, от което се нуждаеше. Как можеш да се пребориш със свидетел, който казва какво не е видял? Все пак забеляза една основна слабост във въпросите на обвинението и тя му даваше възможност да се намеси.

— Мистър Гамбоа — започна Шон и се приближи до свидетелската банка, — по същество вие казахте, че сте се свързали с всички тези институции, за да установите дали там знаят нещо за Робин Пенроуз. Оказало се е, че не знаят. Така ли е?

— Да.

— Казахте, че сте се свързали с всички морги? — попита Шон и реши да увеличи темпото. Не искаше да дава време на полицая да мисли.

— Да.

— С всички болници?

— Да.

— С всички затвори?

— Да.

— И с много други правителствени институции?

— Да.

Шон извади няколко прикрепени с кламер листа и ги размаха пред лицето на Гамбоа.

— Интересно, защо се свързахте с всичките тези морги?

Сержантът се втренчи в него. Усещаше, че Барет му крои нещо, но не можеше да схване какво.

— Исках да разбера, дали там е постъпвала Робин Пенроуз или жена, отговаряща на нейното описание.

— И се оказа, че не е.

Детективът отново се поколеба. Сякаш се намираше пред затворена врата и се боеше да я отвори, защото не знаеше какво има от другата страна.

— Точно така.

— Значи се свързахте с моргите, за да търсите мъртъв човек?

По лицето на Гамбоа заигра едва доловима усмивка.

— Там има само такива.

Шон също се усмихна.

— Не сте влезли във връзка с моргите, за да проверите дали е жива?

— Не — кимна сержантът.

— Значи фактът, че не сте я открили в никоя от моргите, доказва, че тя не е мъртва?

— Доказва, че не е в никоя морга.

Шон вдигна изпълнен с отвращение поглед към Маклин.

— Сержант — обади се съдията, — познавате процедурата. Отговаряйте само с да и не, освен ако не ви питат за повече.

— Благодаря, ваша светлост — кимна Шон и продължи. — Значи, тя би могла да е жива и да не е в никоя от моргите.

Гамбоа не отговори и Маклин го подкани:

— Сержант?

— Да, предполагам — отвърна той с раздразнение.

— А когато се свързахте с болниците, които толкова усърдно изброихте с мистър Лоуънстайн, вие искахте да установите дали не е постъпила в някоя от тях болна или ранена, нали?

— Да — каза Гамбоа тихо. Отказа се от борбата. Даде си сметка, че Барет ще спечели. Лоуънстайн му направи знак, че пропадат. Седемдесет и пет свидетели щяха да отидат по дяволите.

— Значи, ако Робин Пенроуз не е била болна или ранена, не сте очаквали да я откриете там, нали?

— Не — кимна Гамбоа и присви очи. Лицето му добиваше любимия на Шон пурпурен цвят.

— А фактът, че Робин Пенроуз през последните няколко месеца не е подавала заявление, че иска да подмени или удължи срока на шофьорската си книжка не означава, че не е жива и не кара колата си някъде в Калифорния, нали?

— Означава, че не е подавала заявление.

— Добре. Ако ви кажа, че и аз не съм подавал заявление и не съм бил глобяван от пътната полиция през последните четири месеца, ще се изненадате ли?

— Работя в полицията от двайсет и шест години. Нищо не може да ме изненада.

— Предполагам — кимна Шон. — Също така предполагам, че не е нещо необикновено човек да не прибягва до услугите на тези служби месеци наред.

— Не знам — изсумтя Гамбоа.

— Да видим тогава какво знаете, мистър Гамбоа. — Шон продължи да задава въпросите си бързо един след друг. — Фактът, че не сте я открили в нито една морга, означава, че не сте установили със сигурност смъртта й, нали?

— Да.

— Фактът, че не сте я открили в нито една болница, не означава, че не е жива, нали?

— Да.

— Или в някой затвор?

— Да.

— И фактът, че не е имала проблеми с шофьорската си книжка след изчезването си, не значи, че не е жива, нали, сержант Гамбоа?

— Не значи.

— Добре — Шон направи крачка напред. — Позволете ми да ви задам още един въпрос, сержант. Самият вие били ли сте приеман в болница или арестуван през последните четири месеца? Подавали ли сте документи за нова шофьорска книжка? Глобявали ли са ви за неспазване на правилника за движение по пътищата?

Гамбоа не отговори веднага. Сред публиката се понесе шепот. Маклин взе чукчето си и отправи зъл поглед към залата. Настъпи тишина.

— Сержант Гамбоа? — подкани го той.

— Не, не съм — промърмори свидетелят.

— Благодаря, сержант, нямам повече въпроси — кимна Шон, обърна се и се върна на мястото си.

— Добре — каза Маклин и погледна часовника. Беше четири и четирийсет и пет. — Тъй като никой тук не разполага с живот и половина, предлагам да приключим за днес.

Той удари с чукчето и закри заседанието.

Шон се изправи и въздъхна облекчено. Върволицата свидетели, които не бяха виждали Робин от деня на изчезването й, най-накрая свърши.

Идваше ред на очевидците — двете хлапета от плажа и човекът, който е трябвало да отърве клиента му от колата. Те поставяха пред него друг проблем — щяха да свидетелстват, че са видели Чад да извършва подозрителни действия, за които, честно казано, не можеше да намери смислено обяснение. Щеше да се опита да открие пукнатини в тяхната логика, да постави под съмнение обективността им.

 

Когато излезе от залата, Шон поговори с журналистите и остави фотографите да направят снимки. След това даде интервю за телевизията. Тези хора трябваше да хранят семействата си, така че правеше всичко възможно, за да им угоди и не грешеше — никой не му се обаждаше у дома, не го спираха на излизане от затвора, не го преследваха по улиците.

Гамбоа го изчака да свърши и се приближи до него.

— Трябва да поговоря с теб — каза той. Гласът му прозвуча едва ли не учтиво, което изненада Шон.

— Да, и аз исках да поговоря с теб. Докъде стигнахте с убийството на Скот?

— Няма нищо ново.

— Как така? — гласът на Шон прокънтя в коридора по-силно, отколкото бе очаквал. — Нали казах на Нокс кой го е убил?

— Казал си му, че Пауърс е причаквал Ромеро — изсумтя Гамбоа.

— И че който е стрелял по пазача на „Медтек“, вероятно е убил Скот и Ромеро.

Гамбоа се намръщи.

— Не можем да сме сигурни.

— Какво искаш, по дяволите?

— Искам да вляза в съда с нещо конкретно, а не по гол задник, така че скапаняците като теб да не могат да ми духнат под опашката! — Гамбоа опря пръст в гърдите му. — Най-напред, умнико, ни е необходим заподозрян. Едри негри, както си казал на Нокс, има поне половин милион.

— Ако не си губеше времето да издирваш несъществуващи трупове, може би досега щеше да си разбрал кой уби Скот — извика Шон. Репортерите се обърнаха към него.

— Искам да знам точно какво ти е казал Бъргър.

— Това е поверително, знаеш много добре. — Може би беше казал на Нокс малко повече, отколкото трябваше, но бе бесен заради зловещата смърт на приятеля си. Гледаше Гамбоа в очите, стиснал в лявата си ръка новото куфарче, което му бе подарила Кари. Вдигна пръст към лицето му и добави: — Бъргър отново е мой клиент.

Сержантът присви очи. Явно Барет все още не бе чул за смъртта на Бъргър. Това щеше да е малкото му отмъщение за случилото се в съдебната зала.

— Слушай, Барет, вече няма смисъл да защитаваш правата на Бъргър. Той е един шибан труп.

Шон изпусна въздуха си, сякаш Гамбоа го бе ударил в корема.

— Какви ги дрънкаш?

— Видях го в хладилник в моргата.

— Боже! Какво се е случило?

— Получил е нож в гърба. По време на разходка върху покрива на затвора.

— Искаш да кажеш, че е бил убит в затвора, пред очите на надзирателите? Боже мили! — Шон отново крещеше. — Не ти ли идва наум, че това е разчистване на свидетели? Най-напред единия от съучастниците и адвоката му, сега и Бъргър… — Гамбоа впери поглед в него. — И ми казваш, че нямаш представа кой го е направил?

— Разследването продължава — отвърна Гамбоа, както правят полицаите, когато не желаят да дават повече сведения.

— Продължава! По дяволите! Тази черна маймуна вилнее на свобода, а ти стоиш с ръце в задника и не правиш нищо!

Гамбоа пъхна носа си пред лицето на Шон и изръмжа тихо:

— Знаем, че името му е Шаба Сейнт Джеймс.

— Не мога да повярвам, Гамбоа! — отвърна Шон саркастично. — Значи си свършил и някаква работа, освен да плуваш в септични ями.

— Върви по дяволите! — изрева Гамбоа.

— След като знаете името му, чудя се колко ли време ще ви е необходимо, докато го заловите?

Гамбоа забеляза, че репортерите се втурват към тях с камери и фотоапарати. Шон им хвърли поглед през рамо и каза:

— Предполагам, че аз ще трябва да свърша работата ти.

Той бутна стъклената врата и се отдалечи. Гамбоа я задържа отворена и извика след него:

— Не се набърквай в това, Барет!

Но Шон не го чу. Отвори рязко вратата на мерцедеса си и тя изскърца, защото имаше нужда от смазка. Хвърли куфарчето на седалката и съблече сакото си така, че ръкавите се обърнаха наопаки. Вратовръзката бе натикал в джоба му.

Омръзна му да чака Гамбоа да арестува убиеца на Скот. Сега и Бъргър бе мъртъв. Настъпи педала на старата кола и вдигна сто. Знаеше горе-долу как изглежда Шаба и разполагаше с пачка двайсетачки, които бе смятал да даде на Мак. Щеше да ги хвърли на тълпата, да научи къде се крие Шаба, а после да се обади на Гамбоа, за да дотътри дебелия си задник да го прибере.

Подкара на запад, докато стигна брега. Слънцето бе залязло и светлините на увеселителния парк блестяха на фона на тъмното небе.

Виенското колело работеше, откъм влакчето на ужасите долитаха писъци.

Паркира малко по-надолу по улицата, взе куфарчето си и влезе в лунапарка. Започна да разпитва хората със съмнителни физиономии, готов да раздава двайсетачки. След половин час научи, че Шаба Сейнт Джеймс се движи с двуметров суданец на име Хуупс. Надуши пробива, както понякога се изразяваше Мак. По същия начин старите ченгета надушваха мириса на оръжейна смазка, още преди престъпника да извади пистолета си.

Продължи да обикаля наоколо и след още половин час усети на рамото си някаква ръка, колкото ръкавица за бейзбол. Вдигна глава и пред очите му се изпречи корем на мъж. Някъде много нагоре съзря най-черното лице, което някога бе виждал.

— Шаба те търси — каза Хуупс.

— Аз също го търся — отвърна Шон. Почувства страх, но нямаше намерение да се отказва. Последва високия негър до ограденото пространство, където се намираха служебните бараки. Светлините на лунапарка останаха зад тях. Беше тъмно като в рог.

— Ей, миста Барет — разнесе се глас. Хуупс го избута през някаква порта и я препречи с тялото си, за да не може да побегне назад.

— Влизай, влизай, миста Барет! Ха, ха, ха! — Смехът му беше познат.

Островитянинът, който му се обаждаше по телефона. Разбра, че този човек по някакъв начин е свързан и с двата случая.

— Ти ли ми звънеше по телефона за Робин Пенроуз? — попита той.

— Аха — отвърна онзи и излезе от сянката.

Първото нещо, което забеляза, беше широчината на раменете му.

Светлозелените му очи блестяха на лунната светлина. Беше облечен със скъп костюм, а на вратовръзката му имаше ръчна бродерия. Едната му ръка беше скрита отзад, а когато я показа, Шон видя, че в нея стиска голямо мачете.

Даде си сметка как е бил убит Скот. Спомни си как изглеждаше трупът му. Островитянинът забеляза, че гледа острието.

— Харесва ли ти туй мачете? Използваме го за всичко. Отваряме кокосови орехи, сечем тръстиката, чистим си зъбите… — Той вдигна острието без никакво усилие и го задържа пред ухилената си уста. — Става и да се отървеш от гадинки. Хлебарки, отровни змии… Те са лошите. Пропълзяват нощем.

Шон направи крачка назад и се огледа, за да потърси изход. Негърът се усмихна.

— И любопитните бели момчета. И тях не обичаме. Селяните палят тръстиката по два пъти на година и винаги се намират по един-два трупа. Най-вече на любопитни бели момчета.

Зъбите му отново проблеснаха и изведнъж мачетето просвистя.

Светлините на виенското колело се отразиха за миг в острието му. Шон отстъпи инстинктивно назад и вдигна куфарчето като щит пред гърдите си. Дългият нож го сряза на две и банкнотите, които се посипаха отвътре, за миг приковаха погледа на черния. Той замахна пак и Шон хвърли двете половини в лицето му. Този път острието улучи някакъв дървен стълб до ухото му и се посипаха трески.

Шон се претърколи, изправи се отново на крака и хукна покрай гърба на бараката. Оградата от едната му страна беше висока два метра и в горния й край бе опъната бодлива тел. Хуупс остана на мястото си, Шаба тръгна след него. Шон си събу обувките и ги взе в ръка. Развика се за помощ. Островитянинът спря и се разсмя гръмогласно. После вдигна мачетето нагоре и извика:

— Слушай!

Шон се ослуша и чу писъците от влакчето на ужасите, крясъците на децата, шумът на тълпата.

Сега в ръцете си държеше само обувките, а те бяха напълно безполезни като средство за защита. Захвърли ги. Оставаше му единствено да се моли.

Шаба напредваше и Шон опря гръб в ламаринената стена на бараката.

Острието просвистя отново и одраска корема му. Ризата му започна да се напоява с кръв. Шаба го гледаше усмихнат.

— Върви на майната си, кучи син! — изрева Шон и в този момент дотича Хуупс.

— Изчезвай! — извика той. — Ченгетата!

Шаба отново вдигна мачетето над главата. Изтрещя изстрел. Негърът залитна напред и повлече Шон на земята. След секунда се появи Гамбоа, стиснал пистолета си.

— Линейката идва — извика той. — Ще издържиш ли?

Шон се измъкна изпод туловището на Шаба и пипна корема си.

— Не мисля, че е сериозно. Дали е мъртъв?

— Още не, но ще умре, ако не го сложат на системи колкото се може по-бързо.

— Не го оставяйте да умре. Преди това трябва да ми разкаже някои неща. А ти какво правиш тук?

— Нокс го следеше — отвърна сержантът. — Обади ми се по радиостанцията веднага, щом се появи ти, за да предизвикаш този задник на дуел.

— Искаш да кажеш, че сте били тук през цялото време? — Шон не можеше да повярва на ушите си.

— От другата страна на паркинга — отговори Гамбоа и посочи с палец зад гърба си.

— И го оставихте да направи това? Защо не го арестувахте веднага?

— Защото нямахме никакви доказателства и всяко хитро адвокатче като теб щеше да го измъкне след петнайсет минути. Би трябвало да го знаеш.

— Но той едва не ме уби! — извика Шон.

— Стига си скимтял, Барет. Само те одраска. — Гамбоа се ухили. — Все пак искам да ти благодаря, защото сега ще го окошаря за опит за убийство. Така ще го държим в пандиза, докато съберем доказателства за другите неща.

— Да, ако остане жив.

Появи се и Нокс.

— Добре ли си? — попита той.

Шон кимна.

— Линейката пристигна.

— Хвана ли другия? — попита Гамбоа.

— Не. Изплъзна се. Вече знаем къде е бърлогата и ще го пипнем.

Шон мина покрай двамата полицаи, без да каже нищо.

— Какво го прихвана? — попита Нокс, който забеляза, че Шон е без обувки.

— Вкисна се, защото негърът щеше да му разпори корема.

— Аха. Е, това му е наградата, задето си пъха носа, където не трябва.

— Мога да кажа, че това момче има кураж — засмя се Гамбоа. — Знаеше какво стана с Пауърс и Ромеро и въпреки всичко дойде тук само с куфарчето си.

— Да, така е — кимна Нокс. — Или е най-големият глупак под слънцето.

— Може би и двете — поклати глава Гамбоа и потупа партньора си по рамото.