Орсън Скот Кард
Ксеноцид (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА
КУКЛА ОТ ДЪРВО

— Говорих с Ендър и сестра му Валънтайн. Тя е историк.

— Какво е това?

— Преглежда книгите, за да търси разкази за миналото на човеците, след това пише разкази за онова, което е открила, и ги дава на останалите човеци.

— Ако разказите за миналото вече са написани, защо ги пише пак?

— Защото не са достатъчно ясни. Тя помага на хората да ги разберат.

— Ако хората, живели по-рано, не са ги разбрали, как може тя, която идва по-късно, да ги разбере по-добре?

— И аз й зададох този въпрос и Валънтайн каза, че тя не винаги ги разбира по-добре. Старите автори обаче са разбирали какво означават разказите за хората от тяхното време, а тя разбира какво означават за хората от нейното време.

— Значи историята се променя. — Да.

— И въпреки това през цялото време те гледат на тези разкази като на вярно отражение на действителността?

— Валънтайн обясни, че някои разкази са правилни, а други — правдиви. Това изобщо не можах да го разбера.

— Защо просто не запомнят историята си точно? Тогава няма да им се налага да се лъжат един друг.

 

Цинджао седеше пред компютъра си със затворени очи и размишляваше. Сиванму разресваше косата й; подръпването, докосването, самият дъх на момичето я успокояваха.

В такива моменти Сиванму можеше да говори спокойно, без страх, че ще я прекъснат. И тъй като Сиванму си беше Сиванму, тя използваше времето за ресане, за да задава въпроси. Имаше толкова много.

През първите няколко дни всичките й въпроси бяха свързани с гласа на боговете. Разбира се, Сиванму си отдъхна с голямо облекчение, като научи, че почти винаги проследяването на една дървесинна жилка е достатъчно — беше се опасявала, че Цинджао трябва всеки ден да обхожда целия под.

Тя обаче все още имаше въпроси за всичко, свързано с пречистването. „Защо просто не проследяваш по една жилка всяка сутрин и да се свършва? Защо Не си сложиш килим?“ Толкова трудно бе да й се обясни, че боговете не могат да се излъжат с такива глупави номера.

„Какво ще стане, ако в целия свят няма ни една дъска? Дали боговете няма да те изгорят като лист хартия? Дали няма да изпратят дракон да те отнесе?“

Цинджао не можеше да й отговори по друг начин, освен — че такава е волята на боговете. Ако нямаше дървесинни жилки, те нямаше да искат от нея да ги проследява. На което Сиванму отговори, че трябвало да се прокара закон против дървените подове, та Цинджао да се избави от това бреме.

Който не чуваше гласа на боговете, просто не можеше да разбере.

Този ден обаче въпросите на Сиванму нямаха нищо общо с боговете — или поне в началото.

— Какво е накарало Лузитанската флотилия да спре? — попита тя.

Цинджао едва не се изсмя: „Ако знаех, нямаше да се кахъ-ря повече!“ Ала бързо си даде сметка, че Сиванму може би изобщо не знае за изчезването на корабите.

— Откъде знаеш за Лузитанската флотилия?

— Мога да чета, нали? — отвърна Сиванму, може би с малко повече гордост от необходимото.

Защо все пак да не се гордее? Цинджао я беше похвалила, не без основание, че усвоява бързо знанията и че за много неща се досеща сама. Тя беше твърде интелигентна и Цинджао знаеше, че не би трябвало да се изненадва, че прислужницата й разбира повече неща от онова, което й се обяснява.

— Виждам какво имаш на компютъра — продължи Сиванму. — И то винаги е свързано с Лузитанската флотилия. Освен това ти го обсъжда с баща си в деня на идването ми тук. Не разбрах много от онова, което си говорихте тогава, но ми стана ясно, че е свързано с Лузитанската флотилия. — Гласът на Сиванму изведнъж се изпълни с омраза. — Дано боговете се изпикаят в лицето на човека, който я е изпратил.

Злобата й сама по себе си беше шокираща; фактът, че говори против Междузвездния конгрес — недопустим.

— Знаеш ли кой е изпратил флотилията? — попита Цинджао.

— Разбира се. Алчните политици от Междузвездния конгрес, които опитват да унищожат надеждата на колониите за независимост.

Значи Сиванму знаеше, че говори с езика на изменник. Цинджао си спомни собствените си подобни думи, казани преди много време, с презрение; да ги чуе отново — и то от устата на доверената си прислужница, — беше прекалено.

— Какво знаеш за тези неща? За Конгреса и за независимостта на колониите, и…

Сиванму бе паднала на колене, с наведена глава. Цинджао веднага съжали за острия си тон.

— О, ставай, Сиванму.

— Аз те ядосах.

— Просто съм изненадана да чуя такива неща от устата ти. Откъде си научила тези глупости?

— Всички говорят така.

— Не всички. Татко никога не говори така. От друга страна, Демостен ги повтаря постоянно.

Цинджао си спомни как се беше почувствала, когато за пръв път прочете писанията на Демостен — колко логично и справедливо й бяха прозвучали. Едва по-късно, когато баща й обясни, че Демостен е враг на управниците и следователно враг на боговете, си беше дала сметка колко коварни и лъжливи са думите на предателя, които почти я бяха накарали да повярва, че изпращането на Лузитанската флотилия е злодеяние. Ако Демостен успяваше толкова лесно да заблуди образовано, богоизбрано момиче като нея, нищо чудно, че чуваше тези думи от устата на една проста прислужница.

— Кой е Демостен? — поинтересува се Сиванму.

— Изменник, който очевидно постига по-големи успехи, отколкото сме подозирали.

Даваше ли си сметка ръководството на Междузвездния конгрес, че думите на Демостен се повтарят от хора, които никога не са чували за него? Някой разбираше ли какво означава това? Идеите на Демостен се превръщаха във верую на обикновените хора. Нещата бяха достигнали неподозирано опасни мащаби. Баща й бе по-мъдър, той сигурно вече го знаеше.

— Няма значение — добави тя. — Разкажи ми какво знаеш за Лузитанската флотилия.

— Как да го направя, като ще те разгневя? Цинджао запази мълчание и зачака търпеливо.

— Добре тогава — склони Сиванму, но изражението й остана тревожно. — Татко казва, а също и Пан Куей, близкият му приятел, който е много мъдър и веднъж се яви на изпити за държавен чиновник и замалко, ама за съвсем малко да успее…

— Какво казват те?

— Казват, че Конгресът е направил нещо много лошо, като е изпратил такава голяма флотилия, за да нападне една толкова малка колония само защото е отказала да изправи двама свои граждани пред съда в друг свят. Казват, че правото е на страната на Лузитания, защото изпращането на хора от една планета на друга против волята им означава да ги отделиш от семействата и приятелите им завинаги. Това е все едно да ги осъдиш преди съдебния процес.

— Ами ако са виновни?

— Това трябва да решат съдилищата в собствения им свят, където хората ги познават и могат да преценят престъпленията им справедливо, не Конгресът, който не знае и не разбира нищо, да ги съди от толкова далеч. — Сиванму сведе глава. — Така казва Пан Куей.

Цинджао се опита да превъзмогне отвращението си от предателските думи на Сиванму; важно бе да научи какво мислят обикновените хора, дори да беше сигурна, че самото слушане на тези неща ще разгневи боговете.

— Значи смяташ, че Лузитанската флотилия не е трябвало да се праща?

— Ако могат да изпращат военни кораби срещу Лузитания без никаква сериозна причина, какво ще ги спре да изпратят войски и срещу Път? Ние също сме колония, не сме един от Стоте свята, не сме член на Междузвездния конгрес. Какво ще им попречи да обявят Хан Фейдзъ за предател и да го накарат да отиде до някоя далечна планета, откъдето няма да може да се върне шейсет години?

Тази мисъл беше ужасна. Недопустимо бе Сиванму да намесва баща й в дискусията не защото беше прислужница, а защото бе немислимо който и да било да си помисли, че Хан Фейдзъ може да бъде обвинен в престъпление. Цинджао загуби за миг самообладание и повиши тон:

— Междузвездният конгрес никога няма да обвини моя баща в престъпление!

— Извинявай, Цинджао. Нали каза да повторя думите на баща ми…

— Искаш да кажеш, че баща ти е говорил за Хан Фейдзъ?

— Всички хора в Чжонлей знаят, че Хан Фейдзъ е най-достойният мъж на Път. За нас е голяма чест, че домът на Хан се намира в нашия град.

„Значи — помисли си Цинджао — ти си съзнавала напълно цялата си амбициозност, когато си решила да станеш прислужница на дъщеря му.“

— Не искам да покажа неуважение, нито пък те. Но не е ли вярно, че ако Междузвездният конгрес поиска, може да заповяда на баща ти да се яви на друга планета, за да бъде съден?

— Те никога няма…

— Но възможно ли е? — настоя Сиванму.

— Път е колония — отвърна Цинджао. — Законът го позволява, но Междузвездният конгрес никога няма…

— Ако са го направили с Лузитания, защо да не могат да го направят и с Път?

— Защото ксенолозите на Лузитания са извършили престъпления, които…

— Народът на Лузитания не мисли така. Правителството им отказа да изпрати учените си на съд.

— Това е най-лошото. Как може едно планетарно правителство да си въобразява, че ще прецени по-добре от Конгреса?

— Ама те знаят всичко — възрази Сиванму, сякаш това бе най-очевидното. — Те познават тези хора, тези ксенолози. Ако Междузвездният конгрес заповяда на Път да изпрати Хан Фейдзъ на съд в друг свят за престъпление, което ние знаем, че не е извършил, не мислиш ли, че и ние ще се възпротивим срещу предаването на такъв велик мъж?

— Междузвездният конгрес е извор на правосъдие за всичките Сто свята — отсече Цинджао; спорът беше приключен.

С цялата си наглост обаче Сиванму не замълча.

— Път обаче още не е част от Стоте свята, нали? Ние сме просто една колония. Те могат да си правят каквото искат с нас, а това не е справедливо.

И кимна надуто, сякаш беше убедена, че е излязла победител в спора. Цинджао едва не се разсмя. Всъщност щеше да се разсмее, ако не беше толкова ядосана. Отчасти защото Сиванму я бе прекъснала толкова много пъти и дори се беше осмелила да й противоречи — нещо, което дори учителите й не си бяха позволявали. Все пак наглостта на Сиванму вероятно бе добре дошла и гневът на Цинджао беше знак, че е свикнала прекалено много с незаслуженото уважение, което хората показваха към думите й само защото бяха изговорени от устата на една богоизбрана. Сиванму трябваше да бъде окуражавана да й говори така. Значи в това отношение гневът на Цинджао бе неуместен и тя трябваше да се освободи от него.

Голяма част от гнева й обаче се дължеше на начина, по който Сиванму говореше за Междузвездния конгрес. Сякаш тя не гледаше на Конгреса като на върховен господар на цялото човечество; сякаш смяташе Път за по-важен от общата воля на световете. Дори немислимото да се случи и Хан Фейдзъ да бъде изправен на съд в свят, отдалечен на стотици светлинни години, той щеше да се подчини безропотно — и щеше да побеснее от гняв, ако някой на Път окаже дори най-малка съпротива. Да се опълчат като Лузитания? Немислимо. Цинджао се почувства омърсена от самата мисъл за това.

Омърсена. Нечиста.

Тази мисъл веднага я накара да проследи някоя дървесинна жилка.

— Цинджао! — проплака Сиванму веднага щом тя коленичи на пода. — Моля те, кажи ми, че боговете не те наказват, задето си чула думите, които казах!

— Те не ме наказват. Те ме пречистват.

— Ама това не са мои думи, Цинджао! Те са на хора, които дори не са тук.

— Това са нечестиви думи, независимо кой ги е изрекъл.

— Ама това не е честно. Да те пречистват за думи, които дори не си си помисляла, в които дори не си вярвала!

Ставаше все по-лошо и по-лошо! Нямаше ли да млъкне най-после тази Сиванму?

— Сега ме караш да слушам приказки, че самите богове са несправедливи.

— Такива са, ако те наказват заради думите на други! Това момиче нямаше никакъв срам.

— За по-мъдра от боговете ли се мислиш?

— Със същия успех могат да те накажат, задето се подчиняваш на гравитацията или защото те е навалял дъжд!

— Ако ме накарат да се самопречистя заради такива неща, аз ще се подчиня и ще го сметна за справедливо.

— В такъв случай не може да има никаква справедливост! — проплака Сиванму. — Когато изречеш тази дума, ти разбираш „всичко, което поискат боговете“. Аз обаче я разбирам като правосъдие, да накажеш някого за онова, което е сторил нарочно, да…

— Точно това е справедливостта на боговете и аз трябва да им се подчинявам.

— Справедливостта си е справедливост, каквото и да казват боговете!

Цинджао едва се сдържа да не скочи и да не зашлеви шамар на доверената си прислужница. И щеше да е напълно права, защото Сиванму й причиняваше такава болка, сякаш я беше ударила. Ала Цинджао никога нямаше да удари човек, който не може да й отговори със същото. Освен това пред нея стоеше една много интересна загадка. Все пак боговете й бяха изпратили Сиванму — Цинджао вече беше сигурна в това. Затова, вместо да спори с Сиванму, тя трябваше да разбере какво са целели боговете, като са й изпратили прислужница, която говори толкова срамни и недостойни неща.

Боговете бяха накарали Сиванму да каже, че е несправедливо да наказват Цинджао, задето е изслушала обидното мнение на друг човек. Може би мнението на Сиванму беше вярно. Ала също толкова вярно бе, че боговете не могат да бъдат несправедливи. Следователно явно не наказваха Цинджао просто защото е чула предателските мисли на други хора. Не, Цинджао трябваше да се пречисти, защото някъде в дълбините на сърцето си тя вярваше на тези думи. Трябваше да се пречисти от скритото съмнение в божествената подкрепа за Междузвездния конгрес, което още живееше в нея.

Цинджао веднага допълзя до по-близката стена и затърси подходяща дървесинна жилка, която да проследи. Благодарение на думите на Сиванму тя бе открила стаена в себе си нечистота. Боговете я бяха приближили с още една крачка към познаването на най-тъмните кътчета на душата й, за да може един ден да се изпълни изцяло със светлина и да заслужи името си, което сега бе просто една подигравка.

„Някоя част от мен все още се съмнява в правдивостта на Междузвездния конгрес. О, богове, в името на предците ми, на народа ми, на господарите ми и най-накрая заради мен самата, прогонете това съмнение и ме очистете!“

Когато приключи с проследяването на жилката (за пречистването й бе достатъчна само една — добър знак, че е научила нещо правилно), тя се обърна отново към Сиванму, която я бе наблюдавала през цялото време. Целият гняв на Цинджао се беше изпарил, всъщност тя бе благодарна на прислужницата си, че е послужила като оръдие в ръцете на боговете, за да й покажат истината. Сиванму обаче трябваше все пак да разбере, че не е права.

— В този дом всички сме верни слуги на Междузвездния конгрес — заобяснява спокойно Цинджао. — И ако ти си вярна прислужница в този дом, трябва да служиш и на Конгреса с цялото си сърце.

Как да обясни на Сиванму колко мъчително е научила този урок самата тя — колко мъчително все още го учеше? Имаше нужда от Сиванму да й помогне в тази задача, не да я затруднява.

— Богоизбрана, нямах представа. Не съм могла да се досетя. Винаги съм чувала името на Хан Фейдзъ да се споменава като най-благородния служител на Път. Мислех, че служите на Път, не на Конгреса, иначе никога нямаше…

— Никога нямаше да дойдеш да работиш тук?

— Никога нямаше да говоря лошо за Конгреса. Бих ти служила дори да живееше в дома на дракон.

„Може би точно в такъв дом живея — помисли си Цинджао. — Може би богът, който ме пречиства, е дракон, студен и огнен, жесток и красив.“

— Помни, Сиванму, че светът, наречен Път, не е същото като Пътя, казва се така само за да ни напомня, че трябва да следваме верния Път всеки ден. Баща ми и аз служим на Конгреса, защото той има подкрепата на небето и затова Пътят изисква от нас да му се подчиняваме дори против интересите на света, наречен Път.

Сиванму я погледна с големите си очи, без да мига. Разбираше ли? Вярваше ли? Нямаше значение — след време щеше да повярва.

— Върви, Сиванму. Имам работа.

— Добре, Цинджао.

Сиванму веднага се изправи и се оттегли с поклони. Цинджао се обърна отново към компютъра си. Когато обаче започна да извиква още доклади на дисплея, усети, че не е сама. Тя се извъртя; Сиванму стоеше на вратата.

— Какво има?

— Доверената прислужница задължена ли е да изкаже всяка мисъл, която й дойде в главата, дори да е глупост?

— Можеш да ми говориш каквото поискаш. Наказвала ли съм те за нещо?

— Прости ми тогава, моля те, моя Цинджао, ако си позволя да кажа нещо за тази велика задача, с която се занимаваш.

Какво знаеше Сиванму за Лузитанската флотилия? Тя учеше бързо, но Цинджао я обучаваше все още на такова ниско ниво по всеки предмет, че беше абсурдно дори да си помисли, че прислужницата й е започнала да разбира проблемите, камо ли да им намира разрешение. Баща й обаче я беше учил, че слугите винаги се радват, когато знаят, че господарят им се интересува от мнението им.

— Кажи ми — подкани я Цинджао. — Нима е възможно да кажеш нещо по-глупаво от онова, което току-що чух?

— Обичана моя голяма сестро, аз наистина получих това хрумване от твоите думи. Толкова пъти си казвала, че нищо, познато на науката и историята, не може да е станало причина флотилията да изчезне толкова безследно и едновременно…

— То обаче се е случило и следователно явно е възможно.

— През ума ми, мила моя Цинджао, мина нещо, което ти ми обясняваше, когато учихме логика. За непосредствената и първичната причина. През цялото това време ти търсиш непосредствените причини — как е изчезнала флотилията. Ала потърси ли първичната — какво се е надявал този, който е прекъснал връзките на флотилията?

— Всеки знае защо хората искат флотилията да бъде спряна. Опитват да защитят правата на колониите или пък вярват в тази смехотворна теория, че Конгресът иска да унищожи пекениносите заедно с цялата колония. Има милиарди хора, които искат флотилията да бъде спряна. Всички те са анархисти и безбожници.

— Все някой обаче го е направил. Само си помислих, че ако не можеш да откриеш какво точно е станало с флотилията, можеш да потърсиш кой го е направил; това ще те наведе до отговора на въпроса — как го е постигнал.

— Дори не сме сигурни, че някой го е направил. Може да е нещо. Естествените явления нямат разумни цели, защото нямат разум.

Сиванму сведе глава:

— Значи само ти загубих времето, Цинджао. Моля те, прости ми. Трябваше да си тръгна, когато ми каза.

— Няма нищо.

Сиванму вече бе излязла; Цинджао дори не беше сигурна, че прислужницата е чула успокоението й.

„Нищо — помисли си тя. — Ако Сиванму се е почувствала обидена, ще й се извиня по-късно. Колко мило от нейна страна да си помисли, че може да ми помогне. Трябва да се постарая да разбере, че се радвам на загрижеността й.“

След като Сиванму излезе, Цинджао се обърна отново към компютъра. Запрелиства вяло докладите. Беше ги гледала и преди и не бе открила нищо полезно. Защо този път да е различно? Може би тези доклади и сравнения не й показваха нищо, защото нямаше какво да покажат. Може би флотилията бе изчезнала заради някой обезумял бог — имаше свидетелства и за такива случаи в миналото. Може би нямаше следи от човешка намеса, защото не беше причинено на човек. Какво щеше да каже баща й за това?, запита се тя. Как можеше Конгресът да се справи с едно побъркано божество? Те не можеха да обуздаят този подривен писател Демостен — как можеха да се надяват да проследят и заловят един бог?

„Който и да е този Демостен, той ни се присмива дори в момента — помисли си Цинджао. — Положи толкова труд да убеди хората, че изпращането на Лузитанската флотилия е грешка, а сега флотилията я няма, точно както той искаше.“

Точно както Демостен искаше. За пръв път Цинджао направи тази толкова очевидна връзка. Не можеше да повярва, че не се е сетила досега. Всъщност беше толкова логично, та полицията на много планети бе предположила, че последователите на Демостен трябва да са замесени в изчезването на флотилията. Бяха заловили всеки, заподозрян в подривна дейност, и бяха-опитали да изтръгнат самопризнания. Разбира се обаче, никой не беше разпитвал самия Демостен, защото никой не знаеше кой е той.

Демостен, толкова хитър, че с години успяваше да остане неразкрит въпреки всички усилия на полицията на Конгреса; Демостен, толкова тайнствен, колкото причината за изчезването на флотилията. Ако можеше да остане скрит, защо да не може да скрие и нещо друго?

„Може би, ако открия Демостен, ще разбера и как е прекъсната връзката на флотилията. Не че имам някаква представа къде да го търся. Все пак това е един нов подход. Поне няма да чета все едни и същи безсмислени, безполезни доклади.“

Изведнъж Цинджао си спомни кой бе казал почти същото преди няколко минути. Усети, че се изчервява, че гореща кръв нахлува в лицето й.

„Колко надменно се държах — да се отнеса с такова пренебрежение към Сиванму, да си помисля, че не може да ми помогне. А сега, минути по-късно, мисълта, която тя вкара в ума ми, роди план за действие. Дори планът да се провали, тя си остава онази, която ми е дала идеята, или поне ме накара да се замисля върху нея. Значи, като я считах за глупава, всъщност аз се проявих като глупачка.“ Очите на Цинджао се напълниха със сълзи от срам.

И тя си спомни няколко знаменити стиха от една песен на предшественичката на сърцето й:

искам да върна къпиновите цветове опадали макар че крушовите цветове остават

Поетесата Ли Цинджао познаваше болката от лошите думи, които са се отронили от устните ни и вече не могат да се върнат назад. Тя обаче бе достатъчно мъдра да помни, че макар тези думи да са отлетели, остават други, които чакат да бъдат изречени, като крушовите цветове.

За да превъзмогне срама от надменното си държане, Цинджао започна да рецитира. Когато обаче стигна до строфата:

драконови лодки по реката,

тя се замисли за Лузитанската флотилия, представи си всички тези космически кораби като лодки, боядисани в ярки цветове и носени от течението толкова далеч от брега, че пътниците в тях не могат да бъдат чути, колкото и силно да крещят.

Сетне мислите й се насочиха към хвърчила с изрисувани върху тях дракони и тя си представи Лузитанската флотилия като хвърчила със скъсани връвчици, носени от вятъра, отнети от детето, което ги е пуснало да летят. Колко красиво, да ги видиш свободни; и все пак колко ужасно трябва да е за тях, които никога не са желали свобода.

аз не се боях от свирепи ветрове от проливни дъждове

Поемата отново зазвуча в съзнанието й. Аз не се боях. Свирепи ветрове. Проливни дъждове. Аз не се боях, защото:

пиехме за късмет топло къпиново вино сега не мога да измисля как да върна онова време

„Моята предшественичка на сърцето е могла да изпие страха си — помисли си Цинджао, — защото е имала с кого да пие. И дори сега…

сама на постелята с чаша втренчена тъжно в мрака

…поетесата си спомня приятеля си, който вече не е до нея. Кого си спомням аз сега? Къде е нежната ми любов? Какви времена са били тогава, когато Ли Цинджао е била още смъртна и когато мъжете и жените са могли да бъдат такива нежни приятели, без да се страхуват, че един може да е богоизбран, а друг — не… Тогава една жена е могла да води такъв живот, в който дори в самотата си да има спомени. Аз дори не помня лицето на майка си. Само безжизнени картини; не мога да си представя как лицето й се обръща настрани, докато очите й продължават да ме гледат. Имам само баща си, който е като бог; аз мога да го почитам, да му се подчинявам, дори да го обичам, но никога не мога да се държа като дете пред него; когато се шегувам, аз винаги внимавам дали ще одобри шегата ми. А Сиванму — толкова говорих, че трябва да сме приятелки, а въпреки това се отнасям с нея като със слугиня, никога дори за миг не забравям коя е богоизбраната и коя — не. Това е стена, която никога не може да бъде преодоляна. Аз съм самотна сега и ще остана самотна завинаги.“

свеж студ прониква през

завесите на прозореца

растяща месечина зад златни решетки

Тя потрепери.

„Аз и луната. Не виждаха ли древните гърци своята луна като студена девица, жена-ловец? Не съм ли и аз такава сега? Шестнайсетгодишна и недокосната…

и една флейта зазвучава сякаш някой иде

…и аз все слушам и слушам, но така и не мога да чуя мелодията от идването на някого…“

Не. Това, което чуваше, бяха далечните звуци от приготвянето на храна: тракане на купички и лъжици, смях от кухнята. Тя се откъсна от мислите си и изтри глупавите сълзи от страните си. Как можеше да си помисли, че е самотна, когато живееше в тази пълна къща, където всички се грижеха за нея?

„Седя и си губя времето със стари стихчета, а имам работа за вършене.“

Върна се към материалите по разследванията за самоличността на Демостен.

Отначало си помисли, че е попаднала в задънена улица. Повече от трийсет писатели в различни светове бяха арестувани за издаване на подривни материали под този псевдоним. Междузвездният конгрес бе достигнал очевидния извод: Демостен беше само име, използвано от всеки непокорник, който иска да привлече вниманието върху себе си. Нямаше истински Демостен, нито дори организирана конспирация.

Цинджао обаче таеше съмнения в това заключение. Демостен постигаше забележителни успехи в разбунването на духовете из цялата вселена. Възможно ли бе сред предателите на всяка планета да има човек с толкова талант? Не беше много вероятно.

Освен това, като се замисли за времето, когато четеше Демостен, тя си спомни, че бе забелязала последователност в писанията му. Необичайността и последователността на гледището му — това бе едно от нещата, които привличаха хората. Всичко изглеждаше толкова правилно, толкова логично.

Та не беше ли пак Демостен създал Класификацията на чуждоземните? Утленинги, фрамлинги, рамани, варелсе. Не; това бе писано преди много години, трябва да е бил друг Демостен. Дали предателите не използваха името на Демостен точно заради тази стара класификация? Те пишеха в подкрепа на независимостта на Лузитания, единствения свят, на който бяха открити интелигентни същества от нечовешки произход. Колко удобно да използват името на писателя, дал за пръв път на човечеството да разбере, че вселената не се дели на човеци и нечовеци или на разумни и неразумни същества.

Някои чужденци, учеше старият Демостен, бяха фрамлинги — човеци от други светове. Други бяха рамани — интелигентни същества от друг вид, но способни да общуват с човеците, така че двата вида можеха да изглаждат различията си и да взимат общи решения. Трети бяха варелсе, „умни зверове“, притежаващи интелект, но неспособни да постигнат разбирателство с човешкия вид. Войната се определяше като оправдано средство само срещу варелсе; с раманите хората можеха да живеят в мир и да съжителстват на обитаемите светове. Това бе широк поглед върху света, пълен с надежда, че чуждите видове все пак могат да бъдат приятелски настроени. Хората, смятащи, че това е невъзможно, бяха изпратили флотилия, въоръжена с „Господин доктора“, срещу един свят, обитаван от разумни същества.

Това беше много обезпокоителна мисъл: че Демостен, създателят на Класификацията, може би също нямаше да одобри изпращането на Лузитанската флотилия. Цинджао веднага контрира сама това становище. Нямаше значение какво смята старият Демостен, нали? Новият Демостен, размирникът, не беше мъдър философ, стараещ се да обедини човечеството. Той опитваше да сее раздор и недоволство сред световете — да провокира размирици, може би дори война между фрамлингите.

Размирният Демостен не беше просто сборен образ от много бунтари, действащи в различни светове. Компютърното й търсене скоро го потвърди. Наистина бяха открити много бунтари, които пропагандираха на собствените си планети под името Демостен, но те бяха свързани винаги с малки, неефективни, безполезни дребни писанийца — никога с наистина опасните документи, които сякаш изведнъж преобръщаха половината от световете. Полицията на всяка отделна планета обаче явно с голяма гордост обявяваше своя мним „Демостен“ за престъпника, стоящ в основата на цялата пропаганда, приемаха почестите и закриваха случая.

Междузвездният конгрес с готовност бе постъпил по същия начин със собственото си разследване. След разглеждането на няколко десетки случая на арестуване и осъждане на бунтари, публикували под името Демостен, следователите на Конгреса си бяха отдъхнали и бяха обявили, че Демостен е събирателен псевдоним, не един-единствен човек, и разследването беше спряно.

Накратко, всички бяха предпочели най-лесния изход. Егоистично, нелоялно — Цинджао почувства възмущение, че на такива хора още им се позволява да запазят високите си постове. Те трябваше да бъдат наказани, и то сурово, задето са поставили собствения си мързел или жажда за слава над задълженията си. Не си ли даваха сметка, че Демостен е наистина опасен? Че писанията му са се превърнали във верую на обикновените хора в поне един свят, а ако в един, значи вероятно в още много? Колко хора в колко свята се радваха за изчезването на Лузитанската флотилия заради него? Независимо колко души бе арестувала полицията под името Демостен, неговите писания продължаваха да излизат и винаги със същия глас — на съблазнителната логика. Не, колкото повече четеше докладите, толкова повече се убеждаваше, че Демостен е една личност и още е на свобода. Един човек, който знаеше как да запазва тайните си по невероятно умел начин.

От кухнята се чу звукът на флейтата; викаха всички за вечеря. Тя погледна пространството над компютъра си, където все още стоеше последният доклад с безкрайни повторения на името „Демостен“.

— Знам, че съществуваш, Демостене — прошепна тя, — и знам, че си много хитър, но ще те открия. Когато успея, ти ще прекратиш войната си срещу управниците и ще ми кажеш какво е станало с Лузитанската флотилия. Когато свърша с теб, Конгресът ще те накаже и татко ще стане бог на Път и ще живее вечно в безкрайния Запад. Това е задачата, за която съм родена, за която съм избрана от боговете. Сега или по-късно, няма значение, защото всички хора ще положат глави под краката на боговете.

флейтата засвири отново, тиха мелодия, за да подкани Цинджао да се откъсне от мислите си и да се присъедини към останалата част от домакинството. За нея тази приглушена музика бе като звук от душата й, от разговор между дървета над спокойно езеро, от спомените, изплуващи в свободното съзнание на жена, произнасяща молитва. Такъв бе призивът за събиране около масата в дома на Хан Фейдзъ.

* * *

Джейн чу предизвикателството на Цинджао и си помисли: „Сигурно това е страхът от смъртта. Човеците го чувстват постоянно и въпреки това някак си преживяват от ден за ден, знаейки, че всеки миг може да им е последен. Това е така, защото те са способни да забравят нещо и пак да продължават да го знаят; аз никога не забравям, никога не губя знанията си напълно. Знам, че Хан Цинджао е на път да открие тайни, благодарение на които съм оставала скрита само защото никой не си е правил труда да ги потърси по-внимателно. А когато тези тайни се разкрият, аз ще умра.“

— Ендър — прошепна тя.

Ден ли беше, или нощ на Лузитания? Спеше ли той, или беше буден? За Джейн да задаваш въпрос, означаваше или да знаеш, или да не знаеш. Затова тя веднага разбра, че е нощ. Ендър беше спал, но вече бе буден; той още можеше да чува гласа й, въпреки всички мълчания, които ги бяха делили през годините.

— Джейн — прошепна той.

До него жена му Новиня се размърда в съня си. Джейн я чу, почувства вибрациите на движенията й, видя промяната в сенките през сензора, прикрепен в ухото на Ендър. Добре че още не се беше научила да изпитва ревност, защото в такъв случай щеше да намрази Новиня, задето лежи до Ендър, едно топло тяло до неговото. Новиня обаче бе човешко същество, надарено със способността да ревнува, и Джейн знаеше как побеснява, когато забележи, че Ендър говори с жената, обитаваща кристала в ухото му.

— Шшш — прошепна Джейн. — Да не събудиш останалите. Ендър размърда безмълвно устни:

— Как са враговете ни в космоса?

Бяха разговаряли така в продължение на много, много години.

— Не добре — отвърна Джейн.

— Може би не трябваше да блокираш връзката им. Щяхме да намерим изход. Писанията на Валънтайн.

— Скоро истинският им автор ще бъде разкрит.

— Всичко ще бъде разкрито.

Може би щеше да добави: „Заради теб.“

— Само защото Лузитания е осъдена на разрушение — отговори тя.

Тя също не добави: „Заради теб.“ Прекалено много обвинения се сипеха напоследък.

— Значи знаят за Валънтайн?

— Едно момиче е на път да я разкрие. На планетата Път.

— Не я знам.

— Сравнително нова колония, от един-два века, китайци. Решили да запазят една странна смесица от стари религии. Боговете им говорят.

— Живял съм в не един китайски свят. На всички хората вярваха в старите богове. Боговете са живи във всеки свят, дори на него да има съвсем малка човешка колония. При гробницата на Ос Венерадос още се случват чудотворни изцеления. Рутър ни разказа за някаква нова ерес някъде из горите тук. Някои пекениноси си въобразяват, че общуват със Светия Дух.

— Тази работа с боговете не мога да я разбера. Никой ли още не е разбрал, че боговете казват това, което хората искат да чуят?

— Не е така. Боговете често ни карат да правим неща, които никога не сме желали, да жертваме всичко заради тях. Недей да подценяваш боговете.

— Твоят католически бог говори ли ти?

— Може би. Никога не го чувам. А може би го чувам, но не разбирам, че това е неговият глас.

— А когато умрете, боговете наистина ли ви събират и ви занасят на някое място, където да живеете вечно?

— Не знам. Никой не е получил писмо оттам.

— Когато аз умра, дали някой бог ще ме отнесе? Ендър замълча за момент, после заразказва:

— Има една стара приказка за един майстор на кукли, който така и не се сдобил със син. Затова направил една кукла, която толкова приличала на жива, че напомняла на истинско момче. Мъжът я държал на скута си и й говорел, сякаш му била син. Не бил луд, знаел, че това е само една кукла. Неочаквано обаче един бог слязъл на земята, докоснал куклата и й вдъхнал живот. Така, когато майсторът й говорел, тя му отговаряла. Майсторът на кукли не казал на никого за това. Държал куклата вкъщи, но й разказвал за всяко чудо, за което бил чувал да се случвало някога под небето. Един ден майсторът на кукли се връщал от пристанището, където току-що бил научил новината за една наскоро открита далечна страна, и забелязал, че къщата му гори. Той се втурнал към нея, крещейки: „Сине! Сине!“ Съседите обаче го спрели с думите: „Полудя ли? Ти нямаш син!“ Къщата изгоряла пред очите му. Когато пожарът стихнал, той посипал главата си с пепел и заплакал горчиво. Никой не можел да го утеши. Той отказал да строи нова работилница. Когато го питали защо, отговарял, че защото синът му бил мъртъв. Започнал да се препитава, като извършвал дребни услуги на хората, и те го съжалявали, защото били сигурни, че се е побъркал след пожара. Един ден при него дошло едно малко сираче, дръпнало го за ръкава и казало: „Татко, какво ще ми разкажеш днес?“

Джейн зачака, но Ендър не продължи.

— Това ли е цялата приказка?

— Не е ли достатъчно?

— Защо ми я разказваш? Какво общо има с мен?

— Просто тази приказка ми хрумна.

— Защо?

— Може би така ми говори Господ. А може би просто ми се спи и нямам онова, което искаш от мен.

— Аз дори не знам какво искам от теб.

— Аз знам. Искаш да си жива, със собствено тяло, да не зависиш от филотичната мрежа, която свързва ансибалите. Щях да ти направя този дар, ако можех. Ако измислиш как да го сторя, ще го сторя. Обаче, Джейн, ти дори не знаеш какво си. Може би, когато разбереш как си възникнала, какво те изгражда, може би тогава ще се спасиш от смърт, когато всички ансибали бъдат прекъснати.

— Значи това е твоята приказка? Може би аз ще изгоря с къщата, но душата ми някак си ще се прероди в някое сираче?

— Открий коя си, какво си, каква е същността ти и тогава ще видим дали можем да те преместим на по-сигурно място, докато това свърши. Тук имаме ансибал. Може би ще успеем да те върнем.

— На Лузитания няма достатъчно компютри, които да ме поберат.

— Не можеш да си сигурна. Ти не знаеш кое е самоличността ти.

— Искаш да кажеш — да намеря душата си. Тя произнесе последната дума насмешливо.

— Джейн, чудото не е възкресението на куклата като момче. Чудото е това, че на куклата изобщо е бил вдъхнат живот. Нещо е накарало механичните компютърни връзки да се превърнат в разумно същество. Нещо те е създало. В това няма логика. Ако го разгадаеш, останалото ще е лесна работа.

Гласът му прозвуча сънливо.

„Иска да ме отпрати, за да заспи отново“ — помисли си тя.

— Ще помисля по това.

— Лека нощ — промърмори той. Заспа почти веднага.

„Наистина ли беше буден? — почуди се Джейн. — Ще си спомни ли на сутринта какво сме говорили?“

След това тя почувства как нещо в леглото мърда. Новиня; дишането й звучеше различно. Едва тогава Джейн разбра: „Новиня се е събудила, докато сме разговаряли с Ендър. Тя познава почти недоловимите примлясвания с устни, когато Ендър ми говори безгласно. Той може да забрави, че сме говорили тази нощ, но Новиня няма да забрави. Сякаш го е хванала в леглото с любовница. Де да можеше да гледа на мен по друг начин. Като на дъщеря. Като на незаконната дъщеря на Ендър от някоя стара връзка. Неговото дете от играта на фантазията. Ще ревнува ли тогава?

Дали съм дете на Ендър?“

Джейн започна да се рови в собственото си минало. Започна да изучава собствената си природа. Да опитва да открие коя е и защо е жива.

Тъй като беше Джейн обаче, а не човешко същество, това не бе единственото й занимание. Освен всичко тя проследяваше компютърните търсения на Цинджао в данните за Демостен, наблюдаваше я как се приближава все повече и повече до истината.

Най-усилено от всичко Джейн се занимаваше с търсене на начин да накара Цинджао да се откаже да я търси. Това бе най-трудно от всичко, защото въпреки опита на Джейн с човешкия разум, въпреки всичките й разговори с Ендър отделните човешки същества оставаха все още тайна за нея. Бе стигнала до един извод: Независимо колко добре познаваш делата на един човек и онова, което си е мислил, че прави, когато ги е извършил, и онова, което сега си мисли, че е направил, невъзможно е да отгатнеш как ще постъпи в следващия момент. Все пак тя нямаше друг избор, освен да опита. Затова започна да наблюдава къщата на Хан Фейдзъ по начин, по който бе наблюдавала само Ендър и напоследък заварения му син Миро. Не можеше повече да чака Цинджао или баща й да въведат данни в компютрите си и от това да си вади изводи за тях. Сега трябваше да установи контрол над централния домашен компютър, за да може да използва аудио- и видеорецепторите на компютрите в почти всяка стая като свои уши и очи. Тя ги наблюдаваше. Отдели значителна част от вниманието си на тях, на изучаването и анализирането на думите им, действията им, на това, какво означават един за друг.

Не й беше необходимо много време да разбере, че на Цинджао може да се влияе най-добре не пряко, а като убеди първо баща й, след което той да убеди нея. Това беше в съгласие с Пътя: Цинджао никога нямаше да се опълчи срещу Конгреса, ако Хан Фейдзъ не я накара; а тогава щеше да го направи на всяка цена.

В известен смисъл това улесняваше задачата на Джейн. Убеждаването на Цинджао, лекомислена и чувствителна девойка, бе съмнително в най-добрия случай. Хан Фейдзъ обаче беше зрял мъж с улегнал характер, разумен, но все пак с дълбоки чувства; той можеше да бъде убеден с аргументи, особено ако Джейн успее да го накара да повярва, че противопоставянето на Конгреса е добро за неговия свят и за цялото човечество. Трябваше само да се погрижи до него да достигне подходяща информация и да го остави да си извади сам заключения.

Джейн вече знаеше за социалното устройство на обществото на Път колкото и всеки човек, защото се беше запознала с цялата история, с всички антроположки изследвания и цялата документация, създадена от народа на Път; Това, което научи, беше обезпокоително: хората на Път се подчиняваха на боговете си повече от който и да било народ на което и да било място във вселената по което и да било време. Самият начин, по който им говореха боговете, също бе обезпокоителен. Очевидно ставаше дума за добре познатото мозъчно заболяване обсесивно-компулсивно разстройство — ОКР^[1]. Рано в историята на Път — преди седем поколения, когато планетата била заселена — лекарите бяха лекували това заболяване по съответния начин. Бяха открили обаче, че богоизбраните на Път изобщо не реагират адекватно на обикновените медикаменти, водещи до възстановяване на химическия баланс в мозъка на другите пациенти с ОКР, при което се създава чувството, че работата е свършена и че няма нужда да се занимават повече с нея. Богоизбраните показвали всички поведенчески реакции, характерни за ОКР, но физическите признаци на добре известния мозъчен дефект липсвали. Явно имаше друга, непозната причина.

Джейн се задълбочи в този проблем и откри документи от други светове, не от Път, които допълваха картината. Учените веднага заключили, че би трябвало да се е получила нова мутация, причиняваща подобен мозъчен дефект. Веднага след издаването на предварителния им доклад обаче изследванията били прекратени, а учените — изпратени на друга планета.

На друга планета — това беше почти немислимо. То означаваше да бъдат откъснати от действителността, от времето, от приятелите и роднините им. И въпреки това никой не беше отказал — това несъмнено означаваше, че върху тях е бил оказан огромен натиск. Всички бяха напуснали Път и всички бяха прекъснали научната си кариера.

Първата хипотеза на Джейн бе, че някой от правителството на Път ги е прогонил и е прекъснал изследванията им; в края на краищата никой от последователите на Пътя не би искал вярата им да бъде унищожена от намирането на материално обяснение за гласовете на боговете в собствените им мозъци. Джейн обаче така и не намери доказателства местните власти да са били запознати с доклада. Единственото, станало достояние на жителите на Път, бе общото мнение, че чуването на боговете не е познатото и лечимо ОКР. Жителите на Път бяха научили само тази част от доклада, която доказваше, че говоренето с боговете няма материално обяснение. Науката бе „доказала“, че боговете съществуват. Нямаше свидетелства някой от Път да е предприел каквито и да било действия за прекратяване на изследването. Тези решения бяха дошли отвън. От Конгреса.

Трябваше да съществува някаква ключова информация, скрита дори от Джейн, чието съзнание лесно достигаше всяко устройство с електронна памет, свързано с ансибалната мрежа. Това можеше да се случи само ако онези, които знаеха тайната, се страхуваха толкова много от разкриването й, че я държаха далеч дори от най-дълбоко засекретените правителствени компютри.

Джейн не можеше да позволи това да я спре. Трябваше да сглоби истината от парченцата информация, останали в различни несвързани едни с други документи и електронни картотеки. Трябваше да намери други събития, които да запълнят липсващите части от мозайката. В крайна сметка човеците не можеха да скрият нищо от същество с безкрайно време и търпение като Джейн. Тя щеше да разкрие какво прави Конгресът с Път и когато се добере до информацията, да я използва, ако може, за да откаже Хан Цинджао от разрушителната й задача. Защото Цинджао също разкриваше тайни — по-стари, тайни, пазени три хиляди години.