Орсън Скот Кард
Ксеноцид (16)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
ПЪТУВАНЕ

— Значи корабът на човеците е готов, а нашият още се строи.

— Те искаха само една кутийка с врата. Без двигатели, без вентилация, без товарно отделение. Вашият и нашият са много по-сложни. Не сме се бавили, скоро ще ги завършим.

— Не се оплаквам. И аз исках корабът на Ендър да стане готов първи. Той е този, който носи истинска надежда.

— За нас също. Съгласни сме с Ендър и хората му, че Десколадата никога не бива да се унищожава тук, на Лузитания, освен ако не бъде създаден заместител. Когато изпратим нови царици на други планети обаче, ние ще унищожим вирусите на космическия кораб, с който ще се пренасят, за да избегнем опасността от заразяване на други светове. За да живеят без страх от унищожение от този изкуствен варелсе.

— Изобщо не ни интересува какво ще правиш на кораба си.

— С малко късмет тези планове няма да имат никакво значение. Новият им кораб ще премине в Отвъдното, ще се върне с вируса Реколада, ще освободи вас и нас и след това ще пренесе всички ни на колкото нови светове си поискаме.

— Ще свърши ли работа тази кутия, която сте построили?

— Ние знаем, че мястото, на което отива, съществува; ние извикваме самоличността си оттам. И мостът, създаден от нас, онзи, който Ендър нарича Джейн, е система, каквато никога не сме виждали преди. Ако това е възможно, точно такова същество ще го направи. Ние не можем.

— Ти ще заминеш ли с новия кораб, ако това проработи?

— Ние ще създадем царици-дъщери, които ще отнесат спомените ми със себе си на другите светове. Самите ние обаче ще останем тук. Това място, на което съм излязла от пашкула си, е мой дом завинаги.

— Значи ти си вкоренена тук също като мен.

— Затова са дъщерите. Да отидат там, където ние никога няма да стигнем, да занесат спомените ни на места, които никога няма да видим.

— Ние обаче ще ги видим. Нали? Ти твърдиш, че филотичните връзки ще останат.

— Размишлявахме за това пътуване през времето. Ние живеем дълго, ние, бъгерските гнезда, и вие, дърветата. Нашите дъщери и техните дъщери обаче ще ни надживеят. Това не може да се промени.

 

Цинджао изслуша възможностите, между които трябваше да избира.

— Какво ме интересува решението ви? — попита тя, след като свършиха. — Боговете ще ви се изсмеят.

Баща й поклати глава:

— Не, няма да ни се изсмеят, дъще моя, Величествено ярка. Боговете не се интересуват от Път повече, отколкото от всеки друг свят. Учените на Лузитания са на път да създадат вирус, който да ни освободи. Няма да има повече ритуали, няма да робуваме повече на мозъчните си дефекти. Затова отново те питам. Ако може да се постигне, трябва ли да го правим? Със Сиванму вече сме изработили план за действие, измислили сме как да обявим какво смятаме да правим, така че народът да разбере, да избегнем убийствата на богоизбрани и да осигурим плавното отнемане на привилегиите им.

— Привилегиите са нищо. Ти сам си ме учил. Те са само начин, по който другите хора изразяват почитта си към боговете.

— Уви, дъще, де да споделяха повече богоизбрани това скромно виждане за общественото ни положение. Прекалено много от тях си въобразяват, че са в правото си да потискат останалите само защото боговете им говорят.

— Тогава боговете ще ги накажат. Аз не се страхувам от вашия вирус.

— Напротив, Цинджао, вижда се.

— Как мога да убедя баща си, че не вижда онова, което смята, че вижда? Единственото, което мога да кажа, е, че съм сляпа.

— Да, моя Цинджао, сляпа си. Сляпа от инат. Сляпа за собственото си сърце. Защото дори сега ти трепериш. Ти никога не си била сигурна, че не съм прав. Откакто Джейн ни показа естеството на гласовете, които чуваме, ти не можеш да познаеш истината.

— Значи не мога да позная изгрева. Не мога да съм сигурна, че съм жива.

— Никой не може да е сигурен, че е жив, а слънцето си стои все на едно място, ден и нощ, нито изгрява, нито залязва. Ние сме онези, които изгряваме и залязваме.

— Татко, аз изобщо не се боя от този вирус.

— Тогава решението е взето. Ако лузитанците ни осигурят вируса, ние ще го използваме.

Хан Фейдзъ се изправи, за да излезе от стаята й. Гласът й обаче го спря, преди да стигне до вратата.

— С това ли ни наказват боговете?

— С кое? — попита той.

— Така ли ще накажат Път за предателството ти към Конгреса, който се ползва с тяхната подкрепа — като изпратят вирус, който да заглуши гласовете им?

— Иска ми се куче да ми беше отхапало езика, преди да те науча да мислиш по такъв начин.

— Кучета вече разкъсват сърцето ми. Татко, моля те, не позволявай размирните ти идеи да предизвикат боговете да замлъкнат завинаги за този свят!

— Ще го направя, Цинджао, за да не могат повече ничия дъщеря или син да се превърнат в роби като теб. Когато си представя как се взираш в дъските, докато следиш дървесинни жилки, ми се приисква да разкъсам на парчета онези, които са ти го причинили, така че от кръвта им да се образуват ивици, които с удоволствие бих проследил.

Тя заплака:

— Татко, моля те, не предизвиквай боговете.

— Сега съм решен повече отвсякога да използвам вируса.

— Какво да сторя, за да те разубедя? Ако не кажа нищо, ти ще го направиш, а когато ти говоря и те моля, решителността ти става още по-голяма.

— Знаеш ли как можеш да ме спреш? Приеми, че гласовете на боговете са плод на мозъчно увреждане, после, след като се уверя, че си осъзнала истината, можеш да ме убедиш, че такава рязка и пълна промяна ще навреди на хората.

— Значи, за да убедя баща си, трябва да го излъжа, така ли?

— Не, моя Величествено ярка, за да убедиш баща си, трябва да му покажеш, че разбираш истината.

— Аз разбирам истината. Разбирам, че някакъв враг те е откраднал от мен. Разбирам, че сега ми остават само боговете и майка ми, която е сред тях. Моля се на боговете да ми позволят да умра и да се присъединя към нея, за да не страдам повече от болката, която ми причиняваш, но въпреки това те ме държат тук. Мисля, че това означава, че те искат да продължавам да ги почитам. Може би аз още не съм се пречистила достатъчно. А може би знаят, че ти скоро ще промениш решението си и ще се върнеш при мен, че отново ще започнеш да ги почиташ и да ме учиш как да бъда тяхна вярна служителка.

— Това никога няма да се случи.

— Навремето си мислех, че някой ден ти може да станеш бог на Път. Сега виждам, че вместо да защитаваш този свят, ти си се превърнал в най-тъмния му враг.

Хан Фейдзъ закри лице и излезе. Сълзи на горест се зарониха от очите му. Докато Цинджао чуваше гласа на боговете, той никога нямаше да може да я убеди. Ако получат вируса обаче, ако боговете замлъкнат, може би тогава щеше да го послуша. Може би тогава щеше да я върне към здравия разум.

* * *

Те седяха в космическия кораб — приличащ повече на два метални котела, захлупени един върху друг, с врата от едната страна. Проектът беше на Джейн, изпълнен бе прилежно от работниците на Царицата на кошера и имаше много различни уреди от външната страна. Въпреки многобройните сензори обаче той не приличаше на никой друг космически кораб. Беше прекалено малък и не притежаваше никакъв двигател. Единствената сила, която щеше да го мести в пространството, бе невидимата аюа, скрита в тялото на Ендър.

Тримата пътници седяха в кръг. Имаше шест места, защото Джейн бе предвидила да пренася повече хора, ако може да се използва отново. Бяха седнали през една седалка, така че оформяха триъгълник. Ендър, Миро, Ела.

Бяха си взели сбогом с всички. Сестри и братя, други роднини и много приятели се бяха събрали да ги изпратят. Отсъствието на една личност обаче им причиняваше особена болка. Новиня. Съпруга на Ендър и майка на Ела и Миро. Тя не искаше да участва в това. Нейното отсъствие бе единственото, което помрачаваше настроението им.

Останалото бяха смесени чувства на страх и възбуда, надежда и скептицизъм. Можеше да са само на стъпка от смъртта. А можеше след броени минути епруветките на Ела да се напълнят с вирусите, които да донесат освобождение на два свята. Можеше да участват в първия от нов тип полети, които да спасят двата разумни вида, заплашени от ДМ устройството.

А можеше просто да се окажат трима глупаци, които да седят сред тревистите поля около човешката колония на Лузитания, докато в кутията им не стане прекалено топло и задушно и това не ги принуди да излязат. Никой от присъстващите нямаше да им се присмее, разбира се, но после из целия град щяха да им се подиграват. Това щеше да е смях от отчаяние. Щеше да означава, че няма спасение, няма свобода, само още и още страх, докато смъртта не ги порази по някой от многото възможни начини.

— Тук ли си, Джейн? — попита Ендър. Гласът й прозвуча тихо в ухото му:

— Докато се занимаваме с това, Ендър, не мога да отделя нито част от капацитета си, за да разговарям с теб.

— Значи ще си с нас, но няма да говориш. Откъде да знам, че си тук?

Тя се изсмя тихо:

— Глупчо такъв. Щом ти си тук, значи и аз съм с теб. А ако не съм вече в теб, тогава просто няма да има „тук“.

Ендър си представи как се разпада на трилиони частици, които се разпръскват из хаоса. Личното му оцеляване не зависеше само от това, дали Джейн ще запомни структурата на кораба, а и от запазването на собствения му модел в съзнанието му. Само че той нямаше представа дали съзнанието му е достатъчно силно, за да се справи.

— Готови ли сте? — попита Джейн.

— Пита дали сме готови — повтори Ендър.

Миро вече кимаше. Ела наведе леко глава. След това бързо се прекръсти, стисна епруветките в скута си и кимна.

— Ако успеем да отидем и да се върнем, Ела, това ще е успех — окуражи я Ендър, — дори да не създадеш вирусите, които искаш. Ако корабът работи добре, можем да опитаме пак. Не мисли, че всичко зависи от това, което си представиш сега.

Тя се усмихна:

— Провалът няма да ме изненада, но съм подготвена и за успех. Екипът ми е готов да разпръсне стотици бактерии из този свят, ако се върна с вируса Реколада. Шансът не е голям, но след петдесетина години климатът на планетата може отново да започне да се саморегулира. Представям си как овце и крави пасат тучната трева на Лузитания, как в небето се реят орли. — Тя отново сведе поглед към епруветките в скута си. — Отправих молитва към Богородица същият Свят Дух, който роди Господ в утробата й, да дойде и да създаде живот в епруветките ми.

— Амин — каза Ендър. — А сега, Джейн, ако си готова, действай.

Отвън останалите също чакаха. Какво очакваха? Корабът да запуши и да се завърти лудешки? Да отекне гръм или да блесне мълния?

Корабът си стоеше. Стоеше и стоеше, без да мърда, без да се променя. И изведнъж изчезна.

* * *

Когато се случи, те не почувстваха нищо. Нито звук, нито движение, които да подскажат, че са се прехвърлили от реалността в Отвъдното.

Разбраха го обаче веднага, защото вече не бяха трима, а шестима.

Ендър се озова между двама души, млад мъж и млада жена. Нямаше обаче време да ги разгледа, защото вниманието му бе привлечено от мъжа, седнал срещу него.

— Миро — прошепна той.

Защото това бе той. Но не Миро инвалидът, осакатеният младеж, който се беше качил с него на кораба. Този Миро още седеше през един стол вляво от Ендър. Новопоявилият се Миро бе здравият младеж от първата им среща. Мъжът, в чиято сила бе надеждата на цялото семейство, с чиято хубост се беше гордяла Уанда, чийто ум бе спечелил пекениносите и който беше отказал да ги напусне, преди да им остави благата на човешката култура. Миро, цял-целеничък.

Откъде се беше появил?

— Трябваше да се досетя — каза Ендър. — Трябваше да помислим за това. Моделът на съществото ти, който пазиш в съзнанието си, Миро — той не е това, което си, а онова, което си бил.

Новият Миро, младият Миро вдигна глава и се усмихна на Ендър.

— Аз се досетих за това — каза той с кристално ясен глас. — Надявах се. Затова помолих Джейн да ме вземе. И то се сбъдна. Точно както си го представях в мечтите си.

— Ама сега вие сте двама — възкликна ужасено Ела.

— Не — каза новият Миро. — Само аз. Истинският аз.

— Другият е още тук.

— Не за дълго. Тази стара черупка вече е празна.

И наистина беше така. Старият Миро седеше отпуснат на мястото си като мъртвец. Ендър коленичи пред него, докосна го. Допря пръсти до врата му.

— Защо да бие сърцето му? — попита Миро. — Неговата аюа вече живее в мен.

Когато Ендър дръпна ръката си от гърлото на стария Миро, по пръстите му бяха полепнали парченца кожа. Той отстъпи с отвращение. Главата на трупа се търколи от раменете и падна в скута му. След това се превърна в белезникава течност. Ендър скочи назад ужасен. Настъпи нечий крак.

— Ох — извика Валънтайн.

— Гледай къде стъпваш, бе — смъмри го мъжът от другата му страна.

„Валънтайн не беше на кораба — помисли си Ендър. — И гласът на този човек също ми е познат.“

Валънтайн. Невероятно млада. Каквато беше изглеждала като тийнейджърка, когато плуваха заедно в езерото на онова частно имение на Земята. Както бе изглеждала, когато я беше обичал и бе имал най-голяма нужда от нея, когато виждаше в нея единствената причина да продължи военното си обучение; когато виждаше в нея единствената причина да се бори за спасяването на света.

— Не може да си истинска.

— Разбира се, че съм. Ти ме настъпи по крака, нали?

— Горкият Ендър — каза младежът. — Тромав и глупав. Не особено добра комбинация.

Сега Ендър го позна:

— Питър!

Това беше брат му, врагът от детството му, на възрастта, на която бе станал Хегемон. Образът, известен от холографските записи, такъв, какъвто изглеждаше, когато успя да уреди нещата така, че Ендър да не стъпи на Земята след голямата си победа.

— Мислех, че никога вече няма да те видя лице в лице — каза Ендър. — Ти умря много отдавна.

— Никога не вярвай на слуховете за смъртта ми. Аз имам много животи, като котка. И също толкова зъби и нокти, и същия характер.

— Откъде се пръкна?

Миро отговори вместо Питър:

— Сигурно са възникнали от образите в съзнанието ти, Ендър, тъй като само ти ги познаваш такива.

— Вероятно. Но защо? Нали трябваше да носим представите за себе си. Моделът на собственото си същество, каквото го познаваме.

— Така ли било, Ендър? — намеси се Питър. — Значи ти трябва да си наистина специален случай. Толкова сложна личност, че й трябват две тела, за да се побере.

— В теб няма никаква част от мен — възрази Ендър.

— И по-добре да остане така — изсмя се Питър. — Аз си падам по момичета, не по мръсни дъртаци като теб.

— Не те искам.

— Никой никога не ме е искал. Искаха теб. Но получиха мен, нали? Те ме докараха дотук. Мислиш ли, че не познавам историята на живота си? Ти и твоята лъжлива книга, „Хегемона“. Толкова мъдра и пълна с разбиране! Как помъдря Питър Уигин. Как се превърна в разумен и справедлив управник. Какъв майтап! Говорител на мъртвите, а? Винаги си знаел истината. Просто реши след смъртта ми да измиеш кръвта от ръцете ми, по знаеше, както знам и аз, че през целия си живот съм искал кръв.

— Остави го на мира — тросна се Валънтайн. — В „Хегемона“ е описана самата истина.

— Още го защитаваме, а, ангелче?

— Не! — изкрещя Ендър. — Нямам нищо общо с теб, Питър! Ти излезе от живота ми. Още преди три хиляди години.

— Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш!

— Ендър! Ендър, стига! Ендър! Той се обърна. Беше Ела.

— Не знам какво става тук, но стига толкова! Имаме само още няколко минути. Помогни ми с тестовете.

Тя имаше право. Каквото и да ставаше с новото тяло на Миро, с изникването на Питър и Валънтайн, най-важното в момента бе Десколадата. Беше ли успяла Ела да я трансформира? Да създаде Реколада? И вируса, който трябваше да освободи хората на Път? Щом Миро бе успял да възстанови тялото си, а Ендър — да повика по някакъв начин духовете от миналото си, имаше възможност, реална възможност, и епруветките на Ела да съдържат вирусите, чиито модели е носила в главата си.

— Помогни ми — прошепна отново тя.

Ендър и Миро — новият Миро, със силни и здрави ръце — взеха епруветките и се заеха с изследването. Беше негативен тест — ако бактериите, водораслите и малките червейчета, които прибавиха в епруветките, оцелеят няколко минути, значи вътре нямаше Десколада. Тъй като при качването им на кораба епруветките гъмжаха от убийствения вирус, това поне щеше да е някакво доказателство, че се е случило нещо, което да ги обезвреди. Дали вътре имаше от новия щам, Реколада, или просто вирусите бяха умрели, тепърва щеше да се установява.

Червеите, водораслите и бактериите не претърпяха трансформации. В предварителните изследвания на Лузитания разтворът с бактериите преминаваше от син в жълт; сега запази цвета си. На Лузитания дребните червейчета бързо умираха и изплуваха на повърхността на епруветките като сива пелена; сега продължаваха да се гърчат и останаха кафявочервени. А водораслите, които при наличие на Десколада-вирус се разпадаха напълно, запазиха нормалната си нишковидна форма.

— Готово — обяви Ела.

— Поне има надежда — съгласи се Ендър.

— Сядайте — нареди Миро. — Ако сме готови, можем вече да се връщаме.

Ендър седна. Погледна мястото, заемано от стария Миро. Осакатеното му тяло вече не приличаше на човешко. Продължаваше да се разпада, отделните му части се превръщаха в прах или се втечняваха. Дори дрехите му се разтваряха и изчезваха.

— Той вече не е част от модела ми — каза Миро. — Няма какво да го държи.

— Ами тези? — попита Ендър. — Защо не се разпадат и те?

— Ами ти? — контрира Питър. — Защо ти не се разпаднеш? Никой няма нужда от теб. Ти си изхабен стар глупак, който не може да задържи и собствената си жена. И никога не си имал деца, жалък дърт евнух такъв. Направи място на истинския мъж. Никой никога не е имал нужда от теб — това, което си сторил досега, аз мога да го направя сто пъти по-добре, колкото до делата ми, никога няма да можеш да постигнеш нищо, което да се сравнява с тях.

Ендър закри лице с дланите си. Такова развитие не си беше представял и в най-лошите си кошмари. Да, беше си давал сметка, че отиват на място, където от съзнанието им да могат да се родят какви ли не неща. Никога обаче не беше предполагал, че Питър може още да съществува там. Мислеше си, че е превъзмогнал старата омраза преди много години.

Ами Валънтайн — защо трябваше да създава друга Валънтайн? Толкова млада и съвършена, мила и красива? На Лузитания го чакаше истинската Валънтайн — какво щеше да си помисли, когато види какво е родило съзнанието му? Може би щеше да се почувства поласкана да разбере колко дълбоко я е пазил в сърцето си; но можеше да си помисли, че цени повече онова, което е била, не това, което беше сега.

Щом вратата се отвори, най-тъмните и най-светлите тайни на сърцето му щяха да излязат наяве.

— Изчезвайте — заповяда им той. — Разпаднете се.

— Първо ти, старче — настоя Питър. — Твоят живот приключи, моят едва започва. Трябваше да го направя още на Земята, на тази стара, уморена планета — да те хвана и да те убия със собствените си ръце. Да прекърша врата ти като макарон.

— Опитай — изсъска Ендър. — Вече не ме е страх от този хлапак.

— Изобщо не можеш да ми се противопоставиш. Никога не си могъл и никога няма да можеш. Прекалено си мекушав. Ти си като Валънтайн. Все се колебаеш и не предприемаш онова, което трябва. Това те прави слаб и безпомощен. Затова толкова лесно мога да те унищожа.

Внезапно блесна светлина. Какво беше това, смърт в Отвъдното? Дали Джейн бе изгубила модела на структурата им? Дали бяха на път да се взривят, или падаха върху някое слънце?

Не. Вратата се беше отворила. Светлината на лузитанската утрин бе нахлула в мрачното помещение.

— Ще излизате ли най-после? — изкрещя Грего и подаде главата си вътре. — Ще…

Той ги видя. Размърда беззвучно устни, докато ги преброи.

— Nossa Senhora. Откъде, по дяволите, се пръкнаха тези?

— От напълно размътения мозък на Ендър — отвърна Питър.

— От стари и нежни спомени — добави младата Валънтайн.

— Помогнете ми с вирусите — нареди Ела.

Ендър протегна ръка, но тя ги даде на Миро. Не му каза нищо, отбягна погледа му и той разбра. Случилото се с него в Отвъдното бе прекалено трудно за приемане. Каквито и да бяха Питър и младата Валънтайн, те не биваше да съществуват. В създаването на новото тяло на Миро имаше логика, въпреки отвратителната гледка на разпадането на старото. Ела бе съсредоточила толкова съвършено съзнанието си, че не беше създала нищо извън епруветките, взети точно с тази цел. Ендър обаче беше родил цели двама души, и двамата противни по свой собствен начин — новата Валънтайн, защото бе подигравка с истинската; а Питър — заради онова, което беше изрекъл.

— Джейн — прошепна Ендър. — Джейн, тук ли си? — Да.

— Видя ли това? — Да.

— Разбираш ли нещо?

— Много съм изтощена. Никога преди не съм се уморявала. Никога не съм правила толкова трудно нещо. То изразходва… цялото ми внимание отведнъж. А и тези две допълнителни тела, Ендър. Да ме накараш да ги вмъкна в структурата по този начин… просто не знам как успях.

— Не съм искал — оправда се той, но тя не отговори.

— Тук ли възнамеряваш да седиш? — попита Питър. — Останалите вече са навън. С всички онези шишенца за проби от урина.

— Ендър, страх ме е — каза младата Валънтайн. — Не знам какво да правя.

— Нито пък аз — отвърна Ендър. — Господ да ми прости, ако това ти причини болка по някакъв начин. Никога не бих те извикал, за да ти навредя.

— Знам.

— Не — възрази Питър. — Добрият стар Ендър извиква от съзнанието си хубава девойка, която изглежда точно като сестра му на млади години. Хм, Ендър, старче, где обуздаеш ли някога похотта си?

— Само един ненормалник може да си помисли такова нещо — промърмори Ендър.

Питър се разсмя.

Ендър хвана младата Валънтайн за ръката и я поведе към вратата. Дланта й се потеше и трепереше в неговата. Тя изглеждаше толкова реална. Тя беше реална. От прага на кораба обаче той видя истинската Валънтайн, застаряваща, но въпреки това същата грациозна, красива жена, която бе познавал и обичал през всичките тези години.

„Това е истинската ми сестра, онази, която обичам повече от себе си. Какво прави това момиче в ума ми?“

Грего и Ела очевидно бяха казали достатъчно, та присъстващите да разберат, че се е случило нещо странно. И появата на Миро, здрав и енергичен, с ясен говор и толкова жизнен, че сякаш всеки момент ще запее… всички зашушукаха възбудено. Чудо. Там, където бе отишъл корабът, наистина се случваха чудеса.

При появата на Ендър обаче всичко замлъкна. Надали някой можеше да разпознае в онази девойка Валънтайн — само тя знаеше как е изглеждала в юношеските си години. И надали друг освен Валънтайн щеше да познае Питър Уигин в разцвета на силите му — в историческите учебници обикновено се използваха холограми от залеза на живота му, когато евтината, трайна холография за пръв път навлизаше в употреба.

Валънтайн обаче ги позна. Ендър се показа на прага подръка с младата й двойница, Питър се появи веднага зад него. Валънтайн се отдели от Якт и излезе напред.

— Ендър! — възкликна. — Бедно, измъчено дете, това ли успя да създадеш там, където всички желания се сбъдват? — Тя протегна ръка и докосна младата си двойница по страната.

— Толкова е красива. Никога не съм била толкова красива, Ендър. Тя е съвършена. Такава, каквато винаги съм искала да бъда, но не съм могла.

— Не се ли радваш да ме видиш, Вал, скъпа ми Демостен?

— Питър изблъска Ендър и младата Валънтайн встрани. — Нямаш ли нежни спомени и от мен? Не съм ли и аз по-красив, отколкото ме помниш? Аз определено се радвам да те видя. Толкова добре изигра ролята, която ти определих. Демостен. Аз те създадох, а ти дори едно „благодаря“ не казваш.

— Благодаря ти, Питър — прошепна Валънтайн; погледна момичето. — Какво ще правиш с тях?

— Да прави с нас? — престорено се изненада Питър. — Ние не сме негови, та да прави каквото и да било с нас. Може той да ме е върнал, но сега аз се грижа сам за себе си, както винаги.

Валънтайн се обърна към онемялата тълпа. Все пак те бяха видели само трима души да се качват на кораба, бяха станали свидетели как изчезва и как се появява на абсолютно същото място след не повече от седем минути — но вместо трима отвътре излизаха петима, двама от които — непознати. Как няма да се чудят?

Днес обаче никой от въпросите им нямаше да получи отговор, освен най-важният.

— Ела занесе ли епруветките в лабораторията? — попита Валънтайн. — Да отидем да видим какво ни е донесла от Отвъдното.