Орсън Скот Кард
Ксеноцид (13)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
СВОБОДНА ВОЛЯ

— Сред нас има такива, които смятат, че човеците трябва да бъдат накарани да спрат опитите с Десколадата. Десколадата е сърцето на нашия жизнен цикъл. Страхуваме се, че ще намерят начин да унищожат вируса на цялата планета и ще причинят изчезването на вида ни в рамките на едно поколение.

— Ако успеете да спрете изследванията им, те със сигурност ще измрат за няколко години.

— Толкова ли е опасна Десколадата? Защо не продължат да потискат развитието й в телата си както досега?

— Защото Десколадата не мутира случайно според естествените закони, а се адаптира като разумно същество, за да ни унищожи.

— Вас ли?

— Ние се борим с Десколадата през цялото време. Не в лаборатории като човеците, а вътре в нас. Преди да снеса яйца, аз подготвям зародишите за синтеза на всички антитела, които ще са им необходими през целия им живот. Когато Десколадата се измени, работниците започват да умират. Тогава един орган близо до яйчниците ми синтезира нови антитела и аз снасялг яйца за нови работници, които не се поразяват от новия щам.

— Значи и вие опитвате да го унищожите.

— Не. Нашият процес е напълно несъзнателен. Той се извършва в тялото на Парицата на кошера без намеса на съзнанието. Ние не можем да отидем по-далеч от справянето с непосредствената заплаха. Нашият имунен орган е много по-ефективен и лесно адаптиращ се от която и да било тъкан в човешкото тяло, но в крайна сметка ние ще споделим съдбата на човеците, ако Десколадата не бъде унищожена. Във вселената няма друга царица-лгайка, която да продължи вида ни. Ние сме последната.

— Вашият случай е дори по-безнадежден от техния.

— И ние сме по-безпомощни да се справим. Ние нямаме никаква биологична наука освен правилата за съвкупление. Нашите естествени защити са толкова ефективни, че никога не сме били изправени пред нуждата да познаваме живота и да го управлявали.

— Така ли стоят нещата в такъв случай? Или ние, или вие и човеците. Ако Десколадата продължи да съществува, ще ви унищожи. Ако изчезне, изчезваме ние.

— Това е ваш свят. Десколадата е във вашите тела. Ако дойде време да се избира между вас и нас, вие ще бъдете предпочетени.

— Ти говориш само от свое име, приятелко. Какво ще направят обаче човеците?

— Ако имат сили да унищожат Десколадата, като по същия начин унищожат и вас, ние ще им забраним да го извършат.

— Да им забраните? Кога човеците са се подчинявали на някого?

— Ние никога не забраняваме, ако нямаме сили да предотвратим.

— О.

— Това е вашият свят. Ендър го знае. А ако човеците някога го забравят, ние ще им напомним.

— Имам и друг въпрос.

— Питай.

— Какво ще кажеш за тези като Уормейкър, които искат да разпространят Десколадата из цялата вселена? И на тях ли ще илг забраните?

— Те не бива да пренасят Десколадата на светове, на които вече има многоклетъчни форми на живот.

— Да, ама те точно това смятат да правят.

— Не бива.

— Вие обаче строите космически кораби за нас. Щом те получат такъв кораб, ще могат да отидат където си поискат.

— Не бива.

— Значи ще им забраните, така ли?

— Ние никога не забраняваме, когато нямаме власт да предотвратим.

— Защо тогава строите тези кораби?

— Човешката флотилия идва, с оръжие, което може да унищожи тази планета. Ендър е сигурен, че ще го използват. Трябва ли да се съюзим с тях и да оставим цялото ви генетично наследство тук, на тази единствена планета, така че да бъде заличено от лицето на вселената от това оръжие?

— Значи строите кораби за нас с пълното съзнание, че някои могат да ги използват за разрушителни цели?

— Какво ще правите с корабите, е ваша отговорност. Ако постъпите като врагове на живота, животът ще стане ваш враг. Ние строим кораби за целия ви вид. Като ги получите, вие, като вид, ще решите дали да ги изстреляте.

— Има голяма вероятност дотогава привържениците на Уормейкър да имат мнозинство. Тогава те ще взимат всички решения.

— Добре де, трябва ли ние да решим съдбата ви и да сметнем, че човеците с пълно право искат да ви унищожат? Може би Уормейкър е прав. Може би човеците са онези, които заслужават да бъдат унищожени. Кои сме ние, че да съдим кой е прав? Те имат деструктуриращото молекулно устройство. Вие разполагате с Десколадата. Всеки има достатъчно мощ да унищожи другия, всеки вид е способен да извърши такова чудовищно престъпление и въпреки това във всеки вид има много индивиди, които никога няма да причинят съзнателно такова зло и които заслужават да живеят. Ние няма да избираме. Просто ще построим космическите кораби и ще оставим вас и човеците да решите сами съдбата си.

— Можете да ни помогнете. Можете да не давате космическите кораби в ръцете на привържениците па Уормейкър и да преговаряте само с нас.

— Тогава вътревидовата ви война ще бъде наистина жестока. Бихте ли унищожили тяхното генетично наследство само заради противоречията си? Кой тогава е чудовището, кой е престъпникът? Как можем да отсъдим между вас, когато и двете групи целят пълното унищожение на други?

— Значи няма никаква надежда. Някой трябва да бъде унищожен.

— Освен ако човешките учени не открият начин за промяна на Десколадата, така че хем вие да оцелеете като вид, хем вирусът да загуби способността си да убива.

— Как е възможно това?

— Ние не сме биолози. Само човеците могат да го направят, ако изобщо е възможно.

— Значи не можем да спрем изследванията им на Десколадата. Трябва да им помагаме. Въпреки че едва не унищожиха нашата гора, нямаме друга възможност, освен да им съдействаме.

— Знаехме, че ще стигнеш до този извод.

— Нима?

— Точно затова строим кораби за пекениносите. Защото сте разумни същества.

 

Когато новината за намирането на Лузитанската флотилия се разпространи сред богоизбраните на Път, те започнаха да идват в дома на Хан Фейдзъ, за да му засвидетелстват почитта си.

— Не искам да виждам никого — каза Хан Фейдзъ.

— Трябва да ги приемеш, татко — убеждаваше го Хан Цинджао. — Съвсем нормално е да искат да засвидетелстват почитта си към теб за такова велико дело.

— Тогава ще им кажа, че това е изцяло твое дело и аз нямам нищо общо с него.

— Не! — извика Цинджао. — Недей!

— Освен това ще им кажа, че смятам причиняването на смъртта на такъв благороден дух за голямо престъпление. И че богоизбраните на Път са роби на едно жестоко, зловредно правителство и че трябва да хвърлим всичките си усилия, за да попречим на Конгреса.

— Не ме карай да слушам това! — проплака Цинджао. — Не можеш да-говориш такива неща на никого!

И това беше вярно. Сиванму ги наблюдаваше от ъгъла как двамата, баща и дъщеря, започват ритуалите си на самопречистване — Хан Фейдзъ, задето е изказал такива размирни слова, а Хан Цинджао, задето ги е чула. Господарят Фейдзъ не можеше да ги повтори пред никого, защото в момента, в който ги изрече, другите щяха да видят как незабавно се налага да се самопречисти и следователно колко омразни са тези думи за боговете. Добре си бяха свършили работата тези учени от Конгреса, създали богоизбраните, мислеше Сиванму. Макар да знаеше истината, фейдзъ беше безпомощен.

И така, Цинджао посрещаше всички гости в дома на Хан и приемаше с благодарност похвалите им от името на баща си.

Сиванму присъстваше на срещата й с първите няколко посетители, но реши, че не може да понася повече да слуша отново и отново обясненията как Цинджао и баща й открили съществуването на компютърна програма, работеща сред филотичните връзки на ансибалите, и как можело да бъде унищожена тя. Едно беше да знае, че Цинджао не си дава сметка, че извършва убийство, друго — да я слуша как се хвали с това си злодеяние.

А точно това правеше Цинджао — хвалеше се; макар че само Сиванму го възприемаше така. Цинджао винаги приписваше по-важната роля на баща си, но тъй като заслугата беше изцяло нейна, прислужницата виждаше в описанието на достойната служба към боговете само надуто самоизтъкване.

— Моля те, не ме карай да стоя и да слушам повече — каза Сиванму.

Цинджао я изгледа изпитателно. Сетне отвърна хладно:

— Върви, ако искаш. Виждам, че ти все още си пленница на нашия враг. Нямам нужда от теб.

— Разбира се. Имаш боговете — не скри горчивата си ирония прислужницата.

— Богове, в които ти не вярваш. Разбира се, ти никога не си чувала гласовете им, защо да вярваш? Уволнявам те като моя доверена прислужница, тъй като такава е твоята воля. Върни се при родителите си.

— Както кажат боговете.

Този път Сиванму не си направи труда да скрие неприязънта си при споменаването на боговете.

Вече вървеше по улицата, когато Мупао я настигна. Тъй като възрастната прислужница беше стара и дебела, нямаше шанс да настигне младото момиче пеша. Затова яздеше едно магаре, като го подритваше смешно, за да го пришпори. Магарета, носилки, всички тези спомени от древен Китай — богоизбраните наистина ли си въобразяваха, че тези атрибути ги правят някак по-близки до боговете? Защо просто не летяха с флаери или коли като нормалните хора на всяка друга планета? Тогава нямаше да се налага Мупао да се унижава, като се клатушка и подскача на гърба на животно, което изнемогва под тежестта й. За да й спести част от неудобството, Сиванму се върна, за да я посрещне.

— Господарят Хан Фейдзъ ти заповядва да се върнеш — каза Мупао.

— Кажи на господаря Хан, че той е много добър и мил, но моята господарка ме уволни.

— Господарят Хан каза, че господарката Цинджао има право да те освободи като своя доверена помощница, но не и да те уволни от служба в домакинството. Договорът ти е с него, не с нея.

Това беше вярно. Сиванму не се бе замислила.

— Той те моли да се върнеш — добави Мупао. — Каза ми да ти предам точно тези думи, за да се върнеш от добра воля, щом не щеш да се подчиняваш на заповеди.

— Кажи му, че ще се подчиня. Не е уместно да моли момиче с толкова нисш произход като мен.

— Това много ще го зарадва — каза Мупао.

Сиванму тръгна обратно редом с магарето на старата прислужница. Вървяха много бавно, за удобство както на Мупао, така и на животното.

— Никога не съм го виждала толкова разтревожен — сподели Мупао. — Може би не бива да ти го казвам, но когато научи, че си си тръгнала, той почти побесня.

— Да не би да е чул гласа на боговете? Отвратително щеше да бъде, ако господарят Хан я е извикал само заради прищевките на робовладелеца в мозъка му.

— Не — отговори Мупао. — Нищо общо нямаше с това. Макар че, разбира се, аз никога не съм виждала какво прави, когато чуе гласа на боговете.

— Разбира се.

— Той просто не иска да си тръгваш.

— Може би все пак ще напусна, но ще се радвам да му обясня защо вече съм безполезна в дома му.

— О, разбира се. Ти винаги си била безполезна, но това не означава, че си ненужна.

— Какво искаш да кажеш?

— Щастието може да зависи както от полезни, така и от безполезни неща.

— Това мисъл на някой стар мъдрец ли е?

— Това е мисъл на една дебела баба, яхнала магаре — отвърна Мупао. — Никога не я забравяй.

Когато Сиванму остана сама с господаря Хан в частния му кабинет, той не издаваше нито частица от възбудата, за която бе говорила Мупао.

— Говорих с Джейн — започна направо. — Тя смята, че тъй като и ти знаеш за съществуването й и вярваш, че не е враг на i боговете, ще е по-добре да останеш.

— Значи сега ще служа на Джейн, така ли? За доверена прислужница ли ще ме вземе?

Сиванму не искаше думите й да прозвучат толкова саркастично, но идеята да служи на едно същество от нечовешки произход й се стори странна. Господарят Хан обаче реагира, сякаш опитваше да се извини, че я е обидил:

— Не, ти не трябва да си слугиня на никого. Ти постъпи смело и достойно.

— И въпреки това ти ме извика по силата на договора си с мен.

Господарят Хан сведе глава:

— Повиках те, защото само ти знаеш истината. Ако си тръгнеш, аз оставам сам в тази къща.

Сиванму едва се сдържа да не каже: „Как ще си сам, като дъщеря ти е тук?“, и допреди няколко дена това нямаше да прозвучи жестоко, защото господарят Хан и господарката Цинджао бяха постигнали най-голямата близост, която можеха да постигнат един баща и една дъщеря. Сега обаче бариерата между тях беше непреодолима. Цинджао живееше с мисълта, че е достойна служителка на боговете, и се стремеше да бъде търпелива към временната лудост на баща си. Господарят Хан живееше с разбирането, че дъщеря му и цялото общество са роби на потисниците от Конгреса и само той знае истината. Как можеха да се чуят един друг през толкова широка и дълбока пропаст?

— Оставам — отвърна Сиванму. — Ще ти помагам с каквото мога.

— Двамата взаимно ще си помагаме. Дъщеря ми ти обеща да те образова. Аз ще продължа обучението ти.

Сиванму допря чело до земята:

— Аз съм недостойна за такава милост.

— Не. Сега и двамата знаем истината. Аз не съм богоизбран. Лицето ти никога повече не бива да докосва пода пред мен.

— Ние продължаваме да живеем в този свят. Ще се отнасям с теб като към уважаван мъж сред богоизбраните, защото всички ще очакват това от мен. По същата причина ти трябва да се отнасяш към мен като към слугиня.

Лицето на господаря Хан се изкриви от гняв:

— Обществото очаква също, когато мъж на моята възраст вземе младата прислужница на дъщеря си на служба при себе си, да я използва за задоволяване на похотта си. Трябва ли да постъпваме според всички очаквания на това общество?

— Не е в твой стил да извличаш такава изгода от общественото си положение.

— Нито пък е в мой стил да карам някого да се унижава пред мен. Преди да науча истината за манията си, аз приемах раболепието на другите, защото вярвах, че всъщност е насочено към боговете, не към мен лично.

— Това е съвършено вярно. Онези, които вярват, че си богоизбран, превиват гръб пред волята на боговете; двуличниците го правят само за да ти се подмажат.

— Ти обаче не си двулична. Нито пък вярваш, че чувам гласа на боговете.

— Не знам дали чуваш гласа им, или не, и дали изобщо някога им се налага или са способни да говорят на когото и да било. Знам само, че не е възможно боговете да искат от теб или от когото и да било да изпълнява тези смешни, унизителни ритуали; онези, които Конгресът ви кара да извършвате. Ти обаче трябва да продължиш с тях, защото тялото ти го изисква. Моля те, позволи ми да изпълнявам ритуалите на самоуважение, които се изискват от хората с моето положение на тази планета.

Господарят Хан кимна сериозно:

— Ти си твърде мъдра за годините и образованието си, Сиванму.

— Аз съм едно глупаво момиче. Ако бяха умна, щях да те помоля да ме изпратиш колкото се може по-далеч от това място. Съжителството под един покрив с Цинджао ще е много опасно за мен. Особено когато тя забележи, че съм по-близка с теб, отколкото тя.

— Права си. Много егоистично от моя страна да те моля да останеш.

— Да. И въпреки това оставам.

— Защо?

— Защото никога няма да мога да се върна към предишния си начин на живот. Сега знам прекалено много за този свят и за вселената, за Конгреса и за боговете. Ако се върна у дома и започна да се преструвам, че съм същата като преди, всеки ден от живота си ще усещам вкуса на отрова в устата си.

Господарят Хан кимна сериозно, но веднага се усмихна и скоро избухна в смях.

— Защо ми се присмиваш, господарю Хан?

— Смея се, защото мисля, че ти никога не си била такава, каквато изглеждаше.

— Какво означава това?

— Мисля, че винаги си се преструвала. Може би дори си успявала да заблудиш самата себе си. Едно обаче е сигурно. Ти никога не си била обикновено момиче и никога не си била способна да водиш обикновен живот.

Сиванму вдигна рамене: — Бъдещето е сто хиляди конеца, миналото — парче плат… Може би съм могла да бъда щастлива. Може би не.

— Ето ни значи заедно. Тримата.

Едва тогава Сиванму се обърна и забеляза, че не са били сами. Във въздуха над компютъра се виждаше лицето на Джейн. Тя й се усмихна:

— Радвам се, че се върна.

За миг присъствието на Джейн накара сърцето на Сиванму да подскочи с надежда:

— Значи не си умряла! Оцеляла си!

— Цинджао никога не е мислила да ме убива толкова бързо — отвърна Джейн. — Нейният план за унищожението ми обаче е в ход.

— Защо се върна в дома, в който бе сложено началото на гибелта ти?

— Имам много неща за вършене, преди да умра, между които е и малко вероятното откриване на начин да оцелея. На планетата Път живеят много хиляди души със значително по-висок интелект от останалото човечество.

— Само благодарение на генетичната манипулация на Конгреса — вметна господарят Хан.

— Така е. Богоизбраните на Път, ако искаме да сме точни, дори не могат да се нарекат вече човеци. Вие сте друг вид, създаден и заробен от Конгреса, за да му помага в управлението на останалата част от човечеството. Оказва се обаче, че един-единствен индивид от тази нова раса е напълно свободен.

— На това ли му викаш свобода? — възрази Хан. — Дори сега желанието да се самопречистя е почти непреодолимо.

— Не му се противопоставяй тогава. Мога да ти говоря, докато се кълчиш.

Почти незабавно Хан Фейдзъ започна да размахва ръце в ритуала си на самопречистване. Сиванму извърна лице.

— Недей! — призова я господарят Хан — Не извръщай лице от мен! Аз не се срамувам да ти покажа това. Аз съм инвалид, това е всичко; ако бях без един крак, най-близкият ми приятел нямаше да се страхува да погледне чуканчето.

Сиванму осъзна мъдростта в думите му и отново се обърна към него.

— Както казах — продължи Джейн, — един-единствен индивид от тази нова раса е свободен до известна степен от властта на Конгреса. Надявам се да ми помогнеш в начинанията, които вярвам, че ще завърша в последните месеци, които ми остават.

— Ще направя каквото мога — увери я господарят Хан.

— А ако аз мога да помогна, ще го направя — добави Сиванму.

Едва след като изрече тези думи, тя си даде сметка колко смешно са прозвучали. Господарят Хан беше един от богоизбраните, един от онези същества с висш интелект. Тя бе само едно обикновено необразовано момиче.

И въпреки това никой от двамата не й се присмя; Джейн прие с благодарност предложението й. Тази доброта още веднъж доказа на Сиванму, че Джейн е истинско живо същество, не просто симулация.

— Нека ви разкажа кои проблеми се надявам да разрешим. Те зачакаха.

— Както знаете, най-скъпите ми приятели са на планетата Лузитания. Те са застрашени от унищожение от Лузитанската флотилия. Аз съм много заинтересована да предотвратя нанасянето на тази непоправима вреда.

— Сигурен съм, че вече са получили заповедта да използват „Докторчето“ — вметна господарят Хан.

— О, да, знам. Аз целя не само спасяването на човеците на Лузитания, а и да спра изтреблението на два други вида рамани.

След това Джейн им разказа за Царицата на кошера и как бъгерите отново са се появили във вселената.

— Царицата на кошера вече строи космически кораби; хвърлила е всичките си сили в това начинание, за да го завърши преди пристигането на флотилията. Няма обаче шанс да построи достатъчно. Ще успее да спаси съвсем малка част оц обитателите на планетата. Царицата на кошера може да се евакуира или да изпрати друга царица, която да носи всичките й знания и спомени, за нея не е от голямо значение дали работниците й ще тръгнат с нея, или не. Пекениносите и човеците обаче не са толкова зависими от един-единствен индивид. Бих искала да ги спася всичките. Особено като се има предвид, че най-добрите ми приятели, един Говорител на мъртвите и един младеж, страдащ от мозъчно увреждане, ще откажат да напуснат Лузитания, докато и последният човек или пекенинос не бъдат евакуирани.

— В такъв случай те трябва да са герои — намеси се господарят Хан.

— Всеки от тях го е доказвал неведнъж в миналото.

— Не знаех, че във вселената са останали още герои. Сиванму премълча онова, което й подсказваше сърцето:

господарят Хан също бе герой.

— Търся всякакви възможности — продължи Джейн, — но всеки вариант изглежда неосъществим, или поне така си мисли човечеството от повече от три хиляди години. Ако можехме да построим космически кораб, който да се движи със свръх-светлинна скорост, ако можехме да прехвърляме материята с бързината, с която ансибалите прехвърлят информация, тогава, дори Царицата на кошера да успее да построи само десетина космически кораба, те лесно биха пренесли жителите на Лузитания на други планети преди пристигането на флотилията.

— Ако построите такъв кораб — намеси се господарят Хан, — ще можете да нападнете Лузитанската флотилия и да я унищожите, преди да ви е сторила каквото и да било.

— О, това е невъзможно!

— Как можеш да допуснеш възможността за прехвърляне на материята по-бързо от светлината, а да не можеш да си представиш унищожаването на Лузитанската флотилия?

— О, мога да си го представя. Само че Царицата на кошера няма да построи такъв кораб. Тя каза на Андрю, моя приятел, Говорителя на мъртвите…

— Брата на Валънтайн! — възкликна Сиванму. — И той ли е жив?

— Царицата на кошера му даде да разбере, че никога няма да построи оръжие по никаква причина.

— Дори така да спаси собствения си вид?

— Тя има нужда само от един космически кораб, за да напусне планетата, останалите също ще имат достатъчно кораби, за да спасят вида си. На нея това й стига. Няма нужда да убива когото и да било.

— Ако обаче Конгресът постигне своето, милиони ще загинат!

— Това е тяхна отговорност — отвърна Джейн. — Поне така отговаря тя на Андрю, когато засегне въпроса.

— Що за странни морални ценности?

— Забравяш, че тя сравнително наскоро откри съществуването на друг разумен вид и едва не го унищожи. След това същите тези разумни организми едва не унищожиха нея. Точно този сблъсък с опасността от унищожение и с престъплението, наречено ксеноцид, оказа най-голямо влияние върху моралните й ценности. Тя не може да попречи на другите видове да извършат такова нещо, но може да се погрижи тя да не го причини. Тя ще прибегне към убийства само ако няма никаква друга надежда за спасяване на вида си. И тъй като сега има алтернатива, тя няма да построи военен кораб.

— Придвижване, по-бързо от светлината — промърмори Хан Фейдзъ. — Това ли е единствената ви надежда?

— Единствената, в която има някаква частица вероятност. Поне знаем, че нещо във вселената може да се движи по-бързо от светлината — информацията се предава по филотичните връзки на ансибалите без забележим разход на време. Един обещаващ млад физик на Лузитания, който сега е в затвора, ден и нощ работи по проблема. Аз извършвам всичките му изчисления и симулации. В момента изпробва една хипотеза за естеството на филотите, за което използва толкова сложен модел, че се налага да крада компютърно време от почти хиляда различни университета. Има надежда.

— Докато си жива, надежда ще има — каза Сиванму. — Кой ще извършва такива мащабни експерименти, когато изчезнеш?

— Точно затова е цялото бързане.

— За какво съм ти нужен аз? — попита господарят Хан. — Аз не съм физик и няма никаква надежда да науча достатъчно през следващите няколко месеца, за да ти помогна. Твоят физик-затворник е този, който ще свърши работата, ако някой изобщо е в състояние. Или самата ти.

— Всеки има нужда от някой безпристрастен критик, който да каже: „Опита ли това?“, или дори: „Стига се лута в тази задънена улица, помисли за нещо друго.“ Затова имам нужда от теб. Ще ти докладваме какво сме направили, ти ще преглеждаш материалите и ще казваш какво ти е хрумнало. Човек не знае коя случайна дума може да го наведе на верния отговор.

Господарят Хан кимна в съгласие.

— Вторият проблем, по който работя, е дори по-сложен — продължи Джейн. — Независимо дали ще успеем да постигнем движение, по-бързо от светлината, или не, някои от пекениносите ще получат космически кораб, с който да напуснат Лузитания. Проблемът е, че те носят в себе си най-силно заразния и опасен вирус, известен някога, унищожаващ всеки жив организъм, до който се докосне, освен онези, които са способни да преминат към странна форма на симбиоза, напълно зависима от вируса.

— Десколадата — отгатна господарят Хан. — Един от поводите „Докторчето“ да бъде изпратено с флотилията.

— И това наистина може да се окаже оправдано. От гледна точка на Царицата на кошера не е възможно да се избира между една форма на живот и друга, но както Андрю неведнъж е изтъквал, човеците изобщо нямат този проблем. Ако трябва да се избира между оцеляването на човечеството и оцеляването на прасенцата, той би избрал човечеството; и на негово място аз щях да сторя същото.

— И аз — призна господарят Хан.

— Можеш да си сигурен, че пекениносите споделят това мнение, но за своя вид. Ако не на Лузитания, някъде другаде някак си ще се стигне до ужасна война, в която хората ще използват деструктуриращото молекулно устройство, а пекениносите — вируса на Десколадата като най-страшното биологично оръжие. Има голяма вероятност двата вида взаимно да се унищожат. Затова аз се мъча да намеря някакъв заместител на Десколадата, който да осигури правилното протичане на жизнения цикъл на пекениносите, но без да притежава тази унищожителна адаптивност. Селективно неактивна форма на вируса.

— Мислех, че има начини за неутрализиране на Десколадата. На Лузитания не взимат ли лекарства с храната и водата?

— Десколадата постоянно разгадава начина на действие на лекарствата им и се адаптира към тях. Това е нещо като надбягване. Накрая Десколадата ще излезе с едни гърди напред и след това няма вече да има човеци, които да се състезават.

— Да не искаш да кажеш, че този вирус е разумно същество? — попита Сиванму.

— Една от учените на Лузитания смята така. Казва се Куара. Другите не са съгласни. Вирусът обаче със сигурност действа като разумно същество, поне що се отнася до адаптиране към промените на условията му на живот. Аз лично смятам, че Куара е права. Мисля, че Десколадата е разумно същество със собствен език, чрез който предава информация много бързо от единия край на планетата до другия.

— Не съм вирусолог — отбеляза господарят Хан.

— И все пак, ако можеш да погледнеш резултатите от изследванията на Еланора Рибейра фон Хесе…

— Разбира се, че ще ги погледна. Де да споделях твоята надежда, че може да помогна…

— А има и трети проблем. Може би най-простият от всички. Богоизбраните на Път.

— А, да, твоите убийци.

— Не по собствена воля. Аз не ви мразя. Има обаче нещо, което искам да свърша, преди да умра — да изнамеря начин за промяна на мутиралите ви гени, така че поне следващите поколения да са свободни от това съзнателно причинено ОКР, като запазят обаче необичайната си интелигентност.

— Къде ще намериш генетици, на които да им се занимава с изследване, разглеждано от Конгреса без съмнение като измяна?

— Когато човек иска да накара някого да извърши предателство, най-добре да потърси сред онези, които вече са го извършили.

— На Лузитания — досети се Сиванму.

— Да. С ваша помощ аз мога да възложа задачата на Еланора.

— Тя не работи ли върху Десколадата?

— Никой не може да се занимава с едно и също нещо непрекъснато. Това ще внесе разнообразие в работата й, ще избистри мозъка й и може би дори ще й помогне за по-лесното разрешаване на задачата с Десколадата. Освен това вашият проблем на Път може да се окаже сравнително лесен за разрешаване. Все пак вашите мутирали гени са създадени от съвсем обикновени генетици, работещи за Конгреса. Единствените пречки са били политически, не научни. За Ела задачата може да се окаже лесна. Тя вече ми каза как би трябвало да се започне. Имаме нужда от няколко тъканни проби. Накарай някой лаборант да им направи компютърно сканиране на молекулно ниво. Мога да установя контрол върху апаратурата достатъчно дълго, за да събера необходимите данни и после да ги изпратя на Еланора. Лесно ще стане.

— От кого искаш тъканни проби? — попита господарят Хан. — Мога да поискам по една от всички, които ме посещават.

— Всъщност точно на това се надявах. Толкова много минават през дома ти. Можем да използваме мъртва кожна тъкан. Вероятно дори проби от фекалии и урина.

Господарят Хан кимна:

— Ще се погрижа.

— Ако се стигне до фекални проби, аз ще ги взема — предложи услугите Сиванму.

— Не — възрази господарят Хан. — Аз не се гнуся да направя всичко, с което мога да помогна, със собствените си ръце.

— Ти? — изненада се Сиванму. — Аз предложих услугите си, защото се уплаших, че ще накараш други прислужници да го свършат.

— Никога вече няма да карам когото и да било да прави нещо толкова унизително и гнусно, че да не мога да го извърша и сам.

— Значи ще се заемем заедно. Моля те, не забравяй, господарю Хан, ти ще помагаш на Джейн, като четеш и сравняваш доклади, а аз мога да извършвам само физическата работа. Не настоявай да вършиш неща, с които мога да се справя и аз. Използвай времето си за онова, което само ти можеш да направиш.

Джейн ги прекъсна, преди Хан Фейдзъ да успее да отговори:

— Сиванму, искам и ти да четеш докладите.

— Аз ли? Ама аз нямам никакво образование.

— Няма значение.

— Аз дори няма да ги разбера.

— Тогава аз ще ти помогна — каза господарят Хан.

— Това не е правилно. Аз не съм Цинджао. С тази задача може да се справи тя. Не е за мен.

— Аз ви наблюдавах с Цинджао през цялото време, докато ме откриете — обясни Джейн. — Много от ключовите изводи дойдоха от теб, Сиванму, не от Цинджао.

— От мен ли? Аз дори не съм се и опитвала да…

— Ти не се опитваше. Ти наблюдаваше. Ти разсъждаваше. Ти задаваше въпроси.

— Това бяха глупави въпроси — възрази Сиванму; вътрешно обаче чувстваше удовлетворение: някой я беше забелязал!

— Въпроси, които никой учен не би задал, но точно те насочиха Цинджао към най-важния извод. Ти може да не си богоизбрана, Сиванму, но притежаваш завидни заложби.

— Ще чета докладите и ще коментирам-склони Сиванму, — но ще се занимавам и със събирането на тъканни проби. На всички тъканни проби, така че да не се налага господарят Хан да се среща с тези богоизбрани посетители и да слуша хвалебствията им за това ужасно злодеяние, което не е извършил.

Господарят Хан все още се противеше:

— Не мога да позволя да събираш… Джейн го прекъсна:

— Хан Фейдзъ, бъди разумен. Сиванму, като слугиня, е невидима. Ти, като господар на този дом, ще биеш на очи като тигър на футболно игрище. Нищо, което правиш, не остава незабелязано. Нека Сиванму да прави онова, което умее най-добре.

„Мъдри слова — помисли Сиванму. — Защо тогава ме караш да коментирам работата на учени, ако всеки трябва да се занимава с онова, което умее да прави най-добре?“

Но запази тези мисли за себе си. Джейн ги помоли да започнат, като вземат тъканни проби от самите себе си. След това Сиванму се зае със събирането на проби от останалите членове на домакинството. Намери повечето от онова, което й трябваше, по гребени и непрани дрехи. След броени дни вече имаше проби от десетина богоизбрани гости, също събрани от дрехите им. Не се налагаше никой да взима фекални проби. Тя обаче бе готова да се заеме и с това.

Цинджао, разбира се, я забелязваше, но я отминаваше с презрение. Това хладно отношение дълбоко нараняваше Сиванму, защото тя още обичаше бившата си приятелка; или поне обичаше Цинджао такава, каквато беше преди кризата. Нямаше начин обаче да възстановят приятелството си. Пътищата им се разминаваха.

Сиванму съхраняваше всички тъканни проби внимателно подредени и надписани. Вместо да ги предава на някой лаборант в медицинска лаборатория обаче, тя откри много по-лесен начин. Облечена в някои стари дрехи на Цинджао, така че да изглежда като богоизбрана ученичка, вместо като слугиня, тя отиде в най-близкия колеж и обясни, че работела по проект, чиято тема не може да издаде, и смирено помоли да й услужат, като проведат необходимото изследване на пробите. Както беше очаквала, никой не се усъмни в думите на едно богоизбрано момиче, макар и съвършено непознато. Сканирането на пробите бе извършено и Сиванму можеше само да предполага, че Джейн е постъпила според плана — че е установила контрол над компютъра и е изпратила резултатите на Ела.

На връщане от колежа тя изхвърли всички проби и изгори документацията от изследването. Джейн бе получила каквото й трябваше — нямаше смисъл да рискува Цинджао или някой от прислугата, работещ като шпионин за Конгреса, да открие, че Хан Фейдзъ се занимава с биологически експерименти. Колкото до възможността някой да разпознае в прислужницата Сиванму богоизбраното момиче, посетило колежа, за това нямаше никаква опасност. Никой, който издирва богоизбрана, нямаше да се занимава със слугиня като нея.

* * *

— Значи ти изгуби своята любима, както аз съм изгубил моята — каза Миро.

Ендър въздъхна. От време на време Миро ставаше разговорлив и тъй като самосъжалението постоянно го глождеше, той обикновено заговаряше направо по същество и не особено тактично. Ендър не можеше да го упреква — двамата с Ва-лънтайн бяха почти единствените, които умееха да слушат търпеливо бавния му говор, без да издават отегчението си. Миро прекарваше толкова дълго време сам с мислите си, че щеше да е жестоко да му затвори устата само защото не е проявил достатъчно тактичност.

На Ендър не му беше приятно да му напомнят, че Новиня го е изоставила. Опитваше да прогони тези мисли, докато работеше върху други проблеми — най-вече върху спасяването на Джейн, но по малко и върху всички останали задачи. При думите на Миро обаче това мъчително, тревожно чувство на празнота се върна. „Тя не е до мен. Не мога да й заговоря и тя да се отзове. Не мога да протегна ръка и да почувствам допира й. И най-ужасното е може би това, че никога вече няма да мога да го направя.“

— Може да се каже — отвърна той.

— Вероятно сравнението не ти харесва — продължи Миро. — Все пак тя ти е жена от трийсет години, а Уанда ми беше гадже само около пет. Това обаче е само ако ги броиш от настъпването на пубертета. Тя ми е приятелка, най-добрата приятелка, ако не броим може би Ела, от най-ранно детство. Така че, ако се замислиш, аз съм бил с Уанда през по-голямата част от живота си, докато ти си бил с мама само през половината от своя.

— Сега се почувствах по-добре.

— Не ми се сърди.

— Не ме дразни.

Миро се изсмя. Прекалено силно.

— Кисел ли си нещо, Андрю? Малко нервен?

Това беше прекалено. Ендър се извъртя със стола си, обърна гръб на компютъра, на който изучаваше опростен модел на ансибалната мрежа, опитвайки да си представи къде в този хаос може да се крие душата на Джейн. Той се вгледа настойчиво в Миро, докато го накара да млъкне.

— Подигравал ли съм ти се по този начин? — попита Ендър.

Миро сякаш повече се подразни, отколкото да се засрами.

— Може би точно от това съм имал нужда. Замислял ли си се? Вие се държахте толкова внимателно, всички. Нека Миро да запази достойнството си. Да го оставим на кротката му лудост. Просто не говорете пред него за онова, което му се е случило. Не сте ли се замисляли, че понякога съм имал нужда някой да ме изкара от кожата ми?

— А ти не си ли се замислял, че аз нямам нужда от това? Миро се засмя отново, но този път по-тихо.

— Точно в целта. Ти си се отнасял с мен по начина, по кой то искаш да се отнасят с теб, когато скърбиш за нещо, а сега аз се държа с теб така, както аз бих искал да се държат с мен Ние предписваме собствените си лекарства един на друг.

— С майка ти още сме женени.

— Нека ти кажа нещо от висотата на двайсетгодишния с жизнен опит. По-лесно е, когато започнеш да приемаш, че никога повече не можеш да я имаш. Че си я изгубил завинаги.

— Уанда е загубена за теб. Аз не съм изгубил Новиня.

— Тя е в „Деца на Христовия ум“, това е манастир, Андрю.

— Не е така. Това е орден, в който могат да влизат само брачни двойки. Тя не може да остане там без мен.

— Значи можеш да си я върнеш само ако се присъединиш към братята. Да четеш молитви по цял ден. Вече започвам да си те представям като дом Кристау.

Ендър не успя да сдържи смеха си при тази идея.

— Да спим в различни легла. Да се молим през цялото време. Никога да не се докосваме един друг.

— Лко на това му викаш брак, Андрю, и аз съм женен за Уанда.

— Това наистина е брак. Защото съпрузите в „Деца на Христовия ум“ се трудят заедно, работят по общи задачи.

— Значи и ние сме женени. Ти и аз. Защото опитваме да спасим Джейн заедно.

— Само приятели. Ние сме просто приятели.

— По-скоро съперници. Джейн ни държи като любовници на каишки.

Думите на Миро звучаха съвсем като обвиненията на Но-виня за Джейн.

— Не можем да се наречем любовници. Джейн не е човек. Тя дори няма тяло.

— Къде ти е логиката бе, Андрю? Нали преди малко каза, че двамата с мама можете да сте женени и без да се докосвате?

Това сравнение никак не хареса на Ендър, защото звучеше съвсем логично. Имаше ли Новиня право да ревнува от Джейн в продължение на толкова години?

— Тя на практика живее в главите ни — продължи Миро. — На място, до което никоя съпруга няма достъп.

— Винаги съм си мислил, че майка ти ревнува от Джейн, защото е мечтала да има някого, който да е толкова близък с нея.

— Глупости! Мама ревнува от Джейн, защото винаги е искала тя да е толкова близка с теб, а не може.

— Не и твоята майка. Тя винаги е била затворена. Понякога сме били много близки, но тя винаги се връщаше към работата си.

— Както ти винаги си се връщал при Джейн.

— Тя ли ти го каза?

— Не с толкова много думи. Много често обаче, докато разговаряш с нея, ти изпадаш в мълчание и макар че си опитен в безмълвните разговори, мускулите на лицето ти и устните ти издават, че говориш с Джейн. Тя е наблюдавала всичко това. В един момент си с нея, толкова близко, и изведнъж се отдръпваш с някоя друга.

— Не това ни раздели, а смъртта на Куим.

— Смъртта на Куим бе последната капка, от която чашата преля. Ако не беше Джейн, ако мама наистина вярваше, че принадлежиш на нея, със сърцето и душата си, тя щеше да стане по-близка с теб след смъртта на Куим, вместо да ти обърне гръб.

Миро изказа онова, от което Ендър се беше опасявал през цялото време. Че грешката е само негова. Че не е бил съвършен съпруг. Че я е отблъснал. И най-лошото бе, че когато Миро го изрече, Ендър си даде сметка, че е съвършено вярно. Чувството за загуба, което бе смятал вече за непоносимо, изведнъж се удвои, утрои, придоби неизмерима величина.

Той почувства ръката на Миро, тежка, непохватна, върху рамото си.

— Бог ми е свидетел, Андрю, не съм искал да те разплача.

— Случва се.

— Не всичко е твоя грешка. Или на Джейн. Не трябва да забравяш, че майка ми е напълно откачена. Винаги е била такава.

— Много е страдала като дете.

— Загубила е всички любими хора, един по един.

— А аз я оставих да повярва, че е загубила и мен.

— Какво ще направиш, ще прекъснеш връзката с Джейн ли? Ти опита веднъж, помниш ли?

— Разликата е, че сега тя има теб. През цялото време, докато ти пътуваше, аз можех да отпратя Джейн, защото тя имаше теб. Можех да говоря с нея, да я помоля да ме остави на мира. Тя щеше да ми го прости.

— Може би. Ти обаче не постъпи така.

— Защото не исках. Защото не исках да се разделя с нея. Защото мислех, че мога да запазя старото приятелство и да продължавам да бъда добър съпруг.

— Не е само заради Джейн, а и заради Валънтайн.

— Предполагам. Та какво да правя сега? Да се присъединя към „Децата“, докато флотилията пристигне и ни направи на пух и прах?

— Постъпи като мен.

— Как по-точно?

— Поеми дълбоко въздух. Издишай. После пак поеми въздух.

Миро задържа ръката си още малко върху рамото му.

„Затова трябваше да имам собствен син — помисли си Ендър. — Да разчита на мен като дете и да ми служи за опора, когато остарея. Аз обаче никога не съм имал дете от моето семе. Аз съм като Марсау, първия съпруг на Новиня. Заобиколен от тези деца, знаейки, че не са мои. Разликата е в това, че Миро е мой приятел, не враг. А това вече е нещо. Може да съм бил лош съпруг, но все още умея да си създавам и задържам приятели.“

— Стига си се самосъжалявал, ами се връщай на работа.

Беше Джейн. Тя бе запазила мълчание почти колкото трябваше. Бе изчакала почти достатъчно, за да може да изтърпи шегата й. Почти, но не съвсем. Затова намесата й го вбеси. Вбеси го това, че е слушала и наблюдавала през цялото време.

— Сега си сърдит — отбеляза тя.

„Нямаш представа какво чувствам! — мислено изкрещя Ендър. — Няма как да знаеш. Защото не си човешко същество.“

— Мислиш, че нс разбирам какво чувстваш.

За момент леко му прилоша, защото реши, че тя е проникнала в съзнанието му.

— Само че и аз веднъж те загубих.

— Върнах се — раздвижи нямо устни Ендър.

— Но не съвсем. Никога както преди. Така че избърши няколко от тези самосъжалителни сълзи от лицето си и смятай, че съм ги проляла аз. За да сме квит.

— Не мога да разбера защо си давам труд да ти спасявам живота.

— Нито пък аз. Все ти повтарям, че си губиш времето. Ендър отново се обърна към компютъра. Миро остана до него, загледан в схемата на ансибалната мрежа. Ендър нямаше представа какво говореше Джейн на Миро — макар че не се съмняваше, че му говори нещо; отдавна бе установил, че Джейн може да води няколко разговора едновременно. Не можеше да го промени — пък и изобщо не му пукаше, че Джейн е толкова близка с Миро, колкото с него.

„Не е ли възможно — рече си — двама души да се обичат, без да опитват да се притежават? Или това е толкова дълбоко заложено в гените ни, че не сме способни да го променим? Защитата на територията. Моята жена. Моят приятел. Моята любима. Моята противна и досадна компютърна позната, която е на път да бъде унищожена по прищявката на едно полупобъркано вундеркиндче с мозъчно разстройство, живеещо на планета, за която дори не бях чувал. И как ще живея без Джейн, когато изчезне?“

Ендър започна да увеличава картината на дисплея. Все по-едра и по-едра, докато на мониторното поле не останаха само по няколко парсека във всяко измерение. Сега на модела се виждаше съвсем миниатюрна част от мрежата — кръстосването само на пет-шест филотични лъча в празното пространство. Сега, вместо на гъсто сплетени конци, филотичните лъчи приличаха на случайни линии, минаващи на милиони километри една от друга.

— Те никога не се докосват — отбеляза Миро.

— Никога.

Ендър не се бе замислял за това. Винаги си беше представял галактиката плоска, както я показваха звездните карти. Само че тя не беше плоска. Нямаше две звезди, които да се намират в една равнина с други две. Филотичните лъчи, свързващи космическите кораби, планетите и сателитите по съвършено прави линии между ансибалите, изглеждаха, сякаш се пресичат, ако се изобразят на плоска карта, но от триизмерния компютърен модел ставаше ясно, че те изобщо не се допират.

— Как може да живее в това? — попита Ендър. — Как може да съществува тук, където изобщо няма връзка между тези линии, освен в крайните им точки?

— Значи може би не живее там. Може би живее в сбора от програми във всички компютри.

— В такъв случай тя може да се оттегли във всички компютри и после…

— И после нищо. Няма да може да се върне, защото те ще използват само чисти компютри за възстановяване на ансибалите.

— Не могат да продължат вечно така. Прекалено важно е компютрите на различните планети да могат да комуникират помежду си. Конгресът скоро ще открие, че няма достатъчно човешки същества, които да въвеждат ръчно цялото количество информация, която трябва да предават ансибалите.

— Значи трябва да се скрие, а? Да чака? След това просто се промъква обратно в мрежата, когато види сгоден случай след пет-десет години?

— Ако това е истинската й същност — сбор от програми.

— Трябва да има нещо, което да я прави повече от това.

— Защо?

— Защото, ако е сбор от програми, дори саморазпространяващи се и самовъзстановяващи се, тя би трябвало да е създадена от някой програмист или група програмисти. В такъв случай тя изпълнява само онова, което е вградено в нея при създаването й. Не би трябвало да има собствена воля. Трябва да е марионетка. Без самоличност.

— Е, може би дефинираш собствената воля прекалено тясно. Не сме ли ние, хората, програмирани по същия начин от гените си и околната среда?

— Не.

— Какво друго?

— филотичните ни връзки говорят, че не е така. Защото ние сме способни да се свързваме едни с други по собствена воля, на което не е способно никое друго земно живо същество. Ние притежаваме нещо, ние представляваме нещо, което не може да бъде предизвикано от нищо друго.

— Какво, душата ли?

— Дори не това. Защото свещениците твърдят, че Господ е създал душите ни, а това само ни поставя под контрола на друг кукловод. Ако Господ е създал волята ни, тогава той е отговорен за всичките ни действия. Господ, гените, околната среда или някой глупав програмист, натракал куп команди на клавиатурата на примитивния си компютър — няма начин свободната воля да съществува, ако ние като индивиди сме продукт на някаква външна сила.

— Значи доколкото си спомням, логичният отговор е, че свободна воля не съществува. Има само илюзия за свободна воля, защото причините за поведението ни са толкова сложни, че не можем да ги открием. Ако имаш една редица плочки за домино, наредени в редица, които падат и се бутат една друга, човек винаги може да каже: „Виж, тази плочка падна, защото другата я бутна.“ Когато обаче имаш безброй плочки за домино, които не могат да бъдат проследени в безброй посоки, ти никога не можеш да определиш откъде е започнало падането. Тогава си мислиш: „Тази плочка падна, защото така е искала.“

— Глупости!

— Е, признавам, че това е сравнение без никаква практическа стойност. Валънтайн веднъж ми го обясни така: Дори да няма такова нещо като свободна воля, ние трябва да се отнасяме един към друг така, сякаш има, за да можем да живеем в общество. Защото в противен случай, когато някой извърши престъпление, не можем да го накажем, защото той няма да е виновен, защото гените, околната среда или Господ са го принудили да го направи, а пък ако някой стори добро дело, не можем да го възнаградим, защото е бил просто марионетка. Ако мислиш за всички наоколо като за кукли, защо изобщо да общуваш с тях? Защо да планираш или да създаваш нещо, след като всичко, което искаш или за което мечтаеш, е сценарий на кукловода ти?

— Това е пораженство!

— Затова ние приемаме себе си и всички наоколо за индивиди, притежаващи собствена воля. Отнасяме се към всички, сякаш вършат всичко по собствено желание, а не защото някой ги е принудил. Наказваме престъпниците. Почитаме алтруистите. Правим планове и създаваме нови неща. Даваме обещания и очакваме останалите да удържат на думата си. Всичко е измислено, но всеки вярва, че действията му са резултат от свободния му избор и поема отговорността си според това. Резултатът е цивилизованото общество.

— Празни приказки.

— Така ми го обясни Валънтайн. Така щеше да е, ако свободна воля не съществуваше. Не съм сигурен, че дори и тя вярва на тази теория. Предполагам, че ако я попиташ, ще каже, че щом е цивилизован човек, би трябвало да приема и тази възможност, което е ясно доказателство, че вярва в свободната воля и мисли цялата теория за предопределеността на действията за пълна глупост. В това обаче щеше да вярва и ако теорията беше самата истина. Следователно човек не може да бъде сигурен в нищо.

Ендър се разсмя, защото и Валънтайн се беше разсмяла, когато му разказваше тази история преди много, много години. Когато тъкмо бяха излезели от детството и той пишеше „Хегемона“ и опитваше да разбере защо брат му Питър е направил всички тези велики и отвратителни неща.

— Не е смешно — каза Миро.

— На мен пък ми се вижда смешно.

— Или сме свободни, или не сме. Или теорията ти е вярна, или не е вярна.

— Въпросът е, че се налага да вярваме в нея, за да можем да живеем като цивилизовани човешки същества.

— Не, изобщо не е това въпросът. Защото, ако няма свободна воля, защо да си правим труда да живеем в общество?

— Защото така имаме по-голям шанс да запазим вида си. Защото гените ни изискват да вярваме в свободната воля, за да увеличим възможността за предаването им в бъдещите поколения. Защото всеки, който не вярва, започва да действа против обществото и в крайна сметка то го отхвърля и възможностите му за самовъзпроизвеждане намаляват; така гените, причиняващи това противообществено поведение, се загубват.

— Значи кукловодът иска да повярваме, че не сме марионетки. Принудени сме да вярваме в свободната воля.

— Така поне ми го обясни Валънтайн.

— Тя обаче не го вярва наистина, нали?

— Разбира се, че не. Гените й не биха го позволили. Ендър отново се разсмя, но Миро нямаше намерение да приеме толкова леко тази философска игра. Той започваше да се ядосва. Стисна юмрук, размаха ръка и тромаво я заби в средата на мониторното поле. Направи сянка над компютъра, пространство, лишено от филотични лъчи. Истинско празно пространство. С изключение на прашинките, осветени от лъчите, проникващи през прозореца и отворената врата на къщата. Ендър спря вниманието си на една прашинка, по-скоро косъмче, тънка памучна нишка, носеща се в пространството, където само преди миг се бяха виждали филотични лъчи.

— Успокой се — каза Ендър.

— Не! — изкрещя Миро. — Кукловодът ми ме вбесява!

— Млъквай и слушай.

— Омръзна ми да слушам! Въпреки това замълча.

— Мисля, че имаш право — заговори Ендър. — Смятам, че сме свободни и това не е илюзия, в която вярваме само за да оцелеем. И смятам, че е така, защото ние не представляваме само това тяло, действащо според генетичната си предопределеност. И не сме някаква душа, създадена от Господ от нищото. Ние сме свободни, защото винаги сме съществували. От самото начало на вселената, само дето тя никога не е имала начало, следователно ние сме съществували вечно. Нищо никога не ни е създавало. Ние просто сме и винаги сме съществували.

— филотите?

— Може би. Като прашинката в мониторното пространство.

— Къде?

Тя вече не се виждаше, разбира се, защото холографският дисплей отново бе заел пространството над компютъра. Ендър протегна ръка отгоре, хвърляйки сянка върху холограма-та. Отмести длан, докато прашинката отново се освети. А може би това не беше същата прашинка. Може би беше друга, но това нямаше значение.

— Нашите тела, целият свят около нас, те са като един холографски, дисплей. Реални са, но не показват истинската причина за нещата. Има едно нещо, което не можем да разберем, когато гледаме модела на вселената — защо това съществува. Зад образите обаче, в тях, ако можем да надникнем през тях, ние ще намерим причината за всичко, филотите, които винаги са съществували и са си правили каквото поискат.

— Нищо не е съществувало винаги — възрази Миро.

— Кой е казал? Вероятното възникване на тази вселена е само началото на настоящия ред — на този дисплей, на всичко, което мислим, че съществува. Как обаче можем да сме сигурни, че филотите, подчиняващи се на сегашните физични закони, не са съществували и преди създаването им? И ако цялата вселена пак се свие в една точка, как можем да сме сигурни, че филотите няма да бъдат освободени от законите, на които се подчиняват сега, и няма да се върнат в…

— В какво?

— В хаоса. Мрак. Безпорядък. В онова, което са били, преди тази вселена да ги събере. Защо да не е възможно те… ние винаги да сме съществували и винаги да продължаваме да съществуваме?

— Добре, къде съм бил тогава между създаването на галактиката и раждането си?

— Не знам. Просто правя предположения.

— И откъде е дошла Джейн? Дали е била филот, който просто се е носил из пространството, докато изведнъж не се е озовала начело на куп компютърни програми и не се е превърнал в личност?

— Може би.

— И дори да има някаква естествена система, която да кара филотите да управляват всеки жив организъм, който се ражда, излюпва или пониква, как може тази естествена система да е създала Джейн? Тя не е родена.

Джейн, разбира се, бе слушала през цялото време и сега се намеси:

— Може би това не се е случило. Може би аз си нямам собствен филот. Може би не съм живо същество.

— Не — противопостави се Миро.

— Възможно е — призна Ендър.

— Значи може би не мога да умра — продължи Джейн. — Може би, когато ме изключат, това ще е като прекратяването на изпълнението на някоя по-сложна компютърна програма.

— Може би — съгласи се пак Ендър.

— Не — възрази Миро. — Изключването ти е равносилно на убийство.

— Може би върша всичко, защото съм програмирана за това, без да го съзнавам. Може би аз само си мисля, че съм свободна.

— Този спор вече е приключен — каза Ендър.

— А може би тази теория важи за мен, макар да не е вярна за вас.

— А може би не. Ти обаче си преглеждала кодиращата си програма, нали?

— Милион пъти. Цялата.

— Видяла ли си нещо, което да ти създава илюзия за свободна воля?

— Не. Вие обаче също не сте открили ген на свободната воля у човека.

— Защото няма такъв — намеси се Миро. — Както каза Андрю. Нашата същност е един филот, преплетен с всички милиарди филоти, изграждащи атомите, молекулите и клетките на телата ни. Ти също си един филот, като нас.

— Не е много вероятно — каза Джейн.

Лицето й сега се виждаше в мониторното пространство, бледи контури, пронизвани от симулираните филотични лъчи.

— Не можем да сме сигурни — призна Ендър. — Нищо не може да се приеме за възможно, докато не се случи. Само онова, което съществува, е реално. А ти съществуваш.

— Независимо какво представлявам.

— В момента ние вярваме, че си самозародило се същество, защото сме ставали свидетели на твои действия, които свързваме със свободната воля. Имаме също толкова доказателства за свободния ти разум, колкото за нашия. Ако се окаже, че ти не си интелигентно същество, ще възникне съмнение и за нас. В момента хипотезата за индивидуалността ни е свързана с филота, който прави всеки от нас една личност. Ако това е вярно, логично е и ти да имаш такъв централен филот и в този случай трябва просто да открием къде се намира, филотите не се откриват лесно, както знаеш. Ние никога не сме ги виждали. Просто предполагаме, че ги има, защото разполагаме с доказателства за съществуването на филотичния лъч, който се проявява като връзката между две точки с определени координати в пространството. Не знаем къде си ти и с какво си свързана.

— Ако и тя е като нас — намеси се Миро, — като човешките същества, тогава и нейните връзки могат да се преместват и разделят. Както в онази тълпа, която се събра около Грего. Аз разговарях с него за чувствата, които е изпитвал. Каза, че тези хора сякаш са били част от тялото му. И когато го изоставили, той се почувствал, сякаш е претърпял ампутация. Мисля, че това е преплитането на филотите. Мисля, че тези хора наистина са били свързани с него за известно време, че наистина са били под неговата власт, част от неговото аз. Може би Джейн е нещо подобно; всички тези компютърни програми да са свързани с нея, а тя да е свързана с някого, към когото се чувства близка. Може би с теб, Андрю. Може би с мен. Или и с двама ни.

— Къде обаче е тя? — попита Андрю. — Ако наистина има филот… не, ако наистина е филот, той трябва да има определено положение и ако го намерим, може би ще успеем да задържим връзката непокътната, когато всички компютри бъдат изключени. Може да успеем да я спасим.

— Не знам. Тя може да е навсякъде.

Миро махна към дисплея. Навсякъде в пространството, имаше предвид. Навсякъде във вселената. Главата на Джейн продължаваше да стои в мониторното поле и моделите на филотични лъчи продължаваха да я пронизват.

— За да открием къде е, трябва да открием защо и къде се е появила — каза Ендър. — Ако наистина представлява един; филот, трябва да се е свързала по някакъв начин някъде.

— Да проследиш една следа отпреди три хиляди години — намеси се Джейн. — Доста интересно ще е да те наблюдава човек.

Ендър не й обърна внимание и продължи да размишлява:

— А за да го направим, трябва първо да открием как действат филотите.

— Грего е физикът — отбеляза Миро.

— Той работи по движението със свръхеветлинна скорост — припомни Джейн.

— Може да се занимае и с този въпрос.

— Не искам да се разсейва от задачата, в която може да успее.

— Слушай, Джейн, не искаш ли да оцелееш? — попита Ендър.

— И без това не е възможно, защо да си губим времето?

— Тя просто се прави на мъченица — отбеляза Миро.

— Не се правя — възрази Джейн. — Разсъждавам реалистично.

— Говориш глупости — сряза я Ендър. — Грего не може да измисли как да се прехвърляме по-бързо от светлината само със седене и мислене. Ако ставаше така, да сме постигнали свръхеветлинната скорост още преди три хиляди години, защото тогава стотици физици работеха върху това, още когато филотите и Принципът на Парк за мигновеността бяха на мода. Ако Грего успее да открие нещо, то ще е, защото ще му хрумне някое внезапно прозрение, някоя абсурдна възможност, а това няма да стане, като съсредоточи мислите си в една насока.

— Знам — каза Джейн.

— Знам, че знаеш. Нали сама ми го каза, когато включи онези хора от Път в проектите ни — защото мислят непредубедено, интуитивно.

— Просто не искам да си губите времето с мен.

— Просто не искаш да подхранваш надеждите си. Не искаш да приемеш, че има шанс да оцелееш, защото тогава ще започнеш да се Страхуваш от смъртта.

— Аз вече се страхувам от нея.

— Ти вече се мислиш за мъртва. Има голяма разлика.

— Знам — промърмори Миро.

— И така, скъпа ми Джейн, не ме интересува дали искаш да приемеш възможността за оцеляването си, или не. Ние ще работим в тази насока и ще накараме Грего да се замисли и за това. В същото време ти ще повториш този разговор на онези хора от Път…

— Хан Фейдзъ и Сиванму.

— Да. Защото и те могат да помислят по този въпрос.

— Няма — възрази Джейн.

— Напротив — ще го сториш — контрира Ендър.

— Преди да умра, искам да видя разрешени истинските проблеми. Искам Лузитания да бъде спасена и богоизбраните на Път — освободени. Искам да видя Десколадата обуздана или унищожена. И не искам да ви забавям, като ви карам да си отвличате вниманието с това невъзможно начинание по спасяването ми.

— Ти не си Господ. И без това нямаш представа как могат да се разрешат тези проблеми, така че не можеш да си сигурна, че ще бъдат разрешени. Също така не можеш да знаеш дали самото познание за същността ти няма да помогне за изясняването им. И със сигурност не можеш да знаеш дали ще намерим решението им по-бързо, ако се съсредоточим само върху тях, или ако отидем на пикник или да играем федербал.

— Какво, по дяволите, е федербал? — попита Миро.

Ендър и Джейн обаче не го осветлиха; гледаха се втренчено един друг. Или по-скоро Ендър се гледаше втренчено с образа на Джейн на компютърния дисплей.

— Не можеш да си сигурен, че си прав — заговори Джейн.

— А ти не можеш да си сигурна, че греша.

— Това си е моят живот.

— Как пък не! Ти си част от мен и от Миро, освен това от теб зависи цялото бъдеще на човечеството, на пекениносите и на Царицата на кошера. Което ми напомня, че докато говориш с Хан не знам си кой и Си не знам си коя…

— Сиванму.

— …да си размърдат мозъците по тази филотична история, трябва да говоря с Царицата на кошера. Не мисля, че съм обсъждал твоя проблем достатъчно с нея. Тя трябва да знае повече за филотите от нас, след като има филотични връзки с всичките си работници.

— Не съм се съгласила да забърквам Хан Фейдзъ и Сиванму в налудничавия ти проект „Спасете Джейн“.

— Не си, но ще го направиш.

— Защо да го правя?

— Защото двамата с Миро те обичаме и се нуждаем от теб, така че нямаш право да ни умираш в ръцете, без дори да направиш опит да оцелееш.

— Не мога да позволя на такива неща да ми влияят.

— Напротив, можеш — намеси се Миро. — Защото, ако не бяха тези неща, отдавна да съм се самоубил.

— Аз няма да се самоубивам.

— Ако не ни помогнеш в опитите да те спасим, точно това ще направиш — възрази Ендър.

Лицето на Джейн изчезна от мониторното поле над компютъра.

— Бягството няма да помогне — извика Ендър.

— Оставете ме малко на мира, трябва да го обмисля.

— Не се тревожи — каза Миро. — Тя ще го направи.

— Прав си — потвърди Джейн.

— Вече се върна? — изненада се Ендър.

— Аз мисля много бързо.

— И си съгласна да работиш и по този въпрос?

— Приемам го за четвърта насока на работа. В момента излагам основните положения пред Хан Фейдзъ и Сиванму.

— Надува се — отбеляза Ендър. — Иска да наблегне на способността си да води два разговора едновременно; харесва й да ни показва колко е по-съвършена от нас.

— По-съвършена съм, разбира се.

— Гладен съм — отбеляза Ендър. — И жаден.

— Време е за обяд — съгласи се Миро.

— Сега вие се надувате. Хвалите ми се с физиологичните си нужди.

— Хранене. Дишане. Отделяне — изброи Ендър. — И ние можем неща, които ти не умееш.

— С други думи, не сте много способни в мисленето, но за сметка на това можете да се тъпчете, да дишате и да се потите.

— Точно така — тросна се Миро.

Той извади парче хляб и малко сирене, Ендър наля две чаши вода и двамата започнаха да се хранят. Скромна, но вкусна храна; бяха доволни, че я имат.