Орсън Скот Кард
Ксеноцид (5)

ПЕТА ГЛАВА
ЛУЗИТАНСКАТА фЛОТИЛИЯ

— Ендър казва, че когато военната флотилия на Междузвездния конгрес ни достигне, ще унищожи този свят,

— Интересно.

— Не се ли боиш от смъртта?

— Ние нямаме намерение да сме тук, когато пристигнат.

 

Цинджао не беше вече малко момиченце, криещо разкървавените си ръце. В момента, в който доказа, че е богоизбрана, животът й се промени и десет години след този ден тя вече приемаше гласа на боговете и ролята, която получаваше от това в обществото. Научи се да приема привилегиите и даровете, дадени й всъщност като израз на почит към боговете; както я учеше баща й, тя не се възгордяваше, а напротив — ставаше все по-скромна след всяко, все по-тежко бреме, с което хората и боговете я товареха.

Приемаше задълженията си сериозно и намираше радост в тях. През последните десет години бе преминала през усилен, мъчителен процес на обучение. Тялото й се оформи и тренира в компанията на други деца — с тичане, плуване, яздене, бой с; мечове, бой с пръчки, бой с кости. Заедно с другите деца тя запаметяваше езици — Старк, общия междузвезден език, който се използваше в компютрите; древнокитайски, на който се пееха древните песни и който се пишеше с красиви йероглифи върху оризова хартия или фин пясък; и новокитайски, използван в ежедневни разговори и изписван с обикновени букви, върху проста хартия или пръст. Никой освен самата Цинджао не се изненадваше от това, че учеше езиците много по-лесно, бързо и цялостно от останалите деца.

Другите учители я обучаваха отделно. Така тя усвои естествените науки и историята, математиката и музиката. Всяка седмица прекарваше половин ден с баща си, показваше му какво е научила и изслушваше мнението му. Похвалите му я караха да се връща в стаята си, танцувайки от радост; дори лекият му упрек я принуждаваше да прекарва часове в проследяване на дървесинни жилки по дъските на пода в класната си стая, докато не се почувства отново достойна да се завърне към учението.

Друга част от обучението й бе изключително нейна тайна. Тя наблюдаваше как баща й успява да отлага ритуалите на почит към боговете. Знаеше, че когато боговете изискват от човек да изпълни ритуала на пречистване, нуждата да се подчиниш е неустоима. И въпреки това баща й по някакъв начин й устояваше — поне достатъчно дълго, за да може винаги да изпълнява ритуалите насаме. Цинджао жадуваше да има такава сила и затова започна да я възпитава у себе си. Когато боговете я караха да се чувства потискащо недостойна и очите й започнеха да търсят по-тъмни жилки по дъските или изпитваше нужда да измие непоносимо мръсните си ръце, тя изчакваше, опитваше да се съсредоточи върху случващото се в момента и да отлага ритуала на подчинение колкото може повече.

Отначало ликуваше, ако успееше да отложи ритуала с минута — а когато най-после волята й се прекършеше, боговете я наказваха, като правеха задачата й по-трудна и мъчителна от обикновено. Тя обаче не искаше да се предава. Тя беше дъщерята на Хан Фейдзъ, нали? И с годините научи онова, което знаеше баща й: че човек може да живее с нуждата, да я потиска, често с часове, като ярък пламък, затворен в кутийка от прозрачен нефрит, опасен, ужасен огън от боговете, изгарящ сърцето й.

Сетне, когато останеше сама, тя можеше да отвори кутийката и да пусне огъня на свобода, не като внезапно, унищожително изригване, а бавно, постепенно, изпълвайки се със светлина, докато навежда глава над жилките на дъските или над свещения леген, търкайки тихо и последователно ръцете си пемза, луга и алое.

Така тя промени настоятелния вик на боговете в лично, дисциплинирано преклонение. Губеше самообладание само в редки моменти на объркване и тогава се хвърляше на пода а присъствието на някой учител или гост. Приемаше това унижение като способ на боговете да й напомнят, че властта им над нея е абсолютна, че успехите й в постигането на самоконтрол са й позволени само за тяхно забавление. Тя бе доволна от тази частична свобода. Все пак доста нескромно би било да си мисли, че може да постигне съвършения самоконтрол на баща си. Неговото необикновено благородство се коренеше в това, че боговете го уважаваха и затова не изискваха от него публично самоунижение; тя не бе сторила нищо, за да спечел такава почит.

Най-накрая обучението й включваше по един ден на седмица, в който трябваше да участва заедно с обикновените хора в извършването на богоугоден труд. Това, разбира се, не беше ежедневният труд, който се полагаше в канторите и фабриките. Богоугодният труд представляваше изнурителна работа на оризовите поля. Всеки мъж, жена или дете на Път извършваше тази дейност — приведени, нагазили до колене във вода, те садяха и жънеха ориза — налога за гражданството им.

— Така почитаме паметта на предците си — беше обяснил баща й, докато бе още малка. — Показваме им, че никой от нас няма да търси нещо повече от онова, което му се, полага.

Оризът, събран с богоугоден труд, се смяташе за свещен; принасяха го в дар в храмовете и го ядяха на религиозните празници; поставяха го в малки купички като дар за боговете на домашното огнище.

Веднъж, през дванайсетата година на Цинджао, денят бе ужасно горещ и тя бързаше да приключи с работата си върху един научен реферат.

— Не ме карайте да ходя на оризовата нива днес — помоли тя учителя си. — Това, което върша тук, е много по-важно.

Учителят се поклони и излезе, но скоро баща й дойде в ята. Носеше тежък меч и тя изпищя от ужас, когато той го вдигна над главата си. Нима искаше да я убие, задето е произнесла такива богохулни слова? Ала той не я нарани — как можеше да си помисли, че ще го направи? Вместо това мечът се стовари върху компютъра й. Металните части се изкривиха; пластмасата се разпадна на парчета. Машината бе унищожена.

Баща й не повиши глас; изрече почти шепнешком:

— Първо боговете. Сетне предците. После хората. След тона управниците. Накрая себе си.

Това бе най-ясният закон на Пътя. Върху това беше изграден този свят. Тя бе забравила: ако си прекалено зает, за да извършваш богоугоден труд, значи си се отклонил от Пътя.

Цинджао никога нямаше да забрави този урок. С времето тя се научи да обича слънцето, прежурящо превития й гръб, хладната кална вода около краката си, оризовите листа, протягащи се като пръсти от тинята, за да се преплетат с нейните. Покрита с тинята на оризовите ниви, тя никога не се почувства нечиста, защото знаеше, че е мръсна в чест на боговете.

Накрая, на шестнайсетгодишна възраст, обучението й привърши. Оставаше й само да докаже, че е станала зряла жена — задача, толкова важна и трудна, че се поставяше само пред богоизбраните.

Тя се изправи пред великия Хан Фейдзъ в стаята му. Както нейната, тя бе обширно помещение; както в нейната, постелята за спане бе проста, една рогозка на пода; както нейната, по-голямата част от обзавеждането се състоеше от маса с компютър. Тя никога не беше влизала в стаята на баща си, без да завари нещо на дисплея над компютъра: диаграми, триизмерни модели, времеви симулации, думи. Най-често обикновени думи. Букви или йероглифи, плуващи във въздуха върху симулирани страници, движещи се надолу и нагоре, едни до други, за да може баща й да ги сравнява.

В стаята на Цинджао останалото пространство бе свободно. Тъй като на баща й не му се налагаше да проследява дървесинни жилки по дъските, той не изпитваше нужда да живее в такива строги лишения. Въпреки това обзавеждането му беше скромно. Една черга — при това без прекалено много шарки. Една ниска масичка със статуетка отгоре. Голи стени с една-единствена картина. И тъй като помещението бе огромно, всеки от тези предмети изглеждаше изгубен в безкрая, като далечен плач в пустинята.

Внушението на това обзавеждане бе ясно: Хан Фейдзъ предпочиташе простотата. По един предмет от всеки вид украса е достатъчен за чистата душа.

За Цинджао обаче внушението бе съвсем различно. Защо-то тя забелязваше нещо, което никой друг от домакинството не осъзнаваше: чергата, масичката, статуетката и картината се сменяха всеки ден. И никога не се повтаряха. Затова урокът за нея беше следният: Чистата душа никога не трябва да се привързва към каквото и да било. Чистата душа трябва всеки ден да се среща с различни неща.

Тъй като поводът на посещението й беше официален, тя не! се приближи зад гърба му, за да погледне върху какво работи, опитвайки да отгатне с какво се занимава. Този път влезе по средата на стаята и коленичи върху едноцветната черга, която днес бе с цвета на яйце от червеношийка с малко петно в единия ъгъл. Със сведени очи изчака баща й да се приближи д нея.

— Хан Цинджао — заговори той. — Нека видя изгрева в лицето на дъщеря си.

Тя вдигна глава, погледна го и се усмихна. Той също се усмихна:

— Задачата, която ще ти поставя, не е лесна дори за опитен, зрял човек.

Цинджао сведе глава. Беше очаквала тежко изпитание от баща си и бе готова за него.

— Погледни ме, Цинджао.

Тя отново вдигна глава, погледна го в очите.

— Това няма да е учебна задача. Това е изпитание за истинския живот. Задача, която Междузвездният конгрес ми постави; от нея може да зависи съдбата на цели народи и светове.

Цинджао очакваше изпитанието с напрежение, но сега баща й сякаш се опитваше да я уплаши.

— В такъв случай трябва да дадеш тази задачата на някой, на когото имаш доверие, не на едно неопитно дете.

— Ти от години не си дете, Цинджао. Готова ли си да чуеш задачата си?

— Да, татко.

— Какво знаеш за Лузитанската флотилия?

— Всичко ли, което знам, искаш да ти кажа?

— Само онова, което смяташ за важно.

Значи това бе изпитание, в което да се види доколко се е научила да отдели важното от маловажното в познанието по определена тема.

— флотилията е изпратена, за да подчини непокорната колония Лузитания, където законите за ненамеса в съществуванието на единствения познат на човечеството чуждо родов разумен вид са били нарушени.

Беше ли достатъчно това? Не — баща й чакаше още.

— Съпротивата срещу тази мярка започна от самото начало — добави тя. — Една личност, наричаща себе си Демостен, издава статии, носещи неприятности.

— Какви неприятности по-точно?

— Демостен предупреждава всички колонизирани светове, че изпращането на флотилията към Лузитания е опасен прецедент. Въпрос на време било, преди Междузвездният конгрес да изпрати войски и за тяхното подчиняване. Пред католическите светове и католическите малцинства навсякъде във вселената Демостен обвинява Конгреса, че цели да накаже епископа на Лузитания, задето изпратил мисионери сред пекениносите, за да спаси душите им от ада. Учените предупреждава, че принципите на независимата наука били под заплаха: целият свят бил на път да попадне под ботуша на военните, защото хората предпочитали да слушат учените си, вместо да се подчиняват на бюрократите, управляващи от милиони светлинни години разстояние. А пред всички Демостен твърди, че Лузитанската флотилия е въоръжена с деструктуриращото молекулно устройство. Разбира се, това очевидно е лъжа, на която обаче някои вярват.

— Какви резултати постигат тези статии?

— Не знам.

— Те постигат много добри резултати — обясни баща й. — Преди петнайсет години първите от тях бяха толкова ефективни, че едва не предизвикаха революция в някои колонии.

Едва не предизвикали революция в колониите? Преди петнайсет години? Цинджао знаеше само за едно такова събитие, но никога не беше предполагала, че е свързано със статиите на Демостен. Тя се изчерви.

— Това е било по времето на Колониалната харта. Първия ти велик договор.

— Договорът не беше мой. Той принадлежеше колкото на Конгреса, толкова и на колониите. Защото ужасният сблъсък бе избегнат. И Лузитанската флотилия продължи великата си мисия.

— Ти си написал всяка отделна буква в този договор, татко.

— С това само изразих желанията и стремежите на народите от двете страни на договора. Бях просто един писар.

Цинджао наведе глава. Знаеше истината, всички я знаеха. Това бе началото на величието на Хан Фейдзъ, защото не само че беше съчинил договора, ами и бе убедил и двете страни да го приемат почти без никакви поправки. След това Хан Фейдзъ се беше превърнал в един от най-уважаваните съветници на Конгреса; всеки ден получаваше писма от най-великите мъже и жени на вселената. Ако наричаше себе си прост писар в това голямо начинание, то бе само заради огромната му скромност. Цинджао знаеше също, че майка й вече е била на смъртно легло, когато е завършвал делото си. Такъв бе баща й — не беше пренебрегнал нито жена си, нито задачата си. Не беше успял да спаси живота на майка й, но бе спасил много животи, които са могли да бъдат загубени във войната.

— Цинджао, защо казваш, че твърдението, че флотилията е въоръжена с ДМ устройството, е очевидна лъжа?

— Защото… защото това би било чудовищно. Това би било като ксеноцида на Ендър — да унищожиш цял един свят. Власт, способна на това, няма нито право, нито причина да съществува във вселената.

— Кой те научи на това?

— Богоугодността. Боговете са създали звездите и всички планети — какъв е човекът, та да ги унищожава?

— Боговете обаче са създали и природните закони, които — позволяват да бъдат унищожени; какъв е човекът, та да отказва да приеме от боговете онова, което са му дарили?

Цинджао занемя от изненада. Никога не беше чувала баща си да говори в защита на каквато и да е форма на насилие; той мразеше войната във всяко нейно проявление.

— Отново те питам — кой те научи, че такава власт няма нито право, нито причина да съществува във вселената?

— Това е моя идея.

— Да, но това изречение е точен цитат.

— Да. От Демостен. Само че, ако човек вярва в някоя идея, тя става негова. Ти си ме учил на това.

— Човек трябва внимателно да обмисли последствията от една идея, преди да започне да вярва в нея.

— „Докторчето“ не бива никога да бъде използвано срещу Лузитания, затова изобщо не бива да бъде пращано.

Хан Фейдзъ кимна сериозно:

— Откъде си сигурна, че никога не бива да бъде използвано?

— Защото ще унищожи пекениносите, млад и красив народ, който усилено развива потенциала си на разумен вид.

— Пак цитат.

— Татко, чел ли си „Животът на Човек“?

— Да.

— Как тогава можеш да се съмняваш в правото на пекениносите да съществуват?

— Казах, че съм чел „Животът на Човек“. Не — че вярвам на написаното там.

— Не вярваш ли?

— Нито вярвам, нито го отричам. Книгата се появи след прекъсването на ансибалните връзки на Лузитания. Затова е възможно да не е била написана там, а ако не е била написана там, тогава всичко в нея са измислици. Това изглежда напълно вероятно, защото е подписана от Говорителя на мъртвите, също както „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, датиращи отпреди хиляди години. Някой очевидно опитва да извлече изгода от преклонението на хората към тези древни трудове.

— Аз вярвам, че написаното в „Животът на Човек“ е истина.

— Това е твое право, Цинджао. Но защо вярваш, че е така?

„Защото ми звучеше справедливо, когато я четох“ — можеше ли да отговори така на баща си? Да, можеше да каже каквото си иска.

— Защото, когато я четох, ми се стори, че е истина.

— Разбирам.

— Сега знаеш, че съм глупачка.

— Напротив. Знам, че си мъдра. Когато човек чуе истината, част от него реагира по определен начин независимо от изразните средства и доказателствата. Дори да е представен нескопосано, ти пак ще харесаш разказа, ако обичаш истината. Дори да е очевидно, че е измислица, ти пак ще повярваш в частиците истина, които ще съдържа, независимо сред какви лъжи са скрити.

— Защо тогава ти не вярваш в написаното в „Животът на Човек“?

— Изразих се неточно. Двамата с теб използваме две различни значения на думите „истина“ и „вяра“. Ти вярваш, че написаното в книгата е истина, защото го чувстваш дълбоко в себе си. Чувството за истина обаче няма нищо общо с фактите, с това, дали в книгата са описани реални събития от реалния свят. Твоето вътрешно чувство за справедливост е породено от изводите на книгата, от това, че описва принципите на света, начина, по който боговете налагат волята си върху човешките същества.

Цинджао се замисли само за миг, сетне кимна с разбиране:

— Значи „Животът на Човек“ може по принцип да е вярна, но да е лъжлива при точно определените обстоятелства.

— Да. Можеш да получиш огромна мъдрост от книгата, защото в нея е залегнала истината. Ала дали тя е точно описание на самите пекениноси? Трудно е да се повярва в това един подобен на бозайник организъм да се превръща в дърво след като умре. Красиво като художествено произведение. Невероятно от научна гледна точка.

— Да, но как можеш да си сигурен в това, татко?

— Не мога, не. Природата е създавала много странни неща и действително има възможност всичко в „Животът на Човек“ да е истина. Затова нито вярвам в написаното, нито го отричам. Просто се съмнявам. Но не очаквам Конгресът да се отнесе към Лузитания като към планета, населена с чудати същества като описаните в „Животът на Човек“. Защото от известното досега пекениносите може да са опасни за нас. Те са враждебен вид.

— Рамани?

— Според книгата, да. Но рамани или варелсе, ние не знаем точно какво представляват, флотилията е въоръжена с „Докторчето“, защото може да се окаже наложително да спаси човечеството от невъобразима опасност. Не ние ще решаваме дали да бъде използвано, или не; Конгресът ще реши. Не ние решаваме дали да бъде изпратена флотилията; Конгресът решава. И със сигурност не ние ще решаваме дали тази планета трябва да продължи да съществува; боговете са решили, че може да има такава ситуация.

— Значи Демостен е прав. Флотилията наистина е въоръжена с деструктуриращото устройство.

— Да.

— И правителствените документи, които той огласява, са истински.

— Да.

— Но… татко, ти подкрепяш онези, които твърдят, че са фалшификати.

— Също както боговете говорят само на избрани, така тайните на управляващите трябва да бъдат известни само на онези, които ще ги използват правилно. Демостен дава мощни знания на хора, които не са способни да ги използват разумно, и затова, за доброто на тези хора, тези тайни трябва да им бъдат отнети. Единственият начин това да се направи, след като веднъж са станали известни, е като се заменят с лъжи; така истината отново се превръща в твоя тайна.

— Значи Демостен не е лъжец. Значи Конгресът е този, който лъже.

— Демостен е враг на боговете. Никой разумен управник няма да изпрати Лузитанската флотилия, без да се подготви за всяка възможност. Демостен обаче използва информацията си за присъствието на „Докторчето“ на борда на корабите, за да принуди Конгреса да оттегли флотилията. С това цели да вземе властта от ръцете на онези, които са определени от боговете да управляват човечеството. Какво ще стане с хората, ако отхвърлят управниците, дадени им от боговете?

— Ще настъпят хаос и страдания — отвърна Цинджао.

Историята бе пълна с примери за хаос и страдания, докато Боговете не изпратят пак силни управници, които да въведат ред.

— Значи Демостен е казал истината за „Докторчето“. Мислиш ли, че враговете на боговете никога не могат да казват истината? Де да беше така. Така по-лесно щяхме да ги разпознаваме.

— Ако можем да лъжем в служба на боговете, какви други престъпления можем да вършим?

— Какво е престъпление?

— Деяние против закона.

— Кой закон?

— Разбирам: Конгресът създава закона, значи законът е Всичко, което каже Конгресът. Конгресът обаче е съставен от хора, които могат да вършат както добро, така и зло.

— Сега си по-близко до истината. Ние не можем да вършим престъпления в името на Конгреса заради това, че той кове законите. Ако обаче Конгресът върши зло, като му се подчиняваме, ние също участваме в това зло. Това е въпрос на съвест. Ако това стане обаче, Конгресът със сигурност ще загуби подкрепата на боговете. А ние, богоизбраните, няма нужда да чакаме много, за да го разберем. Ако Конгресът загуби подкрепата на боговете, ние ще научим моментално.

— Значи ти лъжеш в полза на Конгреса, защото той има подкрепата на боговете.

— И затова знам, че като запазвам тайната им, върша добро на хората.

Цинджао никога не се беше замисляла за Конгреса от такава гледна точка. Във всички исторически книги той бе представен като велик обединител на човечеството, а според учебниците това беше благородна постъпка. Сега обаче тя разбираше, че някои от действията му можеха и да не изглеждат добри. Това обаче не означаваше, че не са.

— В такъв случай трябва да науча от боговете дали волята на Конгреса е и тяхна воля.

— Ще го направиш ли? — попита Хан Фейдзъ. — Ще се подчиняваш ли на волята на Конгреса, ако знаеш, че има подкрепата на боговете, дори да смяташ действията му за несправедливи?

— Да ти се закълна ли искаш?

— Да.

— Тогава, да, ще се подчинявам, стига да имат подкрепата на боговете.

— Трябваше да те накарам да се закълнеш, за да удовлетворя изискванията за сигурност на Конгреса. Не можех да ти задам задачата без това. — Той прочисти гърлото си. — Сега обаче ще поискам и друга клетва.

— Ще ти я дам, ако мога.

— Тази клетва е от… искам я заради голямата си любов към теб. Хан Цинджао, ще служиш ли на боговете във всичко, по всякакъв начин, през целия си живот?

— О, татко, няма нужда да давам такава клетва. Нали боговете вече ме избраха, нали ми позволиха да чувам гласовете им…

— Независимо от това аз искам да ми се закълнеш.

— Винаги, във всичко, по всякакъв начин ще служа на боговете.

За нейна изненада баща й коленичи пред нея и взе ръцете й и своите. По лицето му се застичаха сълзи.

— Ти свали от сърцето ми най-тежкото бреме, което някога съм носил.

— Как го направих, татко?

— Преди майка ти да умре, тя поиска да й обещая едно нещо. Каза, че тъй като целият й характер може да се изрази само с отдадеността й на боговете, единственият начин да я опознаеш е, като те науча да им служиш. През целия си живот досега съм се опасявал да не се проваля, да не се отвърнеш от боговете. Да не ги намразиш. И да не би да се окажеш недостойна за гласовете им.

Това порази Цинджао дълбоко. Тя винаги се беше смятала за дълбоко недостойна пред боговете, за нечиста пред погледа им — дори когато не я караха да следи жилки в дървесината. Идва сега разбираше какво е могла да загуби: любовта на майка си.

— Всичките ми страхове вече са минало. Ти си съвършената дъщеря, Цинджао. Вече служиш добре на боговете. А сега, след като ми даде клетва, мога да съм сигурен, че това ще продължи завинаги. То ще донесе голяма радост в небесния дом, който обитава майка ти.

„Нима? На небето знаят слабостите ми. Ти, тате, виждаш само, че още не съм разочаровала боговете. Мама знае колко пъти съм била на крачка от това, колко нечиста съм винаги когато боговете ме погледнат.“

Ала той изглеждаше така изпълнен с радост, че тя не посмя да му покаже колко се бои от деня, в който всички щяха да видят колко е недостойна. Затова го прегърна.

И все пак не се сдържа да попита:

— Татко, мислиш ли, че мама е чула, когато ти дадох клетвата си?

— Надявам се. Ако е пропуснала, сигурен съм, че боговете ще запазят ехото на гласа ти, ще го съхранят в някоя морска раковина и тя ще може да го чува всеки път, щом я допре до ухото си.

Имаха навика често да играят тази игра на въображението. Цинджао забрави страховете си и бързо измисли отговор:

— Не, боговете ще запазят докосването на прегръдката ни и ще го втъкат в топъл шал, който тя ще носи, когато на небето настъпи зима.

Тя почувства облекчение, че баща й не каза „да“. Той само се надяваше майка й да я е чула. Може би не беше — и така нямаше да остане разочарована, когато дъщеря й се провали.

Баща й я целуна, сетне се изправи:

— Готова ли си сега да чуеш задачата си?

Той я хвана за ръка и я заведе до масата си. Тя застана до него, а той се настани на стола си. Цинджао не беше много по-висока от него, когато той седеше. Може би още не бе достигнала височината на възрастна жена, но се надяваше да не расте повече. Не искаше да се превърне в някоя от онези едри, прегърбени жени, които носеха тежки товари на полето. По-добре да си мишка, отколкото глиган, така й бе казала Мупао преди години.

Баща й изкара една звездна карта над компютъра и тя позна района веднага. В центъра се намираше звездната система на Лузитания, макар че мащабът бе прекалено дребен, за да се различат отделните планети.

— Лузитания е в центъра — отбеляза Цинджао.

Баща й кимна. Въведе още няколко команди.

— Гледай сега. Не мониторното поле, пръстите ми. Това заедно с гласа ти са паролата, която ще ти осигури достъп до информацията, от която имаш нужда.

Той написа на клавиатурата: Банд4. Тя веднага се досети за значението на тази парола. Предшественичка на сърцето на майка й бе Дзян Цин, вдовицата на първия комунистически император Мао Дзедун. Когато Дзян Цин и съюзниците й били свалени от власт, Заговорът на страхливците ги охулил като престъпници, действащи под името „Бандата на четиримата“. Майката на Цинджао бе истинска дъщеря на сърцето на великата мъченица от миналото. И сега Цинджао имаше възможност да отдава дължимата почит на предшественичката на сърцето на майка си всеки път щом напишеше паролата за достъп. Изключително красиво хрумване на баща й.

В мониторното поле се появиха много зелени точки. Тя бързо ги преброи, без дори да се замисля — бяха деветнайсет, разположени на известно разстояние от Лузитания, но заобикалящи я от всички страни.

— Това Лузитанската флотилия ли е?

— Това са позициите на корабите преди пет месеца.

Баща й отново натисна няколко клавиша. Всички зелени точки изчезнаха.

— А това е положението им днес.

Тя ги затърси с поглед. Никъде обаче не забеляза нито една зелена точка. Въпреки това баща й явно очакваше от нея да види нещо.

— Да не са стигнали вече Лузитания?

— Корабите са там, където ги виждаш — отвърна баща й. — Преди пет месеца флотилията изчезна.

— Къде е отишла?

— Никой не знае.

— Да не е имало бунт?

— Никой не знае.

— Цялата ли флотилия?

— До последния кораб.

— Какво имаш предвид под „изчезнали“?

Баща й я погледна с усмивка:

— Много добре, Цинджао. Това е правилният въпрос. Никой не е могъл да ги види; бяха в открития космос. Затова те не са изчезнали физически. Сигурно още продължават по курса си. Изчезнаха само в този смисъл, че всяка връзка с тях е прекъсната.

— Ансибалите ли?

— Замлъкнаха. Всичките в рамките на три минути. Нито едно предаване не беше прекъснато. Просто след края на последното не получихме никакъв друг сигнал.

— Всички връзки на корабите с всички планетно разположени ансибали навсякъде ли? Това е невъзможно. Дори при експлозия, ако изобщо може да съществува толкова голяма — по така или иначе това не може да е причинено от едно-единствено събитие, защото те са на прекалено големи разстояния един от друг.

— Е, това всъщност може да се случи, Цинджао. Ако можеш да си представиш толкова мащабен катаклизъм, може звездата на Лузитания да е станала свръхнова. За наблюдаването на взрива дори от най-близкия свят ще са необходими десетилетия. Проблемът е в това, че тя би била най-невероятната свръхнова в историята. Не невъзможно, но невероятно.

— А и щеше да има някакви предупредителни признаци.

Някакви промени в състоянието на звездата. Корабните уреди не са ли засекли нещо?

— Не. Затова смятаме, че загубата на връзка не се дължи на никое известно досега астрономическо явление. Учените не могат да измислят логично обяснение. Затова опитахме да проведем разследване за саботаж. Опитахме да проникнем в ансибалните компютри. Проверихме личните досиета на всеки член на екипажите за вероятна подривна дейност на борда. Проведохме криптоанализ на всички разговори в търсене на някаква комуникация между конспираторите. Военните и правителството анализираха всичко, което се сетиха, че може да се анализира. Полицията на всяка планета проведе разследвания; проверихме благонадеждността на всеки ансибален оператор.

— Въпреки че комуникациите са прекъснати, ансибалите още ли са свързани?

— А ти как мислиш?

Цинджао се изчерви.

— Разбира се, че трябва да са свързани. Връзките биха останали дори срещу флотилията да е използвано деструктуриращо устройство, защото ансибалите са свързани с фрагменти от субатомни частици. Те ще продължат да съществуват дори корабите да са превърнати в космическа прах.

— Не се смущавай, Цинджао. Мъдрите са мъдри не защото не допускат грешки. Те са такива, защото поправят грешките си веднага щом ги забележат.

Сега обаче Цинджао се червеше по друга причина. Горещата кръв се качваше в главата й, защото тя си даде сметка каква ще е задачата й. Това обаче бе невъзможно. Той не можеше да й даде задача, с която хиляди много по-мъдри хора не са се справили.

— Татко — прошепна тя, — каква е задачата ми?

Тя все още се надяваше да е някакъв малък въпрос, свързан с изчезването на флотилията. Разбра обаче, че всяка надежда е напразна, още преди той да отговори.

— Трябва да откриеш всички възможни обяснения за изчезването на флотилията и да изчислиш вероятността да се случат. Междузвездният конгрес трябва да разбере механизма на събитието и да се погрижи то да не се повтаря.

— Но, татко, аз съм само на шестнайсет! Няма ли по-мъдри от мен?

— Може би са прекалено мъдри, за да се заемат с тази задача. Ти обаче си твърде млада, за да сметнеш, че си прекалено умна. Достатъчно си неопитна, за да се замислиш за невъзможни неща и да откриеш защо може да са възможни. И най-вече — боговете ти говорят с невероятна яснота, бляскаво мое дете, Величествено ярка.

Точно от това се беше опасявала: че баща й ще очаква от нея успех заради благоразположението на боговете. Той не разбираше за колко недостойна я смятаха те, колко я мразеха.

А имаше и друг проблем.

— Какво ще стане, ако успея? Ако открия къде е Лузитанската флотилия и възстановя връзката? Няма ли вината за унищожаването на Лузитания да е моя, ако се стигне дотам?

— Хубаво е, че първата ти мисъл е на съчувствие към народа на Лузитания. Уверявам те, че Междузвездният конгрес няма да използва ДМ устройството, ако не се окаже абсолютно неизбежно, а това е толкова невероятно, че аз не допускам да се случи. А дори и да стане, Конгресът е този, който трябва да реши. Както е казал моят предшественик на сърцето: „Ако наказанието, наложено от мъдреца, е леко, то не е от милосърдие; ако е тежко, то не е, защото е жесток; той просто върши онова, което му налага епохата. Обстоятелствата се менят с времето и начинът, по който постъпваме, се променя с тях.“ Мога да те уверя, че Междузвездният конгрес ще се отнесе към Лузитания не с милосърдие или жестокост, а според онова, което е необходимо за доброто на човечеството. Точно затова се подчиняваме на управниците: защото служат на хората, които служат на предците, които служат на боговете.

— Татко, аз бях недостойна заради самата мисъл, че може да е другояче.

Цинджао вече не само съзнаваше, а и чувстваше нечистотата си. Имаше нужда да измие ръцете си. Имаше нужда да проследи някоя жилка в дървесината. Но тя се сдържа. Трябваше да почака.

„Каквото и да направя — помисли си, — последствията ще са ужасни. Ако се проваля, татко ще загуби достойнството си пред Конгреса и пред народа на Път. Това ще покаже на много хора, че не е достоен да бъде избран за бог на Път след смъртта си.

Ако успея обаче, резултатът може да бъде ксеноцид. Макар че изборът е право на Конгреса, аз пак ще знам, че благодарение на мен това е станало възможно. Отговорността ще бъде отчасти моя. Независимо какво ще направя, аз ще претърпя провал и ще бъда омърсена и недостойна.“

Изведнъж баща й заговори, сякаш боговете са му показали! тайните на сърцето й:

— Да, ти беше недостойна и продължаваш да си недостойна в мислите си дори сега.

Цинджао се изчерви и наведе глава засрамена — не защото мислите й са толкова прозрачни за баща й, а защото изобщо е позволила на такива непокорни идеи да й минат през ума.

Баща й докосна нежно рамото й:

— Аз обаче вярвам, че боговете ще те направят достойна. Междузвездният конгрес има подкрепата на небето, но и ти си избрана да следваш свой собствен път. Ти можеш да успееш в това велико дело. Ще се нагърбиш ли с него?

— Ще опитам.

„…и ще се проваля, но това няма да изненада никого, най-малко боговете, които знаят много добре колко съм недостойна.“

— Всички архиви ще бъдат отворени за теб, щом произнесеш името и въведеш паролата си. Ако имаш нужда от помощ, само кажи.

Тя напусна стаята на баща си с достойнство и положи големи усилия да се качи по стълбите към своята спалня бавно. Едва след като затвори вратата след себе си, тя се хвърли на колене и запълзя по пода. Продължи да проследява жилки по дъските, докато очите й се замъглиха. Бе толкова омърсена, че дори след това не се почувства пречистена, затова отиде при умивалника и започна да търка ръце, докато не получи знак, че боговете са доволни. Прислужниците й опитаха на два пъти да я прекъснат с покани за храна, но когато виждаха, че разговаря с боговете, се оттегляха с ниски поклони.

Не миенето на ръцете обаче я накара да се почувства пречистена. Усещането за чистота дойде едва когато прогони последната капка на съмнение от сърцето си. Междузвездният конгрес имаше подкрепата на боговете. Тя трябваше да се изчисти от всяко съмнение. Каквото и да смятаха да правят с Лузитанската флотилия, те със сигурност изпълняваха волята на боговете. Следователно тя трябваше да им помогне за постигането му. И ако тя изпълняваше волята на боговете, те щяха да й помогнат да се справи със задачата си. Всеки път, когато през главата й минеше друга мисъл, всеки път, когато си спомнеше думите на Демостен, тя си налагаше да ги изтрие от ума си, като си казваше, че трябва да се подчинява на управниците, които властват с подкрепата на боговете.

Когато разумът й се прочисти, ръцете й бяха разкървавени.

„Така се ражда разбирането на истината — рече си тя. — Ако измия достатъчно голяма част от греховете си на простосмъртна, божествената истина ще се излее върху мен.“

Най-сетне се почувства пречистена. Беше късно и очите й бяха уморени. Въпреки това тя седна пред компютъра си и се захвана за работа.

— Покажи ми докладите от всички изследвания, извършени досега след изчезването на Лузитанската флотилия, като започнеш с най-скорошните — нареди.

Почти веднага над компютъра й започнаха да се появяват букви, страница след страница, като редици маршируващи войници. Тя прочиташе една и я отпращаше, тогава се появяваше следващата. Чете в продължение на седем часа, докато спря да различава буквите; неусетно заспа пред компютъра.

* * *

Джейн наблюдава всичко. Може да върши едновременно милион неща и отделя внимание на хиляди. Способностите й не са неограничени, но са толкова по-широки от жалкото умение да мислиш за едно, докато вършиш друго, че могат да се приемат за такива. Тя няма ограничения на сетивата като нас; или по-скоро ние сме най-голямото й ограничение. Тя не може да види или узнае нищо, което не е вкарано като данни в някой компютър, свързан със световната мрежа.

Това е най-малкото ограничение, за което може да си помисли човек. Тя има почти моментален достъп до компютърните данни на всеки космически кораб, до всеки сателит, до всяка система за контрол на движението и до почти всяко електронно устройство за следене в света на човеците. Това обаче означава, че тя почти никога не става свидетел на семейни скандали, любовни авантюри, училищни спорове, вечерни клюки или горчиви сълзи, пролети в някоя самотна стая. Тя знае само онези аспекти от живота ни, които са представени като цифрова информация.

Ако я попиташ какъв е точният брой на човешките същества в колонизираните светове, тя веднага ще ти даде число, получено чрез преброяванията на населението и данните за раждаемостта и смъртността във всички населени кътчета на вселената. Дори може да ти представи списък на имената, макар че животът на никой човек не е толкова дълъг, за да го прочете. И ако вземеш някое случайно име — Хан Цинджао например — и попиташ Джейн: „Кое е това лице?“, тя почти веднага ще ти даде цялостна статистика за този човек — дата на раждане, гражданство, възраст на родителите, височина и тегло от последния лекарски преглед, оценки в учението.

Всичко това обаче са само сухи данни — Джейн знае тази информация, но тя не означава нищо за нея. Да я попиташ за Хан Цинджао, е все едно да се поинтересуваш от някоя водна молекула в състава на далечен облак. Молекулата със сигурност е там, но в нея няма нищо особено, което да я отличава от милиони други в непосредствена близост до нея.

Това беше така до момента, в който Хан Цинджао започна да използва компютъра си, за да получи достъп до всички изследвания, проведени по проблема с изчезването на Лузитанската флотилия. Тогава името на Хан Цинджао се издигна с много степени във вниманието на Джейн. И на нея много бързо й стана ясно, че тази Хан Цинджао, макар и едва на шестнайсет, представлява сериозен проблем за нея. Защото Хан Цинджао не беше свързана с никоя бюрократична институция, нямаше идеологически амбиции или материални интереси, които да защитава, и затова притежаваше по-широк и следователно по-опасен поглед върху информацията, натрупана от човешките организации.

Защо бе толкова опасна? Беше ли оставила Джейн някакви следи, които Цинджао да намери?

Не, разбира се, че не. Джейн не беше оставила следи. Бе мислила да подхвърли някои, за да направи изчезването на Лузитанската флотилия да изглежда като саботаж, авария или следствие от някаква космическа катастрофа. Беше се откачала от тази идея, защото не можеше да създаде никакви материални доказателства. Можеше само да остави лъжливи данни в компютърните системи. Те нямаше да имат никакво материално покритие в реалния свят и всеки средноинтелигентен учен щеше бързо да осъзнае, че това е фалшива информация. След това щеше да се досети, че изчезването на Лузитанската флотилия е причинено от някой с невъобразимо пълен достъп до компютърните системи. Това със сигурност щеше да доведе до много по-бързото й разкриване, отколкото ако не остави никакви следи. Да не остави нищо, със сигурност беше най-разумната постъпка; и докато Хан Цинджао не започна разследването си, това се беше оказало напълно успешно. Всички, които се занимаваха с разследването, търсеха на обичайните места. Полицията на много планети провери известните дисиденти (и на различни места изтезава някои от тях, докато не изтръгна ненужни самопризнания, при което пяха изготвени доклади, а случаите — приключени). Военните търсиха доказателства за военно противопоставяне — най-вече космически кораби от враждебни цивилизации, защото все още помнеха инвазията на бъгерите преди три хиляди години. Учените търсеха свидетелства за някакво неочаквано, невидимо астрономическо явление, което би могло да доведе до унищожаването на флотилията или до избирателното прекъсване на ансибалните връзки. Политиците потърсиха други виновници. Никой не можеше да си представи Джейн и затова никой не можеше да я открие.

Хан Цинджао обаче разглеждаше всичко цялостно, внимателно, систематично, провеждаше конкретни търсения в данните. Тя несъмнено щеше да изнамери доказателствата, които да покажат и в крайна сметка да доведат до края на съществуването на Джейн. Доказателствата бяха, най-просто казано, липсата на доказателства. Никой друг не можеше да го види, защото никой не подхождаше непредубедено към разследването.

Това, което Джейн не можеше да знае, бе, че почти нечовешкото търпение на Цинджао, прилежното й съсредоточаване върху детайлите и постоянното префасониране и препрограмиране на компютърните търсения са резултат от безкрайни часове, прекарани на колене, приведена над дървения под, в следене на жилки дървесина върху дъските, от единия край на стаята до другия. Джейн не можеше да се досети по никакъв начин, че този жесток урок от боговете прави Цинджао най-опасния й враг. За Джейн бе ясно само това, че някоя си Хан Цинджао вероятно може да открие онова, което никой друг не разбираше: че всяко логично обяснение за изчезването на Лузитанската флотилия вече е елиминирано.

При това оставаше само един извод: че някоя невиждана досега сила притежава способността или да накара разпръснатите на голямо разстояние един от друг кораби да изчезнат едновременно (доста малко вероятно), или да прекъсне ансибалните връзки на цялата флотилия. И ако същият методичен ум започне да обмисля възможните такива сили, накрая щеше да достигне до истинската: независимо същество, което живее между (а не е изградено от) филотичните лъчи, свързващи всички ансибали. И тъй като тази идея беше вярна, никой нямаше да може да я обори нито с експерименти, нито с логически съждения. Накрая тази теория щеше да остане единствена. И в този момент някой щеше да предприеме действия по отношение на откритието на Цинджао и да унищожи Джейн.

Затова Джейн започна да следи изследването на Цинджао все по-внимателно. Тази шестнайсетгодишна дъщеря на Хан Фейдзъ, тежаща 36 килограма и висока 160 сантиметра, произлизаща от най-висшата социална и интелектуална каста на китайския даоистки свят на планетата Път, бе първото човешко същество, познато на Джейн, което работеше с точността и последователността на компютър и следователно на самата Джейн. И макар че Джейн можеше да проведе изследването, отнемащо месеци на Цинджао, за не повече от час, опасната истина бе, че Цинджао подхожда почти по същия начин, по който би подходила и Джейн. И следователно нямаше причини Джейн да предполага, че Цинджао няма да достигне, извода, който би достигнала и тя.

Следователно Цинджао бе най-опасният враг на Джейн, а Джейн нямаше как да я спре — поне физически. Ако опита да прекъсне достъпа й до информация, само щеше да я доведе по-бързо до знанието за съществуването си. Затова вместо открито противопоставяне Джейн потърси друг начин да спре врага си. Тя не разбираше напълно човешката природа, но Ендър я беше научил едно: за да накараш един човек да спре да се занимава с нещо, трябва да убиеш желанието му за това.