Орсън Скот Кард
Ксеноцид (3)

ТРЕТА ГЛАВА
ЧИСТИ РЪЦЕ

— Най-неприятното при хората е това, че не претърпяват метаморфоза. Подобните на мен и теб се раждаме като ларви и се трансформираме в по-висша форма на живот, преди да се размножим. Човеците остават ларви през целия си живот.

— Човеците претърпяват метаморфоза. Те постоянно променят самоличността си. Всяка нова самоличност обаче живее с илюзията, че владее напълно тялото, което току-що е заела.

— Тези промени са повърхностни. Естеството па организма остава същото. Човеците са много горди с промените си, но всяка въображаема трансформация служи за извинение индивидът да се държи по абсолютно същия начин, по който се е държал.

— Ти си прекалено различна от човеците, за да ги разбереш.

— Ти пък си прекалено близък до тях, за да ги прецениш трезво.

 

Боговете заговориха на Хан Цинджао на седмата година от живота й. Отначало тя не си даваше сметка, че чува божествен глас. Съзнаваше само, че ръцете й са мръсни, омазани с някаква отвратителна, невидима слуз, и трябва да ги изчисти.

Първите няколко пъти простото измиване беше достатъчно и тя се чувстваше добре с дни. Ала с течение на времето усещането за нечистота се връщаше все по-често и за отстраняването на мръсотията й беше необходимо все по-усилено търкане, докато накрая се наложи да се мие по няколко пъти на ден и да жули ръце с твърда телена четка, докато започнат да кървят.

Не казваше на никого, чувстваше, че мръсотията по ръцете й трябва да остане нейна тайна. Всички знаеха, че миенето на ръцете е първият знак, че някое дете чува гласа на боговете, и повечето родители на планетата Път наблюдаваха внимателно чедата си с надеждата да забележат у тях грижа за чистотата им. Това, което не разбираха обаче, бе ужасното чувство, каращо ги да се мият: първото послание от боговете беше неописуемото усещане за нечистоплътност. Цинджао се криеше, но не защото се срамуваше, че боговете й говорят, а защото се опасяваше, че ако някой разбере колко е грешна, всички ще я презират.

Боговете й помагаха да запази тайната си. Позволяваха й да ограничи жестокото си търкане само в областта на дланите. Благодарение на това, когато ръцете й бяха силно изранени, тя можеше да стисне юмруци, да ги пъхне в гънките на дрехите си, когато върви, или да седне върху тях и никой да не ги забележи. Всички виждаха само едно добре възпитано малко момиче.

Ако майка й беше жива, тайната й щеше да бъде разкрита много по-рано. Сега бяха нужни няколко месеца, преди прислужницата да забележи. Старата дебела Мупао зърна кърваво петно върху малката покривка на масичката за закуска на Цинджао. Тя веднага се досети какво означава това — не бяха ли разкървавените ръце добре известен признак за вниманието на боговете? Точно затова много амбициозни родители караха насила някои обещаващи деца да се мият и мият… В целия свят на Път упоритото миене на ръцете се наричаше „покана към боговете“.

Мупао веднага отиде при бащата на Цинджао, благородният Хан Фейдзъ, за когото се говореше, че бил от най-великите избраници на боговете, толкова издигнат в очите им, че му беше позволено да се среща в фрамлинги (същества от друг свят), и че никога не издавал, че гласовете им звучат в главата му, като по този начин съхранявал божествената тайна на Път. Той щеше да се зарадва много от новината и Мупао щеше да има честта да е първата, станала свидетел на присъствието на боговете у Цинджао.

След час Хан Фейдзъ взе обичаната си малка Цинджао и двамата се качиха в носилката му, за да отидат до храма на Скалния пад. Цинджао не обичаше да се вози в такива носилки, чувстваше се неудобно заради хората, които трябваше да я носят.

— Те не страдат — беше я успокоил баща й първия път, когато сподели мислите си с него. — Чувстват се горди, че им е оказана такава чест. Това е един от начините да покажеш почитта си към боговете — когато богоизбраният отива в храма, прави го върху раменете на вярващите в Пътя.

— Ама аз раста с всеки изминал ден — бе възразила Цинджао.

— Когато станеш прекалено тежка, или ще ходиш сама, или ще се возиш в собствена носилка — отвърна баща й; не обясни само, че ще има собствена носилка единствено ако боговете изберат да й говорят. — А ние ще покажем своята човечност, като се стараем да останем слаби и леки, за да не товарим излишно носачите.

Това беше шега, разбира се, защото шкембето на баща й, ако не огромно, беше порядъчно голямо. Урокът, скрит в тази шега обаче, беше верен: богоизбраният никога не трябва да представлява бреме за обикновените жители на Път. Хората трябва винаги да са благодарни, не да роптаят, че боговете са избрали гласовете им да се чуват точно в техния свят.

Сега обаче Цинджао бе по-загрижена за изпитанието, което й предстоеше. Знаеше, че я водят на изпит.

— Много деца се обучават от родителите си как да се преструват, че боговете им говорят — обясни баща й. — Трябва да докажеш, че боговете наистина са избрали теб.

— Искам да ме оставят на мира.

— И още повече ще го искаш по време на изпита — отбеляза баща й.

Гласът му бе изпълнен със съчувствие. Страхът на Цинджао нарасна.

— Обикновените хора виждат само силата и привилегиите ни и ни завиждат — продължи той. — Не знаят за големите страдания на онези, които чуват гласа на боговете. Ако боговете наистина са те избрали да ти говорят, Цинджао, ти ще се научиш да търпиш страданието, както нефритът понася острието на скулптора и грубата шкурка на полировача. Благодарение на него ти ще заблестиш. Защо иначе съм те нарекъл Цинджао?

Цинджао — „Величествено ярка“, това означаваше името. Така се казваше и една велика поетеса от древния Китай. Писала бе песните си на възраст, в която само мъжете се ползвали с уважение, и въпреки това била почитана като най-изтъкната сред поетите на времето си. „Лека мъгла и гъсти облаци, мрак цари цял ден“ — така започваше стихотворението на Ли Цинджао „Двойна октава“. Точно така се чувстваше Цинджао сега.

И как свършваше стихотворението? „Сега завесата ми се повдига от западния вятър. Аз станах по-лека от този златист листец.“ Такъв ли щеше да е и нейният край? Дали предшественичката на сърцето й не искаше да каже с това стихотворение, че мракът, спускащ се над нея сега, ще се вдигне едва когато боговете дойдат от запад, за да вдигнат ефирната златиста душа от тялото й? Ужасна бе тази мисъл за смъртта сега, когато беше едва на седем; и въпреки това тя не преставаше да размишлява: „Ако умра скоро, по-рано ще видя майка си, а може би дори и самата велика Ли Цинджао.“

Изпитът й обаче нямаше нищо общо със смъртта или поне не би трябвало да има. Всъщност беше доста лесен. Баща й я въведе в голяма зала, където бяха коленичили трима стари мъже. Или поне приличаха на мъже — може и да бяха жени. Бяха толкова стари, че всеки признак на пола им бе изчезнал. Имаха съвсем рядка бяла коса, никакви бради и носеха дрехи, подобни на безформени чували. По-късно Цинджао щеше да научи, че това са евнусите на храма, останали от старите времена, преди Междузвездният конгрес да се намеси в техния свят и да забрани дори доброволното самоосакатяване в служба на религията. Сега те представляваха мистериозни призрачни създания, които я докосваха, опипваха дрехите й.

Какво търсеха? Намериха пръчиците й за хранене от абаносово дърво и ги отделиха настрана. Свалиха колана от кръста й. Свалиха чехлите й. По-късно щеше да научи, че й ги взимат, защото други деца изпадали в такова отчаяние по време на изпита, че се самоубивали. Едно пъхнало пръчиците за хранене в носа си и се хвърлило на пода, за да се забият в мозъка му. Друго се обесило с колана си. Трето нагълтало единия си чехъл и така се задушило. Успешните опити за самоубийство явно бяха редки, но като че се случваха винаги при най-умните деца и главно с момичета. Затова сега взимаха от Цинджао всичко, с което се знаеше, че може да се извърши самоубийство.

Старците излязоха. Бащата на Цинджао коленичи пред нея и заговори, гледайки я в очите:

— Трябва да разбереш, Цинджао, че ние всъщност не изпитваме теб. Нищо, което направиш по своя воля, не може да промени резултата от изпитанието. Ние проверяваме боговете, за да видим дали наистина са решили да говорят на теб. Ако е така, те ще намерят начин да ни дадат знак, ние ще го видим и ти ще излезеш от тази стая като богоизбрана. Ако не, ще се освободиш от гласовете им завинаги. Не мога да ти кажа за кой изход ще се моля повече, защото сам не знам какво да предпочета.

— Тате, няма ли да се срамуваш от мен?

Самата мисъл за това извикваше сърбеж в дланите й, сякаш бяха мръсни, сякаш трябваше да ги измие.

— И в двата случая аз няма да се срамувам от теб.

След тези думи той плесна с ръце. Един от старците донесе тежък леген. Постави го пред Цинджао.

— Потопи ръцете си вътре — нареди баща й.

Легенът беше пълен с гъста, черна лой. Цинджао потрепери.

— Не мога да потопя ръцете си в това.

Баща й се пресегна, хвана я за ръцете и ги потопи насила в мръсотията. Цинджао изпищя — баща й никога не я беше заставял със сила да върши нещо. Когато пусна ръцете й, те бяха покрити с лепкава слуз. Тя затаи дъх при вида на тази нечистотия — непоносимо й бе както да ги погледне, така и да ги помирише.

Старецът взе легена и го изнесе.

— Къде мога да се измия, татко? — проплака Цинджао.

— Не можеш. Никога вече няма да можеш да се измиеш.

И тъй като беше дете, Цинджао му повярва, без да се досети, че думите му са част от изпита. Баща й излезе. Тя чу как вратата се затръшва зад него. Остана сама.

Отначало протегна ръце напред, стараейки се да не докосва друга част от тялото си. Затърси отчаяно нещо, с което да се почисти, но в стаята нямаше нито вода, нито парцал. Помещението обаче съвсем не беше празно — имаше столове, маси, статуи, големи каменни вази, — ала всички повърхности бяха твърди, гладки и толкова чисти, че тя не се осмеляваше да ги докосне. Нечистотията на ръцете й обаче бе непоносима. Трябваше да ги изчисти.

— Татко! — изкрещя тя. — Ела и ми измий ръцете!

Не можеше да не я чува. Сигурно чакаше някъде, за да види резултата от изпита й. Чуваше я, но не идваше.

Единственият плат в стаята бе робата, с която беше облечена. Можеше да се избърше в нея, но тогава лойта щеше да остане по цялото й тяло. Изходът, разбира се, бе да я свали — но как можеше да го направи, без да докосне някоя друга част от тялото си с мръсните ръце?

Тя опита. Отначало изтърка колкото можеше от лойта върху гладките ръце на една статуя. „Прости ми — помоли я, в случай, че статуята беше на някой бог. — Ще се върна и ще те почистя по-късно; ще те обърша със собствената си дреха.“

След това изви ръце над раменете си и събра робата на гърба си, издърпа я над главата си. Мазните й пръсти се плъзгаха по коприната; тя почувства студения допир на лойта върху кожата на гърба си, докато тя попиваше в плата. „Ще го измия по-късно“ — помисли си.

Най-сетне успя да хване достатъчно здраво плата, за да съблече робата. Тя се изхлузи през главата й, но още преди да я свали съвсем, Цинджао почувства, че нещата се влошават още повече, защото част от лойта се размаза по дългата й коса и мръсните кичури паднаха върху лицето й. Сега омазани бяха не само ръцете й, ами и гърбът, косата и лицето й.

Тя обаче не спря. Съблече напълно робата си, след това внимателно обърса ръце в едното ъгълче на дрехата. Сетне изчисти лицето си в друго. Това обаче не помагаше. Независимо какво правеше, част от лойта оставаше по кожата й. Имаше чувството, че с копринената дреха само е размазала още повече нечистотия по лицето си. Никога не й се бе случвало да е толкова безнадеждно мръсна. Непоносимо беше и тя така и не можеше да се изчисти.

— Тате! Ела ме вземи! Не искам да съм богоизбрана!

Той обаче не идваше. Тя заплака.

Проблемът с плача беше, че изобщо не помагаше. Колкото повече ревеше, толкова по-мръсна се чувстваше. Отчаяното желание да се изчисти надделяваше дори над плача. И така, цялата в сълзи, тя продължи безнадеждно да търси нещо, с което да свали лойта от ръцете си. Отново опита с копринената роба, но не след дълго вече търкаше ръце о стените. Търкаше ги толкова силно, че от отделената топлина мазнината се стопи. Тя продължи, докато ръцете й се зачервиха, докато някои от по-пресните корички на дланите й се разчоплиха от невидимите грапавини на дъските.

Когато дланите и пръстите й започнаха да я болят достатъчно силно, за да не усеща мазнината върху кожата си, тя избърса с тях лицето си, заби нокти в него, за да изстърже лойта. След това отново затърка ръце в стените, за да ги почисти от новата мръсотия.

Накрая, изтощена, тя се свлече на пода и заплака от болка, от безсилие. Затвори очи. Сълзите се стичаха по бузите й. Тя разтърка лице и почувства колко мазно става то от сълзите й, колко мръсно. Беше сигурна какво означава това: боговете я бяха осъдили, бяха я обявили за нечиста. Тя не заслужаваше да живее. Ако не успее да се изчисти, трябваше да сложи край на живота си. Това щеше да ги задоволи. Това щеше да прекрати страданието й. Трябваше само да намери начин да го направи. Да спре дишането си. Баща й щеше да съжалява, че не е откликнал на воплите й, но нямаше как да го предотврати. Сега тя беше във властта на боговете и те я бяха осъдили като недостойна да живее. Всъщност какво право имаше да пребивава на този свят, след като устата на майка й бе спряла да пропуска въздуха към белите й дробове преди толкова години?

Отначало помисли да използва робата си — да я натъпче в гърлото си, за да се задуши, или да я стегне около шията си, но тя беше твърде мръсна, за да я докосне, прекалено омазана с лой. Трябваше да намери друг начин.

Цинджао се приближи до стената, облегна се на нея. Твърдо дърво. Тя удари с все сила глава о него. Проряза я силна болка, зави й се свят и тя се свлече на земята. Главата я болеше. Стаята се въртеше бавно пред очите й. За момент тя забрави мръсотията по ръцете си.

Облекчението обаче не трая дълго. Тя забеляза малко по-тъмното петно върху блестящата, полирана повърхност, където се беше отпечатала лойта от челото й. Боговете не й даваха мира, не спираха да повтарят колко е нечиста. Толкова малко болка нямаше да изтрие греха й.

Тя отново удари глава в стената. Този път болката не беше толкова силна. Тя повтори отново и отново — и си даде сметка, че против волята й тялото й намаляваше силата на удара, отказваше да си причини болка. Това й помогна да разбере защо боговете я смятат за толкова недостойна — тя бе прекалено слаба, за да накара тялото си да се подчинява.

Е, не беше все пак толкова безпомощна. Можеше да излъже тялото си така, че да й се подчинява.

Цинджао избра най-голямата статуя, може би три метра на височина. Представляваше разкрачен мъж от бронз, вдигнал меч над главата си. Имаше достатъчно издатини, по които да се покачи. Ръцете й се хлъзгаха, но тя не се отказа, докато не стъпи на раменете на статуята, придържайки се с една ръка за шлема, а с другата за меча.

За момент, когато докосна меча, помисли да пререже гърлото си на него — това щеше да спре дишането й, нали? Само че острието само приличаше на такова. Изобщо не беше остро, а и тя нямаше как да извие врата си под подходящ ъгъл. Затова реши да се придържа към първоначалния си план.

Пое няколко пъти дълбоко дъх, събра ръце зад гърба си и скочи напред. Щеше да се приземи върху главата си; това щеше да сложи край на нечистотата й.

Докато подът се приближаваше обаче, тя загуби самообладание. Изкрещя, почувства как ръцете й се освобождават въпреки волята й и закриват главата й, за да омекотят падането. „Твърде късно“ — помисли си тя с мрачно задоволство и в този момент главата й се удари о пода и всичко потъна в мрак.

* * *

Цинджао се събуди с тъпа болка в ръката и остро прорязване при всяко движение на главата. Беше жива. Когато отвори очи, забеляза, че в стаята е по-тъмно. Нощ ли беше вече? Колко бе спала? Не можеше да движи лявата си ръка, онази, която я болеше; забеляза грозно червено натъртване на рамото си и предположи, че го е счупила при падането.

Видя също така, че ръцете й още са омазани с лой, и се почувства непоносимо мръсна — присъдата на боговете. Все пак май не е трябвало да опитва да се самоубива. Боговете нямаше да я оставят да се отърве толкова лесно от присъдата им.

„Какво да направя? — запита ги тя. — Как да се пречистя пред вас, о, богове? Ли Цинджао, моя предшественичке на сърцето, кажи ми как да стана достойна, за да приема присъдата на боговете!“

Изведнъж в съзнанието й изникнаха словата на любовната песен на Ли Цинджао „Раздяла“. Тя бе една от първите, които баща й я бе накарал да запомни още на тригодишна възраст, съвсем малко преди да й съобщят, че майка й скоро ще умре. Стихотворението бе много подходящо в сегашния случай, защото не беше ли тя разделена от благословията на боговете? Не трябваше ли да се върне при тях, за да я приемат те като истинските богоизбрани?

 

някой изпрати

любовна бележка

с редици завръщащи се гъски

и когато луната изпълни

моя западен прозорец

когато цветчетата танцуват

над ромолящия поток

отново аз мисля за теб

двама

живеем в тъга

разделени

болка която не може да мине

но щом аз сведа очи

сърцето ми по-силно тупти

 

Луната, изпълваща западния прозорец, говореше, че това стихотворение е писано в името на някой бог, не за обикновен любовник — споменаването на запада винаги символизираше намесата на боговете. Ли Цинджао бе отговорила на молбата на малката Хан Цинджао и й беше изпратила това стихотворение, за да й подскаже как да излекува неизлечимата си болка — чувството на омърсеност върху плътта си.

„Какво е любовната бележка? — размишляваше Цинджао. — Редици от завръщащи се гъски; само че в тази стая няма гъски. Цветчета, танцуващи над ромолящ поток; само че тук няма нито цветя, нито поток.“

„Но щом аз сведа очи, сърцето ми по-силно тупти.“ Това беше разковничето, отговорът, и тя веднага го разбра. Бавно, внимателно Цинджао се обърна по корем. Неволно се опря на лявата си ръка и през рамото й премина такава силна болка, че тя замалко да изпадне пак в безсъзнание. Накрая застана на колене, с наведена глава, опряна на дясната си ръка. Сведе очи. Стихотворението обещаваше, че това ще помогне на сърцето й да затупти по-силно.

От това не се почувства по-добре — все още беше мръсна, все още я болеше. Гледането надолу не й показа нищо друго освен полирани дъски, жилките на дървото описваха криволичещи линии, простиращи се от коленете й до самия край на залата.

Линии. Линии от дървесинни жилки, редици завръщащи се гъски. А не можеха ли шарките на дървото да бъдат сравнени и с течащ поток? Тя трябваше да следва тези линии като редиците завръщащи се гъски; да танцува над тях, като цветче над поток. Това означаваше обещанието в песента: когато сведе поглед, сърцето й щеше да продължи да бие радостно.

Тя намери една особена жилка, линия от тъмни ивици като река през по-светлото дърво, и разбра, че това е потокът, който трябваше да следва. Не смееше да го докосва с пръст — мръсен, недостоен пръст. Трябваше да го следва леко, както гъската докосва въздуха, както цветчето докосва потока. Само очите й можеха да следват линията.

Така тя проследи внимателно ивицата до стената. На два пъти избърза прекалено и я загуби, забрави точно коя следи, но скоро отново я намираше (или поне така си мислеше). Вършеше ли го достатъчно добре? Бяха ли доволни боговете?

Почти, но не съвсем — не можеше да бъде сигурна, че след като е изпуснала ивицата, погледът й отново се е върнал точно на нея. Цветчетата никога не се отклоняват от потока. Тя трябваше да проследи само една жилка, по цялата й дължина. Този път започна от стената и се наведе много ниско, така че да не се разсейва дори от движението на собствената си дясна ръка. Продължи изключително бавно, без да си позволява дори да мигне, въпреки че очите започнаха да я смъдят. Знаеше, че ако изпусне отново ивицата, трябва да се върне и да започне отначало. Трябваше да я проследи от край до край, иначе нямаше да успее да използва силата й, за да изчисти ръцете си.

Стори й се цяла вечност. Позволяваше си да мига, но не неволно. Когато болката в очите й ставаше нетърпима, тя се навеждаше още повече, фиксираше линията с лявото си око и бързо затваряше и пак отваряше дясното. После фиксираше с него ивицата и затваряше другото. Така успя да достигне средата на залата, където дъската свършваше и започваше друга.

Не знаеше дали това е достатъчно, или трябва да избере друга жилка на следващата дъска и да я проследи. Надигна се плахо, за да изпробва боговете, да види дали са доволни. Изправи се още, не почувства нищо; изправи се съвсем — все още й беше леко.

А!, те бяха доволни. Сега лойта върху кожата й не представляваше нищо друго освен малко безобидна мазнина. Нямаше нужда да се мие, засега, защото беше открила как да се пречисти, друг начин да покаже покорството си пред боговете. Тя бавно се отпусна на пода, с усмивка, заплака тихо от радост. „Ли Цинджао, моя предшественичке на сърцето, благодаря, че ми показа пътя. Аз успях да се свържа с боговете; раздялата ни свърши. Майко, отново съм свързана с теб, чиста и достойна. Бели тигре на Запада, вече съм достатъчно чиста, за да докосна козината ти, без да оставя нито следа от нечистотия.“

Изведнъж тя почувства допира на нечии ръце — ръцете на баща й; той я вдигна. По лицето й, по голата кожа на тялото й заваляха сълзите на баща й.

— Ти си жива — заговори той. — Богоизбрана моя, обичана моя, дъще моя, живот мой. Величествено ярка, ти пак блестиш.

По-късно тя щеше да разбере, че по време на изпитанието се е наложило баща й да бъде завързан със запушена уста; че когато се беше качила върху статуята и бе опитала да пререже гърлото си на меча, той се хвърлил толкова силно напред, че се катурнал със стола и ударил главата си в пода. Това се считаше за голяма благосклонност от страна на боговете, защото така не беше станал свидетел на ужасното й падане от статуята. Той плакал за нея през цялото време, докато лежала в безсъзнание. А после, след като се беше свестила и бе започнала да следи жилките на дървото, той първи се досетил какво означава това.

— Вижте — прошепнал. — Боговете й зададоха задача. Боговете й говорят.

Останалите познали знака доста по-късно, защото досега не бяха виждали някой да следи дървесинни жилки. Това не беше записано в „Каталога на божествените гласове“: чакане до вратата; броене през пет; броене на предмети; проверка за случайни убийства; самоизтръгване на нокти; раздиране на собствената кожа; самоскубане; дране по камъни; самоизбождане на очи — всичко това бяха известни задачи от боговете, ритуални действия, с които богоизбраните пречистваха душите си, та боговете да могат да изпълнят разума им с мъдрост. Никой досега не беше чувал за „следене на дървесинни жилки“. Баща й обаче разбра какво прави, назова го и го прибави към „Каталога на божествените гласове“. То завинаги щеше да носи името й, Хан Цинджао, като първата, избрана от боговете да извърши този ритуал. Това я правеше много важна личност.

А също и необичайната й находчивост в търсенето на начини да изчисти ръцете си, а по-късно и да се самоубие. Много бяха опитвали да изтрият ръце в стените, разбира се, а също и в дрехите си. Ала търкането на ръцете, за да създаде висока температура и да стопи лойта, се приемаше като нещо изключително рядко и остроумно. И докато блъскането на глава в стената беше нещо обичайно, катеренето по статуи и приземяването на глава бе извънредно рядко срещано. И никой, който го беше пробвал, не бе проявил воля да държи ръце зад гърба си толкова дълго. Целият храм говореше за това, а скоро слухът се разпространи из всички храмове на Път.

За Хан Фейдзъ, разбира се, беше голяма чест дъщеря му да е толкова силно обладана от боговете. И разказът за състоянието му, подобно на лудост, докато тя опитвала да се самоубие, се разпространи също толкова бързо и трогна много сърца.

— Той може да е най-великият от богоизбраните — говореха за него, — но обича дъщеря си повече от живота.

Това ги караше да го обичат толкова, колкото го почитаха. Тогава започна да се говори и за вероятната божественост на Хан Фейдзъ.

— Той е достатъчно велик и силен, та боговете да се вслушат в думите му — говореха онези, които го боготворяха.

Освен това толкова обича народа на Път, че постоянно се стреми да върши добро. Не подобава ли това поведение на един истински бог?

Разбира се, невъзможно бе да се реши в момента — никой не можеше да бъде обявен за бог дори само на едно село, камо ли на цял свят, докато не умре. Как може да се прецени дали е бог, ако не се познава целият му живот, от началото до самия му край?

Тези разговори стигаха до ушите на Цинджао все по-често, докато растеше, и знанието, че баща й може да бъде обявен за бог на Път, се превърна в една от пътеводните светлини в живота й. Ала в момента, и завинаги в спомените й, най-важно за нея бе това, че именно неговите ръце бяха вдигнали натъртеното й и сгърчено тяло и го бяха отнесли в леглото, където да оздравее; че точно неговите топли сълзи бяха покапали по тръпнещата й от студа кожа; че неговият глас бе пошепнал красивите, прочувствени думи на древния език:

— Обичана моя, моя Величествено ярка, никога не отне май блясъка от живота ми. Каквото и да става, никога не се наранявай, иначе със сигурност ще умра и аз.