Робърт Хауърд
Отвъд черната река (9)

8. Никога вече Канаджохара

Свирепа битка се изви на Гръмотевичната река. Жестока бе битката пред стените на Велитриум и много заселнически колиби се превърнаха в пепел преди дивашката орда да бъде изтикана назад.

Странна тишина последва бурята. Хората се събираха и си говореха с дрезгави гласове. Мъже с кървави бинтове мълчаливо пиеха бирата си в механите край речния бряг.

Там, при Конан, който мрачно отпиваше големи глътки от грамадна чаша вино, дойде мършав горянин с бинтована глава и превързана ръка. Той беше единственият оцелял от форт Тускелан.

— Ходи ли с войниците да видиш развалините на форта?

Конан кимна.

— Аз не намерих сили да го направя — промърмори другият. — Нямаше ли битка?

— Пиктите се прехвърлиха обратно отвъд Черната река. Сигурно нещо им е сломило куража, макар че само дяволът, който ги е създал, знае какво е то.

Горянинът погледна превързаната си ръка и въздъхна.

— Казват, че нямало тела.

Конан мрачно поклати глава.

— Пепелища. Пиктите ги струпали на камара във форта и ги подпалили, преди да прекосят реката. Подпалили своите мъртви и хората на Ватаний.

— Валаний беше убит най-накрая — в ръкопашния бой, когато те счупиха преградите. Опитаха се да го хванат жив, но той ги принуди да го убият. Нас ни заловиха — десет пленника. Бяхме толкова омаломощени от битката, че вече не можехме да се бием. На различни места изклаха деветимата. А когато Зогар Саг умря, аз извадих късмет да се освободя.

— Зогар Саг е мъртъв? — възкликна Конан.

— Да. Видях го как умира. Заради това пиктите не се биха толкова жестоко за Велитриум, както пред форта. Беше много странно. Не бе получил никакви рани в схватките. Приближи към мен, виейки като вълк. После залитна и изтърва брадвата си. Започна да се върти в кръг и да крещи. Никога преди това не съм чувал човек или звяр да крещи така. Падна между мен и огъня, който бяха наклали, за да ме опекат. Започна да хърхори, от устата му излезе пяна и изведнъж се вкочани. Пиктите се развикаха, че е мъртъв. И в цялата тази бъркотия аз успях да се измъкна от ремъците и да избягам в гората.

— Видях го да лежи пред огъня продължи да разказва мъжът. Никакво оръжие не го докосна. Но все пак по хълбока, по корема и по врата му имаше червени белези, като рани от меч. А пък главата му беше почти отделена от тялото. Ти как го разбираш това?

Конан не отговори. Горянинът, който познаваше сдържаността на варварите, не спираше да говори:

— Той живя чрез магии и умря от магии. Мисля, че това е загадката на смъртта му. Тя отне куража на пиктите. Никой от онези, които видяха това, не се би пред Велитриум. Хукнаха назад през Черната река. Онези, които прекосиха Гръмотевичната река, бяха пристигнали там преди смъртта на Зогар Саг. Но те не бяха достатъчно, за да превземат града.

Дойдох по пътя зад главните им сили и знам, че никой от форта не ме последва. Промъкнах се през техните линии и влязох в града. Ти преведе заселниците живи и здрави, но жените и децата им пристигнаха във Велитриум само миг преди онези боядисани дяволи. Ако младият Балтус и старият Изкормвач не бяха ги задържали за малко, щяха да изколят всички жени и деца в Канаджохара. Минах покрай мястото, където Балтус и кучето са направили последното си укрепление. Двамата лежаха сред купчина мъртви пикти — преброих седем с разсечени глави или разкъсани от зъбите на кучето, а по пътя имаше и други. От тях стърчаха стрели. О, богове, каква битка е било!

— Той беше мъж — каза Конан. — Пия за сянката му и за сянката на кучето, което не познаваше страха. — Той отпи от виното си, после изля останалото на пода със странен, езически жест и счупи бокала. — Главите на десет пикти ще платят за неговата и седем глави заради кучето, което бе по-добър воин от много мъже.

И горянинът, загледан в мрачните, зареяни сини очи, разбра, че клетвата на варварина ще бъде изпълнена.

— Няма ли да построят форта отново?

— Не. Канаджохара е загубена за Аквилония. Границата е преместена назад. Гръмотевичната река ще бъде новата граница.

Мъжът въздъхна и уморено разклати контузената си ръка, изтръпнала и загрубяла от брадвата и меча. Конан протегна дългата си мускулеста ръка към каната с вино. Горянинът го погледна и неволно го сравни с хората около него, с онези, които измряха край изгубената река, сравни го с другите диваци отвъд тази река. Кимериецът като че не забеляза погледа му, бавно отпивайки от чашата си.

— Варваризмът е естественото състояние на човечеството — каза граничарят, все още загледан навъсено в Конан. — Цивилизацията е неестествена. Тя е каприз на обстоятелствата. А варваризмът трябва винаги да триумфира.