Робърт Хауърд
Отвъд черната река (5)

4. Зверовете на Зогар Саг

Заслепен от множество огньове, Балтус бавно възстановяваше възприятията си. Премигна и разклати глава. Очите го заболяха от блясъка. Около него се разнасяха странни звуци, които ставаха все по-отчетливи. Той вдигна глава и се огледа слисано. Бе заобиколен от десетина мъже, скупчили се около червените езици на пламъците.

Изведнъж си спомни всичко. Беше завързан за един стълб на открито и заобиколен от жестоки и ужасни фигури. Зад тях гореше пръстен от огньове, подклаждани от голи мургави жени. Зад огньовете се виждаха колиби от кал и плетени пръчки, обрасли с храсти.

Зад колибите имаше ограда с широка порта. Цялото внимание на Балтус обаче беше съсредоточено върху възбудените мъже, които го наблюдаваха свирепо.

Бе заобиколен от ниски мъже с широки рамене, с хлътнали гърди и слаби крака. Бяха напълно голи, като се изключат малките превръзки от лъвска кожа. Издутите им мускули се очертаваха ясно под светлината на огньовете. Мургавите им лица бяха неподвижни, но присвитите им очи присветваха кръвожадно. Сплъстените им гриви бяха привързани с медни лентички. В ръцете си държаха мечове и брадви. Крайниците на някои бяха превързани с груби парцали, а от тъмните им кожи се носеше миризма на съсирена кръв. Очевидно скоро е имало смъртоносна битка.

Потресен, Балтус погледна настрани от похитителите си и едва потисна ужасения си вик: няколко фута по-нататък се издигаше ниска, ужасяваща пирамида тя бе построена от кървави човешки глави. Мъртвите им очи гледаха изцъклени към черното небе. Вцепенен, той разпозна лицата, обърнати към него: бяха на мъжете, последвали Конан в гората. Не можа да види дали главата на кимериеца е сред тях. Обзе го адско гадене. Зад главите лежаха телата на половин дузина пикти. Усети в душата си жестоко ликуване. Горските бегачи не бяха си отишли напразно.

Обърна глава, за да не гледа отвратителния спектакъл. Забеляза, че до него има още един стълб, боядисан в черно, същия като неговия. На него бе увиснал завързан мъж, само по кожени бричове. Балтус позна в него един от горяните на Конан. От устата му капеше кръв, от една рана на хълбока му също се стичаше кръв. Човекът повдигна глава, облиза устните си и промърмори:

— Значи и теб са те хванали!

— Промъкнаха се във водата и прерязаха гърлото на другаря ми — изпъшка Балтус. — Изобщо не ги чухме. Митра, как жива твар може да се движи толкова безшумно?

— Те са дяволи — промърмори пленникът. — Сигурно са ни наблюдавали още от течението. Попаднахме в капан. Преди да се усетим, отвсякъде полетяха стрели, които убиха повечето от нас. Трима-четирима се шмугнаха в храстите и започнаха ръкопашен бой. Но другите бяха много. Конан сигурно е успял да се измъкне, не съм виждал главата му. За мен и за теб обаче щеше да е по-добре, ако ни бяха убили на място. Не мога да обвинявам Конан. Обикновено сме стигали до селото, без да ни усетят. Но сега сигурно сме се натъкнали на голяма група, идваща по реката откъм юг. Готви се някаква дяволска работа. Тук има твърде много пикти. Има воини от западните племена, от горното и от долното течение на реката.

Балтус се озърна наоколо. Колкото и малко да знаеше за пиктите, забеляза, че броят на мъжете е много по-голям, отколкото можеха да се съберат в селото. Нямаше достатъчно колиби, които да ги подслонят всичките. После забеляза, че и варварските племенни тотеми по лицата и по гърдите им са различни.

— Дяволска работа — промърмори горският бегач. — Може да са се събрали тук, за да видят Зогар Саг какви магии ще прави с труповете ни. Е, какво пък, не съм очаквал да умра в постелята си. Но ми се ще да бяхме загинали с останалите.

Вълчият вой на пиктите се усили и стана по-екзалтиран, а редиците им се раздвижиха нетърпеливо. Навярно пристигаше някой главатар. Балтус завъртя глава и видя, че коловете са забити пред дълга сграда, по-голяма от другите, украсена с човешки черепи, увиснали по стрехите. Пред вратата на тази сграда сега танцуваше фантастична фигура.

— Зогар! — ахна горянинът и несъзнателно опъна въжетата си. Балтус видя средна на ръст, слаба фигура, почти скрита в щраусови пера, забити в околожка от кожа и мед. Сред перата надзърташе отвратително и злобно лице. Докато шаманът подскачаше и грачеше, те се развяваха и шумоляха.

С фантастични поклони и гротескни движения той влезе в кръга и се завъртя пред вързаните си мълчаливи пленници. Ако друг човек се държеше така, това би изглеждало смешно — глупаво, дивашко подскачане, безсмислена вихрушка от пера. Но този свиреп поглед, надзърнал злобно изпод вълнистата маса, придаваше на сцената зловещо значение. Никой човек с такова лице не би могъл да изглежда смешен. Това беше самият дявол!

Изведнъж той замръзна като статуя; перата смешно подскочиха и се отпуснаха върху него. Виещите воини се умълчаха. Зогар Саг стоеше неподвижен и сякаш нарастваше — на височина и на ширина.

Шаманът заговори с дрезгава, гърлена интонация, сякаш съскаше кобра. Навря главата и дългия си врат в лицето на ранения; очите му грееха, червени от светлината на пламъците. Вързаният се изплю в лицето му.

С животински вик Зогар подскочи и се сгърчи във въздуха, а воините нададоха зверски вик и се втурнаха към мъжа на стълбата. Шаманът обаче ги спря, излая някаква команда и те хукнаха към портата. Отвориха я, обърнаха се и се върнаха в кръга, разпръсквайки се с отчаяна бързина надясно и наляво. Жените и голите деца се изпокриха в колибите, надзъртайки през вратите и прозорците. Пред отворената врата се образува голям шпалир. Зад него се мержелееше черната гора над просеката, осветена от огньовете.

Зогар Саг се обърна към гората й се възцари напрегната тишина. Той се изправи на пръсти и нададе странен вой, който раздра нощта. Далеч в черната гора му отговори друг, по-дълбок вой. Балтус потрепери. От тембъра на гласа разбра, че той не идва от човешка уста. Спомни си какво им каза Валаний — Зогар Саг се похвалил, че може да призовава дивите зверове и да им заповядва. Горянинът оживя под маската си от кръв и конвулсивно облиза устни.

Селото затаи дъх. Зогар Саг стоеше неподвижен като статуя, перата му едва-едва потрепваха край него. Но изведнъж в очертанията на портата застана някой.

Тръпнеща въздишка премина над селото. Мъжете се скупчиха и бързо отстъпиха назад, притискайки се един о друг между колибите. Балтус усети как късата му коса настръхва върху темето. Съществото, изправило се в очертанията на вратата, бе живо въплъщение на кошмар. Цветът му беше странно блед, изглеждаше призрачно и нереално на слабата светлина. Но нямаше нищо нереално в продълговатата му свирепа глава и в огромните бивни, блеснали на светлината на огъня. Приближи като привидение от миналото. Беше оцеляло от една по-стара, по-мрачна епоха, чудовището от много древни легенди: саблезъбият тигър. Никой хиборейски ловец не бе зървал този първобитен звяр от векове насам. Безброй митове надаряваха тези същества със свръхестествени качества, вдъхновени от призрачния им цвят и от демоничната им жестокост.

Звярът, който се спусна към мъжете на стълбовете, беше по-дълъг и по-тежък от обикновения тигър, голям почти колкото мечка. Раменете и предните му крака бяха мощни, а задните му крака бяха по-силни и от лъвските. Челюстите му бяха масивни, а главата — оформена като на звяр. Надали имаше други инстинкти, освен инстинкта за унищожение. Беше някаква игра на природата сред хищниците. Еволюцията се бе разбесняла и бе създала един ужас от бивници и зъби.

Ето ги чудовищата, които Зогар Саг призовавал от гората! Балтус вече не се съмняваше, че само черната магия може да контролира това безмозъчно, страховито чудовище. Като шепот от подсъзнанието му изникна смътният спомен за древния бог на мрака и първичния страх, на когото преди векове се кланяли и хора, и зверове, и чиито деца — както говореха едва чуто — още се спотайвали из тъмните кътчета по света… И той погледна към Зогар Саг ужасен.

Чудовището мина край купчината тела и кървави глави и сякаш не ги забеляза. Не беше лешояд. Ловеше само живи жертви в своя свят, изцяло посветен на убийството. Ужасен глад пламна в широките, непремигващи очи. Зейналите му челюсти се разлигавиха. Шаманът отстъпи назад и махна с ръка към горянина.

Огромната котка приклекна и Балтус се вцепени при спомена за ужасната й жестокост. Беше слушал как скачала върху слон и забивала острите си като мечове бивници толкова дълбоко в черепа на титана, че после изобщо не можела да ги извади. Оставала си така, вкопчена в жертвата си, докато умре от глад. Шаманът извика пронизително и чудовището скочи с оглушителен рев.

Балтус не беше и сънувал такъв скок, такава разфучана страст към унищожение, олицетворена в тази гигантска маса от железни мускули и разкъсващи зъби.

В скока си огромният звяр не само счупи стълба, но и откъсна осакатеното тяло на жертвата си от вървите. В един и същ миг огромните зъби изтърбушиха и разпокъсаха човека, а гигантските бивници откъснаха цялата горна част на главата му, прониквайки през черепа безпрепятствено, като през плът. Здравите ремъци от сурово лико поддадоха като хартия; на мястото, където бяха вързани ремъците, нямаше плът и кости. Балтус гледаше като парализиран. Мозъкът му отказваше да приеме онова, което виждаха очите му. После изведнъж повърна. Беше ходил на лов за мечки и пантери, но не беше и сънувал звяр, който може да превърне един човек в червен парцал за част от секундата.

С остатъка от кървавата си плячка саблезъбият изчезна през портата и няколко мига по-късно от гората се чу плътен рев, който се отдалечаваше. Но пиктите все още се свиваха назад между колибите, а шаманът още стоеше с лице към портата, зейнала като черен отвор, за да пропусне нощта.

Изведнъж Балтус се обля в студена пот. Какъв нов ужас щеше да мине през тази порта, за да превърне в леш и неговото тяло? Обзе го невъобразима паника и той напразно задърпа ремъците си. Нощта изглеждаше черна и зловеща зад огньовете. Самите огньове светеха зловещо като пламъците в Ада. Усети очите на пиктите, втренчени в него — стотици алчни, жестоки очи. Мъжете около него вече не приличаха на хора; бяха дяволите на тази черна джунгла, на които крещеше през мрака демонът с перата.

Зогар изпрати друг призив, който разтърси нощта, но той бе абсолютно различен от първия. Бе отвратително съскане и Балтус изстина от мисълта, която му дойде на ум. Ако змия можеше да съска толкова силно, би издала точно същия звук.

Проточи се дълга, бездиханна тишина, в която Балтус се задушаваше от туптенето на сърцето си. И после зад портата прозвуча свистене, сухо шумолене, а в рамките на осветената порта се появи отвратителен гостенин.

Балтус пак разпозна чудовището от древните легенди. Видя и позна древния, зъл змей, който се виеше там. Клиновидната му глава, голяма колкото главата на кон, бе изправена високо, над един човешки бой. Разпозна и бледия блясък на туловището, виещо се зад нея. Раздвоеният език се стрелкаше навън и навътре, а огньовете осветяваха оголените му зъби.

Ужасът от съдбата, която му предстоеше, парализира Балтус напълно. Това бе влечугото, наречено още от древните Змията-Призрак — белезникав, отвратителен ужас, който пропълзявал нощем в колибите и разкъсвал цели семейства. Прекършвал жертвата си като питон, но за разлика от другите змии, в зъбите му имало отрова, която довеждала до подлудяване и смърт. И това чудовище отдавна се смяташе за изчезнало. Значи Валаний е говорил истината. Никой бял човек не знаеше какви същества обитават огромната гора отвъд Черната река.

Змеят приближи тихо, гърчейки се по земята. Отвратителната му глава остана издигната, но леко се изкриви назад, готова за удар. Балтус гледаше с изцъклени, хипнотизирани очи в това отвратително гърло, през което щеше да мине скоро, и не усещаше нищо друго, освен смътно гадене.

И тогава нещо литна от сенките на колибите, а огромното влечуго запълзя обратно с бързи извивки. Като на сън Балтус видя късо копие, забодено в силния врат, точно под зейналите челюсти. Дръжката стърчеше от едната страна, стоманеният връх — от другата.

Като се гърчеше отвратително, побеснялото влечуго се претърколи до насядалите мъже. Копието не беше засегнало гръбнака му, беше проболо само вратните мускули. Чудовището започна да шиба бясно с опашка и покоси дузина мъже, а челюстите му тракаха конвулсивно и пръскаха отрова, която изгаряше като течен огън. С вой, ругатни и крясъци хората се разбягаха обезумели пред него, блъскаха се, тъпчеха падналите и изчезваха зад колибите. Гигантската змия се търколи в огъня, разхвърляйки искри и главни, а от болката яростта й стана още по-безумна. Стената на една колиба се строполи от страхотния удар на опашката.

Мъже, жени и деца се щураха, накъдето им видят очите, минаваха през огньовете и тъпчеха запалените пънове. Пламъците се извисиха, после угаснаха. Само блед червеникав отблясък осветяваше кошмарната сцена, където гигантското влечуго шибаше и се търкаляше, а хората наоколо му крещяха в паническия си бяг.

Балтус усети, че нещо го дърпа за китките и после, като по чудо, той беше развързан, а една силна ръка го издърпа зад стълба. Като в мъгла успя да види Конан.

По ризницата на кимериеца имаше кръв, съсирена кръв се виждаше и по меча в дясната му ръка.

— Хайде! Преди да са се опомнили!

Балтус усети дръжка на брадва в ръката си. Зогар Саг беше изчезнал. Конан дърпаше младежа след себе си, докато вцепененият му мозък се събуди и краката му започнаха да се движат сами. После Конан го пусна и изтича в сградата, където висяха черепите. Балтус го последва. Зърна зловещия каменен олтар, едва осветен от външния блясък: пет човешки глави се хилеха върху този олтар, а най-свежата му беше страшно позната — беше главата на търговеца Тиберий. Зад олтара се издигаше идол — мрачен, неясен, но смътно напомнящ човешко същество. После Балтус отново се задави от ужас, когато фигурата изведнъж се изправи с тракане на вериги и издигна дълги, безформени ръце в мрака.

Мечът на Конан полетя надолу, чу се звук от срязана плът и хрускане на кости. Тогава кимериецът дръпна Балтус към една врата в задния край на дългата колиба. Изскочиха през нея и отново излязоха в заграждението. На няколко ярда пред тях се изпречи оградата.

Зад колибата на шамана беше тъмно. Конан спря до стената, сграбчи Балтус и го вдигна във въздуха така, както би вдигнал малко дете. Балтус се хвана за върховете на изправените колове, набодени в изсушената от слънцето кал, и се изкатери по тях, без да обръща внимание на одрасканата си кожа. Подаде ръка на кимериеца и тогава иззад колибата на шамана изскочи един набрал скорост пикт. Закова се на място, видял на слабата светлина от полузагасналите огньове човека на стената. Конан метна брадвата си със смъртоносна сила, но устата на воина вече бе отворена, за да извика и да предупреди другарите си. Викът се надигна високо над врявата, секна и пиктът се строполи с натрошен череп.

Изведнъж гълчавата утихна, а после стотици гърла отговориха свирепо и воините скочиха да отблъснат атаката, за която бяха предупредени.

Конан хвана Балтус под мишница и го измъкна нагоре. Секунди след това бегълците скочиха от другата страна на стената.