Робърт Хауърд
Отвъд черната река (8)

7. Дяволът в огъня

Когато Конан се отклони от пътя за Велитриум, той очакваше да тича около девет мили и се подготви за изпитанието. Но не беше изминал много от пътя, когато чу шум от стъпките на група мъже пред себе си. По звука разбра, че не са пикти, и им извика:

— Кой е там? — попита дрезгав глас. — Стой, където си, докато не те видим, или ще ти пуснем една стрела.

— В тази тъмница не можеш да улучиш и слон — нетърпеливо отговори Конан. — Хайде, глупако! Аз съм — Конан. Пиктите преминаха реката.

— Вече го очаквахме — отвърна водачът, докато групата напредваше: високи, стройни мъже със строги лица и лъкове в ръце. — Един от нас рани антилопа и я проследи почти до Черната река. Чул ги да крещят по реката и се върна в лагера. Зарязахме солта и каруците, освободихме воловете и тръгнахме колкото се може по-бързо. Ако пиктите обсаждат форта, те ще пуснат бойни дружини и към нашите колиби.

— Семействата ви са в безопасност — изръмжа Конан.

— Моят другар тръгна напред, за да ги заведе до Велитриум. Ако се върнем на главния път, ще се натъкнем на цяла орда. Ще се насочим на югоизток, през гората. Тръгвайте напред, а аз ще разузная отзад.

Няколко мига по-късно цялата група хукна на югоизток. Конан ги последва по-бавно, но така, че да може да ги чува. Изруга заради шума, който вдигаха; толкова пикти или кимерийци биха се движили през гората, без да вдигнат повече шум от вятъра, духнал през черните клони.

Тъкмо беше прекосил една полянка, когато се обърна. Примитивните му инстинкти му подсказаха, че някой го следва. Застана неподвижен сред храстите и чу врявата, която вдигаха отстъпващите заселници. После отзад се обади сподавен глас:

— Конан! Конан! Чакай ме, Конан!

— Балтус! — объркано каза той. После подвикна предпазливо: — Тук съм!

— Чакай ме, Конан… — гласът се чу по-отчетливо.

Кимериецът излезе от сенките и се намръщи.

— Какво, по дяволите, правиш тук?… Кром!

Приклекна и косите му настръхнаха. От другата страна на полянката не се появи Балтус. Странен блясък пламна сред дърветата. Плуваше към него и блещукаше странно — зелен адски огън, който се движеше внимателно и целенасочено.

Спря на няколко фута и Конан се втренчи свирепо в него, опитвайки се да различи замъглените от огъня очертания. Треперещият пламък имаше твърда сърцевина. Пламъкът бе нещо като зелена одежда, маскирала някакво живо и зло същество, но варваринът не успя да различи формата му. После изведнъж насред огнената колона заговори глас:

— Защо стоиш като овца и чакаш касапина, Конан?

Гласът беше човешки, но в него се чуваха странни, нечовешки вибрации.

— Овца?! — гневът на Конан надделя над моментното му страхопочитание. — Да не мислиш, че ще взема да се уплаша от един проклет пиктийски блатен дявол? Един приятел ме извика.

— Аз те извиках с неговия глас — отвърна другият. — Хората, които следваш принадлежат на брат ми. Но сега ти си мой. 0, глупако, дошъл си отдалеч, от сивите хълмове на Кимерия да посрещнеш участта си в горите на Канаджохара.

— Ти и преди имаше възможност да ме убиеш — изпръхтя Конан. — Защо не ме премахна тогава, щом можеш да го направиш?

— Брат ми не беше боядисал черен череп за теб, не беше го хвърлил в огъня, който гори вечно върху черния олтар на Гула. Не беше прошепнал името ти на черните призраци, които обитават горния край на Черната земя. Но един прилеп е прелетял над Планината на мъртвите и е нарисувал образа ти с кръв върху бялата тигърска кожа, която виси пред колибата, където спят Четиримата братя на Нощта. Огромни змии се увити около краката им и звездите премигват като светулки в косите им.

— Защо боговете на мрака са ме осъдили на смърт? — изръмжа Конан.

Нещо… ръка, крак или зъб, той не разбра точно, се измъкна от пламъка и бързо направи знак върху пръстта. Там грейна символ, белязан с огън, и угасна, но не и преди Конан да го разпознае.

— Осмелил си се да нарисуваш знака, който само жреците на Джебал Саг се осмеляват да рисуват. Гръмотевици забучаха над Планината на мъртвите, а олтарът на Гула е съборен от вятър, дошъл от Залива на призраците. Гмурецът, който е пратеник на Четиримата братя на Нощта, прелетя бързо и прошепна името ти в ухото ми. Времето ти изтече: ти вече си мъртъв. Главата ти ще увисне в храма на брат ми, а тялото ти ще бъде изядено от чернокрилите, остроклюни Деца на Джил.

— Кой, по дяволите, е брат ти? — попита Конан. Докато държеше в ръката си голия меч, ловко напипа брадвата в колана си.

— Зогар Саг, детето на Джебал Саг, което все още посещава неговите гори. Една жена от Гвавела спала в горичка, свещена за Джебал Саг. Родила бебе — Зогар Саг. Аз също съм син на Джебал Саг. Зогар Саг ме призова от Мъгливите земи. Със заклинания, чародейства и със собствената си кръв той ме материализира в плътта на неговата планета. Ние сме едно, свързани сме с невидими нишки. Мислите му са мои мисли. Ако го ударят, мен ме боли. Ако ме порежат, той кърви. Но вече ти казах достатъчно. Скоро твоят дух ще говори с духовете на Черната земя и те ще ти разкажат за старите богове, които не са мъртви, а спят във външните бездни и от време на време се събуждат.

— Бих искал да видя как изглеждаш — промърмори Конан, освобождавайки брадвата си, — ти, който оставяш следа като птица, гориш като пламък и говориш с човешки глас.

— Ще види — напевно отвърна гласът от пламъка. — Ще видиш и ще отнесеш знанието си в Черната земя.

Пламъците подскочиха и потънаха, намаляха и съвсем избледняха. Лицето започна да добива формата на сянка. Най-напред Конан помисли, че това е самият Зогар Саг, обвит в зелен огън. Но лицето се издигаше по-високо от неговото и в него се четеше нещо демонично — Конан бе забелязал най-различни аномалии в чертите на Зогар Саг — кривогледство, изострени уши, тънки, вълчи устни. Тези странности бяха преувеличени у съществото, което се въртеше пред него. Очите бяха червени като въглени от жив огън.

Видя и повече детайли — ръце, слабо тяло, покрито със змийски люспи, но все пак с човешки форми от кръста нагоре; отдолу — дълги крака като на жерав, завършващи със скосени, трипръсти ходила като на някоя огромна птица. Около чудовищните крака трепна син огън и угасна. Видя му се като блестяща мъгла.

После изведнъж чудовището се извиси над него. Дългата ръка на демона, която той забеляза за пръв път, бе въоръжена със закривени нокти, подобни на сърпове. Ръката се извъртя нависоко и се стрелна надолу към врата му. С жесток вик той се хвърли настрани, мятайки брадвата си. Дяволът я избегна с невероятно бързо движение на дребната си глава и отново се извиси над него със съскащия вихър на подскачащите си пера.

Конан не се страхуваше. Той знаеше, че всяко същество, облечено в жива плът, може да бъде убито с материално оръжие, колкото и страховито да е това същество.

Една летяща ръка с остри нокти събори шлема от главата му. Още малко, и щеше да го обезглави. Но през цялото му тяло премина свирепа радост, когато диво насоченият му меч потъна дълбоко в хълбока на чудовището. Конан отскочи назад, избегна страховития удар и едновременно с това измъкна меча си. Ноктите закачиха гърдите му, разкъсвайки брънките на ризницата като тънък плат. Но втората атака на кимериеца беше като на изгладнял вълк. Той се озова между шибащите ръце и заби меча си дълбоко в корема на чудовището… докато ръцете му се сключваха около него и ноктите разкъсваха ризницата на гърба, търсейки някой жизненоважен орган. Конан подскочи, зашеметен от синия, мразовит като лед пламък… После се дръпна от отслабващите ръце и мечът му просвистя във въздуха със страшна сила.

Демонът залитна и се просна настрани. Главата му висеше само на късче плът. Огньовете, които го забулваха, подскочиха нагоре, сега червени като рукнала кръв, и скриха фигурата. Замириса на изгоряла плът. Конан изтърси кръвта и потта от челото си, завъртя се и хукна, залитайки през гората. По краката му се стичаше кръв. На изток видя блед отблясък от пламъци, който сигурно идваше от подпалена колиба. По пътя зад него се надигна далечен вой, който го подтикна да ускори ход.