Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване
WizardBGR ( обработка и корекция)

Издание:

Автор: Робърт Хауърд

Заглавие: Конан воинът

Преводач: Димитър Добрев

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: сборник

Националност: американска

Редактор: Анна Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1229

История

  1. — Добавяне

1. Конан изгубва брадвата си

В спокойствието на горската пътека, стъпките на краката, обути в меки ботуши, отекваха като камбани. Или поне на пътника, така му се струваше, макар че се движеше по пътеката с предпазливост, характерна за всеки, който е рискувал да броди отвъд Гръмотевичната река. Беше млад мъж, среден на ръст, с открито лице и разрошена светлокестенява коса. Облеклото му бе обичайното за тази страна — груба туника, препасана през кръста, къси кожени бричове и меки еленови ботуши до коленете. От единия му ботуш стърчеше ножница. От широкия кожен колан висяха къс тежък меч и кесия от еленова кожа. Макар и невисок, мъжът беше добре сложен и ръцете му, оголени от късите ръкави на туниката, бяха едри и мускулести.

Пътникът вървеше, без да спира, макар че следващата заселническа колиба бе на мили пред него, а всяка стъпка го приближаваше до зловещите опасности, надвиснали като сенки над древната гора.

Човекът знаеше, че и най-тихата му стъпка може да послужи като сигнал за тревога в жестоките уши, които може би се спотайваха в коварната зелена шир. Безгрижността му бе привидна, очите и ушите му бяха нащрек, особено ушите, тъй като погледът не можеше да проникне в масата от листа на повече от няколко фута.

Изведнъж той наостри уши и сложи ръка върху ножницата си, застивайки насред пътеката. Дали наистина бе чул нещо? Тишината му се стори абсолютна. Не подскачаха катерички, не чуруликаха птички. После погледът му замръзна, взрян в група храсти до пътеката на няколко ярда пред него. Нямаше вятър, но едно клонче леко потрепна. Късата коса на главата му настръхна. Следващата му стъпка, в която и да е посока, можеше да му донесе смъртоносен удар от храстите.

Зад листака се чу тежко хрускане. Храстите силно се разклатиха и от тях излетя стрела, която изчезна сред дърветата по пътя. Пътникът подскочи като обезумял, за да се предпази.

Сви се зад един дебел дънер, с меч, треперещ в пръстите му. В следващия миг храстите разтвориха и една висока фигура пристъпи спокойно на пътя. Пътникът с изненада погледна непознатия. Беше обут с ботуши и носеше бричове, но те бяха копринени, а не кожени. Вместо туника имаше ризница от тъмна мрежа без ръкави, а върху черната му грива блестеше шлем. Мъжът задържа погледа си върху шлема: той беше без гребен, но бе украсен с къси биволски рога. Никоя цивилизована ръка не би изковала такава шапка. А и лицето под нея не принадлежеше на цивилизован човек. Бе тъмно, осеяно с белези, с остри сини очи. Едно лице, неопитомено като древната гора. Човекът държеше голям меч в дясната си ръка. Ръбът му бе обагрен в тъмночервено.

— Излизай! — извика той с акцент, непознат на пътника. — Всичко е наред, имаше само едно куче. Излизан!

Другият се показа несигурно и втренчи очи в непознатия. Чувстваше се странно безпомощен, като гледаше телосложението на горянина — масивните железни гърди и ръката, понесла окървавения меч, обгорените от слънцето възлести мускули. В Стойката му личеше опасната лекота на пантерата. Бе твърде гъвкав, за да бъде продукт на цивилизацията, даже на тази далечна цивилизация, населяваща външните граници.

Мъжът се обърна, пристъпи назад към храстите и ги разтвори. Все още без да е наясно какво точно става, пътникът приближи и погледна в храстите. Там лежеше човек — нисък, тъмен и мускулест. Беше гол, ако не се смята превръзката от лъвска кожа, огърлицата от човешки зъби и лентата на ръката. Имаше дълга черна коса. Теша бе всичко, което пътникът можеше да каже за главата му, тъй като цялата бе обляна в кръв и мозък. Черепът му беше разсечен чак до зъбите.

— Пикт, по дяволите! — възкликна пътникът.

Пламналите сини очи се обърнаха към него.

— Изненадан ли си?

— Защо, във Велитриум ми казаха, че тези дяволи понякога се прокрадват през границата. Същото ми споменаха и в колибите по пътя, но не очаквах да срещна някой от тях толкова надалеч във вътрешността.

— Ти си само на четири мили на изток от Черната река — осведоми го непознатият. — Те са израснали на миля от Велитриум. Никой заселник между Гръмотевичната река и Тускелан не може да се чувства в безопасност. Започнах да следя това куче на три мили южно от форта тази сутрин и го гоня чак досега. Настигнах го точно когато пускаше стрелата си срещу теб. Още миг, и щеше да гостуваш в Ада. Но му обърках прицела.

Слисан, пътникът опули очи към едрия мъж. Този човек бе преследвал толкова дълго един от горските дяволи и бе го убил неочаквано! Това означаваше, че той превъзхожда даже горските стражи от Канаджохара.

— Значи ти си от гарнизона на форта? — попита той.

— Не съм войник. Получавам заплата и дажби на офицер, но си върша работата в гората. Валаний знае, че от мен има повече полза, ако бродя край реката, отколкото ако седя затворен във форта.

После внимателно изрита тялото дълбоко в храстите, събра клоните им отгоре и се обърна към пътеката. Другият го последва.

— Казвам се Балтус — представи се той. — Снощи бях във Велитриум. Не съм решил дали да си наема малко земя, или да остана на служба във форта.

— Най-добрата земя край Гръмотевичната река вече е взета — изръмжа убиецът. — Има чудесна земя между Потока на скалповете — минал си през него преди няколко мили — и форта, но е дяволски близо до реката. Те невинаги идват по един. Някой ден ще се опитат да изметат заселниците от Канаджохара. И вероятно ще успеят. Все пак колонизацията е шантава работа. Има много хубава земя на изток от Босонийските блата. Ако аквилонците разорат някои от големите парцели и посеят пшеница — там, където сега се ловуват само елени, не е необходимо да прекосяват границата и да отнемат земята на пиктите.

— Странни думи за мъж, който служи при губернатора на Канаджохара — възрази Балтус.

— За мен това няма значение — сопна се другият. — Аз съм наемник. Продавам меча си на онзи, който даде най-високата цена. Никога не съм сял пшеница и никога няма да го правя, поне докато има какво да жъна с меча си. Но вие, хиборейците, сте се разширили, колкото можете. Прекосихте блата, изгорихте няколко села, изтребихте няколко клана и границата ви стигна чак до Черната река. Но аз се съмнявам дали ще можете да задържите дори това, което сте завоювали. Никога няма да преместите границата си по-далеч на запад. Идиотският ви цар не разбира как стоят нещата тук. Няма да ви изпрати достатъчно войници, а пък тук няма достатъчно заселници, които да удържат една силна атака отвъд реката.

— Но пиктите са разпилени на малки кланове — настоя Балтус. — Те никога няма да се обединят. Можем да унищожим всеки клан поотделно.

— Или всеки три-четири клана — допълни другият. — Но някой ден ще израсне човек, който ще обедини тридесет-четиридесет клана, точно както стана с кимерийците, когато преди години гундерийците се опитаха да се преместят на север. Те се опитаха да колонизират южните блата на Кимерия. Унищожиха няколко малки клана, построиха укрепен град, Венариум. Останалото го знаеш.

— Да, разбира се — премигна Балтус. Споменът за онова кърваво бедствие беше като черно петно в хрониките на гордите им войни. — Чичо ми е бил във Венариум, когато кимерийците се покатерили като рояк по стените. Той бил един от малцината, успели да избягат от онова клане. Много пъти съм го чувал да разказва историята. Варварите се изсипали от хълмовете като хищна орда и нападнали Венариум с такава ярост, че никой не могъл да им се противопостави. Изклали мъже, жени и деца. Венариум бил превърнат в куп развалини, какъвто е и до днес. Аквилонците били изтикани назад, през блатата, и след това никога не са се опитвали да колонизират Кимерия. Но ти говориш за Венариум доста осведомено. Сигурно си бил там?

— Бях — изръмжа другият. — Бях сред ордата, която се покатери по стените. Още не бях видял петнадесет зими, но името ми вече се повтаряше около племенните огньове.

Балтус неволно трепна и се втренчи в него. Стори му се невероятно, че мъжът, който крачеше спокойно до него, е един от онези кръвожадни дяволи, нахлули през стените на Венариум в онзи далечен ден, за да залеят улиците му с кръв.

— Значи ти също си варварин? — неволно възкликна той.

Другият кимна, без да се обиди.

— Аз съм Конан Кимериеца.

— Чувал съм за теб. — В погледа на Балтус се появи жив интерес. Кимерийците бяха варвари не по-малко жестоки от пиктите, но по-интелигентни. Очевидно Конан бе прекарал доста време сред цивилизовани хора, макар че този контакт не го беше облагородил, нито бе отслабил примитивните му инстинкти. Опасенията на Балтус се превърнаха във възхищение, докато наблюдаваше леката котешка стъпка, с която кимериецът се движеше по пътеката. Смазаните брънки на ризницата му не тракаха, а Балтус бе убеден, че Конан може да се плъзне през най-дълбокия гъсталак или през най-сплетения шубрак безшумно, като всеки пикт.

— Ти не си гундериец? — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Балтус поклати глава.

— Аз съм от Тауран.

— Виждал съм добри горяни от Тауран. Но босонийците ви пазят вас, аквилонците, от външната пустош вече много векове. Трябва да заякнете.

Това беше вярно; босонийските блата, с техните укрепени селища, дълго служеха като буфер на Аквилония срещу варварите. Сега сред заселниците отвъд Гръмотевичната река израстваха горяни, способни да посрещнат варварите със собствените им хитрости, но броят им беше твърде незначителен. Мнозина край границата бяха като Балтус — повече заселници, отколкото горяни.

Слънцето не беше залязло, но вече не се виждаше, скрито зад гъстата гора. Сенките избледняваха сред дърветата, докато двама спътници продължаваха по пътеката.

— Ще се мръкне, преди да стигнем до форта — небрежно подхвърли Конан. — Слушай!

Спря на място, приведе се с ръка на меча и се превърна в диво въплъщение на подозрението и злобата, готов да скочи и да разкъсва. Балтус също го чу — див писък на човек, примрял от страх или вече агонизиращ.

Конан хукна веднага, спусна се по пътеката и с всяка крачка увеличаваше разстоянието между себе си и своя изтощен спътник. Балтус изруга. В селищата на Тауран го смятаха за добър бегач, но Конан го оставяше зад себе си с учудваща лекота. После Балтус забрави умората си, тъй като до ушите му стигна най-страховитият вик, който някога бе чувал: демонични нотки на отвратителен триумф.

Балтус се препъна и се обля в студена пот. Но Конан не се поколеба, стрелна се в един завой по пътеката и изчезна, а Балтус, паникьосан от това, че е останал сам с този ужасен крясък, още вибриращ със страховитото си ехо в гората, събра всичките си сили и се втурна след него.

Аквилонецът залитна и спря, капнал от умора. Кимериецът се беше изправил над някакво сгърчено тяло, но не гледаше трупа, който лежеше в окървавения прах, а се взираше в бездънната гора от двете страни на пътеката.

Балтус промърмори ужасна клетва. На пътеката лежеше тяло на мъж — нисък, дебел, обут в позлатени ботуши и облечен, въпреки горещината, с хермелинова туника, като всеки богат търговец. Тлъстото му бледо лице бе замръзнало в ужас: гърлото му беше прерязано от ухо до ухо като с бръснач. Късият му меч си стоеше в ножницата, което показваше, че е бил ударен без никаква възможност да се защити.

— Пикт? — прошепна Балтус и се взря в дълбоките горски сенки.

Конан поклати глава, изправи се и се намръщи, втренчен в мъртвия.

— Горски дявол. Този е петият, за Бога!

— Какво искаш да кажеш?

— Чувал ли си някога за пиктийския жрец Зогар Саг?

Балтус смутено поклати глава.

— Той живее в Гвавела, най-близкото село отвъд реката. Преди три месеца се скри край този път и открадна няколко товарни мулета от един голям керван, тръгнал към форта — някак си успял да привлече водачите. Мулетата принадлежаха на този човек — Конан небрежно посочи трупа в краката си — Тиберий, търговец от Велитриум. Бяха натоварени с бурета бира и старият Зогар спрял да се накърка, преди да се прехвърли отвъд реката. Един горски страж на име Соракт го проследил, после завел Валаний и трима войници до мястото, където старият лежал мъртво пиян в гъсталака. По настояване на Тиберий, Валаний хвърлил Зогар Саг в тъмница. А това е най-гол ямата обида за един пикт. Той успял да убие пазача и да избяга, после се заканил, че ще убие Тиберий и петимата мъже, които го заловили, и то така, че аквилонците да треперят в продължение на векове.

И така, Соракт и войниците са мъртви. Соракт беше очистен край реката, а войниците — под самите стени на форта. Сега и Тиберий е мъртъв. Но не са ги убили пиктите. Всяка една от жертвите — с изключение на Тиберий, както виждаш — беше обезглавена. Без съмнение главите им сега украсяват олтара на бога, пред който се кланя Зогар Саг.

— Как разбра, че не са ги убили пиктите? — попита Балтус.

Конан посочи трупа на търговеца.

— Мислиш ли, че това е направено с нож или меч? Погледни отблизо и ще видиш, че само нокът на хищник може да направи такава реша. Плътта е раздрана, нали?

— Може да е пантера… — несигурно подхвърли Балтус.

Конан нетърпеливо поклати глава.

— Един човек от Тауран не трябва да сбърка белезите от пантера. Не. Това е горски дявол, призован от Зогар Саг да изпълни отмъщението му. Тиберий е бил голям глупак, за да тръгне от Велитриум сам, и то привечер. Но всяка една от жертвите като че ли е била поразена от лудост точно преди да я постигне участта й. Виж тук — следите са съвсем ясни. Тиберий е яздил по пътя върху мулето си, може би с вързоп подбрани кожи от видри на седлото. Искал е да ги продаде във Велитриум, а нещото е скочило отгоре му иззад онзи храст. Виж как са прекършени клонките.

Тиберий извика веднъж, после гърлото му е било прерязано и сега ще продава кожите си в Ада. Мулето е избягало в гората. Слушай! И сега се чува как трополи под дърветата. Демонът не е имал време да отреже главата на Тиберий. Уплашил се е от нас.

— От теб — поправи го Балтус. — Сигурно това същество не е чак толкова ужасно, щом е избягало от един въоръжен мъж. Но откъде знаеш, че не е бил пикт с някаква кука, която дере, а не реже? Видя ли го?

— Тиберий също беше въоръжен, нали? — изръмжа Конан. — Ако Зогар Саг може да накара демоните да му помагат, той може да им каже кого да убият и кого да оставят на мира. Не, не го видях. Видях само как се тресат храстите. Но щом искаш още доказателства, виж тук!

Върху твърдата глина под храстите в края на пътеката се виждаше кървав отпечатък.

— Може ли човек да остави това? — попита кимериецът.

Балтус усети как косата му настръхва. Нито човек, нито звяр можеше да остави такъв странен, чудовищен трипръстов отпечатък: странна комбинация между птица и влечуго. Разпери пръсти над отпечатъка, като внимаваше да не го докосне, и изсумтя уплашено. Беше огромен.

— Какво е това? — прошепна той. — Не съм виждал звяр, който да оставя такава диря.

— Нито някой нормален човек — мрачно отвърна Конан. — Това е блатен демон. Дебели са като прилепите в блатата отвъд Черната река. Може да си ги чувал да вият като прокълнати души през горещите нощи, когато задуха силен вятър от юг.

— Какво ще правим? — попита аквилонецът, поглеждайки тревожно към горските сенки. Смразяващ страх се изписа върху мъртвешки бледното му лице. Чудеше се каква ли ужасна глава се е ухилила на нещастника и е смразила кръвта му от ужас.

— Няма смисъл да преследваме демона. — Конан извади къса дърварска брадва от колана си. — Опитах се да го догоня, след като уби Соракт. Само за десетина крачки му изгубих дирята. Може да са му пораснали криле и да е отлетял или пък да се е пръждосал чак в Ада. Не знам. Няма да търся и мулето. То или ще се върне във форта, или ще иде при някой заселник.

Докато говореше, Конан отиде до края на пътеката. С няколко удара на брадвата той отсече две фиданки, дълги по около десет фута, и оряза клоните им. После отряза една змийска лоза, плъзнала край храстите.

Върза я за единия прът, на няколко фута от края му, после я уви около другата фиданка и завърза здраво отпред и отзад. За няколко минути направи груба, но здрава носилка.

— Ако успея, демонът няма да вземе главата на Тиберий — избоботи той. — Ще занесем тялото до форта. До там не са повече от три мили. Никога не съм харесвал този дебел глупак, но не можем да оставим пиктийските дяволи да правят каквото си искат с главите на белите хора.

Макар и мургави пиктите бяха бяла раса, но граничарите никога не ги възприемаха като такива.

Балтус хвана задния край на носилката, върху която Конан безцеремонно хвърли нещастния търговец, и двамата поеха по пътя колкото може по-бързо. Конан не вдигаше повече шум от преди, макар и натоварен. В края на прътите беше направил примка от колана на търговеца и носеше с една ръка. С другата стискаше голия си меч и зоркият му поглед опипваше зелените стени край тях. Сенките се сгъстяваха. Тъмносиня мъгла забулваше очертанията на листака. Гората сякаш ставаше по-гъста в здрача, превръщаше се в тайнствено свърталище, подслонило незнайни същества.

Изминаха повече от миля и яките ръце на Балтус започнаха да изтръпват. Тогава от гората, чиито сини сенки преминаваха в мораво, се чу вик, от който ги побиха тръпки.

Конан инстинктивно подскочи, а Балтус за малко не изтърва прътовете.

— Жена! — извика по-младият. — Жена вика!

— Някоя заселничка се е заблудила в гората — изджавка Конан и остави носилката. — Сигурно си търси кравата. Стой тук!

Шмугна се в листака като вълк, тръгнал на лов. Косата на Балтус настръхна.

— Да стоя тук с този труп и с онзи дявол, който се крие в гората? — извика той. — Идвам с теб!

И без да дочака отговор, хукна след кимериеца. Конан погледна към него, но не възрази, макар че не забави ход, за да се нагоди към по-късите крака на спътника си. Балтус се задъха от ругатни, когато кимериецът отново изчезна от погледа му като привидение сред дърветата. Конан изскочи на една поляна, наведе се, озъбен и с вдигнат меч.

— Защо спираме? — изпъшка Балтус и изтри потта от челото си.

— Викът се чу от тази поляна или отнякъде съвсем наблизо — отвърна Конан. — Никога не бъркам мястото на звуците, даже в гората. Но къде…

Изведнъж звукът проехтя отново — зад тях, по посока на пътеката, от която току-що бяха пристигнали. Надигна се пронизително и жаловито, вик на жена, изпаднала в безумен ужас… И после шокиращо се промени в изблик на подигравателен смях, който би могъл да излезе само от устата на някой демон от дъното на Ада.

— Какво, в името на Митра… — Лицето на Балтус бе като бяло петно в мрака.

Конан бясно изруга, обърна се и хукна обратно, а аквилонецът закуцука объркано след него. След миг се блъсна в кимериеца, който бе замръзнал на мястото си, и отскочи от загорелите му рамене. Конан сякаш се беше вкаменил.

Балтус погледна през рамото му и усети, че косата му настръхва. Нещо се движеше през гъстите храсти, ограждащи пътеката. Нещо, което нито вървеше, нито летеше, а като че ли се плъзгаше като змия. Но не беше змия. Не можеше да различи очертанията му, но то беше по-високо от човек. Излъчваше странен блясък, нещо като блед син пламък.

Конан диво изруга и метна брадвата си с всичка сила. Но нещото продължи, без да промени посоката си. Видяха го само за няколко мига — високо, тайнствено същество, мъгляв пламък, понесъл се из гъсталака. После то изчезна и гората потъна в бездънната си тишина.

Конан се хвърли през листака към пътеката. Ругатните му, докато Балтус куцукаше след него, бяха зловещи и пламенни. Кимериецът стоеше над носилката, върху която лежеше тялото на Тиберий. И това тяло вече си нямаше глава.

Изигра ни с дяволското си мяукане! — изрева Конан и гневно завъртя огромния меч над главата си. — Трябваше да се сетя! Трябваше да надуша, че е номер! Сега пет глави ще украсяват олтара на Зогар.

— Но какво е това, което може да плаче като жена и да се смее като дявол, а и да грее като адски огън, докато се плъзга сред дърветата? — изпъшка Балтус и изтри потта от пребледнялото си лице.

— Блатен дявол — мрачно отвърна Конан. — Грабвай тези пръти! Все пак ще занесем тялото. Сега поне ще ни е по-леко.

С този черен хумор той сграбчи кожената примка и тръгна по пътеката.