Робърт Хауърд
Отвъд черната река (6)

5. Децата на Джебал Саг

— Накъде е реката? — не можеше да се ориентира Балтус.

— Сега не трябва да се опитваме да стигнем до реката — обясни Конан. — Гората между селото и реката е пълна с воини. Хайде! Ще тръгнем в посоката, в която въобще не очакват да се отправим — на запад!

Когато навлязоха в гъстата растителност, Балтус хвърли бърз поглед назад и съгледа стената, изпъстрена с главите на диваците, които надничаха отгоре. Пиктите бяха объркани. Не бяха успели да стигнат до стената навреме, за да зърнат укрилите се вече бегълци. Видяха единствено тялото на мъртвия воин. Но не се виждаше никакъв враг.

Балтус разбра, че те още не знаят за бягството му. От другите шумове се досети, че воините, ръководени от пискливия глас на Зогар Саг, доубиват ранения змей със стрели. Миг по-късно настроението във виковете се промени. В нощта се надигнаха крясъци, изпълнени с ярост.

Конан се разсмя зловещо и поведе спътника си по тясна пътека под черните клони. Движеха се на запад. Кимериецът тичаше бързо и сигурно, като че ли по добре осветена магистрала. Балтус залиташе след него, опипвайки гъстите храсталаци от двете си страни.

— Сега ще тръгнат след нас. Зогар е открил, че си изчезнал, а и знае, че главата ми не е сред купчината пред олтара. Куче! Ако имах още едно копие, щях да го пробода преди змията. Върви по пътеката. Не могат да ни последват с фенери, пък и от селото излизат много пътеки. Първо ще тръгнат по онези, които водят към реката — ще хвърлят кордон от воини на мили по брега. Ще ни очакват там. Няма да тръгваме към гората, преди да се наложи. По тази пътечка можем да спечелим време. Сега се дръж за нея и тичай, както никога не си тичал.

— Доста бързо се опомниха от паниката, проклетниците! — изпъшка Балтус, опитвайки се да не изостава от спътника си.

— Те от нищо не се страхуват твърде дълго — изсумтя Конан.

С всяка стъпка се впускаха все по-надълбоко и по-надълбоко в пустошта и по-надалеч от цивилизацията, но Балтус не се съмняваше в мъдростта на Конан. След време кимериецът изръмжа:

— Когато се отдалечим достатъчно от селото, ще завием обратно към реката в голям кръг. Няма друго село на мили от Гвавела. Всички пикти са се събрали наоколо. Ще ги заобиколим. Не могат да ни проследят до зори. Тогава навярно ще ни хванат дирите, но още преди да съмне ние ще изоставим пътеката и ще се впуснем в гората.

Продължиха да тичат. Дъхът на Балтус се процеждаше трудно през зъбите му, скоро усети и болка в хълбока. Блъскаше се в храстите от двете страни на пътеката. Конан изведнъж го дръпна, обърна се и погледна назад по мрачната пътека.

Над тях се издигаше луната — мрачен, бял огън сред сплетените клони.

— Да влизаме ли вече в гората? — изпъшка Балтус.

— Дай ми брадвата си — тихо промърмори Конан. — Нещо ни настига.

— Тогава е най-добре да изоставим пътеката! — възкликна младежът.

Конан поклати глава и дръпна другаря си в гъстите храсти. Луната се издигаше по-високо и смътно осветяваше пътеката.

— Не можем да се бием с цялото племе! — прошепна Балтус.

— Никой човек не може да открие следите ни толкова бързо, нито пък да ни догони за толкова кратко време — промърмори Конан. — Ш-ш-т.

Последва напрегната тишина, в която Балтус си помисли, че биенето на сърцето му се чува на цели мили разстояние. После изведнъж на тъмната пътека изникна свирепа муцуна. Сърцето на Балтус подскочи чак в гърлото му; най-напред се уплаши, че отново вижда ужасната глава на саблезъбия. Но тази глава беше по-малка, по-тясна: там стоеше леопард, ръмжеше тихо и се взираше по пътеката. Вятърът духаше срещу двамата скрити мъже и скриваше миризмата им. Звярът наведе глава и подуши пътеката, после неуверено тръгна напред. По гърба на Балтус преминаха студени тръпки. Несъмнено животното преследваше точно тях.

Вдигна глава, очите му светеха като огнени топки, и изръмжа високо. В този момент Конан метна брадвата.

Цялата сила на ръката и на рамото му бяха вложени в удара и брадвата прелетя като сребърна нишка под бледата луна. Леопардът се претърколи на земята в предсмъртни гърчове. Дръжката на брадвата сгърчеше от главата му. Острието бе разполовило тесния череп.

Конан излезе от храстите, издърпа оръжието си и повлече мъртвото тяло сред дърветата, скривайки го от случайни погледи.

— Сега да тръгваме, бързо! — изсумтя той и хукна на юг, далеч от пътеката. — След тази котка идват воините. Веднага щом са дошли на себе си, Зогар е пуснал леопарда по петите ни. Пиктите са го последвали, но са изостанали. Той е надушил следите ни и се е спуснал след нас като светкавица. Те не могат да го настигнат, но вече имат представа накъде сме тръгнали. Следват го и се ослушват да чуят рева му. Е, няма да го чуят, но ще видят кръвта по пътеката и ще открият тялото в гъсталака. И оттам ще ни хванат следата, ако могат. Стъпвай внимателно.

Без усилие той избягваше сплетените шипки и ниско увисналите клони, плъзгаше се между дърветата, без да докосва стъблата, и винаги стъпваше там, където не би оставил доказателство за преминаването си; за Балтус това беше почти недостижимо.

Нищо не се чуваше зад тях. Бяха изминали повече от миля, когато Балтус попита;

— Нима Зогар Саг хваща малки леопардчета и ги обучава да убиват?

Конан поклати глава.

— Този леопард го беше извикал от гората.

— Но — настоя другият, — ако може да заповядва на зверовете, защо не ги вдигне всичките на крак и не ги пусне по петите ни? Гората е пълна с леопарди, защо изпрати само един?

За миг Конан не отговори, после сдържано обясни:

— Той не може да командва всички животни. Само онези, които помнят Джебал Саг.

— Джебал Саг? — колебливо повтори древното име Балтус. Не беше го чувал повече от три-четири пъти в живота си.

— Едно време всички живи същества му се покланяли. Това било много отдавна, когато зверовете и хората говорели на един и същи език. Хората обаче го забравили; повечето зверове — също. Малцината, които помнят Джебал Саг, и зверовете, които го помнят, са братя и говорят на един и същ език.

Балтус не отговори. Вързан на пиктийски стълб, бе видял как нощната джунгла предава зъбатите си ужаси при повика на шамана.

— Цивилизованите хора се смеят на всичко това — продължи Конан. — Но никой не може да ми каже как Зогар Саг вика питони, тигри и леопарди от пустошта и ги кара да изпълняват заповедите му. Такива са те, цивилизованите хора. Когато не могат да обяснят нещо с недопечената си наука, просто отказват да повярват в него.

Хората от Тауран обаче бяха по-близко до примитивното от всички други аквилонци; все още вярваха в суеверия, чиито източници се губеха в античността. А тази нощ Балтус видя неща, от които още го побиваха тръпки.

— Чувал съм, че някъде тук има древна горичка, свещена за Джебал Саг — каза Конан. — Не знам. Не съм я виждал. Но в тази страна има повече зверове, които помнят, отколкото навсякъде другаде.

— Значи и други ще ни последват?

— Те вече ни следват. Зогар никога няма да пусне само един звяр по петите ни.

— Тогава какво ще правим? — стреснато попита Балтус, стисна брадвата си и погледна към зловещите арки над главата си. Във всеки момент очакваше разкъсващи зъби и бивници да изскочат от сенките.

— Чакай!

Конан клекна, извади ножа си и започна да чертае някакъв странен символ върху пръстта. Балтус се наведе, погледна го и усети как го побиват тръпки, но не разбра причината. Не вееше вятър, но листата над тях прошумоляха и през клоните се понесе странно, призрачно стенание. Конан погледна нагоре, после се изправи и мрачно се взря в символа, който беше нарисувал.

— Какво е това? — прошепна Балтус. Изглеждаше архаично и не му говореше нищо. Предположи, че невежеството му по отношение на изкуството е причината да не може да разпознае в символа един от обичайните знаци на някоя могъща култура.

— Видях го нарисуван на една пещерна скала, където от милиони години не беше стъпвал човешки крак — промърмори Конан, — в необитаемите планини отвъд морето Вилайет, на другия край на света. По-късно видях един черен магьосник да го драска върху пясъка край някаква река. Той ми разкри част от значението му — символът е свещен за Джебал Саг и за съществата, които го боготворят. Внимавай!

Дръпнаха се навътре в гъстия храсталак и зачакаха в напрегнато мълчание. От изток тътнеха тъпаните, а някъде от север и от запад им отговаряха други тъпани. Балтус потрепери, макар да знаеше, че се намира дълбоко в черната гора, далеч от мрачните музиканти, чието монотонно думкане бе зловеща увертюра към сцената на кървава драма.

Балтус затаи дъх. След малко листата леко се разклатиха, храстите се разтвориха и сред тях се появи една великолепна пантера. Лунната светлина, процеждаща се през листата, огря лъскавата й кожа, развълнувана от движенията на огромните мускули под нея.

Голямата дива котка се плъзна към тях с наведена глава. Душеше следите им. После спря и замръзна на място, а муцуната й почти докосна символа, нарисуван в пръстта. Дълго време тя клеча неподвижна; отпусна дългото си тяло и положи глава на земята до знака. Балтус усети как целия изтръпва. Този хищник бе изпълнен с благоговение и страхопочитание!

После пантерата стана и предпазливо се отдръпна назад, с корем почти опиращ в земята. Когато задните й крака опраха в храстите, тя се обърна и, обхваната от внезапна паника, изчезна като светкавица.

Балтус изтри чело с трепереща ръка и погледна към Конан.

В очите на варварина горяха древни огньове. В този момент той бе подивял напълно и беше забравил за човека до себе си. В пламналите му очи Балтус зърна и смътно разпозна сенки от зората на човечеството, забравени и непризнавани от изтънчените раси — древни, първобитни фантоми, неназовани и безименни.

После дълбоките огньове в очите на Конан угаснаха и той мълчаливо поведе Балтус навътре в гората.

— Вече няма защо да се страхуваме от зверовете каза той след малко, но оставихме знак, който ще бъде разчетен от хората. Те няма да могат да ни проследят много лесно, а докато не намерят този символ, няма да са сигурни, че сме се насочили на юг. Дори тогава няма да им е лесно да ни надушат без помощта на зверовете. Но горите на юг от пътеката ще са пълни с воини, които ще ни търсят. Ако продължим да се движим след разсъмване, със сигурност ще налетим на някои от тях. Щом намерим добро място, ще се скрием и ще чакаме следващата нощ. Чак тогава ще свием към реката. Трябва да предупредим Валаний, но с нищо няма да му помогнем, ако ни убият.

— Да предупредим Валаний?

— По дяволите, не разбра ли, че горите край реката гъмжат от пикти! Заради това и ни хванаха. Зогар мъти някаква военна магия. Направил е нещо, което никой пикт досега не е правил — обединил е поне петнадесетина клана. Омагьосал ги е: те по-скоро биха тръгнали след магьосник, отколкото след вожд. Видя ли тълпата в селото? Още стотици се крият по брега на реката, но ти не си ги видял. И още идват, от по-далечните села. Ще събере поне три хиляди бойци. Легнах в храстите и ги чух какво си говорят. Мислят да нападнат форта. Не знам кога, но Зогар няма да посмее да отлага дълго. Събрал ги е заедно и ги е докарал до лудост. Ако не ги поведе бързо в бой, тези диваци ще се сдърпат помежду си. Като кръвожадни тигри са.

Не знам дали ще успеят да превземат форта. Както и да е, ние трябва да се прехвърлим през реката и да предупредим нашите. Заселниците по пътя за Велитриум трябва или да се скрият във форта, или да бягат към Велитриум. Докато пиктите обсаждат форта, бойни дружини ще тръгнат по пътя далеч на изток. Дори може да прекосят Гръмотевичната река и да се впуснат в гъсто населената част от страната отвъд Велитриум.

Докато говореше, варваринът водеше спътника си все по-надълбоко и по-надълбоко в древната пустош. Стигнаха до едно място, където гъсталакът беше по-рехав и се виждаше оголена скала, отклоняваща се на юг. Балтус се чувстваше по-сигурен, докато вървяха по нея. Даже пикт не би могъл да им хване дирята по голата скала.

— А ти как се измъкна? — попита той малко по-късно.

Конан потупа ризницата и шлема си.

— Ако повечето от моите бойци носеха ризници, пред олтара на шамана щяха да висят по-малко черепи. Но повечето от тях вдигат шум с ризниците и затова не ги използват. Чакаха ни от двете страни на пътеката, гадовете. А когато един пикт застане неподвижен, даже горските зверове минават край него, без да го забележат. Видели са ни, като прекосявахме реката, и са заели позиции. Ако бяха направили засадата, след като слязохме на брега, щях да ги усетя. Но те вече ни чакаха и даже лист не потрепваше. Самият дявол не би заподозрял нищо. Най-напред се усъмних, когато чух опъваше на тетива. Залегнах и извиках на мъжете зад мен също да залегнат, но те действаха твърде бавно при това изненадващо нападение. Повечето паднаха още при първия залп, който се стовари върху ни от двете страни. Някои стрели обаче минаха през пътеката и удариха пиктите от другата страна. — Той се усмихна със злобно удовлетворение. — Оцелелите се втурнахме в гората и се счепкахме с тях. Когато видях, че другите са паднали или заловени, хукнах и просто надбягах боядисаните дяволи в мрака. Тичах, пълзях, промъквах се, а понякога лягах под храстите и те минаваха на тълпи край мен. Опитах да стигна до брега и открих, че там е пълно с тях. Очаквали са от мен точно такъв ход. Но аз все пак се промъкнах и рискувах да премина с плуване. Точно тогава чух тъпаните в селото и разбрах, че са хванали някого жив.

— Всичките бяха толкова погълнати от магиите на Зогар, че успях да се покача по стената зад шаманската колиба — продължи разказа си Конан. — Един воин трябваше да пази на това място, но той клечеше зад колибата и наблюдаваше церемонията оттам. Промъкнах се зад него и му строших врата, преди да разбере какво става. Онова копие, дето го хвърлих по змея, беше негово, а ти сега носиш неговата брадва.

— Ами какво беше онова… онова нещо, което уби в шаманската колиба? — попита Балтус и потрепери от спомена.

— Един от боговете на Зогар. Едно от децата на Джебил Саг, което не помни и трябва да се държи вързано на олтара. Биволска маймуна. Пиктите мислят, че те са свещени за Косматия, който живее на луната — бога-горила от Гула.

— Виж, развиделява се. Ето едно хубаво място, където можем да се скрием, докато разберем дали са ни настигнали. Вероятно ще трябва да изчакаме нощта, за да се върнем до реката.

Пред тях се издигаше нисък хълм, опасан с растителност и покрит с дебели дървета и с храсти. Близо до върха Конан се спусна в скален масив, обрасъл с гъсти храсталаци. Легнаха между тях и имаха чудесен изглед към джунглата отдолу, без никой да ги вижда. Балтус не вярваше, че даже пиктите могат да ги проследят по скалистата почва в продължение на четири-пет мили, но се страхуваше от зверовете, които се подчиняваха на Зогар Саг. Вярата му в странния символ малко се бе поразклатила. Но Конан изключваше възможността зверовете да ги последват.

Призрачна белота се простря сред гъстите клони; късчетата небе, които се виждаха, промениха цвета си от розово в синьо. Балтус беше утолил жаждата си в един поток, по усети вълчи глад. Тишината беше абсолютна, ако не се смяташе изчуруликването на някоя птичка. Тъпаните вече не се чуваха. Мислите на младежа се върнаха към зловещата сцена пред шаманската колиба.

— Зогар Саг носеше щраусови пера — каза той. — Виждал съм ги по шлемовете на рицари, идващи от изток да погостуват на бароните от блатата. Но в тази гора няма щрауси, нали?

— О, тези пера идват от Куш — отвърна Конан. — На запад от тук, много далеч, е морският бряг. От време на време покрай него минават кораби от Зингара и продават оръжие, украшения и вино на племената край брега. От тях пък вземат кожи, медна руда и златен прах. Понякога търгуват и с щраусови пера, които вземат от стигийците. На свой ред те пък ги вземат от черните племена от Куш, който се намира на юг от Стигия. Пиктийските шамани ги складират в големи количества. Но тази търговия е много рискована. Твърде вероятно е пиктите да се опитат да ограбят кораба, а и брегът е опасен за кораби. Плавал съм край него, когато бях с пиратите от островите Барача, намиращи се на югозапад от Зингара.

Балтус погледна другаря си с възхищение.

— Знам, че не си прекараш живота си по тези места. Много ли си пътувал?

— Скитал съм надалеч, по-далеч от всеки мъж от моята раса. Виждал съм големите градове на хиборейците, на шемитите, на стигийците и на хирканите. Скитал съм из непознати страни на юг от черните царства на Куш и на изток от морето Вилайет. Бил съм капитан на наемници, корсар, казак, безпаричен скитник, генерал… По дяволите, бил съм всичко, освен крал на някоя цивилизована държава! Но може да стана и такъв, преди да умра. — Хрумването му достави удоволствие и той се разсмя сърдечно. После сви рамене и протегна огромната си фигура върху скалите. — Този живот не е по-лош от другите. Не знам колко дълго ще остана на границата: седмица, месец или година. Обичам да скитам. Но на границата е толкова добре, колкото навсякъде другаде.

Балтус се вгледа в гората под тях. Все още очакваше да зърне жестоки боядисани лица да се подават през листата. Но минаха часове и мрачната тишина не бе смутена от прокрадващи се стъпки. Балтус сметна, че пиктите са им изгубили следата и са се отказали да ги преследват. Конан обаче започна да става неспокоен.

— Досега трябваше да видим дружини, които да претърсват гората. Ако са се отказали от преследването, то е, защото са започнали голямата игра. Сигурно се събират, за да прекосят реката и да нападнат форта.

— Биха ли дошли чак толкова далеч на юг, ако са загубили следата?

— Те са загубили следата, това е добре. Иначе досега да са ни хванали за гушите. При обичайни обстоятелства те претърсват горите по цели мили, във всички посоки. От този хълм все щяхме да видим някои от тях. Сигурно се подготвят да прекосят реката. Ще трябва да рискуваме и да тръгнем натам. Хайде, стягай се да потегляме.

Докато пълзеше надолу по скалата, Балтус усети познатия сърбеж между плешките. Очакваше във всеки момент убийствен залп стрели от зелените маси над тях. Страхуваше се, че пиктите са ги открили и дебнат някъде в засада. Но Конан беше убеден, че наблизо няма врагове, и се оказа прав.

— Ние се намираме на мили на юг от селото — изръмжа той. — Ще тръгнем направо към реката. Не знам колко далеч по течението са се разпрострели. Да се надяваме, че ще излезем под тях.

Насочиха се на изток с бързина, която се стори безразсъдна на Балтус. В горите не се забелязваха следи от живот. Конан смяташе, че всички пикти са се събрали в селището Гвавела, ако, разбира се, вече не бяха преминали реката. Не вярваше обаче, че ще се опитат да я прекосят през деня.

Някои горяни със сигурност ще ги видят и ще вдигнат тревога. Ще прекосят под и над форта, без да бъдат забелязани от стражите. После другите ще се качат в канута и ще тръгнат направо към речната стена. Щом започнат атаката, скритите в гората на източния бряг ще нападнат форта от другите страни. Те опитаха това и преди, но им извадихме вътрешностите и ги насякохме на парчета. Този път обаче имат достатъчно воини за една истинска яростна атака.

Продължиха, без да спират, макар че Балтус гледаше с копнеж катеричките по клоните, които би могъл да свали с едно хвърляне на брадвата си. Тишината и мракът на първобитната гора започнаха да го потискат. Мислеше си за откритите горички и огрените от слънцето ливади на Тауран, за къщата на баща си — за стръмния й сламен покрив и за прозорците от фалшиви диаманти, за дебелите крави, пасящи кротко тучната трева и за сърдечната дружба на силните, невъоръжени орачи и пастири.

Чувстваше се самотен въпреки присъствието на другаря си. Конан беше част от тази пустош, а Балтус тук беше чужденец. Кимериецът беше прекарал години в големите градове по света; беше се разхождал с владетелите на цивилизацията; би могъл дори да постигне лудата си фантазия някой ден да управлява като крал на цивилизована нация. Какви ли чудни неща не се случват… Но от това той не беше по-малко варварин. Интересуваше се само от първичните неща в живота.

Топлата задушевност на дребните детайли-, чувствата и прекрасните, незначителни изживявания на цивилизованите хора не означаваха нищо за него. Вълкът си остава вълк, независимо от каприза на съдбата, позволил му да тича с овчарските кучета. Кръвопролитията, жестокостта и диващината бяха естествените елементи на живота, който Конан познаваше. Той не можеше и никога не би могъл да разбере обикновените неща, толкова скъпи на цивилизованите мъже и жени.

Сенките се удължиха, когато стигнаха до реката и надзърнаха през прикритието от храсти. Виждаха на по една миля нагоре и надолу по реката. Мрачното течение мълчаливо се носеше пред тях. Конан се намръщи към отсрещния бряг.

— Да опитаме тук да преплуваме реката. Не знаем дали те са я прекосили, или не. Горите ей там може и да са пълни с тях. Ще трябва да рискуваме. Сега сме на около шест мили от Гвавела и…

Завъртя се и приклекна като отпусната тетива. Нещо като бяла светкавица се стрелна от храстите. Балтус веднага разбра, че е стрела. С тигърски скок Конан се шмугна в храстите и Балтус зърна блясъка на стоманата, когато той завъртя меча си. Чу се предсмъртен крясък. В следващия миг той се провираше през храстите след кимериеца.

Един пикт с разбит череп лежеше по очи на земята. Пръстите му се бяха вкопчили конвулсивно в тревата. Половин дузина воини се въртяха около Конан с вдигнати мечове и брадви. Бяха захвърлили лъковете си, безполезни в тази смъртоносна ръкопашна схватка. Челюстите им бяха боядисани в бяло и живо контрастираха с мургавите им лица, а знаците по мускулестите им гърди се различаваха от всички, които Балтус беше виждал досега.

Единият метна брадвата си към младежа и се втурна след нея с вдигнат нож. Балтус приклекна и хвана китката, която прокара ножа на косъм от гърлото му. Двамата паднаха заедно и се претърколиха. Пиктът беше като див звяр, мускулите му — твърди като стоманени въжета.

Балтус се бореше да задържи хватката си върху китката на дивака и да се докопа до брадвата си, но всеки негов опит да удари биваше париран. Пиктът се извиваше жестоко, за да освободи ръката с ножа, вкопчи се в брадвата на Балтус и заби колене в слабините му. Изведнъж се опита да прехвърли ножа в свободната си ръка и в този миг Балтус се изправи на коляно, разполовявайки главата му с отчаян удар на брадвата си.

Скочи и се огледа диво за Конан, очаквайки да го види заобиколен от цяла тълпа диваци. Тогава осъзна цялата сила и жестокост на кимериеца. Конан се беше справил с двама от нападателите си и те лежаха разполовени от ужасния му меч. В момента той отбиваше насочен срещу него къс меч и едновременно с това избягваше удара на брадва с котешки скок встрани, но точно тогава попадна на ръка разстояние от клекнал дивак с лък. Преди пиктът да опъне тетивата, кървавият меч полетя надолу и го разцепи от рамото до средата на гръдната кост, където острието спря. Останалите воини се втурнаха от двете му страни. Балтус метна брадвата си с точност, която намали нападателите с един, а Конан, изоставяйки усилията да извади меча си, се завъртя и посрещна следващия пикт с голи ръце. Силният воин, с една глава по-нисък от врага си, подскочи и замахна с брадвата си, като в същото време мушна смъртоносно с ножа си. Ножът обаче се счупи в ризницата на кимериеца, а брадвата спря във въздуха, тъй като пръстите на Конан се сключиха като желязо около спускащата се ръка. Шумно изпука кост и Балтус видя как пиктът трепва и се препъва. В следващия миг той се гърчеше във въздуха високо над главата на Конан, риташе и махаше с ръце, а после бе захвърлен на земята с такава сила, че се просна неподвижен с натрошени крайници и счупен гръбнак.

— Хайде! — Конан измъкна меча си и грабна брадвата. — Вземи лък и сноп стрели и побързай! Пак ще трябва да си плюем на петите. Те са чули тази врява и ще пристигнат съвсем скоро. Ако се опитаме да плуваме сега, ще ни украсят със стрели, преди да сме стигнали до течението.