Върнър Виндж
Краят на дъгата (5)

3.
Минно поле в рая

— Щипе ми на очите!

— Процесът би трябвало да е безболезнен. Чувствате ли болка?

— Не. Всичко е размазано, но не съм виждал толкова добре от… — и той не знаеше откога, — от години.

Един женски глас се обади зад рамото му.

— Даваме ти лекарства за ретината от една седмица, Робърт. Смятаме, че клетките вече работят и решихме днес да ги пуснем.

Намеси се друг женски глас:

— А сега ще се погрижим и за размазаното виждане. Рийд?

— Да, докторе. — Гласът бе на мъжкия силует пред него. — Дай да ти сложим това на очите, Робърт. Може да усетиш леко изтръпване.

Две големи, но нежни ръце поставиха на главата на Робърт очила. Усещането беше познато, но лицето му се схвана и не можеше да си затвори очите.

— Отпусни се и погледни напред. — Отпускането не беше проблем, а колкото до гледането напред, нямаше друг избор. „Боже!“ Беше като да гледа монитора на бавен компютър. Образът се оправяше и постепенно ставаше все по-детайлен. Робърт искаше да се завърти, но схващането се бе разпростряло по врата и раменете му.

— Клетките в дясната ретина са добре. Да видим и лявата. — След няколко секунди се случи и второ чудо.

Мъжът махна „очилата“ от главата на Робърт и се усмихна. Беше на средна възраст, с бяла памучна риза, на джоба му имаше синя бродерия: „МБ Рийд Уебър“. „Виждам всеки бод!“ Робърт погледна над рамото на мъжа. Стената на клиниката постепенно идваше на фокус. Може би му трябваха и очила за късогледство. От тази мисъл насмалко да се разсмее, но в същия момент позна картините на стената. Това не беше клиника. На стената висяха калиграфиите, които Лена беше купила за къщата им в Пало Алто. „Къде съм?“

В стаята имаше камина и стъклена плъзгаща се врата, сигурно закъм двора. Не се виждаше нито една книга. Определено не беше място, в което да е живял. Схващането в раменете почти бе отминало и Робърт се огледа. Двете жени, които бяха говорили, не се виждаха, но Рийд не беше единственият в стаята. Един здрав мъж стоеше от лявата му страна — със скръстени ръце и широка усмивка. Кимна и каза:

— Татко.

— Боб. — Спомените внезапно нахлуха и той осъзна очевидния факт. Боб беше пораснал.

— После ще поговорим, татко. Засега ще те оставя на грижите на доктор Акуино и нейните хора. — Той кимна към въздуха вдясно от Робърт и излезе.

От въздуха се разнесе глас:

— Всъщност, Робърт, това беше всичко за днес. През следващите седмици ни предстои много работа, но нека караме стъпка по стъпка. Ще останеш под наблюдение, в случай че възникнат проблеми.

Робърт се престори, че вижда някого.

— Добре. Е, пак ще се видим.

— Точно така! — Дочу се закачлив смях. — Рийд ще ти помогне за това.

Рийд Уебър кимна и Робърт почувства, че са останали сами в стаята. Уебър започна да прибира очилата и останалото оборудване — главно някакви пластмасови кутии. Забеляза погледа на Робърт и се усмихна.

— Нормални инструменти. Виж, лекарствата, с които си натъпкан, са по-интересна работа. — Прибра последния приличащ на тухла предмет и погледна нагоре. — Знаеш ли, наистина си голям късметлия.

„Аз виждам пак светлика дневен наместо вечна нощ… Но къде е Лена?“ И чак сега се сети да попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше все правилните болести! — Мъжът се засмя. — Модерната медицина е като минно поле в рая. Вече лекуваме много неща. Алцхаймер например, въпреки че за малко щяхме да те изтървем. И аз имах алцхаймер, от нормалния тип, но ми го откриха рано. Но все още има цял куп смъртоносни заболявания. Например ударите. Както и някои видове рак. Също и по-тежките форми на остеопороза. Но за щастие имаме лек за всичките ти болести. Костите ти са вече като на петдесетгодишен. Днес ти оправихме и очите. След седмица ще възстановим периферната нервна система. — Рийд се засмя. — Дори покриваш биохимичните изисквания за лечението Вен-Курасава. Само един на хиляда стъпва на тази небесна мина. Когато приключим, ще изглеждаш много по-млад.

— Остава да кажете, че ще играя и на видеоигри.

— А, да. — Рийд бръкна в чантата си и извади един лист. — Не бива да забравяме за това.

Робърт взе листа и го разгъна. Беше доста голям, почти като страница от вестник. В горната част имаше лого и думи, изписани с красив шрифт — „Клиника Крик, Старческо отделение“. В долната имаше някаква схема и още надписи: „Майкрософт Фемили“, „Грейт Уол Линъкс“ и „Епифани Лайт“.

— По-нататък ще поискаш да ползваш „Епифани Лайт“^[1], но засега просто докосни системата, с която си запознат най-добре.

Под „Майкрософт Фемили“ бяха изредени продуктите на фирмата още от 1980-а. Робърт се загледа колебливо.

— Робърт, нали си спомняш за компютрите?

— Да. — Споменът започна да изплува бавно. — Но никога не съм разбирал много. Взех първия си компютър чак през 2000-ната. — И то само защото останалите от катедрата го тормозеха, че не си чете пощата.

— Добре. С това може да ползваш всяка от старите системи. Простото разпъни на облегалката на стола. Синът ти е настроил стаята да пуска аудиосигнал, но на повечето места ще трябва да натискаш листа, за да чуваш звук. — Робърт се наведе и огледа листа. Не блестеше, нито пък напомняше стъклената повърхност на монитор. Беше си нормална висококачествена хартия. Рийд посочи надписите. — Натисни там, където пише „Меню“, на предпочитаната система.

Робърт сви рамене. Беше работил с различни версии, но сега пръстът му се спря на надписа „WinME“. Нямаше пауза, нито забавяне за зареждане, но във въздуха се разнесе познатата досадна мелодийка. Като че ли идваше отвсякъде, а не само от хартията.

Листът се покри с цветни икони. Робърт въздъхна — спомни си разочароващите часове, които бе прекарал пред компютърния екран.

Рийд се усмихна.

— Добър избор. WinME е безплатен от години. Ако беше избрал Епифани, щеше да ни отнеме доста време да се оправим с лицензите… Добре, останалото би трябвало да е както го помниш. Е, не е като системата, която ползваме аз и синът ти, но поне няма да имаш проблем с „невидимите гласове“. Вече можеш да виждаш доктор Акуино и Рейчъл на листа. Всичко ще наред.

Робърт го слушаше, но не му разбираше всичко. Едно време само няколко думи щяха да са му достатъчни, за да прецени всеки събеседник, но вече не беше толкова сигурен. Все пак реши да се пробва.

— Значи отново съм млад?

Рийд се засмя.

— Не точно, Робърт. Ти си на седемдесет и пет и тялото ти може да се скапе по безброй начини, които докторите дори не си представят. Но аз работя с теб от половин година. Ти победи алцхаймера и се върна от онзи свят. Струва си да се опитат още няколко лечения. Очакват те доста изненади, и то предимно приятни. Просто карай полека. Например забелязах, че позна сина си.

— Да, познах го.

— Миналата седмица не можа.

— Да. Знаех, че не мога да имам син. Не бях достатъчно възрастен. Просто исках да се прибера вкъщи. При родителите си в Бишоп. А сега съм изненадан, че Боб е толкова остарял. — Внезапно осъзна последиците. — Значи родителите ми са мъртви…

— Да, Робърт. Предстои ти да си спомниш целия си живот.

— Наведнъж или постепенно? Ами ако зацикля някъде?

— На този въпрос могат да отговорят докторите. — Рийд за момент се поколеба. — Бил си професор, нали?

„Бях поет!“ Не беше сигурен дали Рийд ще оцени кое е по-ценно.

— Да, бях преподавател по литература в Станфорд.

— Добре. Значи си умен човек. Предстои ти да учиш много, но съм сигурен, че интелектът ти ще се върне. Не се притеснявай, ако не можеш да си спомниш нещо. Карай полека. Всъщност докторите всеки ден ще ти възстановяват по нещо. На теория така ще е по-лесно за теб. Не знам дали е вярно, но ти бъди спокоен. Просто помни, че цялото ти семейство те обича.

„Лена.“ Робърт наклони глава на една страна. Това беше нещо като втори шанс. Щом бе преборил болестта, може би щеше да има двадесетина години, в които да се реваншира за това, което е пропуснал. Имаше две цели: поезията и Лена.

— Какво има?

— Жена ми. По-точно бившата ми жена. — Опита се да си спомни повече. — Май няма да си спомня какво е станало, след като съм се разболял.

— Казах ти: не се притеснявай.

— Спомням си, че бях женен за Лена и отглеждахме Боби. После се разделихме. Но тя… тя беше с мен, когато се разболях. А сега я няма. Къде е Лена, Рийд?

Рийд се намръщи и се наведе да затвори чантата.

— Съжалявам, Робърт. Починала е преди две години. — Потупа го по рамото. — Виж, днес постигнахме голям напредък. Но вече трябва да тръгвам.

 

 

В предишния си живот Робърт Гу не бе обръщал голямо внимание на технологията и текущите събития. Знаеше, че човешката природа не се променя и като поет неговата задача е да улови и да покаже тази непроменяща се същност. А сега… „Завърнах се от онзи свят.“ Това беше нещо ново под слънцето. Технология, която нямаше как да игнорира. Това беше нов шанс за живот и за възобновяване на кариерата му. И знаеше откъде трябва да започне — от „Тайните на възрастта“. Това беше най-обширният му цикъл и включваше „Тайните на детството“, „Тайните на любовта“ и „Тайните на старостта“. Но последната част, „Тайните на смъртта“, беше откровено изсмукана от пръстите, написана много преди да се разболее, въпреки че хората я смятаха за най-добра от цикъла. Но сега… имаше нещо ново: „Тайните на завръщането“. Идеите вече напираха, скоро щяха да ги последват и стиховете.

Всеки ден с него се случваха нови промени. Засега се придържаше към съвета на Уебър да е търпелив. Скоро вече можеше да ходи, въпреки че в началото залиташе. Първия ден падна три пъти, но пък веднага се изправяше. „Стига да не си падате на главата, няма проблеми, професоре“, каза му Рийд. Вече вървеше по-добре. А и можеше и да вижда съвсем добре, не беше нужно да опипва в тъмното. Никога не беше осъзнавал колко е важно зрението за координацията. Без зрение си обречен непрекъснато да се спъваш и да се блъскаш. „О, не! Вече не.“

А след още два дни…

… вече играеше пинг-понг с внучката си. Спомняше си тази маса — беше я купил за малкия Боби преди тридесет години. Дори си спомняше, че Боб я бе прибрал, когато продаваше къщата в Пало Алто.

Днес ударите на Мири бяха високи и бавни. Не му беше проблем да вижда топчето, но трябваше да внимава с ударите, иначе отиваха твърде високо. Играта вървеше доста спокойно, докато Мири не поведе с петнадесет на единадесет. След това той спечели пет точки поред, като всеки удар беше майсторски насочен в края на масата.

— Робърт, ти ми се подиграваш! — Горката тромава Мири се въртеше около масата в опит да му отвърне. Ударите на Робърт нямаха фалц, но пък и тя не беше особено опитна. Седемнадесет, осемнадесет, деветнадесет — и изведнъж ударите му отново станаха анемични и некоординирани. Този път внучката му не прояви милост и спечели играта, като отбеляза шест последователни точки.

След това изтича и го прегърна.

— Ти си чудесен! Но няма да ме изиграеш пак!

Нямаше смисъл да й обяснява, че докторите бяха казали, че възстановяването на нервната му система може да доведе до подобни спонтанни изригвалия. Можеше да придобие рефлексите на спортист, макар че като цяло едва ли щеше да надхвърли нормалните за обикновен човек.

Беше забавно как започна да обръща внимание на дните от седмицата. Преди това не му правеше впечатление, но сега през уикендите внучката му си беше вкъщи по цял ден.

— Каква беше Кара? — попита го една неделна сутрин.

— Много приличаше на теб, Мири.

Момичето се усмихна широко и гордо. Робърт се беше досетил, че иска да чуе точно това. „То си е вярно, само че Кара никога не е била дебела.“ Мири беше като Кара, точно в онези години, малко преди обожаването на брат й да се смени с други неща. Всъщност Мири вероятно беше по-умна от сестра му и определено изглеждаше по-зряла. „И дразнещо арогантна.“ Точно арогантността й беше причината да си развалят отношенията.

Понякога Мири канеше приятели. На тази възраст и в тази епоха момчетата и момичетата дружаха доста свободно. А и все още бяха със сравнително еднаква физика. Мири обожаваше да играе пинг-понг на двойки.

Робърт се усмихваше, като я гледаше как командва приятелите си. Беше организирала турнир и играеше, за да спечели. Когато губеше, челюстите й се стискаха ядно и погледът й ставаше стоманен. Но след това признаваше грешките си, въпреки че не спестяваше критика и към партньорите си.

Дори когато приятелите й ги нямаше физически, той често усещаше невидимото им присъствие, също като на докторите. Мири се разхождаше из двора и спореше с въздуха, което напомняше на манията с мобилните телефони от последните години на Робърт в Станфорд.

А понякога Мири изпадаше в дълго мълчание. Това нямаше нищо общо със спомените му за Кара. Мири се люлееше кротко на люлката, на единственото дърво в двора. Можеше да прекара така часове, с отнесен поглед, от време на време проговаряше на въздуха. Когато я попиташе какво прави, тя му отвръщаше, че учи, но на Робърт това му приличаше повече на някакъв вид хипноза.

През седмицата Мири ходеше на училище. Всяка сутрин, точно когато се приготвеше, я очакваше автомобил. Боб беше заминал за седмица, а като се прибереше, Алис бе в лошо настроение. Понякога си идваше за обед, но по-често прекарваше деня в Кемп Пендълтън. А когато се върнеше от базата, беше особено раздразнителна.

Така, с изключение на заниманията с Рийд Уебър, Робърт беше оставен на мира. Докато се мотаеше из къщата, намери в мазето няколко от старите си книги. Всъщност това май бяха единствените книги в този дом. Това семейство беше доста неграмотно. Мири твърдеше, че в мрежата можело да се намерят почти всякакви книги, но не беше точно така. Хартията, която му бе дал Рийд, наистина можеше да се ползва за четене онлайн, но за Робърт това си беше оскверняване.

Всъщност листът беше доста забележителен. И наистина поддържаше телекомуникации. Вече можеше да вижда доктор Акуино и останалите специалисти. А и търсачката беше подобна на тези, които помнеше, въпреки че не всички сайтове излизаха както трябва. Поне Гугъл все още работеше. Той потърси Лена Луелин Гу. Разбира се, имаше доста информация за нея. Лена беше относително известен лекар и наистина бе починала преди две години. Детайлите бяха противоречиви. Някои съвпадаха с това, което му бе казал Боб, други — не. Проклетите „Защитници на личното“. Трудно беше да се повярва, че съществуват такива типове, чиято цел е да ти попречат да намериш информация в мрежата. „Вандалска благотворителност“, така го наричаха.

Скоро стигна и до новините. В света цареше обичайният безпорядък. Този месец имаше полицейска акция в Парагвай. Какво ли бяха „лунни фабрики“ и защо САЩ помагаха на местните да ги затворят? Главната картина беше по-позната. Отново се издирваха оръжия за масово унищожаване. Днес бяха открили склад за ядрено оръжие под сиропиталище. Картината показваше бедняшки квартал и парцаливи деца, които си играеха, без да обръщат внимание на ставащото. Виждаше се и един самотно изглеждащ войник.

„Обзалагам се, че Боб е там.“ Не за първи път — дори не за хиляден — се зачуди как синът му си бе избрал толкова грозна и безперспективна кариера.

 

 

Направиха нещо като семейна вечеря. Алис сякаш се наслаждаваше на готвенето, въпреки че тази вечер изглеждаше, сякаш не е спала няколко дена.

Робърт се мотаеше в кухнята и наблюдаваше как майка и дъщеря вадят подносите от хладилника.

— Едно време на това му казвахме телевизионна храна. — Всъщност ястията изглеждаха много добре, но на него му беше все едно, тъй като вкусовите му рецептори все още не функционираха.

Мири се поколеба за момент, както винаги, когато чуваше нещо за първи път, но отговорът й беше пълен със самочувствие.

— О, това е много по-добро. Имаме много по-голям избор. — Посочи еднаквите наглед контейнери, които пъхаха в нещо като микровълнова фурна. — Аз ще ям сладолед, а Алис — боровинков десерт. Жестоко!

— Ще ти оставя малко — усмихна й се Алис. — Хайде да занесем яденето в трапезарията.

Тримата успяха да пренесат всичко на един път и подредиха масата. Десенът на покривката сякаш се сменяше всяка вечер, но масата беше обикновена и съвсем позната. Присъствието на Лена се долавяше в цялата къща.

Робърт се настани до Мири.

— Знаеш ли? — започна той, опитваше се да предизвика някаква реакция. — Това ми изглежда малко примитивно. Къде са роботите слуги или пък малките автоматични ръце, които да приготвят храната?

— Ползваме роботи, където има нужда. — Снаха му сви рамене.

Робърт си спомняше Алис Гонг от времето, преди да се омъжи за сина му. Винаги дипломатична и толкова спокойна, че малцина осъзнаваха качествата й. Навремето подобни характери бяха за него предизвикателство, но нито веднъж не бе открил пукнатина в бронята й. Сегашната Алис беше бледо копие на старата, а и тази вечер съвсем не бе от най-добрите.

Робърт си спомни новините за Парагвай и реши да пробва на сляпо.

— За Боб ли се тревожиш?

— Не, Боб е добре, — отвърна тя с усмивка.

— Всъщност, ако искаш роботи, трябва да ти покажа куклите си — намеси се Мири.

Роботи? Кукли? Трудно е да се оправяш, когато не разбираш какво ти говорят.

— Имам предвид, къде са нещата, които предсказват научнофантастичните автори? Например — летящите коли.

Мири вдигна очи от храната. В единия край на подноса й наистина имаше купичка сладолед.

— Имаме въздушни таксита. Това брои ли се?

— Да, донякъде. — След това, за собствена изненада, попита: — А кога мога да ги видя?

Старият Робърт щеше да отхвърли всякакви технически приспособления с презрение.

— Когато кажеш. Може би след вечеря? — Този въпрос беше насочен повече към Алис.

— По-скоро през уикенда — отвърна тя с усмивка.

За момент настъпи тишина. „Де да можех да усетя вкуса на храната.“

След малко Алис подхвана темата, която явно я глождеше цяла вечер.

— Робърт, прегледах медицинските ти данни. Изглежда, почти си се оправил. Мислиш ли да подновиш кариерата си?

— Разбира се. Имам доста нови идеи… Не се притеснявай, Алис, пак ще пропиша. Освен това имам оферти от много университети. Скоро ще се махна оттук.

— О, не, Робърт! — каза Мири. — Остани да живееш с нас.

— А не мислиш ли, че трябва да наваксаш? — каза Алис.

— В смисъл?

— Ами последният ти сеанс с Рийд Уебър е другия вторник. Сигурна съм, че искаш да усвоиш и други умения. Не си ли мислил да тръгнеш на училище? Гимназия Феърмонт има…

Полковник Алис се справяше добре, но бе забравила, че Робърт има тринадесетгодишна съюзничка.

— Отврат! Няколко старци и купища глупави тийнейджъри. Пълна скука.

— Мири, има някои основни умения, които…

— Рийд Уебър се погрижи за повечето неща. А аз мога да науча Робърт да носи. Не се притеснявай, щом свикнеш да носиш, ще научиш всичко останало. Сега си като в капан. Гледаш света през много малка дупчица. Възможностите на това са много ограничени. — Тя посочи магическия лист, който се подаваше от джоба на ризата му. — С малко упражнения ще можеш да виждаш и чуваш като останалите.

Алис поклати глава.

— Мири, има много хора, които не носят.

— Да, но те не са дядо ми. — Челюстите й бяха стиснати предизвикателно. — Робърт, трябва да се научиш. Изглеждаш глупаво, като обикаляш с този лист.

Алис сякаш понечи да възрази, но вместо това само изгледа странно Мири.

Мири сякаш не забеляза погледа й. Наведе глава и бръкна с пръст в дясното си око.

— Вече знаеш за лещите, нали? Искаш ли да ги видиш?

И показа малко дискче на върха на средния си пръст. След секунда Робърт осъзна, че не е точно леща. Повърхността беше нашарена с блестящи петънца.

— Пуснала съм го на пълна мощност, иначе няма да видиш светлинните. — Устройството помътня и стана чисто бяло. — Уф, свърши му захранването, но предполагам схвана основната идея.

Сложи си го отново и се усмихна. Сега на дясното й око имаше огромно перде.

— Скъпа, трябва да си вземеш ново — каза Алис.

— Няма нужда. Като се загрее, ще изкара още час-два. — Наистина, пердето избледняваше и отдолу се виждаше тъмнокафявият ирис на момичето. — Е, какво мислиш, Робърт?

„Изглежда доста груб заместител на листа.“

— Това ли е всичко?

— Всъщност не. Ще ти дадем кутия с лещи и някоя от ризите на Боб. Проблемът е да се научиш.

— Ако нямаш контрол, прилича на гледането на едновремешната телевизия, само че е по-досадно. Не искаме някой да те отвлече. Виж сега какво предлагам: ще ти намеря тренировъчни дрехи и ще ти дам лещите, за които спомена Мири. Междувременно обаче си помисли за гимназията.

Мири се усмихна на майка си.

— Обзалагам се, че ще се научи за седмица. Няма да има нужда от някакво си тъпо училище.

Робърт се усмихна благо над главата на Мири.

 

 

Всъщност наистина имаше предложения за работа. Завръщането му беше отразено в мрежата и вече десетина университета му бяха писали. Но пет от поканите бяха за гостуващ лектор, а три за еднократни ангажименти. Останалите предложения дори не бяха от първокласни училища. Това определено не беше достойно посрещане за един от „литературните гиганти на столетието“, както се изразяваха критиците.

„Притесняват се, че не съм с всичкия си.“

Затова Робърт заряза офертите и се съсредоточи върху писането. Щеше да им покаже, че все още го бива, и да изтръгне заслужено признание.

Но нещата на поетичния фронт не се развиваха добре. Всъщност прогресът беше бавен на всички фронтове. Вярно, лицето му вече изглеждаше младо. Според Рийд лечението Вен-Курасава рядко постигало такива забележителни успехи. Но координацията му все още не беше добра и крайниците го боляха. Освен това пак му се налагаше да ходи по няколко пъти на нощ в тоалетната. С което съдбата му припомняше, че все пак е старец.

Вчера беше последното посещение на Уебър. Държеше се угоднически, но пък и естеството на работата му бе такова. „Всъщност ще ми липсва.“ Не на последно място, защото щеше да има още един свободен час дневно.

А поезията хич не вървеше.

За Робърт сънищата никога не бяха източник на вдъхновение, макар че бе заявил обратното в няколко интервюта. За него истинската креативност идваше след добро наспиване. Понякога, когато му липсваше вдъхновение, се разхождаше пеша вечер и се мъчеше да запомни всичко, случващо се наоколо, а на другата сутрин възстановяваше образите, докато се прозяваше. В тези моменти, докато съзнанието му не беше натоварено, изплуваха най-добрите отговори. През годините в Станфорд беше обсъждал този феномен с много колеги, които го обясняваха по стотици начини, от фройдистката психология до квантовата физика. Всъщност обясненията не бяха важни, щом номерът работеше.

Сега, след годините на старческа деменция, той отново усещаше сутрешното предимство, но контролът не беше така добър. Понякога му идваха отлични идеи за „Тайните на завръщането“, както и за някои промени в „Тайните на смъртта“, но му липсваше поетичният детайл. Разполагаше с концепциите, но му липсваха думите и фразите, които ги превръщаха в красота. Може би това беше нормално. Все пак ваенето на стихове бе най-големия му талант и бе логично да се завърне последен.

Междувременно губеше много от утрините си в разсъждения върху различните технологии. През деня, докато сърфираше с помощта на листа, непрекъснато се отклоняваше към всякакви неартистични теми. За бога, прекара цял следобед върху „Въвеждане в геометрията за деца“ и когато на другия ден се събуди, в главата му се въртяха решения на задачи.

Така прекарваше дните си в безуспешно търсене на точните думи, а вечер отблъскваше опитите на Мири да му натиква в очите разни боклуци.

Най-накрая сутрешното прозрение му дойде на помощ. Докато ставаше и мислеше за провала си, видя зелената хвойна под прозореца. Целият свят беше навън. Имаше милиони гледни точки. Какво правеше едно време, когато блокираше? „Вземах си почивка.“ Правеше нещо различно. Каквото и да е. Може би връщането в гимназията не беше лоша идея. Мири щеше да му се разкара от главата, а и това щеше да му предостави множество гледни точки.

А и Алис щеше да е доволна.