Върнър Виндж
Краят на дъгата (20)

18.
Обществото на миастеничните пещерняци

Шестият етаж, където се събираше Кабалът, вече изглеждаше различно. Робърт се качи с асансьора, за да избегне почитателите на Хачек. Въпреки това му беше трудно да се придържа към реалността. Тиодор Гейсел все още владееше фоайето, но администрацията бързо раздаваше останалите помещения, скуучитата бяха завзели мазето, а феновете на Лъвкрафт се бяха натикали в складовете.

Шестият етаж беше пълен с празни рафтове. От асансьора, който се намираше в средата на сградата, Робърт виждаше почти до прозореца. Машините бяха минали оттук. Конспираторите се бяха събрали в южния ъгъл като социалисти от началото на двадесети век, планиращи събарянето на империя.

— Какво спря нашествието на библиотечните рицари? — попита Робърт и махна към празните рафтове.

— Официалното обяснение е, че има проблем с оптичните проводници — отговори Карлос. — Но всъщност става дума за политика. Привържениците на скуучитата искат този етаж за себе си. Хачекистите се съпротивляват. А управата може да разочарова и двете фракции, като направи на този етаж симулация на едновремешните библиотеки.

— Само че с виртуални книги, нали?

— Да. — Томи се усмихваше. — Ти какво очакваше? Междувременно поне можем да ползваме етажа.

— Господа, все още не сме победени. — Лицето на Уини беше напрегнато. — Знаехме, че това е неизбежно. Загубихме битката, но войната продължава. — Той се обърна към Томи.

Паркър посочи устройството, прикрепено към лаптопа му.

— Спуснал съм мъртва зона. Време е да подновим престъпните си замисли. — Той се усмихваше, но ги изгледа един по един в очите. — Направих някои проучвания. Мога да ни вкарам в тунелите. Освен това съм измислил как да изкараме лабораторния персонал навън. Можем да стигнем до помещението с останките, а вече разполагам и с лепилото. Ще предизвикаме сериозни главоболия на Хуертас и Глобалния проект. Разбира се, това няма да ги спре, но…

— Вече изяснихме, че не можем да ги спрем за постоянно — изсумтя Блънт. — Но ако спрем тия негодници, които използват най-деструктивните методи, ще си струва.

— Точно така, декане. Точно това ще направим. Всичко е налице… освен една ключова съставка. — Погледът му се насочи към Робърт.

Робърт се поколеба за половин секунда, след което бръкна в джоба си и извади кутийката на Странника.

— Ето, Томи.

— Брей, впечатлен съм. Очаквах салфетка или нещо подобно. — Паркър погледна лаптопа си и взе кутийката. — Прилича на комплект за биопроби. — По кутийката се бяха появили надписи, които потвърждаваха думите му. — Откъде го намери?

Да, откъде? Робърт не можеше да измисли задоволителен отговор. За щастие, Томи прие мълчанието му погрешно.

— Не, не ми казвай. Сам ще се сетя. — Томи се засмя и пъхна кутийката в джоба си.

— Добре, значи сме готови. Остава само да решим кога.

— Скоро — обади се Карлос. — В лабораториите кипи твърде трескава дейност.

— Да. А има и други ограничения. Няма да повярвате колко приготовления съм направил. Затънал съм в консултанти до гуша. Не се притеснявай, декане, всеки от тях вижда само малка частица от плана ми. Станах истински експерт по сдруженията. — Томи явно се забавляваше искрено. — Това може и да проработи, момчета! Ще е като в доброто старо време… освен за теб Карлос, ти не си бил роден тогава.

Робърт беше участвал в много такива разходки. Обикаляха стотици метри по тъмните тунели и изскачаха в някоя празна сграда. Понякога имаше стълби, понякога не.

Уинстън Блънт също се усмихваше.

— Да, обществото на миастеничните^[1] пещерняци. Имахме късмет, че не си счупихме вратовете. — Това изявление явно бе продиктувано от дългогодишната му кариера в администрацията.

— Аха. По-интересно е от игрите и много по-опасно. Все пак тогава нямаше компютри, поне не в сегашния смисъл на думата. Днес всичко е различно, но с моите проучвания и пробата на Робърт мога да ни прекарам през охранителните мерки. Стига да уцелим правилното време. — Той написа нещо на лаптопа си. — Така, има три кратки периода през следващите шест седмици, когато ще има достъп до пропуските в охраната.

— Кога е първият? — попита Уини.

— Скоро. По-следващия понеделник. — Томи завъртя лаптопа, така че и останалите да го виждат. — Ще проникнем през Пилчнър Хол. — Започна да им обяснява как ще протече приключението. — Ето, тук се разклонява тунелът. След това трябва да изминем половин миля и ще се озовем под комплекса на Дженерал Дженомикс.

— Лабораториите на Хуертас са на север оттам — каза Ривера.

— Да. Десет към едно, че ще успеем да проникнем и да си свършим работата — и дори може да се измъкнем!

Блънт и Ривера изглеждаха доволни от шансовете.

— Наистина не може да отлагаме повече — каза Уини. — Гласувам за понеделник.

— Аз също — подкрепи го Робърт.

— Во тонгий. Да.

— Добре тогава! — Томи отново извъртя лаптопа и записа нещо. — Аз ще ви осигуря дрехи. И…

— Томи, има още нещо — прекъсна го Блънт.

— А?

— Не е кой знае какво, но може да ни осигури добра реклама. Предлагам да вземем онзи Шариф, дистанционно.

— Това е лудост! — Томи скочи, после пак седна. — Искаш дистанционно присъствие? Не разбираш ли? Дори няма да носите там долу.

— Ти ще отговаряш за електрониката, Томи. Не можем ли да поддържаме присъствието му?

— Как си мислиш, че става това, декане? — изръмжа Паркър.

— Ами просто друг тип връзка.

— За изображението са нужни високочестотни комуникации, чрез микролазери. Долу в тунелите няма случайни мрежи. Нашият план зависи от това да сме тихи и да не ползваме системите на лабораториите. А това, което искаш… — Той поклати глава невярващо.

Робърт се обърна към Блънт.

— Аз също не разбирам. Само преди две седмици ти мислеше, че Шариф застрашава плана ни.

Лицето на Уини почервеня, както едно време, когато го тормозеше на факултетските събрания.

— Просто се чудя, Уинстън. Честно.

— Добре де. Запознахме се с него на живо. Прилича на истински студент. Интервютата му са истински, нали?

„Да, освен когато не е Странникът или почитателят на фантастиката.“ Робърт осъзна, че една негова дума може да провали цялата схема. Не си бе представял, че предателството е толкова тежка професия.

— Да, въпросите му са глуповати, но иначе академични.

— Мисълта ми е, че ако нещата се объркат, ще е добре да има някой, който да вижда какво правим. Това може да е разликата между мълчаливото затваряне и привличането на общественото внимание.

— Да — обади се Ривера. — Вие сте гений, професор Паркър. Но и най-добрите планове може да се объркат. Ако вземем Шариф, той може да ни служи като предпазна мрежа.

Томи буквално удари глава в масата.

— Просто не знаете какво говорите!

Но все пак не можеше да им откаже и добави:

— Искате чудо. Може и да успея, а може и да не стане. Дайте ми един ден.

— Разбира се, професоре.

— Естествено. Няма проблем. — Уинстън се усмихна облекчено.

Томи се наведе над лаптопа си. Останалите разбраха, че срещата е свършила, и тръгнаха към асансьора.

Обикновено асансьорът ги чакаше, но сега мъртвата зона на Томи явно бе засегнала и неговия софтуер. След като изчакаха няколко секунди, Карлос посегна и натисна копчето.

— Ползата от това да поддържаш едновремешните уреди.

Уини се усмихваше, но това нямаше нищо общо с асансьора.

— Не се притеснявай. Томи ще измисли нещо.

— Той винаги успява, нали? — обади се Робърт.

Всички се засмяха и внезапно Робърт разбра защо другите двама държат Шариф да се присъедини.

— Май ще сляза долу да поразгледам пак. Ще се видим по-късно.

— Както искаш. — Блънт и Ривера влязоха в кабинката.

Робърт остана за момент, заслушан в спускащия се асансьор. Вляво беше вратата на стълбището, което отвеждаше към виртуалната библиотека. Подът под краката му потръпваше от фантазиите на Иржи Хачек.

Той изчака малко, после се обърна и се върна при Томи Паркър.

 

 

Томи беше забил нос в компютъра. Устройството, с което поддържаше мъртвата зона, все още светеше. Малко приличаше на магьосник, наведен над книга с древни заклинания. Тук нямаше нужда от виртуални реалности. Робърт се настани в стола срещу него и зачака. Може би Паркър се беше задълбочил и въобще не бе забелязал връщането му.

„Аз съм навсякъде и се появявам, където поискам, за да постигна желаните резултати.“ Това бяха думите на Мистериозния странник. След снощното чудо в банята Робърт започваше да вярва, че е толкова могъщ, колкото твърди. „С какво ли държи Карлос и Уини?“

Накрая не издържа и наруши тишината:

— Е, Томи, много ли се издънихме?

Паркър го погледна изненадано и пак се наведе към лаптопа.

— Не знам. Просто ми се искаше да промените мнението си. Но всъщност ти не настояваше за тази промяна, нали?

— Имам смесени чувства. — Странникът щеше да присъства следващия понеделник, щеше да докаже своята вездесъщност. — Винаги съм смятал, че трябва да оставим вас, техническите гении, да работите на спокойствие.

Томи кимна в знак на съгласие. Всъщност едно време Робърт въобще не се интересуваше от техниката. Но сега нещата бяха различни.

— Спомням си, че винаги вадеше чудеса от шапката си. Този път твърде много ли искаме, Томи?

Паркър вдигна глава и насочи вниманието си към него.

— Не знам. Едно време нямаше как да направя такова нещо. Можех да хаквам протоколи, както и още някои неща извън длъжностната ми характеристика. Но сега това не се брои за кой знае какво. Сега…

— Сега работиш върху проблеми извън всяка специалност.

— Да. Как разбра?

„Чумлиг ми каза.“

— В днешно време човек трябва да борави с напълно разнородни специалности.

— Точно така. Някои от уменията ми все още важат. В тях съм все така ефективен. Но… когато се пенсионирах, вече бях за срам на отдела си. Цял живот съм бил преди студентите си, но към края вече бях съвсем затънал. През последния семестър само раздавах задачи и карах децата да се критикуват сами. — Изглеждаше наистина засрамен. Подобни неща не се случваха на стария Робърт. „Но пък аз винаги знаех какво означава качествено изпълнение.“

— След като се пенсионирах, отново тръгнах на училище. Трябва съвсем различен подход, ако искаш да разрешиш големи проблеми бързо. Това е като да се научиш да ползваш търсачки, но днес не е само Гугъл. Има форуми за обмяна на идеи и за спекулации относно бъдещето…

— И трябва да работиш с хора?

— Да. Едно време не обръщах внимание на хората, но сега нещата са променени. Има дизайнерски секции, които се занимават с подробностите. — Томи се наведе напред заговорнически. — Откакто започнах работа по този проект, всичко си дойде на мястото! Влизането в тунелите няма да е от полза, ако персоналът на лабораториите не се махне. Затова обърнах политическите маневри между хачекистите и скуучитата в грандиозен сблъсък на вярващи кръгове. Ще е много готино! Намерих координатор, който разбира какво съм намислил. Аз измислих концепцията, а той се зае с подробностите. Всичко ще си пасне идеално!

Томи се облегна, погълнат от видения за новите си способности.

— Виж ми компютъра! — Ръката му нежно погали устройството. Корпусът беше издраскан и очукан. Старият Томи не вярваше в мотото „не съдържа полезни части“. — През годините подмених почти всичко вътре. Често — за да покрия новите стандарти или заради гадната хардуерна система за сигурност. Но през последните два месеца стана направо убийствен. Вече мога да преодолявам повечето функции на ХСС. Кълна се, Робърт, в момента съм по-напред от ЦРУ през двадесети век.

Робърт помълча за момент.

— Сигурен съм, че ще измислиш как да вземем Шариф.

— Ха, това ще е черешката на тортата. Очевидното решение е от миналия век: просто ще си пуснем наш кабел. Това ще позволи пренос на данни, за да може Шариф да присъства, без да привличаме внимание. — Възприе мълчанието на Робърт като недоверие. — Знам, че не е малко път, а и охраната вероятно ще е човешка. Но имам едни тънък оптически проводник… или ще имам, след като се свържа с моя координатор.

— Да. Твоят координатор.

„Аз съм навсякъде и се появявам, където пожелая, за да постигна нужните резултати.“ Новият свят беше магическо място, но в чудесата имаше йерархия. Имаше това, което можеха Хуан и Робърт. Това, което Чумлиг се опитваше да преподава. Имаше и това, което Томи бе научил сам. А някъде високо отгоре, над всички, беше Мистериозният странник.