Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainbows End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Върнър Виндж

Заглавие: Краят на дъгата

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-769-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2548

История

  1. — Добавяне

9.
Парче морков

Спасяването на света със сигурност не беше лесна работа.

Алфред разглеждаше последния доклад на Гюнберк Браун: „Секретно разследване на дейността на лабораториите в Сан Диего.“ Нещата бяха достатъчно трудни, преди Браун да разбере за ТДМВ проекта, но след срещата в Барселона на Алфред му бе почти невъзможно да поддържа двойната игра. Не бе предполагал, че Браун ще се заинтересува толкова от лабораториите. Наложило се бе да преустанови всички дейности, което щеше да доведе до сериозно изоставане с графика.

Единственото добро нещо беше, че Гюнберк и Кейко напредваха с Операция Заек. Всъщност Заекът се бе появил преди седмица с първите данни от проучването и претенциите си за заплащане. Исканията му бяха малко смешни: предимно възбуждащи наркотици — точната стока, която може да се иска от наркокартел. Колкото до информацията — Заекът беше показал списък с контакти в Сан Диего и прекалено сложен план за проникване в лабораториите. Кейко и Гюнберк смятаха плана за малко шашав, но се съгласиха, че може и да успее. Американците щяха да разберат, че някой е ровил и душил, но ако всичко минеше добре, дирята щеше да е непроследима.

Разбира се, Гюнберк и Кейко виждаха лесната част. Трудната се падаше на Алфред. Тази проверка не трябваше да открие нищо за изследователската му програма. Ваз беше сигурен, че може да се погрижи за това. Освен това трябваше да остави фалшиви следи, които да отпратят копоя Гюнберк в другия край на света. Ако не успееше, трябваше да се мести на някое по-лошо място и щеше да загуби една-две години.

Такова закъснение дали щеше да е от значение? Беше постигнал по-трудната част. Тестът с нугата се бе оказал успешен. Всъщност псевдомимивирусът, с който разполагаха, беше много по-силен, отколкото предполагаше Гюнберк. Ако Алфред целеше да наложи терор, можеше да предизвика масови психози още сега. Скоро щеше да разполага и с по-висок умствен контрол. Но междувременно човечеството се бе засилило по стръмно нанадолнище, а на волана нямаше никого. Специалните съботни вечери, евтините доставки, епидемиите — винаги беше съществувало „следващото най-лошо“. Но какво щеше да стане, ако „следващото“ се окажеше фаталното „най-лошо“ и той не беше готов да го предотврати?

Така че наистина си струваше да спести няколко месеца. Той остави доклада и се замисли какво точно трябва да направи в краткото време, когато се сдобиеха с контрол над лабораторията.

Беше толкова погълнат от плановете, че не чу звука зад себе си. Беше малко изпукване, като типичен ефект от игра. Подобни звуци нямаха място тук. Алфред настръхна и се обърна.

Заекът беше пораснал.

— Здрасти! Рекох да намина, да споделя докъде съм стигнал, а и евентуално за малко помощ. — Заекът се усмихна широко и седна, държеше морков в ръка. Седна всъщност в големия кожен фотьойл срещу бюрото на Алфред. В неговия кабинет, който се намираше дълбоко в бункерите на Индийската агенция за външно разузнаване.

Алфред беше провеждал секретни операции почти седемдесет години и от десетилетия не се бе чувствал толкова разстроен. Все едно отново беше млад — усещането не беше приятно. Погледна Заека — осмисляше ужасяващите последици от неговото присъствие. „Може би е по-добре да не мисля за това.“ Отговори относително спокойно:

— Видяхме какво си постигнал. Аз лично съм малко разочарован. Засега не си свършил много работа…

— Видимо не.

— Освен тази паяжина от заблуди, която може да е от полза, а може и да не е. „Местните агенти“, които си вербувал, са некомпетентни. Ето например… — Алфред се направи, че проверява бележките. Междувременно хората от ИВРА се мъчеха да проследят Заека: бяха отворили графичен прозорец над главата на съществото. Сигналът идваше от рутери на три континента.

— Например — продължи Алфред, като избира произволно име, — ето този Уинстън Блънт. Едно време е бил в управата на университета на Сан Диего, но не е имал нищо общо с лабораториите. А сега… Тези хора имат толкова малка връзка с плана ни, че почвам да се питам за какво си даваме парите.

Заекът се наведе над бюрото. Отражението му се движеше в перфектен синхрон.

— Може да се питате. Само че така ще проявите огромно невежество. Вие знаете какво търсите и сте открили само това. А помислете колко съм невидим за американците. Аз съм безшумен призрак, докато — щрак! — капанът на операцията не щракне.

Усмихна се широко и размърда уши.

— Ето например, днес щракна около теб. Вие си мислехте, че сте ме заблудили. Какво стана с вашата анонимност, а? А?

Алфред погледна животното, без да прикрива гнева си. „Моли се това да е всичко, което си открил.“

Заекът опря лакти на бюрото и продължи да бъбри:

— Не се тревожи, не съм се отбивал при твоите дружки от Япония и Европа. Реших, че ще се паникьосат, а проектът почна да ми харесва — срещи с нови хора, усвояване на нови умения. Разбираш ме.

И вдигна глава, сякаш очакваше потвърждение.

Алфред се престори, че обмисля, и след малко кимна.

— Да. Ако разберат, че прикритието се е провалило — дори пред вътрешен човек, — вероятно ще прекратят операцията.

Цифрите над Заека се променяха. Аналитиците даваха осемдесет процента вероятност, че човекът се намира в Северна Америка. Без помощта на Европейското разузнаване не можеха да се получат по-точни резултати, а Алфред нямаше никакво намерение да разгласява за срещата.

„Значи трябва да се отнасям към този кучи син като към уважаван колега.“

— Тогава ще си остане между нас. И така, докъде си стигнал?

Заекът хвърли остатъка от моркова на бюрото и сплете пръсти зад главата си.

— Почти събрах оперативния екип. Някои от тях присъстват в този списък, включително споменатият Блънт. Мога да им платя със собствени ресурси. Един ще участва заради приключенския дух. За останалите ще се погрижи световното богатство, с каквото Индоевропейският алианс несъмнено разполага.

— Стига да не може да се проследи и да не прилича на световно богатство.

— Довери ми се. Дори някой да заподозре нещо, ще реши, че сме наркокартел. След около седмица ще пратя списъка с техните искания. Ако всичко върви по план, ще проникнем в лабораториите някъде към края на декември.

— Чудесно.

— И тогава може би ще ми кажете какво търсим в тези лаборатории.

— Вярваме, че американците замислят нещо.

Заекът повдигна вежди.

— Една велика сила да предава останалите?

— Случвало се е — макар и не след Китайско-американското недоразумение.

— Хм. — Заекът се замисли за момент. — Надявам се, че ще споделите какво сте открили.

Алфред кимна.

— Ако си остане между нас. — Идеята Заекът да научи за ТДМВ технологията придаваше нов смисъл на израза „при най-лошия сценарий“.

За щастие съществото не задълба в темата.

— Има още нещо. Един интересен обект, дори по-интересен за мен от шпионските ви игрички.

— Слушам. — Алфред беше готов да приеме всяка глупост.

Във въздуха се появи снимка на млад китаец. Ваз прегледа прикрепените данни. Не, човекът изобщо не беше млад.

— Това е бащата на Боб Гу Нима ще се бъзикаш с… — Той замълча, спомни си последните събития в Парагвай. Някои неща не можеше да се преглътнат. — Тази операция трябва да е дискретна. Не можеш да…

— Не се тревожи. Гу-младши не ме интересува. Това е просто откачено съвпадение. Просто бащата на Боб Гу се пада свекър на Алис Гу.

Алфред осмисли думите на Заека и осъзна, че той говори за Алис Гонг. „Ох!“ Заекът беше навлязъл в дълбоката вода. Ваз бе потресен.

— А, значи познаваш Алис? А знаеш ли, че тя тренира усилено за пълна проверка на сигурността в биолабораториите на Сан Диего? Съвсем скоро американците ще я накарат да затегне сигурността там. Проследяването й е muy importante[1], приятел.

— Да. — Европейците и японците щяха да се оттеглят, ако разберяха, че в случая е замесена Алис Гонг Гу. „А тя със сигурност ще открие с какво се занимавам в лабораториите.“ — И какво предлагаш?

— Искам да съм сигурен, че тя няма да е там, когато проникнем. Домогвам се до стареца от няколко дни, но прогресът е бавен. Освен това умирам от желание да си поговоря с човека директно. Ще ни трябва зомби.

Във въздуха се появи още една снимка.

— Индиец?

— Хитро, нали? Въпреки че господин Шариф от две години живее в САЩ. Няма нищо общо с Индоевропейското разузнаване. Ще се свържа с него под формата на дребно съвпадение. Ако американците го идентифицират, ще се окаже чудесна примамка. Твоите колеги не биха се съгласили, но ти имаш повече кураж и затова съм при теб. Трябва да ме покриеш. Дръж хората си далеч от него, защото понякога аз ще съм Шариф.

Ваз се замисли. Нямаше представа, че Алис Гонг Гу тренира за проверка на лабораториите. Това беше лошо, много лошо. Не беше достатъчно да я отстрани само за една нощ. После го озари вдъхновение. Уменията на Алис идваха на ужасяваща цена. Той се бе натъкнал на тайната й преди няколко години. Всъщност тя рискуваше много повече от него. „Мога да я спра с моето оръжие, макар че е недовършено.“

— Добре, разполагаш с подкрепата ми, но това трябва да остане само между нас двамата.

Заекът кимна, все едно това се разбира от само себе си.

— Но имам едно предложение — продължи Алфред доверително. — Може би ще е добре, ако нагласим нещата така, че Алис Гу да е на смяна в нощта, когато проникнем. С малко подготовка ще успеем да обърнем присъствието й в наша полза.

— Сериозно? — Заекът буквално изгаряше от любопитство. — И как?

— Ще ти изпратя подробностите след няколко дни. — Всъщност имаше много подробности, но не и за ушите на Заека. Алфред вече раздаваше задачи на екипите си. За колко ли време щяха да разработят вирус за специалната слабост на Алис? И как точно щяха да я заразят? Може би индиректната инфекция не беше добра идея?

И каква история трябваше да измисли за пред този проклет заек?

— Разбира се — продължи Ваз, — има някои аспекти, които ще запазя за себе си.

— Разбира се. Планове, които ще разтърсят света, а? Няма страшно, аз все още съм вашият бушон. Ще поддържаме връзка. А междувременно… — Внезапно той вече носеше сива униформа, отрупана с медали. Ръката му се изпъна в хитлеристки поздрав. — Да живее Индоевропейският алианс!

След това заешкият образ изчезна като евтин ефект, какъвто всъщност си беше.

Алфред седя неподвижно почти две минути, без да обръща внимание на алармите, които огласяха офиса, нито на данните, които аналитиците му вече бяха подготвили. Трябваше да промени приоритетите си. Сега, когато знаеше за Алис, имаше достатъчно време, за да обърне нейното присъствие в предимство. Беше малко тъжно, че трябва да нарани тази жена, която всъщност се бореше на неговата страна и която бе направила повече от всеки друг, за да направи света по-безопасен.

Въздъхна и се върна към належащите задачи. Освен Алис имаше още един приоритет: да научи колкото се може повече за Заека и как да го унищожи.

 

 

Алфред Ваз нямаше точна длъжност в Разузнавателната агенция, но властта му беше огромна. В противен случай нямаше да успее да маскира изследователската си програма. Но сега… посещението на Заека щеше да е най-голямата разузнавателна издънка — но само ако някой научеше за нея! Алфред употреби цялата си власт и влияние, за да запази тайната в рамките на екипите си. Ако директорът на агенцията научеше, плановете му щяха да се провалят. За съжаление правителството щеше да окачестви усилията му да спаси света като предателство.

Всичко това превръщаше разследването на Заека в деликатен въпрос. По някакъв начин този враг беше преодолял най-сериозните мерки за сигурност. Дори беше получил достъп до високорезолюционния локализатор, доказателство за което бе перфектно позиционираният му образ. Най-логичното обяснение бе, че е успял да разруши хардуерната система за сигурност — а ако беше вярно, това бе ужасяващо.

Едва ли Армагедон щеше да бъде обявен от един глупав заек. Но изминаха повече от осемдесет часа, преди специалистите да разгадаят мистерията. Обяснението беше едновременно успокояващо, но и доста смущаващо. Заекът беше успял — с невероятна прозорливост — да се възползва от комбинация от бъг софтуер и глупави настройки в регистъра. Извод: Заекът беше много по-опасен, отколкото предполагаше Алфред, но не беше „следващото най-лошо нещо“.

Ваз се притесняваше за какво ли не, но в крайна сметка най-дразнещият аспект от инцидента се оказа парчето морков, което Заекът бе оставил на бюрото му. При всички ресурси и експерти на Агенцията бяха необходими цели три дни, за да открият как да изтрият този образ от офисната система.

Бележки

[1] Много важно (исп.). — Б.пр.