Върнър Виндж
Краят на дъгата (37)

35.
Липсващият апостроф

Зулфикар Шариф вече не учеше в Орегонския университет. Когато го потърси, Робърт се натъкна на старомодно съобщение за грешка: „В ОУ няма такова лице“. Дори личният му номер имаше надпис „освободен“. Това беше малко плашещо и Робърт реши да се поразрови. По света имаше хиляди „З. Шариф“, но никой от достъпните не беше неговият човек. Останалите пък се опитваха да прикрият самоличността си с различни нива на компетентност.

Този Зулфикар, когото Робърт познаваше, си беше технологичен инвалид, така че след няколко часа успя да го открие в Университета на Калкута.

Шариф беше доста тъжен.

— Професор Бландингс ме разкара.

— От университетската програма? По мое време професорите нямаха такава власт.

— Вашите власти й помогнаха. Разпитваха ме много настоятелно. Не можеха да повярват, че съм невинен и че съм жертва на няколко отвличания.

— Хъм. — Робърт се огледа. Денят беше горещ и задушен. Наоколо имаше тълпи от усмихнати млади хора. В небето се издигаха високи кули от слонова кост. Това беше визията от модерна Калкута. За момент се изкуши дали да не отвори нов канал и да провери кое е истинско и кое — фалшиво. „Не. Съсредоточи се върху това да разбереш коя част от Шариф е истинска.“ — Според мен, щом са те пуснали да се върнеш в Индия, явно са се убедили, че си невинен.

— Така е, но понякога се чудя дали не ме използват за примамка. — Шариф се усмихна. — Наистина исках да направя дипломната си работа за вас, професоре. Вие бяхте трофеят, който можех да предложа на Ани Бландингс. Но колкото повече говорехме…

— Колко от разговорите ми бяха с теб? Колко?

— И аз се чудя! Освен мен имаше поне още двама. Беше много дразнещо, особено в началото. Обикновено тъкмо обсъждахме някой въпрос, който знаех, че ще заинтересува професор Бландингс — и изведнъж се оказвах безпомощен наблюдател.

— Но все още чуваше и виждаше?

— През повечето време! Мисля, че другите искаха да измисля няколко въпроса за начало и след това ги ползваха за своите цели. Към края започнах да оценявам тези странни намеси — макар че не биваше да го признавам пред вашата полиция. Моите похитители задаваха въпроси, за които въобще не бих се сетил. Затова се въртях покрай вашата библиотечна конспирация и накрая се оказах идеалният заподозрян чужденец.

— Но ако не се бе появил онази нощ, Мири щеше да умре. Какво успя да видиш, Зулфи?

— Какво ли? През по-голямата част от вечерта бях изключен. Плановете на другите явно не включваха литературни дискусии, но аз непрекъснато се опитвах да се свържа. Според полицията не бих могъл да успея без помощта на терористите. Все пак влязох за няколко секунди и ви видях да лежите на пода. Викахте за помощ. Лавата се стичаше към ръката ви. — Той потръпна. — Не видях нищо друго, честно.

Робърт си спомняше разговора. Това бе най-яркият му спомен от цялата бъркотия.

Помълчаха няколко секунди. След това Шариф наклони глава въпросително.

— Вече приключих с литературните си изследвания, но все пак не мога да не ви попитам: Започвате нов живот. Можем ли да очакваме нещо ново от вас? Например — за първи път в човешката история — нова версия на „Тайните на старостта“?

— Винаги може да се очаква нещо. Но някои тайни не могат да се опишат с думи.

— Вие можете!

Робърт се усмихна. Шариф заслужаваше да научи истината.

— Бих могъл да напиша нещо, но няма да е поезия. Лекарствата са унищожили таланта ми.

— О, не! Чувал съм за подобни неща, но въобще не подозирах, че… Надявах се на нови „Тайни“, особено след всичко, което стана. Много съжалявам.

— Недей. Аз… не бях много добър човек.

Шариф за момент сведе поглед.

— Чух за това. В дните, през които не можех да се добера до вас, интервюирах старите ви колеги, дори Уинстън Блънт, когато не беше зает с конспирации.

— Но…

— Няма значение, сър. Постепенно разбрах, че сте изгубили грубостта си.

— Значи вероятно си се досетил за останалото.

— Така ли мислите? Че талантът и злобата ви вървят в пакет? — Шариф се наведе напред. Робърт не го бе виждал така заинтригуван от първите им интервюта. — Аз лично се съмнявам. Но това би било интересно изследване. Отдавна се канех да ви питам — как се променихте? Дали станахте по-добър веднага след излекуването, или стана постепенно, при сблъскването с новия живот? От това може да стане чудесна дисертация! — Той погледна въпросително Робърт.

— В никакъв случай!

— Извинете! Толкова се увлякох, че почти забравих за новите си решения. А първото от тях е да не се забърквам повече със службите за сигурност. — Той погледна нагоре, сякаш там имаше невидими наблюдатели. — Чухте ли? Чист съм вече, и тялото, и душата ми, дори прясно изварените ми дрехи! — След това отново се обърна към Робърт. — Даже вече се прехвърлих в нова специалност.

— Така ли?

— Да. Ще загубя няколко семестъра, но си струва. Университетът открива нов факултет и ще трябва да се преборим с конкуренцията от Бомбай. Но поне разполагаме с финансиране, а освен това търсят свежи лица като мен. — Той се усмихна ентусиазирано на объркания Робърт. — Ще изучаваме Боливудските студиа! Комбинация от кино и литература. Новата ми специалност е влияние на литературата от двадесети век върху модерните индийски изкуства. Колкото и да съжалявам за пропуснатите възможности, поне се радвам, че тази специалност няма да ми създава проблеми с властите!

 

 

През ваканцията Робърт беше доста зает. Скалъпената му синхронизираща програма го бе издигнала до ниво на минигуру и скоро му се обадиха от една малка компания. Фирмата беше на пет години и имаше цели трима щатни служители. Робърт беше поканен като консултант за три седмици. Беше му ясно, че така наречените „консултации“ са само с цел да проверят дали има някакво бъдеще, но реши да се възползва от шанса.

За първи път след възстановяването си създаваше нещо, което другите да оценяват.

Иначе останалите неща не се развиваха толкова добре. Хуан и родителите му бяха заминали на гости при прадядо му в Пуебла. Момчето се появяваше понякога, но Мири все още не му говореше.

— Опитвам се да не ми пука, Робърт. Може би ако спра да я притеснявам, след време пак ще започне да ми обръща внимание. — Робърт имаше чувството, че момчето щеше да спи пред къщата им, ако родителите му не го бяха отвели.

— Ще говоря с нея, Хуан. Обещавам.

Хуан го погледна колебливо.

— Само да не изглежда, че аз съм те накарал!

— Спокойно. Ще изчакам удобен случай.

Робърт разполагаше с десетилетия опит да избира подходящия момент за удар. Това трябваше да е лесно. Проектът на Мири беше оценен като недовършен и щеше да й се наложи да покрие по-високи изисквания в края на следващия семестър. Засега основно си стоеше вкъщи и се грижеше за майка си. Алис Гу беше като призрак на някогашната си личност. Предишната хладина в отношенията им беше изчезнала. Резултатът беше… очарователен. През повечето вечери Алис и Мири се мотаеха из кухнята и готвеха. Снаха му изглеждаше малко отнесена, но поне усмивката й не беше изкуствена като преди.

Боб отново замина, а Мири май бе по-заета от всякога. Всеки ден идваше при Робърт и му показваше новини, свързани с изгаряния и възстановяване на крайници. Скоро щеше да му се наложи да поговори сериозно с нея — за Хуан… и за себе си.

 

 

Може би днес беше подходящият момент. Боб все още не си беше дошъл, а Алис се беше прибрала в стаята си. Тази вечер нямаше да играят настолни игри. Игрите бяха най-забавното нещо след случката в университета, но тази вечер Робърт беше зает с някои от проблемите на работа. Беше се залисал и постепенно изгуби представа за времето. Когато най-сетне спря да си почине, разполагаше с прилични резултати, които да покаже на работодателите си. Много добра вечер всъщност!

Долу се тресна врата. Той не вдигна очи от работата си, но чу, че Мири се качва по стълбите. Не дойде при него — влезе в стаята си.

След няколко минути обаче почука на вратата му.

— Робърт, може ли да ти покажа какво открих днес?

— Разбира се.

Тя влезе и седна.

— Намерих още три проекта, които могат да помогнат за ръката ти.

Всъщност медицинското състояние на лявата му ръка се описваше най-добре с нейното отсъствие. Под лакътя беше напълно изгоряла, а около рамото имаше съвсем малко плът. „Протезата“ му напомняше за едновремешния гипс, но докторите не искаха да я махнат и да приложат някое съвременно чудо. Рийд Уебър се появи отново и му обясни нещата, макар и може би не по начина, по който искаха докторите. „Ти попадаш в полето на «бъдещата медицина». В момента разполагаме с протези с контрол над петте пръста и почти толкова здрави като истинска ръка. Но са доста тежички и сензорната система не е много добра. Но пък има добри тенденции в нервното и костно регенериране. Не се знае как и кога точно ще стане, но може би след година и половина ще могат да възстановят ръката ти. Та значи докторите се опасяват, че ако ти сложат протеза сега, бъдещият процес ще се оскъпи прекалено. Така че засега ще трябва да се примириш с настоящото положение.“

Робърт не се оплакваше. Всеки ден мъртвата тежест в рамото му му напомняше как за малко щеше да причини трагедия — заради глупостта си.

Мири, разбира се, не знаеше за това. Тя бе отхвърлила „бъдещата медицина“ и търсеше собствени решения.

— Открих три екипа, Робърт. Единият е успял да възстанови маймунска лапа, другият е създал много лека протеза, а третият се занимава с неврокодове. Обзалагам се, че фирмата ти ще те използва като опитно свинче. Какво мислиш?

Робърт опипа покритието на ръката си.

— Мисля, че няма да рискувам с маймунска лапа.

— Не, не, няма да имаш лапа. Тя е просто… Робърт! Не ти говоря за някакви стари неща. Искам да ти помогна. Задължена съм ти.

Да, тази вечер беше подходящият момент да изяснят нещата.

— Не си ми задължена.

— Виж, може и да не помня, но Боб ми каза какво е видял. Опитал си се да спреш лавата. — Лицето й се изкриви от въображаемата болка. — Спасил си ме!

— Да, дете, спасих те. Но аз създадох проблема. А ти се забърка в нещо много лошо. — Или поне странно.

— Ти беше отчаян. Усещах го. Но не знаех колко ще се задълбочат нещата. И двамата се забъркахме.

Беше време да падне на колене и да моли за прошка. Но първо трябваше да й каже, че е извършил непростимото. Беше му трудно обаче.

— Мири, ти се оплеска в опита си да помогнеш. Но аз… аз съм виновен за състоянието на майка ти. — Ето, каза го.

Мири сведе поглед.

— Знам.

И двамата не помръдваха.

— Боб ли ти каза?

— Не. Алис. — Тя го погледна. — И ми каза, че все още не могат да разберат как точно й е повлияло това, което си направил. Всичко е наред, Робърт.

А след това внезапно се разплака. Робърт наистина се смъкна на колене и внучката му го прегърна. Цялата се тресеше — и го заудря с юмруци по гърба.

— Съжалявам, Мири.

Тя зарева още по-силно, но поне спря да го удря. След половин минута риданията й преминаха в подсмърчане, а след това тя се успокои. Но все още го прегръщаше.

— Току-що разбрах… че Алис… пак е започнала да тренира.

Ох.

— Дори не се е възстановила още! — Мири пак заподсмърча.

— А баща ти какво каза?

— Боб е извън обсег.

— Извън обсег ли? — В днешно време?

Мири го пусна и почна да бърше сълзите си с ръкав.

— Да. Тактическо затъмнение. Не следиш ли новините? — Ами…

— Чети между редовете. Боб е някъде… и кара земята да свети през нощта. — Гласът й възвърна част от обичайния си тон. — Е, може би не буквално. Боб се изразява така, когато трябва да прави неща, които не иска. Но аз следя слуховете и ги наблюдавам и двамата. Понякога той заминава и прочитам, че в някоя чужда страна се е случило нещо чудесно или ужасно. Понякога Алис се подлага на тренировки и знам, че някой има нужда от помощ. Точно сега Боб го няма, а Алис отново тренира. Според мен водещите слухове са верни. По време на безредиците се е случило нещо много по-ужасно от проникването в ДженДжен. Великите сили са уплашени. Мислят, че някой е намерил начин да преодолява системите за сигурност. Алис почти го призна тази вечер. Затова си се прибра в стаята.

Робърт въздъхна, пусна я и седна на стола. Неговите големи признания не струваха и пукната пара.

— Трябва да говориш с Боб, когато се върне.

— Да. И пак ще се скарат. Чувал си ги. Но в крайна сметка няма да може да я спре.

— Този път може и да успее… или поне да накара докторите да помогнат.

Мири се поколеба и сякаш малко се поотпусна.

— Да, този път е различно… Радвам се, че може да си говорим, Робърт.

— Винаги.

Тя отново замълча.

— Пак ли заговорничиш, или просто търсиш нещо?

Мири поклати глава.

— Не. Опитвам да се свържа с някого… но не отговарят.

„Аха!“

— Мири, Хуан е в Пуебла при прадядо си. Може би не носи през цялото време.

— Хуан ли? Не търся него. Той не е много умен и не ми помогна в Пилчнър Хол.

— Откъде знаеш?

— Нали слязох сама в тунелите!

— Мири, говорех с него почти всеки ден на училище. Той не би те подвел. Помисли за това, което си спомняш. Двамата добре сте се разбирали, за да ме следите. Той може да ти е добър приятел. Още един човек, с когото да си говориш.

— Знаеш, че не мога да обсъждам с него тези неща. И с теб не бива, но ти вече ги знаеш.

— Вярно. Има неща, които не можеш да му кажеш. Но… смятам, че той заслужава по-добро отношение.

Мири го погледна, но не каза нищо.

— Помниш ли, като ти казах, че приличаш на сестра ми?

Тя кимна.

— Тогава беше щастлива. Но вече знаеш как се отнасях с Кара. Беше като случката с Езра Паунд, отново и отново. Така и не можах да се реванширам — тя почина, когато беше на годините на Алис.

Мири като че ли пак щеше да се разплаче.

— През целия си живот бях такъв, Мири. Ожених се за чудесна жена, която много ме обичаше. Лена изтърпя много повече тормоз от Кара, много повече години. И дори когато ме напусна, ми помагаше в „Краят на дъгата“. А сега тя също е мъртва. — Робърт сведе поглед и си помисли за пропуснатите възможности. „Докъде бях стигнал?“ — Така че… мисля, че си задължена на Хуан. Твоето отношение не е като моя тормоз, но все още имаш шанс да се поправиш.

Мири беше навела глава и не го поглеждаше.

— Просто помисли за това. Не искам да ти натяквам.

Най-накрая тя каза:

— Някога нарушавал ли си честна дума?

„Това пък какво значи?“

Мири продължи, преди да й отговори:

— Аз току-що го направих! — И побягна от стаята.

— Мири!

Докато излезе в коридора, тя се бе скрила в стаята си.

Робърт се поколеба. Можеше да почука на вратата, а можеше и да й прати съобщение.

Върна се в стаята си и видя златната светлина на масата точно до мястото, където бе седяла Мири. Беше номер, който даваше ограничена възможност за пращане на съобщения. Но той вече имаше нейния. Отвори златния номер и го погледна.

Номерът беше на Лена Луелин Гу.

 

 

Робърт стоя и гледа номера поне половин час. Изучаваше го. Изучаваше документацията. Точно както подозираше. „Лена е жива.“

Нямаше физически адрес, но можеше да й прати съобщение. Отне му само два часа да напише около двеста думи. Най-важните думи, които той, Робърт Гу, беше писал в живота си.

Тази нощ не можа да заспи. Утрото отмина, след него и денят.

Нямаше отговор.