Върнър Виндж
Краят на дъгата (13)

11.
Въведение в Глобалния библиотечен проект

Компютри в дрехите, що за концепция? Ай Би Ем, съешен с модната марка „Епифания“. Робърт спокойно можеше да сбърка новия си гардероб с обикновени дрехи. Вярно, ризите и панталоните не бяха от предпочитания му стил. Освен това имаха бродерии отвътре и отвън — усещаха се по-скоро на пипане, отколкото на пръв поглед. Всъщност това беше сложна система от микропроцесори и лазери. Но най-много го дразнеха проклетите контактни лещи. Трябваше да ги слага всяка сутрин и да ги носи през целия ден. Пред очите му постоянно пробягваха проблясъци, но с повечко упражнения успя да свикне. Изпита голяма наслада, когато за пръв път успя да напише нещо на виртуалната клавиатура и резултатът от Гугъл изплува във въздуха пред него. Имаше усещане за могъщество в това да изкарваш отговори от нищото.

Но освен това го имаше и нещото, което Хуан наричаше „цялостно управление“.

Измина една седмица. Робърт се упражняваше с облеклото за начинаещи, повтаряше триковете, на които го бе научил Хуан. В началото и най-простите жестове не вършеха работа. Но той продължаваше да се упражнява, отново и отново, и искрено се радваше на всеки успех.

Почти като дете, на което са подарили нова игра — или като дресиран плъх.

Когато дойде телефонното обаждане, реши, че е получил удар. Пред очите му заблестяха светлини и отнякъде се чу бръмчащ звук. След малко шумът премина в думи:

— … много… бих искал… интервю…

Аха! Спам или някакъв репортер.

— Че защо пък да ви давам интервю?

— Бззз кратко инт… вю.

— Дори и кратко — отговори Робърт по рефлекс. Отдавна не бе получавал възможността да отреже някой журналист.

Светлината все още беше безформена, но след като си оправи яката, гласът стана ясен и силен.

— Казвам се Шариф. Зулфикар Шариф. Интервюто ще е за дисертацията ми по английска литература.

Робърт погледна встрани, сви рамене и отново погледна. Този път успя: посетителят му се появи в средата на спалнята. „Трябва да кажа на Хуан за това!“ Това беше първият му успех с триизмерната визуализация. Робърт стана и заобиколи госта. Образът изглеждаше съвсем солиден и истински. Но пък сянката беше противоположна на осветлението. „Хм, по чия вина ли е това?“

Посетителят му беше тъмнокож — индиец или може би пакистанец — и имаше лек акцент.

— Моля ви, сър, не ми отказвайте! За мен ще е голяма чест да ви интервюирам. Вие сте богатство за цялото човечество.

Робърт закрачи около него, все още изненадан от формата на съобщението.

— Ще ви отнема съвсем малко време, сър! Само за това моля. — Образът огледа стаята, вероятно виждаше какво има в нея. Робърт не беше успял да настрои фалшив фон. Хуан трябваше да му покаже това вчера, но се бяха заплеснали в другата част от сделката — да научи детето на английски. Горкият Хуан беше почти неграмотен. Този Шариф сякаш беше друго нещо. „Колко ли са умни днешните студенти?“

Специално този изглеждаше съвсем отчаян. Погледът му се спря на нещо зад Робърт.

— Книги! Виждам, че все още предпочитате истинските неща.

„Библиотеката“ на Робърт беше направена от пластмаса и картон, но пък съдържаше всичко, което бе изровил от мазето. Едно време изобщо нямаше да погледне някои от авторите — например Киплинг, — но сега това бе всичко, с което разполагаше. Той отново погледна Шариф.

— Така е. Накъде биете, господин Шариф?

— Мислех си, че споделяме едни и същи ценности. Като ми помогнете, ще помогнете и на себе си. — Той направи пауза — може би слушаше някакъв вътрешен глас? Откакто беше започнал уроците с Хуан, Робърт се отнасяше с подозрение към хора, слушащи вътрешните си гласове. — Може би ще се споразумеем някак. Бих дал почти всичко, за да поговоря с вас няколко часа. Мога да бъда личният ви оператор в телефонните услуги. Вече съм експерт, така си плащам обучението. Мога да ви въведа в съвременния свят.

— Вече си имам наставник. — Това изявление малко го изненада, но пък беше вярно: имаше си Хуан.

Отново последва многозначително мълчание.

— Ясно. — Образът на Шариф, беше почти перфектен с изключение на сянката и обувките, които леко потъваха в пода, заобиколи Робърт. Може би, за да разгледа книгите? Робърт имаше нови въпроси към Хуан Ороско. — Тези са перманентно напечатани, нали?

— Разбира се!

— Чудесно! Знаете ли… ако искате, мога да ви покажа университетската библиотека.

Милиони книги.

— Мога да отида и сам по всяко време. — Но досега не се беше осмелил. Погледна малката си библиотека. В средните векове само богаташите можели да си позволят толкова книги. А ето че днес те отново бяха станали рядкост. Но в Университета на Сан Диего имаше истинска, реална библиотека. Едно посещение със завършващ студент щеше да му припомни старите времена.

— Кога?

— Защо не сега?

Робърт трябваше да уведоми Хуан, че следобедната им сесия се отменя. За момент изпита необичайно притеснение. Хуан щеше да му показва как се прави търсене с поглед, а Робърт му беше обещал да поработят върху метриката. След миг избута съжаленията настрани.

— Ами да тръгваме.

 

 

Взе кола до университета. По някаква причина не можеше да вижда ясно образа на Шариф в автомобила. Чуваше се само гласът, който искаше мнението му за почти всичко, което виждаха по пътя.

Робърт и преди бе минавал покрай този район, но днес щеше да види в какво се е превърнал. След Фолбрук следваха обичайните скучни предградия. Малко по на север подкара покрай безкрайна редица сиво-зелени сгради. Тук-там между каньоните се виждаха закрити коридори.

— Бионаучните лаборатории — обясни Шариф. — По-голямата част е под земята. — Изпрати към Робърт различни образи и детайли. Така значи, тези сгради без врати и прозорци не бяха някакви футуристични жилища. Всъщност вътре се намираха само няколко десетки хора, а коридорите се използваха за пренасяне на биопробите.

Може би в тези подземия се създаваха ужасяващи неща. Но също така и чудесни. Робърт ги поздрави наум. Технологиите, с които го бяха спасили, бяха изобретени в такива места.

Това бяха покрайнините на университета. Робърт се приготви за неразбираемия футуризъм, който го очакваше в кампуса. Колата зави по Тори Пайнс. Пътят изглеждаше почти така, както го помнеше, въпреки че нямаше светофари. Трафикът на кръстовищата се точеше спокойно, със свръхестествена грация. „Някой път трябва да напиша нещо за тайния живот на автомобилите.“ Досега не беше виждал кола да спира, освен да вземе или да остави пътник. В пустинята колата му беше тръгнала почти веднага, но щом се върна на пътя, вече го чакаше друга. Колите винаги се движеха. Представи си как непрекъснато обикалят из областта, за да не се налага на никой да чака повече от няколко минути. „Но какво ли правят нощем, когато няма толкова голямо натоварване?“ Това щеше да е темата на стихотворението. Дали имаше скрити гаражи и паркинги? Все някъде трябваше да има сервиз за поправка. Може би не спираха по друга причина. Дали пък, когато нямаше клиенти, колите не се събираха като онези японски роботи-играчки, за да се превърнат в товарен камион и да пренасят тежки товари?

Във всеки случай старият паркинг беше заменен от затревени площи и офис сгради в новия стил. Робърт реши да спре близо до мястото, където преди се намираше факултетът по приложна математика и физика.

— Нищо не е същото, дори сградите. — Сега сякаш имаше повече открити пространства.

— Не се притеснявайте, професоре. — Образът на Шариф все още не се виждаше. Гласът му звучеше, сякаш чете от някаква брошура. — Кампусът на Сан Диего е по-особен и не толкова традиционен като останалите. Повечето сгради са възстановени след земетресението в Роуз Кениън. Ето така изглежда официално. — Внезапно сградите добиха по-груб и стабилен вид, горе-долу както ги помнеше.

Робърт отметна фалшивата гледка с жест, който му бе показал Хуан.

— Не променяйте пейзажа, господин Шариф.

— Извинете.

Робърт бавно пое на изток, оглеждаше околността. На игрищата беше също толкова оживено като през седемдесетте. Вървяха поне десетина мача по европейски и американски футбол. Робърт никога не бе играл футбол, но се гордееше, че в университета се играе на много по-високо ниво, отколкото в останалите училища.

Хората изглеждаха обикновени. Виждаха се познатите раници, от някои стърчаха дръжки на тенис ракети.

Мнозина си говореха сами, размахваха ръце във въздуха. В това нямаше нищо ново: Робърт винаги се бе забавлявал на пристрастените към мобилните телефони. Но тук хората бяха по-нахални, отколкото в гимназия Феърмонт. Имаше нещо глупаво в това човек да спре, да потупа колана си и да заговори на въздуха.

Новата страст на Робърт беше да наблюдава всичко и той скоро забеляза нещо, което предишното му аз вероятно щеше да пропусне. Наоколо беше пълно с доста младежи, но също така имаше и много възрастни. Един на всеки десет беше стар колкото него. Един на всеки трима беше от така наречената „пенсионна възраст“. След като се загледа по-подробно, забеляза и неколцина, при които модерната медицина беше сработила. Кожата им беше гладка, походката стабилна и изглеждаха почти млади.

Следващата гледка го зарадва още повече: срещу него се появиха двама старци — и двамата носеха истински книги! Робърт искаше да грабне ръцете им и да затанцуват, но вместо това само се усмихна широко.

 

 

Шариф каза, че в книжарницата и нормалните сгради нямало да намерят истински книги.

— Университетската библиотека е най-добрият ви шанс, професоре.

Робърт тръгна надолу по лекия наклон. Евкалиптите бяха станали по-високи, отколкото ги помнеше. Вятърът разлюляваше изсъхналите им корони. Под краката му хрущяха остатъци от кора и клончета. Някъде отпред чу песен.

След малко видя библиотеката „Гейсел“ през клоните на дърветата. Непроменена след толкова много години! Поддържащите колони бяха покрити с бръшлян, но в него нямаше нищо виртуално. Робърт пристъпи напред и се огледа.

— Професоре, ако завиете надясно, ще стигнете до…

Робърт си спомняше пътя, но се поколеба.

— Да?

— Оп, завийте наляво. Пеещите са блокирали централния вход.

— Те всъщност за какво пеят?

Отговор не последва.

Робърт сви рамене и тръгна покрай северната страна на сградата, към мястото, където преди бе имало паркинг. Библиотеката се извисяваше над него. Спомни си многото критики, че сградата имала прекалено футуристичен вид. Практически сградата наистина изглеждаше като нещо от космоса. Шестте етажа представляваха гигантски осмостенник, чийто ръб опираше в земята и бе подпрян от двадесетметрови колони. По времето на Робърт сградата беше направена от бетон и стъкло, но сега лозите бяха достигнали петия етаж и закриваха гледката. Сякаш библиотеката беше древна планина, а колоните — зелени корени, вкопани в земята.

Пеенето ставаше все по-силно. Сякаш пееха „Марсилезата“, но освен това имаше и викове, които напомняха на едновремешен студентски протест.

Вече беше под навеса и вдигна поглед, за да види къде бетонът се подава над бръшляна.

Странно. Ръбовете на всеки етаж бяха прави, но бетонът беше прорязан от необичайни сребристи линии, които блестяха на слънчевата светлина.

— Шариф?

Не последва отговор. „Трябва да потърся обяснението.“ Хуан Ороско правеше такива търсения, без да се замисли. Робърт се усмихна — може би обяснението беше в традиционно странната архитектура на кампуса.

Спусна се по една стълбичка и се озова на товарна рампа. Това сякаш беше най-прекият път към библиотеката. На стената имаше избелял надпис „Само за упълномощени лица“. Товарната врата беше спусната, но до нея имаше по-малка вратичка за хора. От сградата се чуваше някакво бръмчене, като от дърводелска машина. Той си спомни какво му бе обяснявал Хуан за локалните гледки. Размаха ръка експериментално. Нищо. Размаха я отново, този път променяйки леко жеста. Рампата беше покрита с надписи „Вход забранен“. Погледна леко нагоре, към мястото, където вероятно се намираше главният вход. Около пеещите се виждаше бледолилав ореол, пулсиращ в такт с пеенето. Отгоре плуваха думите: „Не на ГБП!“ Сега, когато чуваше едновременно реалните и отдалечените звуци, музиката се превърна в какофония.

— Какво става, Шариф?

Този път получи отговор:

— Поредният студентски протест. Няма да успеете през предната врата.

Той застина за момент, изпълнен с леко любопитство срещу какво протестират съвременните студенти. „Няма значение.“ Можеше да се поинтересува от това по-късно. Приближи към полуотворената врата и погледна в тъмния коридор. Въпреки множеството надписи не виждаше нещо, което да му пречи да влезе. Само че сега странният шум заглушаваше протестите: грубо, дращещо ръмжене, последвано от тишина.

Робърт пристъпи в коридора.