Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sucker Bait, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Айзък Азимов

Заглавие: Пътят на марсианците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: сборник новели

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1140

История

  1. — Добавяне

4.

Научните членове на екипажа на „Трите G“ бяха малко на брой поради работата, която имаха и бяха млади. Навярно не толкова млади, колкото Марк Анунцио, който беше сам по себе си уникален, но дори най-възрастният от тях, Иманюъл Джордж Саймън (астрофизик), не беше навършил трийсет и девет. А с тъмната си, неоредяла коса и с големите си, искрящи очи той изглеждаше още по-млад. Естествено, искренето на очите му се дължеше отчасти на контактните лещи, които носеше.

Саймън, който сигурно отдаваше прекалено голямо значение на относителната си възраст и на факта, че е титуляр на експедицията (факт, който повечето от другите бяха склонни да пренебрегват), обикновено се правеше, че не гледа драматично на мисията. Той прокара осеяната с точки лента между пръстите си и я остави да се навие обратно на шпулата си.

— Свършила е — въздъхна той и се намести на най-мекия стол в малкия пътнически салон. — Нищо.

Той погледна към последните цветни снимки на двете звезди от системата Лагранж и остана сляп за тяхната красота. Лагранж I, по-малък и по-горещ от собственото слънце на Земята, беше искрящо зелено-син, с перлена зелено-жълта корона, която го обкръжаваше като златен обков на смарагд. Изглеждаше голям колкото лещено зърно или топче от лагер. Малко по-далеч (според снимката) беше Лагранж II. Изглеждаше два пъти по-голям от Лагранж I поради положението му в космоса. (Всъщност, диаметърът му беше само четири пети, обемът му — половината, а масата две трети от тези на Лагранж I.) Оранжево-червеният му цвят, към който филмът беше сравнително по-слабо чувствителен, отколкото човешката ретина, изглеждаше още по-неясен на фона на прелестта на неговото слънце близнак.

И двете бяха обкръжени от невероятния блясък на Херкулесовия куп, незасенчен от съседните слънца, в резултат на диференциално поляризирани лещи, специално използвани за тази цел. Това беше диамантен прах, гъсто разпръснат, жълт, бял, син и червен.

— Нищо — повтори Саймън.

— Изглежда ми добре — рече другият мъж в салона. Това беше Грут Нойвенаагъл (лекар — нисък, пълен и известен на хората единствено под името Нови).

— Къде е Млади? — попита той и се наведе над рамото на Саймън, като се втренчи с леко късогледите си очи.

Саймън вдигна поглед и потръпна.

— Не се казва Млади. Не можеш да видиш планетата, Троада, ако нея имаш предвид, в тази проклета джунгла от звезди. Тази снимка е материал от „Сайънтифик Ъртман“. Не е от особена полза.

— О, жалко! — Нови беше разочарован.

— Какво значение има за теб, в края на краищата? — попита Саймън. — Да предположим, че бях казал, че една от онези точици е Троада. Която и да било от тях. Нямаше да откриеш разликата и каква полза щеше да имаш?

— Я почакай, Саймън. Не бъди толкова дяволски надменен. Това е основателно чувство. Ще живеем на Млади известно време. А може и да загинем на него.

— Тук няма публика, Нови, няма оркестър, микрофони, тромпети, тъй че защо разиграваш този театър? Няма да загинем на него. Ако стане така, ще е по наша собствена вина и навярно в резултат на преяждане. — Изрече тези думи с онова особено наблягане, което използват хората със слаб апетит, когато разговарят с хора със силен апетит, сякаш лошото храносмилане бе резултат единствено на строги добродетели и превъзхождащ интелект.

— Хиляда души са загинали — меко отвърна Нови.

— Естествено. Около милиард души умират на ден в цялата Галактика.

— Не по този начин.

— Не по кой начин?

С усилие Нови запази обичайния си спокоен говор.

— Никакви обсъждания, освен на официални събирания. Такова беше решението.

— Нямам какво да обсъждам — навъсено заяви Саймън. — Има само две обикновени звезди. Мътните да ме вземат, ако зная защо се записах доброволно. Предполагам, че е било просто заради възможността да видя една ненормално голяма троянска система отблизо. Привлякла ме е идеята да видя обитаема планета с двойно слънце. Не зная защо си мислех, че в нея има нещо удивително.

— Защото си си мислел за хилядата мъртви мъже и жени — рече Нови, а после припряно продължи: — Слушай, кажи ми нещо, а? Какво е троянска планета, в края на краищата?

Физикът изтърпя за миг презрителния поглед на другия, после каза:

— Добре. Добре. Наистина не знам. И ти не знаеш всичко. Какво знаеш за ултразвуковите разрези?

— Нищо и ми се струва, че това е добре — отвърна Саймън. — Моето мнение е, че информацията извън професионалната специалност на човек е безполезна и е разхищение на психопотенциал. Гледната точка на Шефийлд ме вледенява.

— И все пак искам да знам. Тоест, ако можеш да ми го обясниш.

— Мога да ти го обясня. Всъщност, беше споменато на първия брифинг, ако си слушал. Повечето съставни звезди, а това означава една трета от всички звезди, имат някакви планети. Проблемът е, че планетите никога не са обитаеми. Ако са достатъчно далеч от гравитационния център на звездната система, за да имат сравнително кръгла орбита, те са и достатъчно студени, за да имат хелиеви океани. Ако са достатъчно близо, за да получават топлина, орбитата им е толкова ексцентрична, че поне веднъж на всяко завъртане се приближават достатъчно до една или друга от звездите, за да се стопи и желязото.

Тук, в системата Лагранж обаче, имаме необикновен случай. Двете звезди, Лагранж I и Лагранж II, и планетата Троада (наред с нейния спътник Илион) са в ъглите на имагинерен равностранен триъгълник. Разбираш ли? Такова подреждане е стабилно и, за Бога, само не ме питай защо е така. Просто го приеми като мое професионално мнение.

Нови промърмори под носа си:

— Не бих и сънувал да се усъмня.

Саймън погледна с неудоволствие и продължи:

— Системата се върти като едно цяло. Троада винаги е на сто и шейсет милиона километра от всяко слънце, а слънцата винаги са на сто и шейсет милиона километра едно от друго.

Нови потри ухото си и погледна с неудовлетворение.

— Знам всичко това. Слушах на брифинга. Но защо е троянска планета? Защо троянска?

Тънките устни на Саймън се стиснаха за миг, като че ли се опитваше насила да възпре някоя неприятна дума.

— Имаме подобно подреждане в Слънчевата система — отвърна той. — Слънцето, Юпитер и една група малки астероиди оформят стабилен равностранен триъгълник. Така се е случило, че на астероидите са дадени такива имена, като Хектор, Ахил, Аякс и други герои от Троянската война и оттук… Изобщо, искаш ли да довърша?

— Това ли е всичко? — попита Нови.

— Да. Нали няма да ми досаждаш повече?

— О, я си троши главата.

Нови се изправи, за да остави възмутения астрофизик, но вратата се отвори само миг преди ръката му да докосне активатора и в салона влезе Борис Вернадски (геохимик — тъмни вежди, широка уста, широко лице и с неотменна склонност към ризи на точки и магнитни клипсове от червена пластмаса).

Той не обърна внимание на зачервеното лице на Нови и на замръзналия израз на отвращение на Саймън.

— Колеги учени, ако слушате много внимателно, вероятно ще чуете експлозия, която може да разпръсне Млечния път, ей там отгоре, от капитанската кабина — весело каза той.

— Какво се е случило? — попита Нови.

— Капитанът е затворил Анунцио, малкия магьосник на Шефийлд и Шефийлд отиде да напада горната палуба с кървясали очи.

Саймън, който бе слушал досега, се извърна със сумтене.

— Шефийлд! — възкликна Нови. — Този човек не може да се ядоса. Никога не съм го чувал даже да повиши тон.

— Този път го направи. Когато разбра, че момчето е напуснало кабината си, без да му каже и че капитанът го закача… Уоу! Знаеше ли, че вече е на крак, Нови?

— Не, но не съм изненадан. Космическата болест е едно от онези неща. Когато я имаш, си мислиш, че умираш. Всъщност, след две минути вече я няма и се чувстваш наред. Слаб, но наред. Казах на Марк тази сутрин, че ще се приземим на следващия ден и предполагам, че това го е избутало. Мисълта за повърхността на планета, която може да се види ясно, прави чудеса с космическата болест. Наистина се приземяваме скоро, нали, Саймън?

Астрофизикът издаде особен звук, който можеше да се изтълкува като одобрително изгрухтяване. Поне Нови го изтълкува така.

— Както и да е — каза Нови, — какво се е случило?

— Ами, Шефийлд си говореше с мен, докато момчето се справяше с космическата си болест, седеше на бюрото с проклетите си карти и ръчния си компютър, когато телефонът в стаята започва да звъни и се обажда капитанът. Е, оказа се, че е хванал момчето и иска да знае какво цели скапаното правителство, като му пуска шпионин. Шефийлд му вика в отговор, че ще го намушка в слабините с Коламорова тръба, ако се заяжда с момчето и скача, като оставя телефона активиран и капитана — с пяна на уста.

— Измисляш си — рече Нови. — Шефийлд не би казал подобно нещо.

— Беше много възбуден.

Нови се обърна към Саймън.

— Ти оглавяваш нашата група. Защо не направиш нещо по въпроса?

Саймън изръмжа:

— В такива случаи оглавявам групата. Отговорностите ми винаги идват внезапно. Нека доведат борбата докрай. Шефийлд само говори, а капитанът никога не сваля ръцете си от гърба. Шантавото описание на Вернадски не означава, че ще има физическо насилие.

— Добре, но в експедиция като нашата няма смисъл от кръвни вражди.

— Имаш предвид нашата мисия! — Вернадски подигравателно вдигна и двете си ръце и избели очи. — Колко се страхувам от времето, когато ще се окажем сред дрипите и костите на първата експедиция!

И като че ли картината, предизвикана от това, не внесе несериозност. Изведнъж нямаха какво повече да си кажат. Дори темето на Саймън, което единствено се подаваше над облегалката на креслото, изглеждаше мъничко по-сковано.