Айзък Азимов
Примамката (19)

19.

Седем палатки бяха изникнали близо до първото селище на Млади. Невил Фоукс ги виждаше всичките от ниския хребет, на който беше застанал. Бяха там вече от седем дни.

Той вдигна поглед към небето. Облаците бяха гъсти и обременени от дъжд. Това го зарадва. С двете слънца зад облаците, светлината беше сиво-бяла. Така нещата изглеждаха почти нормални.

Вятърът беше влажен и малко жулещ, като че ли бе април във Върмонт. Фоукс произхождаше от Нова Англия и сходството му харесваше. След четири-пет часа Лагранж I щеше да залезе и облаците щяха да станат ръждивочервени, а ландшафтът — сърдито неясен. Но Фоукс възнамеряваше дотогава да се върне в палатките.

Толкова близо до екватора и все пак така студено! Е, това щеше да се промени с хилядолетията. С отстъпването на глетчерите въздухът щеше да се затопли и почвата щеше да изсъхне. Щяха да се появят джунгли и пустини. Водното равнище в океаните щеше бавно да пълзи нагоре и да покрие безброй острови. Двете големи реки щяха да се превърнат във вътрешни морета и да променят конфигурацията на единствения голям континент на Млади — навярно щяха да направят от него няколко по-малки.

Фоукс се зачуди дали мястото на селището щеше да потъне. Сигурно, реши той. Може би това щеше да свали проклятието от него.

Разбираше защо Конфедерацията беше толкова дяволски притеснена да разгадае мистерията на онова първо селище. Даже да се касаеше просто за болест, трябваше да се намери доказателство. В противен случай, кой би се заселил на такъв свят? На суеверието за „примамката“ вярваха не само космонавтите.

Самият той… Е, първото му посещение на мястото на селището не беше толкова лошо, макар че се бе радвал да напусне дъжда и мрака. Вторият път беше по-зле. Трудно му бе да спи с мисълта, че навсякъде наоколо е мистериозната смърт на хиляда души, отделена от него само с онова невеществено нещо, времето.

С медицинско хладнокръвие Нови бе разкопал рушащите се гробове на десетина древни заселници. (Фоукс не би могъл и не погледна останките.) Имало само натрошени кости, беше казал Нови, по които нищо не можело да се разбере.

— Като че ли има нещо ненормално в полагането на костите — каза той.

После, когато го разпитваха, Нови беше признал, че това може да се дължи изцяло на стогодишното им излагане на влажната почва.

Фоукс си бе изфантазирал нещо, което го преследваше даже в часовете на бодърстване. Отнасяше се за някаква неуловима раса разумни същества, които живееха под земята и никога не бяха забелязвани, но които преследваха онова първо селище отпреди век със смъртоносно упорство.

Представяше си безшумна бактериологична война. Виждаше ги в лаборатории под корените на дърветата да култивират своите плесени и спори, в очакване да получат такива, които да живеят в човешки същества. Навярно хващаха деца, върху които да експериментират.

И когато откриваха онова, което търсеха, спорите се понасяха над селището в отровни облаци…

Фоукс знаеше, че всичко това е фантазия. Беше я измислил през будните нощи навън, без никакви други доказателства, освен треперещия си стомах. Но сам в тази гора, той често се извръщаше с внезапната ужасяваща убеденост, че от здрача на хвърлената от Лагранж I сянка на някое дърво втренчено го гледат светещи очи.

Опитното му око на ботаник не пропускаше растителността, покрай която минаваше, колкото и да бе погълнат. Съзнателно беше тръгнал от лагера в нова посока, но вече бе виждал това, което видя и сега. Горите на Млади не бяха гъсти. Движението в тях не бе трудно. Малките дървета (само няколко бяха по-високи от три метра, макар че стволовете им бяха почти толкова дебели, колкото на средните земни дървета) растяха на значително разстояние помежду си.

Фоукс бе измислил груба схема за подреждане на растителния живот на Млади в някакъв таксономичен порядък. Не осъзнаваше факта, че може би урежда собственото си обезсмъртяване.

Ето например аленото „щиково дърво“. Огромните му алени цветове привличаха насекомоподобни същества, които си правеха в тях малки гнезда. Тогава (Фоукс не беше определил при какъв сигнал или импулс) от всички цветове на дадено дърво през нощта израстваха блестящо бели пестици. Всеки пестик беше висок шейсет сантиметра, като че ли от цветовете внезапно бяха изскочили щикове.

До следващия ден цветовете бяха опрашени и венчелистчетата се затваряха — около щика, насекомите и всичко останало. Изследователят, Макояма, го бе нарекъл „щиково дърво“, но Фоукс се бе одързостил да го преименува на Migrania Fawkesii.

Дърветата имаха едно общо нещо. Тъканта им беше невероятно здрава. Задача на биохимика щеше да е да определи физическото състояние на целулозната молекула, а на биофизика — да определи как се пренася водата през непромокаемата тъкан на дървото. Това, което Фоукс знаеше от опит, бе, че цветовете се чупеха при дърпане, а клоните едва се превиваха с мъка и изобщо не се чупеха. Джобното му ножче се беше изтъпило, без да направи и драскотина.

За да разчистят земя, на първите заселници очевидно им се бе наложило да изкопават дърветата, заедно с корените.

В сравнение със Земята, в горите почти нямаше животни. Това можеше да се дължи на ледниковия климат. Фоукс не знаеше.

Всички насекомоподобни същества имаха по две крила. И тези крила бяха мънички листчета, които трепкаха безшумно. Очевидно не бяха кръвосмучещи.

Единствената по-важна среща с животни, която бяха имали, бе внезапната поява на голямо летящо същество над лагера. Беше необходима високоскоростна снимка, за да се види действителната форма на животното, тъй като екземплярът, който бяха наблюдавали, очевидно изпълнен с любопитство, беше пикирал отново и отново над палатките със скорост, прекалено висока, за да може да се наблюдава спокойно с голо око.

Имаше четири крила, като предните завършваха с могъщи нокти, бяха ципести, почти голи и служеха за планиране. Задните две, покрити с подобен на коса пух, бързо се размахваха.

Родригес предложи името Тетраптерус.

Фоукс прекъсна спомените си, за да погледне трева, каквато не беше виждал преди. Тя растеше на гъсто петно и всеки стрък се разделяше на три части към върха. Той извади увеличителното си стъкло и предпазливо попипа с пръст един от тях. Подобно на другата трева на Млади…

Именно тук Фоукс чу шумоленето зад себе си — не можеше да се сбърка. Послуша за миг, като туптенето на собственото му сърце заглушаваше звука, а после се обърна. Малък човекоподобен обект се отдръпна зад едно дърво.

Дъхът на ботаника почти секна. Той бръкна, за да извади бластера, който носеше, а ръката му сякаш се движеше в гъст сироп.

Дали фантазията му всъщност изобщо не беше фантазия? Дали, в края на краищата, Млади не беше обитаем?

Фоукс вцепенено откри, че е застанал зад друго дърво. Не можеше да остави това така. Знаеше го. Не можеше да съобщи на останалите: „Видях нещо живо. То може да е отговорът на всичко. Но се уплаших и го оставих да си тръгне.“

Щеше да му се наложи да направи известно усилие.

Едно „чашково дърво“ бе точно зад дървото, което скриваше съществото. Беше разцъфнало; белите и кремави цветове се издигаха подути нагоре, в очакване да уловят дъжда, който скоро щеше да завали. Чу се пукот от счупен цвят, във въздуха полетяха кремави тресчици и паднаха долу.

Не си въобразяваше. Зад дървото имаше нещо.

Фоукс пое дълбоко дъх и се хвърли напред, като държеше пред себе си бластера и се окуражаваше да стреля при най-малкия знак за опасност.

Но някакъв глас извика:

— Недейте. Това съм само аз. — Уплашено, но определено човешко лице погледна иззад дървото.

Беше Марк Анунцио.

Фоукс стреснато замръзна посред крачка. Накрая успя да изграчи:

— Какво правиш тук?

Като гледаше бластера в ръката на другия, Марк отвърна:

— Следвах ви.

— Защо?

— Да видя какво ще направите. Интересувах се от това, което бихте могъл да откриете. Мислех си, че ако ме видите, ще ме отпратите.

Фоукс се сети за оръжието, което все още държеше и го свали. Бяха му необходими три опита, за да го прибере в кобура.

Започнаха да падат първите едри капки дъжд.

— Не казвай нищо на другите — грубо каза Фоукс. Той враждебно погледна момчето и тръгнаха обратно към лагера поотделно и мълчаливо.