Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sucker Bait, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Айзък Азимов

Заглавие: Пътят на марсианците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: сборник новели

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1140

История

  1. — Добавяне

17.

Марк Анунцио седеше на койката, прегърнал коляното си с ръце, а наведената му брадичка докосваше гърдите му. Очите му вече бяха сухи, но гласът му звучеше разстроено.

— Те не ме приемат — рече той. — Няма да ми позволят да отида с тях.

Шефийлд беше на стола срещу момчето, изпаднал в пълно объркване.

— Може да те вземат по-късно — каза той.

— Не — яростно възрази Марк, — няма. Те ме мразят. Освен това искам да отида сега. Никога по-рано не съм бил на друга планета. Има толкова много за гледане и научаване. Нямат право да ме спират, ако искам да отида.

Шефийлд поклати глава. Мнемониците бяха толкова твърдо обучени на мисълта, че трябва да събират факти и че никой или нищо не би могло или не би трябвало да ги спира. Навярно, когато се върнеха, можеше да препоръча известно смекчаване на системното обучение. В края на краищата, от време на време мнемониците трябваше да живеят и в действителния свят. Все повече и повече с всяко поколение, навярно, с нарастването на ролята им в Галактиката.

Направи си експеримент.

— Може да е опасно, нали знаеш? — подхвърли той.

— Не ме е грижа. Трябва да знам. Трябва да науча за тази планета. Д-р Шефийлд, отидете при д-р Саймън и му кажете, че тръгвам с тях.

— Не, Марк.

— Ако не го направите вие, ще ида аз. — Той изправи дребното си тяло от леглото, като предупреждение, че ще отиде още сега.

— Виж, ти си възбуден.

Марк сви юмруци.

— Не е честно, д-р Шефийлд. Аз открих тази планета. Това е моята планета.

На Шефийлд му стана съвестно. Това, което казваше Марк, в известен смисъл беше вярно. Никой, освен Марк, не знаеше това по-добре от Шефийлд. И никой, отново освен Марк, не знаеше историята на Млади по-добре от Шефийлд.

Едва през последните двайсет години, сблъскала се с нарастващата плътност на населението на по-старите планети и с отстъпването на галактическата граница от същите тези по-стари планети, Конфедерацията на световете бе започнала систематично да изследва Галактиката. Преди това човешката експанзия се осъществяваше случайно. В търсене на нова земя и по-добър живот, мъжете и жените следваха слуховете за съществуването на обитаеми планети или пращаха непрофесионални групи да открият нещо обещаващо.

Преди сто и десет години една такава група открила Млади. Тя не докладвала официално за находката си, защото не искала да я последва тълпа от спекуланти със земя, търговци, експлоататори и изобщо подобна измет. През следващите месеци някои от неженените мъже уредили да бъдат доведени жени, така че селището трябва да бе процъфтявало известно време.

Година по-късно, когато някои вече били умрели, а повечето или всички останали били болни и умирали, те излъчили вик за помощ към Претория, най-близката обитаема планета. По това време преторианското правителство се намирало в някаква криза и препредало съобщението на Секторното правителство в Алтмарк. После Претория просто се оправдала, че забравила за проблема.

Действащо рефлекторно, алтмаркското правителство пратило на Млади медицински кораб. Той пуснал антисеруми и различни други запаси. Корабът не кацнал, защото медицинският офицер диагностицирал проблема от разстояние като грип и пренебрегнал опасността. Според доклада му, медицинските доставки щели да се справят отлично с болестта. Бе твърде възможно екипажът на кораба, страхувайки се от зараза, да се е възпротивил на кацането, но нищо в официалния доклад не показваше това.

В последния доклад от Млади, пратен три месеца по-късно, се казваше, че са останали само десет души и че те умират. Молеха за помощ. Този доклад бил насочен към самата Земя, наред с предишния медицински доклад. Централното правителство обаче представляваше лабиринт, в който докладите постоянно се забравяха, освен ако някой нямаше достатъчно личен интерес и влияние, за да ги придвижи. Никой нямал особен интерес към някаква далечна, неизвестна планета, на която умирали десет мъже и жени.

Прибрана в архива и забравена — и в продължение на един век човешки крак не бе стъпвал на Млади.

После, покрай фурора, свързан с проучването на Галактиката, стотици кораби започнали да обикалят празните простори и да изследват тук-там. Потекли доклади, а после започнали да прииждат. Някои били пращани от Хидошеки Макояма, който минал през Херкулесовия куп два пъти (вторият път загинал в корабокрушение при кацане, като преди това твърдият му, отчаян глас предал по субетера последно съобщение: „Сега повърхността се приближава бързо, стените на кораба почервеняват от триенето и той…“. И нищо повече).

Предишната година натрупаните доклади, прехвърлили всякаква смислена граница на човешките възможности да се справят с тях, бяха вкарани в преуморения Вашингтонски компютър с толкова висок приоритет, че изчакването бе продължило едва пет месеца. Операторите проверяваха данните за обитаемост на планетите и ето, Абу бен Млади поведе всички останали.

Шефийлд си спомни дивото „ура“. Звездната система беше ентусиазирано провъзгласена за собственост на Галактиката, а името Млади бе измислено от един умен младеж в Бюрото на Външните провинции, който чувстваше нуждата от лично приятелство между човека и света. Качествата на Млади бяха преувеличавани. Плодородието, климатът („вечна пролет в Нова Англия“) и най-вече огромното му бъдеще бяха възхвалявани без каквото и да е чувство за нужда от сдържаност. „През следващите милион години — заявяваха пропагандистите — Млади ще става по-богат. Докато други планети стареят, Млади ще става по-млад с отстъпването на ледовете и откриването на свежата почва. Винаги нова граница — винаги неизчерпаеми ресурси.“

След милион години!

Това беше шедьовърът на Бюрото. Той трябваше да бъде невероятно успешното откриване на програмата за финансирана от правителството колонизация. Трябваше да е най-после началото на научното изследване на Галактиката за благото на човечеството.

И тогава дойде Марк Анунцио, който бе чул голяма част от всичко това и беше толкова развълнуван от перспективата, колкото и всеки земянин. Но един ден той се сети за нещо, което бе видял, докато небрежно бе преглеждал „нерешимите“ файлове на Бюрото на Външните провинции. Беше забелязал медицински доклад за някаква колония на планета от система, чиито описание и положение в космоса отговаряше на групата Лагранж.

Шефийлд си спомняше деня, в който Марк бе дошъл при него с тази новина.

Спомняше си също лицето на секретаря за Външните провинции, когато новината му беше съобщена. Бе видял как квадратната челюст на секретаря бавно се отпуска и как в очите му се появява израз на безкрайна неприязън.

Правителството се беше ангажирало! То щеше да превози милиони хора на Млади. Щеше да им даде обработваема земя и да субсидира първите доставки на семена, селскостопанска техника, фабрики. Млади щеше да е рай за много гласоподаватели и обещание за още по-голям рай за много повече други.

Ако Млади се окажеше планета-убиец поради една или друга причина, това щеше да означава политическо самоубийство за всички правителствени лица, замесени в проекта. Това означаваше доста високопоставени хора и не на последно място, секретаря за Външните провинции.

След дни на проверки и нерешителност, секретарят беше казал на Шефийлд:

— Изглежда като че ли ще трябва да открием какво е станало там и да го включим някак си в пропагандата. Не мислите ли, че така бихме могли да го неутрализираме?

— Ако случилото се не е прекалено ужасно, за да бъде неутрализирано.

— Но то не може да е такова, нали? Имам предвид, какво може бъде? — Човекът беше страшно нещастен.

Шефийлд сви рамене.

— Вижте сега — рече секретарят. — Можем да пратим кораб със специалисти на планетата. Само доброволци и хора, на които може да се разчита, разбира се. Ще задвижим нещата възможно най-приоритетно, а проектът „Млади“ има значителна тежест, нали знаете? Ще забавим нещата тук и ще почакаме, докато се върнат. Това може да свърши работа, не мислите ли?

Шефийлд не беше сигурен, но внезапно закопня да отиде на тази експедиция и да вземе със себе си Марк. Би могъл да изследва един мнемоник в чужда среда и ако Марк би бил средството за разгадаване на мистерията…

Още от самото начало бяха приели, че става дума за мистерия. В края на краищата, хората не бяха измрели от грип. А и медицинският кораб не се беше приземил — екипът не бе видял какво всъщност става. Онзи медик наистина имаше късмет, че вече от трийсет и седем години беше покойник, защото сега щеше да бъде изправен пред военен съд.

Ако Марк би могъл да помогне за решаването на този проблем, Службата по мнемоника щеше да придобие огромна сила. Правителството трябваше да му бъде благодарно.

Но сега…

Шефийлд се чудеше дали Саймън знае историята за това как бе изваден на бял свят въпросът за първото селище. Беше почти сигурен, че останалите от екипажа не знаят. Не бе нещо, за което Бюрото би говорило с желание.

Пък и нямаше да е политично да използва историята като средство за изкопчване на отстъпки от Саймън. Ако поправката на Марк на „глупостта“ на Бюрото (опозицията несъмнено би използвала тази дума) бъдеше разгласена, то щеше да изглежда зле. Щом можеше да бъде благодарно, то можеше да е и отмъстително. Отмъщението срещу Службата по мнемоника нямаше да е никак приятно.

И все пак…

Шефийлд се изправи, взел бързо решение.

— Добре, Марк. Ще те отведа на мястото на селището. Ще отидем и двамата. Сега стой тук и ме чакай. Обещай ми, че няма да правиш нищо на своя глава.

— Обещавам — рече Марк. И отново седна на койката си.