Айзък Азимов
Дълбината (5)

5.

Лора се събуди, внезапно сепната. Какво става? Почувства като че ли я бодват с игла.

Следобедното слънце блестеше в лицето й и я заслепяваше. Тя пусна сенника и в същото време се наведе да погледне Уолтър.

Беше леко изненадана, когато откри, че очите му са отворени. Това не бе един от будните му периоди. Погледна ръчния си часовник. Не, не беше. А и до времето за хранене имаше още цял час. Тя следваше система на хранене „при поискване“ или „ако искаш, извикай и ще получиш“, но обикновено Уолтър съвсем добросъвестно следваше часовника.

Тя сбърчи нос към него.

— Гладно ли си, патенце?

Уолтър изобщо не отговори и Лора се разочарова. Искаше й се да се бе усмихнал. Всъщност, искаше й се той да се засмее и да обвие пухкавите си ръчички около шията й, да се сгуши в нея и да каже „мами“, ала знаеше, че не може да го направи. Но поне би могъл да се усмихне.

Тя леко допря пръст до брадичката му и мъничко го потупа.

— Гу-гу-гу. — Той винаги се усмихваше, когато му правеха така.

Но сега само премига срещу нея.

— Надявам се, че не е болен — измърмори тя и нещастно погледна към г-жа Елис.

Г-жа Елис остави списанието си.

— Има ли нещо, скъпа?

— Не знам. Уолтър просто си лежи.

— Бедното мъниче. Сигурно е уморен.

— Тогава не би ли трябвало да спи?

— Той е в непозната обстановка. Навярно се чуди какво е всичко това.

Тя се изправи, пресече пътеката и се наведе през Лора, за да доближи лицето си до това на Уолтър.

— Чудиш се какво става, нали, малка топчице? Да, така е. Казваш: „Къде са ми сладкото малко креватче и сладките малки картинки на тапетите?“

После издаде към него писукащи звуци.

Уолтър извърна очи от майка си и мрачно се загледа в г-жа Елис.

Г-жа Елис внезапно се изправи и като че ли нещо я заболя. Тя сложи длан на главата си за миг и промълви:

— Божичко! Каква странна болка!

— Мислите ли, че е гладен? — попита Лора.

— За Бога — рече г-жа Елис и тревогата се стопи от лицето й, — когато са гладни, те веднага ти дават да разбереш. Нищо му няма. Имам три деца, скъпа моя. Знам това.

— Мисля да помоля стюардесата да затопли друг биберон.

— Е, щом това ще те накара да се почувстваш по-добре…

Стюардесата донесе биберона и Лора вдигна Уолтър от кошчето му. Тя каза:

— Първо се нахрани, после ще те преповия и тогава…

Намести главичката му в извивката на лакътя си, наведе се да го целуне бързо по бузката, после го полюля близо до тялото си, докато поднасяше биберона към устните му…

Уолтър изпищя!

Устата му се раззина, ръцете му се размахаха пред него с разперени пръсти, цялото му тяло беше сковано и твърдо, сякаш обхванато от спазъм, и пищеше. Писъкът му кънтеше из целия самолет.

Лора също започна да пищи. Тя пусна биберона и той се разби, като изцапа наоколо с мляко.

Г-жа Елис скочи. Същото направиха и още пет-шест души. Г-н Елис се стресна от леката си дрямка.

— Какво става? — безизразно попита г-жа Елис.

— Не зная. Не зная. — Лора отчаяно разтърсваше Уолтър, като го облягаше на рамото си и го потупваше по гърба. — Миличко, миличко, не плачи. Миличко какво има? Миличко…

Стюардесата тичаше по пътеката. Кракът й се размина на сантиметър с куба, който лежеше под седалката на Лора.

Уолтър бясно вършееше наоколо и викаше силно.