Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Айзък Азимов

Заглавие: Пътят на марсианците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: сборник новели

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1140

История

  1. — Добавяне

3.

Лора се намести на седалката си. Колко меки и удобни ги правеха. Колко приятни и безопасни бяха отвътре самолетите, колко различни от твърдия, сребрист, нечовешки блясък на външността им.

Кошчето беше на седалката до нея. Тя надникна зад одеялцето и мъничката, надиплена шапчица. Уолтър спеше. Лицето му беше безизразно, със закръглената бебешка мекота, а клепачите му бяха две реснисти месечинки, спуснати над очичките.

Кичур светлокестенява коса падаше през челото му и Лора с безкрайна нежност го вдигна под шапчицата.

Скоро щеше да стане време да храни Уолтър и тя се надяваше, че все още е прекалено малък, за да се разстройва от непознатата обстановка. Стюардесата беше много любезна. Даже бе сложила бибероните му в малък хладилник. Представи си, хладилник на борда на самолет.

Хората на седалката от другата страна на пътеката я гледаха по онзи особен начин, който означаваше, че им се иска да я заговорят, стига да успеят да намерят претекст. Моментът настана, когато тя вдигна Уолтър от кошчето и го сложи в скута си — малка топчица розова плът, обвита в бял памучен пашкул.

Едно бебе винаги е извинение за разговор между непознати.

Дамата от другата страна на пътеката каза (думите й можеха да се предвидят):

— Какво прелестно дете. Колко е голямо, мила моя?

През стиснатите между устните й безопасни игли (беше опънала одеялцето върху коленете си и преповиваше Уолтър), Лора отвърна:

— Следващата седмица ще стане на четири месеца.

Очите на Уолтър бяха отворени и той се усмихна на жената, като разтвори устенцата си във влажна, лепкава усмивка (винаги се радваше, когато го преповиваха)

— Виж го как се усмихва, Джордж — рече дамата.

Съпругът й върна усмивката и се заигра с пълничките пръстчета.

— Гу-гу — каза той.

Уолтър се засмя с висок, хълцащ смях.

— Как се казва, мила? — попита жената.

— Уолтър Майкъл — отвърна Лора, а после добави: — На името на баща си.

Задръжките съвсем отпаднаха. Лора научи, че се казват Джордж и Елинор Елис, че са на почивка, че имат три деца — две момичета и едно момче, и че всички са пораснали. И двете момичета са омъжени и едното има вече две деца.

Лора слушаше с доволно изражение на слабото си лице. Уолтър (тоест, старши) винаги казваше, че точно защото е толкова добра слушателка, отначало е проявил интерес към нея.

Уолтър ставаше неспокоен. Лора освободи ръцете му, за да позволи на чувствата му да се кондензират в мускулно усилие.

— Бихте ли затоплили биберона, моля? — обърна се тя към стюардесата.

Под стриктния, но приятелски разпит, Лора разказа за броя хранения, на които се радваше Уолтър, за точния състав на храната му и дали страда от обриви от пелените.

— Надявам се, че малкото му стомахче днес няма да е разстроено — разтревожено каза тя. — Имам предвид от движението на самолета, нали знаете?

— О, Боже — рече г-жа Елис, — той е твърде малък, за да го притеснява това. А и тези големи самолети са чудесни. Ако не погледна през прозореца, няма да повярвам, че съм във въздуха. Не ти ли се струва така, Джордж?

Но г-н Елис, откровен и прям човек, отвърна:

— Изненадан съм, че пътувате с толкова малко бебе със самолет.

Г-жа Елис намръщено се обърна към него.

Лора облегна Уолтър на рамото си и леко го потупа по гърба. Тихото му хлипане прекъсна, щом мъничките му пръстчета се намериха в меката, руса коса на майка му и започнаха да се ровят сред свободния кок, отпуснат на тила й.

— Водя го при баща му — обясни тя. — Уолтър още не е виждал сина си.

Г-н Елис смутено я погледна и понечи да се обади, но г-жа Елис бързо го прекъсна:

— Съпругът ви е на служба, предполагам?

— Да…

(Г-н Елис отвори уста в беззвучно „Аха“ и се отпусна.)

— Базата му е точно до Давао и ще ме посрещне на Никълс Фийлд — продължи Лора.

Преди стюардесата да се върне с биберона, вече бяха открили, че съпругът й е старши сержант в Интендантския корпус, че е в армията от четири години, а те са женени от две, че скоро ще се уволнява и че ще прекарат дълъг меден месец там, преди да се върнат в Сан Франциско.

После тя взе биберона. Полюля Уолтър в лявата си ръка и приближи биберона до лицето му. Той се плъзна точно през устните му и венците му стиснаха цицката. От млякото започнаха да излизат малки мехурчета, дланите му удряха безрезултатно топлото стъкло, а сините му очички се бяха втренчили твърдо в нея.

Лора съвсем лекичко стискаше малкия Уолтър и си мислеше как при всичките дребни трудности и неприятности си остава толкова прекрасно да имаш съвсем свое мъничко бебе.