Айзък Азимов
Дълбината (2)

2.

Връзката на Уенда с Рой беше толкова силна, колкото изобщо някой може да си представи, много по-силна, отколкото бе прилично тя да знае.

Бяха й позволили да влезе в овариума само веднъж през живота й и ясно й бяха дали да разбере, че това е единственият път.

Расолога бе казал:

— Не отговаряш напълно на стандартите, Уенда, но не си стерилна и ще опитаме веднъж с теб. Може и да стане.

Тя искаше да стане. Искаше го отчаяно. Съвсем рано през живота си бе разбрала, че й липсва интелигентност и че никога няма да стане нещо повече от Ръчник. Смущаваше я фактът, че ще отслаби Расата и копнееше за една-единствена възможност да създаде друго същество. Това се превърна в нейна фиксидея.

Тя намести яйцето си в един от ъглите на структурата и после се върна да погледа. „Случайностният“ процес, който разместваше леко яйцата по време на механичното осеменяване (за да осигури равномерно разпределение на гените), по някакво щастливо стечение на обстоятелствата съвсем лекичко разклати собственото й заклещено там яйце.

Тя ненатрапчиво продължи да гледа и по време на периода на съзряване, наблюдаваше малкото, появило се от едно от яйцата, което бе нейното, забеляза физическите му белези и продължи да го гледа как расте.

Той беше здраво дете и Расолога го одобри.

Веднъж тя бе казала съвсем нехайно:

— Вижте онова, онова, което седи там. Не е ли болно?

— Кое? — сепна се Расолога. Видимо болните бебета в този стадий щяха да бъдат силна критика срещу собствената му компетентност. — Имате предвид Рой ли? Глупости. Иска ми се всичките ни малки да бяха като него.

Отначало тя беше просто доволна от себе си, после уплашена, а накрая — ужасена. Откри, че преследва детето, проявява интерес към учението му, наблюдава го по време на игра. Беше щастлива, когато то бе наблизо, а иначе — потисната и нещастна. Никога не беше чувала за такова нещо и се срамуваше.

Би трябвало да посети Менталика, но не беше чак толкова глупава. Поне дотам й стигаше ума, за да знае, че това не е леко отклонение и представлява спазъм на мозъчна клетка. Беше истинска психотична проява. Сигурна бе. Ако разберяха, щяха да я затворят. Навярно щяха да я подложат на евтаназия, като безполезно разхищаване на стриктно ограничената енергия, с която расата разполагаше. Можеха даже да подложат на евтаназия рожбата на яйцето й, ако откриеха коя беше тя.

Уенда се бори с аномалията в продължение на години и до известна степен успя. Тогава за пръв път чу по новините, че Рой е бил избран за дългото пътуване и се изпълни с болезнена мъка.

Проследи го до един от празните коридори на пещерата, на няколко километра от центъра на Града. Града! Той беше само един.

Специално тази пещера беше потискаща в паметта на Уенда. Старейшините бяха преценили дължината й, бяха изчислили населението и енергията, необходими за захранването й, а после бяха решили да я затъмнят. Населението, не особено многобройно, се бе преместило по-близо до центъра и квотата за следващия сеанс в овариума щеше да бъде съкратена.

Уенда намери разговорното мисловно равнище на Рой за плитко, сякаш по-голямата част от ума му беше съзерцателно насочена към самия него.

„Страхуваш ли се?“ — помисли тя към него.

„Защото съм излязъл тук да мисля ли?“ — Той се поколеба за кратко, а после рече:

— Да, страхувам се. Това е последният шанс на Расата. Ако се проваля…

„Страхуваш ли се за самия себе си?“

Той удивено погледна към нея и мисловният поток на Уенда се развълнува от срам от неблагоприличието й.

— Иска ми се аз да тръгвах вместо теб — каза тя.

— Смяташ ли, че можеш да се справиш по-добре? — попита Рой.

— О, не. Но ако трябваше аз да се проваля… и никога да не се завърна, загубата за Расата щеше да е по-малка.

— Загубата е една и съща — флегматично възрази той, — независимо дали си ти, или аз. Загубата е съществуването на Расата.

Съществуването на Расата в момента беше на последно място в мислите на Уенда, ако изобщо бе там. Тя въздъхна.

— Пътуването е толкова дълго.

— Колко дълго? — с усмивка попита той. — Знаеш ли?

Тя се поколеба. Не смееше да се показва глупава пред него.

— Според общото мнение е до Първото ниво — превзето отвърна тя.

Когато Уенда бе малка и отопляваните коридори се простираха далеч извън града, тя се беше скитала и ги бе изследвала като всички деца. Един ден, много надалеч, където я щипеше студът във въздуха, тя беше стигнала до зала, която бе наклонена нагоре, но беше блокирана почти моментално от огромна запушалка, натъпкана здраво от горе до долу и от стена до стена.

От другата страна и нагоре, беше научила тя много по-късно, се намираше Седемдесет и деветото ниво, над него — Седемдесет и осмото и така нататък.

— Ние ще минем Първото ниво, Уенда.

— Но след Първото ниво няма нищо.

— Права си. Нищо. Цялата твърда материя на планетата свършва.

— Но как е възможно да има нещо, което е нищо? Искаш да кажеш въздух ли?

— Не, имам предвид нищо. Вакуум. Знаеш какво е вакуум, нали?

— Да. Но вакуумите трябва да се напомпват и да се държат изолирани от въздуха.

— Това се отнася за „Поддръжка“. И все пак след Първото ниво има безкрайно количество вакуум, който се простира навсякъде.

Уенда се замисли за кратко.

— Бил ли е някой някога там? — попита тя.

— Не, разбира се. Но разполагаме с документите.

— Може би документите са грешни.

— Не е възможно. Знаеш ли какво разстояние ще измина?

Мисловният поток на Уенда показваше съкрушително отрицание.

— Знаеш за скоростта на светлината, предполагам — каза Рой.

— Разбира се — веднага отвърна тя. Това беше универсална константа. И бебетата я знаеха. — Хиляда деветстотин петдесет и четири пъти по дължината на пещерата и обратно в секунда.

— Правилно — потвърди Рой, — но ако светлината пътува през разстоянието, което ще измина аз, ще и трябват десет години.

— Премяташ ме — рече Уенда. — Опитваш се да ме уплашиш.

— Защо трябва да те плаши това? — Той се изправи. — Но аз се мотая тук достатъчно дълго…

За миг един от шестте му крайника за хващане леко докосна един от нейните с обективно, безстрастно приятелство. Някакъв ирационален подтик караше Уенда да го стисне здраво и да не му позволи да си тръгне.

Тя изпадна в мигновена паника от страх, че той може да погледне в ума й под разговорното равнище, че може да се отврати и никога повече да не я погледне, че дори може да докладва за нея да бъде подложена на лечение. После се отпусна. Рой беше нормален, а не болен като самата нея. Никога не би и сънувал да проникне в ума на приятел по-дълбоко от разговорното равнище, колкото и силно да е предизвикателството.

Беше много красив в нейните очи, докато се отдалечаваше. Крайниците му за хващане бяха прави и силни, хватателните му, манипулативни косъмчета бяха многобройни и нежни, а оптичните му петна бяха по-прекрасно опалесцентни, отколкото някога бе виждала.