Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (5)

5

Главното беше туй, което чух от Виктор Макарович, когато се връщахме в къщи.

Той беше много уморен. Спираше се по-често от друг път и по-често от друг път разтриваше прасците на краката си.

Вървяхме и мълчахме… Защото всички възторзи относно концерта бях успял да му изкажа още в Дома на културата.

Когато вече стигнахме близо до дома на Виктор Макарович, той изведнъж печално каза:

— Аз съм щастлив.

— Да! Днес ги смаяхме!

— Не е там работата. Чух как Димуля телефонира в болницата на жена си. Не я повикаха. Тогава той помоли сестрата да й предаде, че Володя са го викали на „бис“. Щастлив съм… — Той помълча. И добави: — Но колко много този Мандолина прилича на Димуля! Когато за пръв път дойде на репетиция, ми се стори, че се подмладих с трийсетина години. Стори ми се, че ей сега ще се яви Рима с червена вратовръзка, ще застане до него — и ще запеят!

— Главата му е също такава кръгла — съгласих се аз. — Само че е с коса и без очила. А Дирдома казваше, че лицето му не ни подхождало. Той счита нашите бележници за наши лица!

— И Пушкин не е могъл да овладее математиката — каза Виктор Макарович. — И какво щеше да стане, ако Пушкин постъпеше в нашия литературен кръжок…

— Дирдома не би го приел! Защото лицето му би могло да развали лицето на Дома на културата…

— И моето лице може да го развали. А по-точно, краката ми — с тъжна усмивка каза Виктор Макарович. — Затова днес аз дирижирах вашия хор за последен път.

Виктор Макарович умееше да показва фокуси и обичаше състезанията… Погледнах го с недоверие.

— За последен път — повтори той.

— Как… за последен?!

— Имаше консилиум — продължи той. — Това е страхотен съвет на докторите! И най-страшното е, когато вземе единодушно решение. Неизлечима болест на краката…

— От какво става?

— Казват, че от пушенето. Но аз никога не съм пушил. Казват, от застоял начин на живот. Но аз цял живот съм се движил. А сега… Не бива да ходя дълго, не бива да стоя дълго прав. Мога да дирижирам седнал…

— Та какво от това? — възкликнах аз. — Та какво от това? Ще ви отличава от всички останали. Вие седите, а те пред вас — прави! Учителят, когато разговаря с ученик, също седи, а ученикът стои прав пред него.

— Но Дирдома счита, че седящ диригент на пионерския хор не е за неговия Дом на културата. И мисля, че в дадения случай можем да се съгласим с него. И без туй не съм висок… Ако пък седна на стол, изобщо няма да ме виждат. Така че ела сега с мене в къщи… ще имаме много време — ще поиграем малко шах.

— Но нали можете да оздравеете!

— Доброто ми момче… — каза Виктор Макарович.

— Нали все пак има някакви средства?

— По-малко да стоя прав, да не претоварвам краката си… Преминавам на „седнали игри“. Време е вече: нали влязох в пенсионерска възраст.

„Втурнах се!“ — искаше ми се да го поправя. Защото той винаги твърде стремглаво се движеше.

— А как ще я караме… сега? — попитах аз.

— Ще бъдете „под управлението“ на Маргарита Василевна. Тя ви знае и ви обича.

— Маргарита Василевна? Но и тя също… не е млада.

— Нима й личи? — бавно и с учудване попита той. Аз не отговорих нищо. — Нека тя, като диригент, се прояви още на следващия отчетен концерт! В присъствието на обществеността и на вашите родители. Та те да са спокойни.

— След една седмица?

— А защо да протакаме?

„Не! По-добре той седящ, отколкото тя права!“ — твърдо реших аз в тази минута.

Родителите ми бяха потресени от тази новина не по-малко от мене.

— Той не бива да напуска: такъв талант! — тихо възкликна татко.

— Нима нищо не може да се измисли? — каза мама. И се изправи.

Когато тя произнася тази фраза, ние с татко веднага започваме да вярваме, че ще се намери изход. Безизходни положения мама не признава.

— Аз ще си помисля… — рече тя.

— Много те моля — казах й аз.

— Трябва да докажем, че без него вашият хор не ще може да пее! — решително заяви мама.

Тази фраза ме наведе на една неочаквана и смела мисъл. „Да, ние ще докажем, че без него е невъзможно да пеем! — реших аз. — Нека мама търси свой изход от положението. Но и аз няма да седя със скръстени ръце!“

Планът, който се роди в главата ми, разкрих пред участниците в средната група на нашия хор. Средна група не по качество, а по възраст; в нея влизаха деца от четвърти, пети и шести клас. С представителите на тази възраст ми беше най-лесно да се уговоря. По-малките можеха да не разберат моя план. А по-големите да не го приемат.

Средната група, както и предполагах, веднага ме разбра! Макар планът да беше рискован и опасен…

Веднъж мама беше казала, че децата на моята възраст са много смели, защото нямат опит и още не ги е очукал животът. Мама много иска аз да имам пред вид нейният опит и нейните грешки. Но аз все повече се убеждавам, че ако взема под внимание нейните патила, трудно ще мога да се науча на нещо. „И изобщо — разсъждавах аз — няма да е много благородно, ако един трупа върху себе си синини, а друг върху тези синини… върху чуждата, значи, мъка, се учи!“

И ето настъпи този неделен ден.

Възрастните се събраха във фоайето на Дома на културата много преди да започне концертът… Родителите и роднините на нашите хористи бяха много възбудени. Някои майки се целуваха и кой знае защо се поздравяваха.

Дойдоха и бивши участници в нашия хор. Между тях, както можа да ни съобщи Дирдома, имаше и такива, които бяха постигнали твърде много в живота! Например заслужилият артист на републиката, за когото веднъж спомена Виктор Макарович… Фамилното му име беше Наливин. Това име беше известно на всички в нашия град. И затова, когато Дирдома доведе Наливин зад кулисите, всички много се изплашиха.

Само Маргарита Василевна посрещна Наливин мрачно. Той тържествено, с широко разтворени ръце заплава насреща й. Но тя се извърна и едва чуто промърмори:

— Здравейте, Женя.

И след това каза ясно да чуят всички:

— Вече удари първият звънец!

Тя навярно се страхуваше, да не би Наливин да отвлече вниманието ни от предстоящото излизане. „Иска да се покаже!“ — помислих си аз за Маргарита Василевна.

Наливин беше висок и дебел. И беше странно, че от грамадното му тяло се откъсваше и сякаш чуруликаше във въздуха един тънък женски глас. Когато той за пръв път отвори уста, аз дори трепнах и се огледах: стори ми се, че говори някой друг.

— А къде е нашият безценен Виктор Макарович? — попита Наливин. И разпери ръце встрани, готов да го прегърне.

— Той навярно е в салона — бързо-бързо рече Дирдома. — Днес ще дирижира Маргарита Василевна.

— Значи ще се видим с него в антракта? — зачурулика гласът на Наливин. — Боя се само да не почне пак да ме гълчи, както през ония невъзвратими години… — Певецът измери с поглед фигурата си. — Вече ми е трудно да играя млади влюбени: зад креслото не можеш да се скриеш и от балкона не можеш да скочиш!

Той пак се измери с осъдителен поглед.

Аз бях забелязал, че има хора, които сами бързат да кажат на шега за недостатъците си от страх, че други ще направят това сериозно.

Наливин се обръщаше едновременно към целия ни хор. Той правеше това с лекота: беше свикнал, навярно, да споделя преживяванията си с огромния салон на театъра за опера и балет!

— Напомням: вече удари вторият звънец! — деловито мина край тях и каза Маргарита Василевна.

— Но третия можем и да забавим. Всичко е в наша власт! — отвърна подире й Дирдома.

— В никакъв случай!… — изплашено зачурулика Наливин. — Заради мене! Ако Виктор Макарович научи… А защо той не дойде зад кулисите?

— През антракта ще се видите. В моя кабинет — бързо-бързо обеща Дирдома, сякаш изрече скоропоговорка.

Виктор Макарович седеше на деветия или на десетия ред. Аз мислех, че той иска да покаже на всички, че хорът ще се справи с програмата без всяко въздействие от негова страна. Но аз реших да докажа нещо съвършено противоположно!

Излязох на сцената и като се стараех лицето ми да е колкото може по-открито и приятно, съобщих, че концертът започва, че ще дирижира Маргарита Василевна. Съобщих названието на първата песен и имената на авторите й.

Маргарита Василевна махна ръце и сякаш даде сигнал: „На старт! Внимание… Марш!“.

Групата на малките и групата на по-възрастните се устремиха напред. А средната група малко се позабави на старта и не започна навреме. Затова пък на друго място тя, сякаш се беше изплашила и стремейки се да навакса изпуснатото, започна малко по-раничко, отколкото беше нужно…

Аз наблюдавах всичко това зад кулисите. Но се мъчех да не забелязвам Маргарита Василевна, за да не допусна в себе си жалостиво чувство.

Моят план започна да се осъществява!

После обявих втория номер. И пак се върнах на своя наблюдателен пункт.

Този път всичко започна благополучно. Средната група не изоставаше… Хоровото многогласие се разливаше из салона. Но когато Маргарита Василевна даде знак за свършване на песента, средната група, която внимателно я гледаше, не забеляза знака и продължи да пее… Песента сякаш стана с опашка.

Когато се върнах на своя наблюдателен пункт за трети път, там вече беше Виктор Макарович… Той се опираше на бастун, който за пръв път видях у него, и ми се стори, че е станал още по-нисък.

— Нима на нищо не съм ви научил за всички тези години? — тихо попита той.

— Вие ни научихте! Но ето че без вас…

Той ме прекъсна:

— В една страна, разказваха ми, имало следната традиция… Главният лекар на болницата непременно го изпращали на продължителна командировка. И ако и без него всичко вървяло така, както когато и той бил там, той се връщал на предишното си място. Ако ли пък макар и нещичко почвало да върви зле, правели го обикновен лекар. Ординатор… Прекрасен обичай!

— Какво искате да кажете?

— Аз ще трябва публично да се извиня пред залата, пред вашите родители… пред Маргарита Василевна…

При тия думи аз го прекъснах:

— За нищо на света! Аз няма да ви пусна!

Третата песен отиваше към края си… Знаех, че средната група готви на Маргарита Василевна нов сюрприз.

— Една минутка!… — казах аз на Виктор Макарович. И заех такава поза, че средната група да ми обърне внимание. Но тя се готвеше… И не гледаше към мен.

В следващия миг Виктор Макарович побледня. И още по-тежко се опря на бастуна, защото на сцената успешно продължаваше да се осъществява моят замисъл.

Не знаех как да постъпя… Но вероятно мама е права, когато казва, че няма безизходни положения. Изведнъж измислих!

Третата песен вече свърши. А аз не се появявах на сцената… Бързо надрасках с молив на едно парче вестникарска хартия: „Деца! Свършвайте!“.

Когато излязох на сцената, някой заръкопляска. Навярно от дългото чакане нервите не издържаха. Може би бяха моите родители?…

— Вече постъпват заявки… от салона! — обявих аз така високо, както никога още не бях обявявал нито един номер. — Аз предавам тази молба на хора. Тя, разбира се, ще бъде изпълнена!

На последните думи наблегнах особено силно. И предадох бележката… Но не на Маргарита Василевна, както би трябвало, а на моя съученик Льошка, който беше главният ми съюзник в средната група.

Като се върнах зад кулисите, казах на Виктор Макарович:

— Сега всичко ще е наред.

Той не ми повярва и почна внимателно да слуша и да мърда устни: знаеше целия ни репертоар наизуст. Аз също се заслушах… Особено в средната група. Макар че можеше вече да не се тревожа: молбата на приятеля за Льошка беше закон!

— Какво значи това? — попита Виктор Макарович.

Мама ме моли да не повтарям в живота нейните грешки. И аз не ги повтарях… Аз въобще не бях уверен грешка ли беше моят план. Просто не можех да допусна Виктор Макарович да… И шепнешком му обясних всичко.

— Значи ти си направил това? — бавно рече той. — Моето добро момче?

— Ние не искахме да се разделяме с вас!

В този момент песента свърши. Аз излязох на сцената с лице, което, мисля, беше не така открито и приятно, както обикновено. А когато се върнах зад кулисите, Виктор Макарович вече го нямаше.

В антракта хукнах да го търся. Но през цялото време ме задържаха ръкостискания и похвали. Почти всички ми казваха „браво“. Но всеки го казваше различно…

„Браво на тебе!“ — възкликваше един. „Е, днес — браво на тебе!“ — потупваше ме по рамото втори. „Браво, браво, но помни, че има още цяла една част!“ — предупреждаваше ме трети.

— На вас с Мандолината, струва ми се, ви беше най-трудно: и двамата бяхте солисти — каза татко. — Но та-талантливи солисти.

— Само не повтаряй моята грешка: не се изчерпвай напълно още в първата част! — предупреди ме мама. — Защото именно в края на втората ще преразказваш съдържанието на чуждите песни! Моля те! Постарай се да нюансираш спецификата на всяка страна… — И като притисна ухото ми до устните си, мама попита: — А какво ставаше там… в началото?

— Нищо не съм забелязал! — отговорих аз.

— Значи Маргарита Василевна беше права: У тебе не всичко е както трябва със слуха и чувството за ритъм.

Във фоайето, в бюфета и в салона не намерих Виктор Макарович… Затова пък срещнах Димуля. Той търкаше с кърпичка добрата си кръгла глава и нещо търсеше.

— Как бих могъл да позвъня… на Рима? — попита той.

— Телефон има при директора!

— Миналия път звъних оттам. Но сега при него…

— Долу, до касата има автомат! — прекъснах го аз. Защото в тази минута си спомних, че Дирдома беше обещал на Наливни среща с Виктор Макарович в кабинета си.

И хукнах натам.

Наливни още го нямаше. Виктор Макарович, Маргарита Василевна и Дирдома стояха посред кабинета. Мъжете нервничеха, а Маргарита Василевна само оправяше огромния кичур на тила.

— Влез, Миша, влез — повика ме Виктор Макарович, когато открехнах вратата. Струва ми се, че за пръв път той не ме нарече Мишенка.

И Дирдома също, стори ми се, с нетърпение ме чакаше.

— Аз съм убеден, че това безобразие в началото… не стана случайно! — каза Дирдома. — Това беше опит да се провали нашият преглед. Нищо подобно по-рано, до появяването на вашата… или на вашия Мандолина не е ставало! Казват, че той родната си майка пратил в болницата. А сега ще прати и нашия хор.

— Володя тук няма никаква вина. За всичко съм виновен аз…

Дирдома сякаш пак изпи чаша рибено масло:

— Ти?

Маргарита Василевна все така бавно, както слагаше в ред огромния си кичур на тила рече:

— Защо някой трябва да поеме вината върху себе си? Всичко беше естествено: децата не са свикнали с мене. И се вълнуваха.

Аз исках да възразя. Но Виктор Макарович ме дръпна за ръката.

В тази минута от приемната се донесе чуруликащият глас на Наливни:

— Дирекцията е налице?

Дирдома веднага изпи рибеното масло с чаша плодов сок.

Още от прага Наливни се спусна към слабичкия Виктор Макарович, затули го с тялото си.

— Фотограф да имаше тук! Фотограф!… — със сладникав глас възкликна Дирдома.

След това Наливни почна да прегръща мене, после Дирдома. Когато прегръдките свършиха, забелязах, че ние, мъжете, бяхме останали сами: Маргарита Василевна незабелязано беше излязла.

— Десетилетия изтекоха като миг — разтваряше ръце Наливин. — И ето днес ме върнаха в невъзвратимото време на детството. Само че вече ей такъв… — Той пак се изгледа с критичен поглед, сякаш изпреварваше в това отношение Виктор Макарович. — Повярвайте, учителю, това не е от преяждане, а от неправилна обмяна на веществата! За болест нали не съдят човека…

— Победителите изобщо не ги съдят — каза Виктор Макарович. — Щастлив съм, че ти си знаменит и заслужено заслужил!

— Но за това и вие имате заслуга — отговори Наливин. — Защото вие ме открихте… — Той погали гърлото си. — Ако не бяхте вие!… Вие пръв чухте моята увертюра. Моята прелюдия… А сега вече завесата се спуска.

— Ти нещо си се побъркал! — весело възкликна Виктор Макарович. — И Карузо е бил пълен! А Джили?

— Лекарите ме съветват да премина към концертите. А може би и на педагогическа работа.

— И ти ли се занимаваш с… лекари?

— Какво ми носи утрешният ден?^[1] — изпя Наливин.

Дирдома изръкопляска.

— Е, гласът ти е абсолютно здрав! — зарадва се Виктор Макарович.

— Уви… Вечният конфликт между форма и съдържание. Макар че у вас няма никакъв конфликт: вие сте в образцова форма. — Той с добродушна завист огледа слабичкия Виктор Макарович. — Общуването с тях не ви дава да стареете! — Наливни посочи с пръст към мене. — А сега аз би трябвало да пея бас! Или в краен случай баритон… — Той се огледа и пак зачурулика: — Вас, учителю, днес ви нямаше на сцената! — Дирдома почна вторачено да се рови в книжата. — Впрочем къде е нашата неустрашима Маргарита Василевна? — Наливин огледа кабинета.

— Тя не е виновна — твърдо казах аз.

Виктор Макарович пак ме дръпна за ръката.

— Аз винаги съм се възхищавал, учителю, че вие толкова години сте… сред този бушуващ океан! — Наливин посочи към мене. — Аз един ден не бих издържал.

— Как тогава възнамеряваш да преминеш на педагогическа работа?

— Ще уча вокал. Само вокал… А вашето призвание е целият техен свят! — Наливин пак ме посочи с мекия си пръст.

Дирдома съвсем потъна в книжата. „Има хора, които възприемат чуждия успех като голямо лично нещастие!“ — беше казала веднъж мама. Не зная дали Дирдома беше такъв човек, но авторитетът и успехите на Виктор Макарович го дразнеха. Отдавна вече бях забелязал това.

— И изведнъж днеска напуснахте поста — продължи Наливин. — Защо?

— Краката, Женечка… Все същата неправилна обмяна, която времето произвежда: здраве за болест. И аз също ще трябва да потърся ново място в живота.

— То е само тук, в този Дом! — уверено заяви Наливни. — Сред тях! — За кой ли вече път той посочи с пръст към мене. — Без вас Домът на културата ще изгуби първата дума в името си: ще престане да бъде дом. Поне за тях!

При тия думи аз изръкоплясках.

— Маргарита Василевна по образование е диригент. И педагог по призвание — каза ясно Виктор Макарович. — До известна степен аз препречвах пътя й. Сега тя бързо ще намери с тях общ език! — Той също посочи към мен.

Аз приличах на експонат, който са донесли на урок или на лекция.

— Тя притежава този талант — уверено завърши Виктор Макарович.

— Пък аз не! — призна си Наливин. — Но тя няма да играе с тях на „прескочикобила“, няма да им показва фокуси… Помните ли как ви прескачах?