Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Позавчера и послезавтра (Чехарда), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Анатолий Алексин

Заглавие: Смахнатата Евдокия

Преводач: Яню Стоевски

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: април 1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Красимира Дренска

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1842

История

  1. — Добавяне

1

— Искам ти да не повтаряш в живота моите грешки! — често казва мама.

Но за да не повтарям грешките й, трябва да зная в какво именно се състоят те. И мама редовно ми разказва за тях.

За една мамина грешка ми е известно много добре. Зная, че мама „е загубена за голямото изкуство“. Затова пък в „малкото изкуство“ тя се проявяваше превъзходно!

„Малкото изкуство“ наричам самодейността. Татко спори с мене.

— Няма големи и малки роли! Така твърди Станиславски. И ти не можеш да не му вярваш — каза веднъж татко. — В Москва до Болшой театър е Малий театър. Но той се нарича така, съвсем не защото е по-лош от Болшой.

— Нали мама казва, че е загубена за голямото изкуство — възразих аз.

— Тя има право да говори така, но ти нямаш. Изкуството си е изкуство. И талантът си е талант!

Татко мисли, че почти всички хора на света са талантливи. В една или друга степен… Всички, освен него. Но особено талантлива е мама!

С годините разбрах, че в „малкото изкуство“ човек може да се прояви много по-пълно и по-ярко, отколкото в голямото. Например професионалните драматични артисти са артисти и толкоз. А мама успя да се прояви и в драматическия кръжок, и в хоровия, и дори в литературния.

Понякога, след някой самодеен концерт, мама пита баща ми какво най-много му е харесало. Той се опитва да го изпее, но от опита му нищо не излиза, защото татко няма слух. Всички песни изпълнява на един и същ глас.

У нас в къщи никой нищо не държи под ключ. Нищо освен чекмеджето, в което татко пази албумите. „Мама в роли“ — е написано на една корица. „Мама пее“ е написано на друга. „Мама в поезията“ е написано на трета.

Ние доста често се местим от град на град. Защото татко е строител, той „увеличава мощностите“ на различни заводи. Пристигаме, увеличаваме мощностите и отиваме на друго място…

Но преди да пристигнем на новото място, татко непременно ще разучи има ли там клуб или Дом на културата. Когато стане ясно, че има, той казва:

— Можем да тръгваме!…

Да се местиш от място на място не е лесна работа. Но мама си дава вид, че това й е много приятно.

— Видиш ли, там има хор — каза тя веднъж на татко. — А аз толкова отдавна вече не пея!

— Кой е виновен, че аз умея да правя само онова, което правя? — сякаш се извиняваше баща ми.

— Много по-хубаво е да пътешестваме, отколкото да седим на едно място — каза мама. — За това пишат в стиховете и пеят в песните.

И макар татко прекрасно да знаеше, че мама го утешава, той повярва на стиховете и песните.

Ето вече около три и половина години живеем в голям град, където татко увеличава мощностите на металургичния завод. Преди да се преместим, той, както винаги, направи справка, дали има Дом на културата. Разбра, че в него активно работят всякакви кръжоци, каквито могат да съществуват на света. И че там „детската работа“ също е прекрасно организирана.

— Не искам ти да повториш моята грешка и да се приобщиш твърде късно към света на прекрасното — каза ми мама. — Време е!… Какво предпочиташ: пеене или танци?

Избрах пеенето.

Няколко дни след пристигането ни мама ме заведе в Дома на културата на строителите. Предварително бяхме научили, че хора дирижира един „отличен педагог“ на име Виктор Макарович.

В голямата стая, на вратата на която беше написано „Малкият салон“, видяхме момиченце. Сложило нотите върху абсолютно черния капак на рояла, то тихичко нещо си тананикаше.

— Къде можем да намерим ръководителя на хора? — попита мама.

Момичето затвори шумно нотите си и аз прочетох на обложката: „Йохан Себастиян Бах“.

— Те пеят Бах! — успя да ми пошепне мама. И попита: — Къде можем да намерим Виктор Макарович? Можете ли да ни кажете?

Към момичето, което общуваше с Бах, мама се обърна на „вие“.

— Той е в коридора — отговори момичето. — Елате… Аз ще ви заведа.

Излязохме в коридора, отрупан по стените със снимки. На тези снимки пееха, танцуваха, представяха търговци от пиесите на Островски.

Мама оглеждаше Дома на културата така, както навярно опитният морски вълк, видял през живота си много най-различни кораби, разглежда новия параход, на който му предстои да плава.

Чувствах, че мама се бори със себе си. Тя не искаше да се учудва на нищо, защото опитните морски вълци не се учудват. Но в същото време искаше да ме зарази с любовта си към самодейното изкуство и затова от време на време „потупваше“ Дома на културата на строителите по рамо:

— Интересно… Браво на тях! Не лошо са го измислили.

Момиченцето с Бах под мишница свърна зад ъгъла. Там сякаш беше краят на коридора, завършващ с две тоалетни.

— Ето го — каза момиченцето. — Скача!…

Един възслаб, с посивели коси човек, прескочи едно момче, което бе навело гръб, и се метна върху гърба на друго. Момчето се изправи, а човекът се наведе и застана на неговото място.

— Какво… прави той? — попита мама.

— Играе на „прескочикобила“ — обясни момичето. И притиснало под мишница Йохан Себастиян, си отиде.

Приближихме се до един невисок възрастен човек, когото в този момент прескачаха. Лицето му беше такова, сякаш се занимаваше с най-любимата си работа.

— Извинете, моля! Вие… ли сте Виктор Макарович? — неуверено попита мама.

Все още наведен, той я погледна от долу нагоре.

— Да, аз съм. Ние тук… се разкършваме.

— Разбирам — каза мама, сякаш всички диригенти, които познаваше, обичаха да играят на „прескочикобила“. — Моят син би искал да се запише във вашия хор.

— Прекрасно! — възкликна Виктор Макарович, сякаш аз бях някакъв знаменит певец и той отдавна е чакал моето появяване. После, като зае нормална поза, попита: — Как те казват.

— Миша Кутусов.

— Чудесно! — възкликна Виктор Макарович. И изведнъж нещо се смути, взе да пъха ризата в панталоните си, която беше излязла навън, когато скачаше.

Ние с мама се огледахме и видяхме една строга жена, с много правилни, както каза мама, черти на лицето. Представих си тези черти в тежка музейна рамка, с етикетче отдолу: „Някога тя е била красавица“.

Има лица, които съвсем не напомнят за своето минало. А това сякаш през цялото време напомняше.

— Не е ли време да започваме? — попита жената.

И аз веднага разбрах, че и тя дирижира — целия хор или само Виктор Макарович. В първия момент не можах точно да определя.

Като почувства това, Виктор Макарович каза:

— Нашият акомпанятор и диригент — Маргарита Василевна…

— Втори диригент — поясни тя. Сякаш искаше да каже: „Не е нужно да се преувеличават длъжностите ми, защото работата не е в длъжността!“.

— А този Миша иска да се запише в нашия хор — каза Виктор Макарович.

За разлика от него, Маргарита Василевна не възкликна, че това е прекрасно. Тя учудено попита:

— Сега! В часовете за репетиция?

— Но нали не е трудно да го чуем? Останалите нека още си поотпочинат.

— Е, щом вие мислите така…

Маргарита Василевна се върна и тръгна към Малкия салон. Виктор Макарович я настигна и вървешком почна било да се извинява, било да й доказва нещо. При това той скришом, зад гърба й, няколко пъти ни махна: дето ще рече, не изоставайте!

Влязохме в Малкия салон.

— Дръж се — пошепна ми мама.

И ми се стори, че загубих гласа си.

Маргарита Василевна седна на рояла, който блестеше като черно огледало. В капака му видях лицето си и лицето на Виктор Макарович. Мама стоеше малко настрана, подчертавайки с това, че тя само ме придружава.

Аз си помислих, че роялът блести така, защото за него се грижи Маргарита Василевна, у която всичко беше в ред: и ръце, и рокля, и коси.

— Значи ти си Миша! — каза Виктор Макарович.

— Миша Кутусов.

— Прекрасно! Почти Кутузов!

И аз самият неведнъж съм си мислил, че фамилното ни име някога е било Кутузови, но татко или някой негов дядо (такъв като него!) от скромност е променил петата буква.

— Изпей нещо, Миша — предложи Виктор Макарович.

Мама още в къщи ме предупреди, че трябва да повтарям след ръководителя на хора разни музикални фрази. Но той ме помоли да изпея нещо.

— Той в къщи толкова често пее! — рече мама. Макар че в действителност в къщи пееше само тя.

— А какво обичаш да пееш най-много? — попита Виктор Макарович.

— Най-много ли? — повтори мама. — От класиката? Или нещо съвременно? Той пее и едното, и другото.

Наскоро бяхме репетирали любимата мамина песен „Щъркел“ и песенчицата на момчетата от „Дама пика“.

— Изпей нещо от Чайковски — ми предложи мама с такъв тон, сякаш нищо не ми струваше да изпея нещо и от Шуберт, и от Мусоргски, и от Римски-Корсаков. — Е, да речем от „Дама пика“! Песенчицата на момчетата…

Маргарита Василевна сякаш само чакаше тези думи: тя тутакси удари по клавишите. Аз запях… И веднага спрях.

— По-добре за Щъркела — предложих аз.

Маргарита Василевна без да ми даде да се опомня, веднага засвири. Смелостта ми стигна за първия куплет.

— Може би по-добре без акомпанимент? — предложи диригентът на хора, сякаш се извиняваше пред Маргарита Василевна.

— Както желаете — каза тя.

Разбрах, че без акомпанимент моят глас ще е съвсем беззащитен и самотен. От страх аз обявих високо, като че ли бях конферансие:

— Бизе! Детската песенчица от операта „Кармен“!

Тази песенчица бяхме разучавали на урок по пеене в училище.

— Правилно! — възкликна Виктор Макарович. — Операта „Кармен“ е написал Жорж Бизе. — И като се обърна към Маргарита Василевна, добави: — Той обича музиката!

Тя тихо затвори капака на рояла, сякаш сложи точка.

— Ние с вас никога не лъжем децата, Виктор Макарович. Момчето няма ни слух, ни глас. Ни чувство за ритъм!

„Съвсем като татко!“ — казах си наум.

Маргарита Василевна се обърна към мама и повтори:

— Ни глас, ни слух! Но от това не се умира.

Мама ме хвана под ръка и гордо се изправи.

— Не се тревожете, моля ви — побърза да я успокои Виктор Макарович. — Безспорно той има глас…

— Глас и слух има всеки човек. Освен, разбира се, глухонемите! — обясни Маргарита Василевна.

Мама пак се изправи.

Виктор Макарович я спря: изглежда, не му се искаше да се раздели с мене.

— Я хайде произнеси още веднъж: „Бизе!“. И така нататък…

Аз произнесох.

Виктор Макарович победоносно погледна помощничката си:

— Чухте ли? А вие казвате: „Няма глас“. На нас ни е нужен един водещ програмата — момче с открито и приятно лице!

Мама закопча всички копчета на куртката ми.

— Вие съгласна ли сте той да стане водещ? — попита Виктор Макарович.

— Водещ ли? Съгласна съм — отговори мама.

А пък тя на другия ден се записа в литературния кръжок, понеже по това време съчиняваше стихове.