Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (2)

2

По професия мама е счетоводител. И не обикновен счетоводител, а главен! Мама не харесва думата „счетоводител“ и се нарича „финансист“.

— Майка ти е талантлив финансист! — казва татко.

Много отдавна, още преди да се появи на бял свят, някой казал на мама: „Финансите пеят романси“. Ние се местехме от град на град, и този дълъг прякор по някакъв загадъчен начин ни следваше. Сякаш някой го съобщаваше по радиото или по телефона.

— Разбираш ли — обясни ми татко, — майка ти е талантлива във всичко, с което се захване. Абсолютно във всичко! Тя е надарена личност. Такива личности са типични за Русия. Е, спомни си, да речем, за Шаляпин или за Бородин. Единият в неделни дни е съчинявал музика, а вторият между другото е рисувал великолепно. За тях също това е било нещо като самодейност!

Баща ми говори тихо. Той счита, че няма право да повишава глас. От това думите му изглеждат многоосмислени и убедителни. Когато човек вика, винаги съм мислил, че гласът му не предава точно мислите и чувствата му: навярно пречи вълнението.

За мамините таланти баща ми говори почти шепнешком, сякаш разкрива някаква свещена тайна.

Мама наистина, както вече казах, и счетоводството си ръководи, и пее, и стихове съчинява… Тя умее да поправя телефона и бравата на вратата, ако се развалят.

Мама има още една удивителна особеност: да помни малките, бащините и фамилните имена на всичките си колеги, с които е работила през живота си, на всички наши далечни и близки роднини. Тя помни всички важни дати в живота на тези хора: кога са родени, кога са се оженили… Тези дати мама е записала в специален бележник, в който почти никога не поглежда.

— Уникална памет! — тихо се възхищава татко.

И всички тези хора мама поздравява за разни тържества. Пред Нова година например мама до късна нощ седи над купчина честитки. Отговарят й. Наистина, не всички… Но и на ония, които не й отговарят, мама продължава да пише.

— Да не помислиш само, че това е счетоводителска педантичност — обясни баща ми. — Те живеят в сърцето й… А не просто в паметта й. Разбираш ли?

Татко има друга особеност: обича да се възхищава на хората. А в някои просто се влюбва.

На строителството на металургичния завод татко се влюби в Лукянов. Този Лукянов е заместник-началник на строежа.

— Даровита натура. Творческа личност! — казваше баща ми.

И баща ми си има прякор: „Таен съветник“. Измисли му го мама. И само тя го нарича така.

С баща ми наистина често се съветват — главно надарените личности и творческите натури.

А Лукянов се съветваше ту с баща ми, ту с майка ми.

— Забелязал ли си: той поздравява само оня, който му е нужен в момента? — попита веднъж мама баща ми.

Тъй като аз не бях нужен на Лукянов, той изобщо не ме поздравяваше.

— Представи си мащаба на неговите грижи! — тихо възкликна баща ми. — Просто няма време за излишна дума, за излишна фраза.

— Поне веднъж да беше те попитал: как си? И за моето здраве нито веднъж не е питал.

— Той няма време за етикеция. Но ако ние се разболеем, би ни помогнал. Не се съмнявам.

— А защо не ни идва на гости? — попитах аз. Беше ми интересно да видя този Лукянов.

— В наше време телефонът най-често заменя живото човешко общуване — обясни ми мама.

— Денонощието има двайсет и четири часа… И за това Лукянов не е виновен — възрази баща ми.

— Няма време ли? — замислено рече мама. — Така е… На него се крепи строежът!

— Е, чак толкова? — не се съгласи баща ми. — У нас има много даровити хора. — Той изреди няколко малки и фамилни имена. И като се обърна към мама, добави: — Ами ти? Нито едно правителство не може да мине без министър на финансите!

Мама сякаш не чу последното изречение.

— Лукянов е умна глава! — каза тя. — Моментално разбира нещата.

— Освен това се съветва, звъни… И винаги гледа напред! — съгласи се баща ми.

И наистина, когато разговаряха с Лукянов, татко и мама току само повтаряха:

— Прави сте: това е изминат етап. Трябва да гледаме в бъдещето!

Лукянов дори ми се присъни веднъж с далекоглед в ръце: гледаше какво става… там, напред.

Аз не обиквам хората така често, както баща ми. Но един човек обичах вече повече от три години. Това беше диригентът на нашия хор, Виктор Макарович.

Възрастните хора твърдят, че трудно можеш да обясниш защо именно обичаш даден човек. Но аз, струва ми се, бих могъл да обясня…

Първо, той най-рано от всички забеляза, че имам открито и приятно лице. Второ, умееше да показва фокуси, да играе не само на „прескочикобила“, но изобщо всякакви игри. И непременно побеждаваше!

Той побеждаваше на билярд директора на Дома на културата, когото ние нарекохме Дирдома. Дирдома много нервничеше и обясняваше пораженията си с това, че на него се е стоварила грижата за „цялата култура“.

„Ако Лукянов изгубеше на игра с Виктор Макарович — помислих си аз, — навярно би казал, че «върху него лежи грижата за цялото строителство.» Добре са го измислили!…“

Аз изгубих от Виктор Макарович няколко игри на тенис на маса. След това ми съобщиха, че на кортовете той играе тенис много по-добре, отколкото на маса.

Веднъж, когато Виктор Макарович победи на шах едно момиченце от групата на малките в нашия хор, чух как Маргарита Василевна му каза:

— Е, с нея поне можехте да играете така, че да ви победи.

— Защо да унижавам момичето? — отговори Виктор Макарович. И изплашен, че Маргарита Василевна ще се обиди, взе да обяснява: — Нали вие самата казвате, че децата трябва да се уважават… И да не се лъжат.

С малките участници в нашия хор той обичаше да играе на криеница. И те никога не можеха да го намерят.

— На мене и фамилното ми име подхожда за игри: Караваев! — казваше той. — Ех, кравай, ти кравай! С кого искаш си играй…

Само една игра Виктор Макарович отхвърли направо пред очите ми. Той не пожела да играе на шашки, защото в нея печели онзи, който пръв загубва всичките си пулове.

— Това е някаква антиигра! — каза той. — Победата се състои в поражението… Да си поставиш за цел да те унищожат ли? Не разбирам.

За много неща той имаше особени възгледи. Например, не му харесваше думата „конферансие“. Думата „водещ“ му се струваше нескромна. И той ме нарече „обявител“.

„Обявителят“ — така ме наричаха всички.

— Ти си нещо като разузнавач — обясни ми Виктор Макарович. — Пръв започваш общуването със салона. Гласът ти зазвучава още преди аз да замахна с палката, преди да зазвучи музиката… Ти трябва да заредиш хората с внимание и интерес. Това е много отговорно! Ти си нещо като наша обложка. А обложката на книгата не е най-маловажното нещо. Дори може да се каже, че е най-важното: с нея започва всичко. Трябва не просто ей тъй да произнасяш фамилиите имена на композиторите и названията на песните, а с гласа си да изразяваш отношението и към автора, и към музиката му… А за да имаш свое отношение, трябва да знаеш!

Изобщо аз стоях на всички репетиции.

Виктор Макарович репетираше без сако. Той току само пъхаше ризата в панталоните си, както тогава, след играта на „прескочикобила“.

— Вие сте хор! — напомняше той на децата. — А кое е синоним на думата „хор“? Ко-лек-тив! Така мисля аз… Маргарита Василевна, съгласна ли сте с мене?

Тя никога не отговаряше на тези му въпроси. Но той упорито продължаваше да ги задава.

— Никой не може да живее на сцената някак сам за себе си. И същевременно всеки трябва да се чувства като солист. В смисъл че не бива да се крие зад гърба на стоящите отпред. И зад гласовете им! В смисъл на чувство за отговорност… всеки от вас е солист! Съгласна ли сте, Маргарита Василевна?

Тя навеждаше глава, почти я опираше на поставката за нотите, която, както научих, се наричала „пюпитър“. Тя беззвучно движеше пръсти по клавишите. С една дума, с целия си вид показваше, че въпросите му са излишни.

Особено се смущаваше той, когато трябваше да се пее без съпровод, т.е. без акомпанимента на Маргарита Василевна.

Такова пеене се нарича с красива чужда дума „а капела“. В такъв случай той десет пъти се извиняваше:

— Извинете, моля, Маргарита Василевна… Ние сега ще попеем „а капела“. Та да си починете малко. Извинете, моля…

Струваше ми се, че той се боеше малко от нея. „Не може чак толкова да я уважава! — мислех си аз. — Бои се навярно… ма за какво! Нали тя откри, че аз нямам ни слух, ни глас. Ни чувство за ритъм!“

Маргарита Василевна се обръщаше към нас на фамилните ни имена. А Виктор Макарович — на малките ни имена, макар това да беше рисковано: само Серьожовците в хора бяха петима или шестима. Виктор Макарович извърташе глава по посока на оня, към когото се обръщаше. Но ми се струваше, че и без това един Серьожа би отличавал себе си от друг: към всеки от нас Виктор Макарович се отнасяше някак особено.

Например освен мене в хора имаше още двама Мишовци. Но Мишенка той наричаше само мене. Не зная защо… Може би защото единствено само аз в целия хор не пеех и той искаше със своята нежност някак да смекчи този мой недостатък.

И ме кастреше само насаме.

— Ти изхождай не от звученето на имената, а от характера на произведенията. Защото, ако човек те послуша, излиза, че най-прекрасният композитор на земята е Орландо Ласо. Той е съчинил твърде колоритната песен „ехо“. Не споря… Но ти го обявяваш направо с упоение. А защо? Защото звучи красиво: Ор-лан-до Ла-со! А името „Бородин“ произнасяш ей тъй, между другото. Защо? Може би защото в нашия хор пее Люда Бородина? Ще рече, никаква екзотика, а? Така е, ако… не надзърнеш в дълбочина. Запомни: името на твореца се създава от неговите творения. Съгласна ли сте, Маргарита Василевна? Извинявай… Нея я няма тука. Запомни… твоите интонации трябва незабелязано, някак скришом да дават характеристика на произведенията. С такъв един полунамек… Не бива абсолютно еднакво да обявяваш фугата на Бах и прелюдията на Хендел, и „Песен за горите“ на Шостакович, и „Мелодия“ на Рубинщайн. Но за да можеш да почувстваш по какво се различават те едни от други, ти трябва да знаеш!

И аз продължавах да стоя на всички репетиции.

Мама считаше, че макар и да не пея, присъствието на репетициите ме „развива музикално“. Тя беше права. Освен „Орландо Ласо“, „пюпитър“ и „а капела“ аз научих много други твърде красиви думи. Например „солфеж“. Оказа се, че това е названието на урок, на който всички деца пеят по ноти. Аз дори си помислих, че нищо не пречи и ученическите уроци да се наричат със същите красиви имена: щеше да ни е по-приятно да ходим на училище!

В нашия гардероб на най-почетното място виси мамината „концертна“ рокля. С нея мама излиза на сцената, за да чете стихове или да пее. От време на време роклята се прекрояваше, защото тя трябва, както казва мама, „да е в крак с модата“.

„Крачещата рокля“… Това е образ, създаден от мама. На строежите, където мама и татко работеха, имаше крачещи екскаватори. А в гардероба беше окачена „крачеща рокля“. Делници и празници…

— Символично! — тихо рече веднъж татко.

Сега до концертната рокля, сякаш ръка за ръка с нея, в гардероба беше окачена и моята концертна униформа: сини панталони и гълъбова куртка със златна лира на страничния джоб.

Изобщо всичко в живота ми стана по-празнично!

Съседите, като ме срещнеха, питаха кога е следващият концерт. Най-интелигентните учители, когато ме вдигаха на дъската, питаха дали не съм изморен от репетициите. Ако не си знаех урока, казвах, че съм изморен. И ме връщаха да си седна на мястото… А след концертите на нашия хор по телевизията просто не ме оставяха на мира. Най-красивите момичета в училището, като ме видеха, започваха ей тъй, безпричинно да се смеят високо. Беше ми приятно.

Повече от три години ме съпровождаха аплодисменти и ме ослепяваха прожектори! И макар Виктор Макарович да предупреждаваше: „Аплодират Шостакович и само пет процента всички нас!“, на мен напълно ми стигаха и тези пет процента.

След репетициите и концертите аз през цялото време се въртях край Виктор Макарович, за да ме види и попита:

— Какво, Мишенка, ще си вървим ли в къщи заедно?

Него никой не го изпращаше в Дома на културата и никой не го посрещаше. Той живееше самичък. На същата улица, на която живеехме и ние.

Мисля, че той просто не е имал време да си създаде семейство и деца, защото сутрин репетираше с групата на малките в хора, денем — с групата на средните, а вечер — с групата на по-големите. Или обратното… Така е било цял живот. Значи заради нас, заради нашите песни, той е живял самичък на света.

По Малкия салон Виктор Макарович крачеше бодро и по младежки. А когато се връщахме в къщи, той леко понакуцваше, често се спираше и ме молеше да не бързам.

И през цялото време говореше за бъдещите програми и за това, че Маргарита Василевна всички много ни обича, но от педагогически съображения не иска да го покаже. И за това, че аз, като изляза на сцената, не трябва да си давам вид, че поднасям на залата някакъв подарък. По време на концерта ще стане ясно: дали поднасяме подарък, или не.

Той също като Лукянов през цялото време гледаше напред… Напоследък там, напред, се замяркаха два отчетни концерта — един за младите граждани на нашия град, а другият за възрастните.

Като мислеше за тези концерти, Виктор Макарович така се вълнуваше, че дори на улицата пъхаше ризата в панталоните си.