Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (4)

4

Трудно беше да се каже кой се готви за отчетни концерти — аз или мама.

Мама произнасяше на глас фамилните имена на композиторите и названията на песните, стараейки се да ми подскаже как трябва да прозвучат от сцената.

Тя ме караше да пия вечер валерианови капки, та да спя добре и изобщо да сложа в ред нервната си система.

— Нито един годишен счетоводен отчет не ми е струвал толкова напрежение, колкото отчетите на вашия хор! — казваше мама. И също пиеше валерианови капки.

За предстоящите концерти мама редовно напомняше на всички наши познати. И ако се окажеше, че някой е болен или заминава в командировка, тя много се разстройваше.

До телефона лежеше разделен на две половини с червен молив лист хартия. В едната графа пишеше — „Деца“, и другата — „Възрастни“. Мама записваше имената на всички, които трябваше да покани на сутрешния и на вечерния концерт.

— Я да видим баланса! — казваше тя. — Практически всички съм включила!

А след минута тичаше да попълни списъка с нови имена. Заради това мама трябваше час по час да се обръща към администратора на Дома на културата, който разпределяше поканите за концертите.

Мама възнамеряваше да запълни половината салон със своите познати, но все пак предупреждаваше:

— Не повтаряй моите грешки: не гледай към нас. И изобщо не си спомняй, че ние те слушаме. Веднага се поражда натегнатост и неестественост. А това практически проваля всичко! Повярвай на моя опит…

Мама често взема от хората, които й харесват, техни любими думи и изрази. „Практически“ — беше дума на Лукянов. Той обичаше да казва още — „изминат етап“ и кратката дума „работа“.

Аз никога не бях виждал Лукянов, но ми се струваше, че бих го познал, дори ако го срещнех нейде на улицата. Особено ако това се случеше близо до управлението на строителството, където работеше Лукянов. Веднага бих разбрал, че това е той: висок, забързан, никога не поглеждащ назад. И начинът, по който говори, неговите любими изрази също ми бяха добре познати, защото мама има още една интересна особеност: когато разговаря, понякога повтаря последните фрази на своя събеседник. Например, когато обсъждаше с Лукянов по телефона разни финансови въпроси, тя замислено повтаряше последните му мисли: „Значи, вие считате, че това практически е изминат етап?“, „В полза на работата ние трябва да считаме това за изминат етап? Така ли считате?…“.

Повтаряйки след събеседника си последните му думи мама сякаш обмисля верни ли са или не, може ли да се съгласи, или трябва да възрази. С Лукянов мама понякога влизаше в решителен спор. И колкото повече се горещеше, толкова по-често употребяваше негови думи: „Практически вие не сте прав! Ако се мисли каква ще е ползата за работата, ние трябва…“.

Споровете понякога завършваха и с мамина победа. Но тя не ликуваше; уважаваше Лукянов.

— Но какво толкова се вълнуваш? — казах на мама в деня на първия отчетен концерт, на който бяха поканени децата. — Нали аз съм само един обявител…

— Само обявител ли? — повтори мама. — Не! На тези концерти ти трябва да докажеш на всички и на себе си, че ти съвсем не си „обявител“, а че си артист!

Навярно тъкмо защото трябваше да доказвам това, мама изпитваше такова голямо нервно напрежение.

— Обърни особено внимание, когато преразказваш съдържанието на песните, които изпълнявате на чужди езици — предупреди ме мама. — Ние трябва да почувстваме, че с твоя помощ пътешестваме по земното кълбо…

Нашето семейство беше свикнало да пътешества!

А татко се вълнуваше за Мандолината:

— Дано не се провали…

— И Виктор Макарович се безпокои за него — казах аз. — Вие седнете, моля ви, до Димуля!

— Все пак да беше научил малкото и бащиното му име. На нас с майка ти никак не ни е удобно… Нали не сме пели заедно с него в хора!

За да не се измъчва дълго Володка, Виктор Макарович го сложи в началото на програмата. „Дунавски вълни“ беше нашият четвърти номер.

Аз високо нарекох Володка „Владимир“ и „солист“. Той излезе, седна, наведе се над мандолината си, като над дете… И сякаш взе да я приспива.

Още щом се върнах зад кулисите, върху ми налетя Дирдома. Как беше успял за две или три минути да довтаса от ложата до мене и досега не мога да разбера. Видът на Дирдома беше такъв, сякаш току-що беше изпил чаша рибено масло.

— На него… — той посочи към Виктор Макарович, който сякаш плуваше в този момент по Дунав, — на него не мога сега да изкажа… Но в ръцете ти е програмата, която е утвърдена? Къде тук са „Дунавските вълни“? Покажи ми…

— Те са извън програмата — обясних аз.

— А кой е утвърдил това „извън“?

— Мандолината е даровита личност! — казах аз. — Послушайте само как свири…

Има правила за приемане в хора! Има утвърден ред! Аз обясних това на родителите му. А те, значи, през задния вход!

Дирдома имаше навика дълго да втълпява на хората онова, което те отдавна вече са разбрали. Той продължаваше да ми обяснява, че правилата за всички са едни и същи, че не може да има изключения… Провери дали в програмата не е записано още нещо такова, което той да не е чул.

— В нашия двор… — започнах аз.

— Тук не е двор! — крясна Дирдома.

В този момент „Дунавските вълни“ свършиха. Как беше свирил Володка, за съжаление, не можах да чуя. Но по-важно за мене беше другото…

— Слушайте! — пак възкликнах аз.

Знаех, че децата от нашето училище сега ще викат „бис!“ и ще скандират. За това ние твърдо се бяхме уговорили.

Те започнаха да викат… И дори прекалено високо. Някои тропаха с крака, което не беше уговорено.

— Триумф! — казах аз.

Но Дирдома се изпари. Той не искаше да бъде свидетел на нашата победа.

Володка засвири отново… На „бис“ в първата част се изпълняваха само „Дунавски вълни“. А Дирдома нищо не каза на Виктор Макарович за Мандолината. Ни дума… „Значи ние наистина победихме!“ — ликувах аз.

Но през този ден главното не беше това…