Богдан Богданов
Старогръцката литература (7) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Втора глава
Речите на Демостен

При опита да се представи един античен автор на български неизбежно се повдига въпрос за съотношението между житейското и писателското му дело. Нормално е те да не съвпадат и дори да си противоречат. Специално при Демостен се повдига и допълнителният въпрос за съотношението между наложилия се символ за велик оратор и политик демократ и реалния Демостен, атинянина от IV век пр.н.е. Съвременният читател би отправил и този въпрос към специалиста — в каква степен са преводими речите на Демостен на съвременен език, разполага ли българският със стилистическите краски, използувани от оратора в неговото старогръцко слово, могат ли да се предадат емоционалните и логическите внушения на оригинала, след като те са били адресирани към друг човек, към слушател с житие, свързано със сюжетите на Демостеновите прения, дали тези внушения не са принципно невъзприемаеми за съвременния читател, който би проявил само общокултурен интерес към речите на прославения оратор.

Историята на Демостеновите речи опровергава съдържащия се в последния въпрос скепсис. На границата между старата и новата ера благодарение на усилията на поколение филолози Демостен е въздигнат в образец за литературен език и за писател, който умее да внушава чувства. На политическите му възгледи не се обръща внимание. Във византийската традиция Демостен е покрит със слава отново за стила си, а не за републиканския си патос. Обратно — в епохата на френската революция той е тачен именно поради това. Тези примери стигат, за да припомнят, че значителното литературно дело не е сводимо до една черта и един смисъл. Само възел от значения и форми, то е способно да поражда нови значения. Естествено преведените днес речи на Демостен няма да имат внушенията на оригиналните. Но въздействие все пак ще има — то е гарантирано от дълговечието на текста и сигурно няма да е напълно външно и без връзка с огнището, което го излъчва.

За реалния Демостен разполагаме с достатъчно сведения — една биография на Плутарх, в която са смесени действителни факти и литературна доработка; друга по-кратка биография, приписана на Плутарх, и трета, съставена в IV век от Либаний. Особено ценни са фактите от собственото житие, които привежда сам Демостен в своите речи. Може да се вярва и на анекдотите за усилията, които положил, за да отстрани физическите недостатъци, пречили му при публични изяви. Не бива да се забравя обаче, че тези анекдоти обслужват възникналия през вековете мит за Демостен, който не отсъствува и в известната ни по римско копие елинистическа статуя на оратора. Разбира се, достойната поза и строгите черти на лицето покрай идеала вероятно носят отпечатък от действителни черти на човека.

Демостен се ражда в 384/3 г. пр.н.е. в семейството на заможен атинянин. Баща му се казва Демостен и е богат човек. Притежава две големи работилници и доста пари в търговски сделки. Но почива рано и настойниците, които оставя на момчето, присвояват имуществото. Тъй че, както твърди Плутарх, Демостен не успява да получи подобаващото за богато дете образование. Достигайки пълнолетие, той прави безуспешен опит да се договори с настойниците и да си върне бащиното имущество. Това лично дело първо го насочва към ораторското поприще. Получил закалка в школата на съдебния оратор Исей, специалист по наследствени дела, Демостен дава под съд своите бивши настойници и като води сам обвинението, както е редът, спечелва делото. Успява да си възвърне незначителна част от бащиното богатство, но си спечелва име на добър оратор.

Докъм тридесетгодишната си възраст се подвизава като съдебен оратор — т.нар. логограф, който съставя речи по частни дела. Според тогавашната практика и ищецът, и обвиняемият, стига да не са жени и деца, се явяват лично в съда без адвокат, като научават наизуст написаната предварително от логографа реч. Така че на практика логографът е и оратор — трябва да владее техниката на аргументирането и изграждането на речи, и юрист — трябва да познава писаните и неписаните закони, и писател — поръчаната реч трябвало да отговаря на характера на клиента, за да бъде убедителна. Тя включвала при това разкази и описания, които, макар и да нямали художествена цел, поради необходимостта да направят определени внушения на съдебните заседатели и изобщо на широката съдебна аудитория били организирани с въздействуващи и всъщност художествени по функция средства. Най-после речта трябвало да изглежда импровизирана, не бивало да се нарушава впечатлението за устния непосредствен характер на съдебното прение — това също изисквало писателско умение.

Демостен натрупал немалък правен и писателски опит като логограф. Но влязъл във възраст, която позволявала да се заеме с активна обществена дейност, и сигурно високите мисли и честолюбието не го оставили на спокойствие и го извели на политическата трибуна. Искал не просто да изкарва прехраната си, а да влияе и ръководи. Учените спорят дали продължил и по-късно да пише речи за частни дела. Според едни било нужно, за да се препитава, според други политическите речи също му носели облага — плащали му средите, които имали полза от неговата дейност като политически оратор. Това прави вероятно обвинението, отправено му от Плутарх, че получавал пари от Персия, заинтересована от антимакедонската политика, която водел.

Недоказуемото подозрение, че го подкупвали от Изток, контрастира силно на праволинейната му дейност на патриот. Неговият биограф Плутарх, сравнил го с римския първенец в ораторството Цицерон, приема за истина това подозрение не за друго, а за да окръгли с отрицателна черта характера на Демостен и така да го предпази от неправдоподобието на идеална фигура.

Демостен излиза на трибуните на атинския съвет и на атинското народно събрание да пледира политически каузи някъде към 355 г. пр.н.е. Според изворите претърпял неуспех — имал говорни недостатъци, а и поначало му липсвал опит в публичното говорене. За овладяването на аудитория от стотици слушатели се изисквали сила на гласа, ясно учленяване и условна изразителна жестикулация. Те не били така леснопостижими, щом като на трибуната на народното събрание в Атина се подвизавали не повече от двайсетина оратори, независимо че демократическият строй давал всекиму право да изказва мнението си.

Тъй че на тогавашния публичен говорител били нужни не само широки познания в правната, политическата и икономическата сфера на живота и не само дисциплинираност и ловкост в аргументирането, но и физически качества — глас, регулирано дишане, изразителни жестове, внушителна стойка. Демостен ги постигнал с упорит труд, възползувайки се от опита на знаменити актьори на онова време. Той е първият оратор, пренесъл театралната декламация на трибуната в народното събрание. Бил ненадминат в способността си да владее емоционално аудиторията, да внушава различни чувства. Това се усеща и в писаните речи на Демостен.

Той владее политическата трибуна в Атина цели три десетилетия, като следва неотменно едни и същи цели — възстановяването на мощта на малкото отечество и борбата с агресора Македония. Отначало е сам, повикът му срещу пагубното бездействие пред опасността от север остава без ответ. Едва към 346 г. Демостен успява да организира антимакедонско движение, като обединява около себе си и други именити оратори на времето — Ликург, Хиперид, Хегезип. Дейността му прекрачва границите на отечеството — участвува в посолството, подготвило т.нар. филократов мир с Филип Македонски след неговата опустошителна акция в Халкидика; организира съюз и попречва на Филип да превземе Византион (340 г.); подготвя коалицията на градовете, участвували в битката при Херонея (338 г.). След като се справя с най-големия си враг от промакедонската партия Есхин (той напуска града), Демостен става изключително влиятелен и в Атина, и в целия елински свят.

На македонския престол е вече младият Александър и военните амбиции на Македония се пренасят на Изток срещу Персия. Македония става безспорна сила, но Демостен не се отказва от политиката, диктувана от полисния патриотизъм и културния престиж на Атина. В 324 г. трезвото му отношение към събитията във връзка с делото на потърсилия убежище в Атина ковчежник на Александър Харпал изправя срещу Демостен и промакедонската, и антимакедонската партия и той попада в затвора след обвинение, че е получил подкуп. Избягал оттам, дочаква в Египет вестта за смъртта на Александър, придобрява се с другарите си от антимакедонския лагер и заедно с тях обикаля Пелопонес, за да организира въстание срещу македонската власт.

То е неуспешно и в тежките условия на мира, сключен с Касандър, влиза предаването на Демостен и на останалите политици от антимакедонското движение. Всички са жестоко екзекутирани. Демостен намира убежище в храма на Посейдон на малкия остров Калаврий, където успява да се самоубие. Това става пред очите на македонския отряд, пратен да го арестува, някак тържествено като на сцена — поне според разказа на Плутарх. Известна е датата на това събитие — 12 октомври 322 г. пр.н.е.

Рисковано е да търсим реалния човек сред фактите на Демостеновото житие. И Плутарх, който се е опитал да го стори, е създал по-скоро образ на полисен патриот и на герой изобщо, въпреки няколкото черни краски, които е положил, за да го направи по-реален. Съвсем в духа на елинската класика достойнството на Демостен е преди всичко в плътното покриване на своята съдба със съдбата на колектива. Затова в театралната му гибел няма нищо изкуствено. Тя представя друга по-важна и по същество по-висока гибел — на полисната демокрация и на атинската независимост. Един вид неин символ, ораторът не може да загине просто така без нужния изразителен жест.

Лицето, говорещо в речите на Демостен, също е донякъде условно, обективна позиция, тенденция на общественото време, глас на човешки колектив. Обемът на полисната гражданска общност и нейната съдба прави функционална Демостеновата патетика, кантатния тон на неговите речи. Личният глас и личната съдба на оратора имат вероятно присъствие в този стил, но доколкото Демостеновото слово е дело на епохата на класиката, те остават принципно трудно уловими. Много по-изразен е почеркът на самото ораторство, на този начин на монологично общуване на един знаещ и можещ да говори с множеството на нуждаещите се да чуят. От високото „ти“ или „вие“ на това множество и авторитетното „аз“ на оратора се налага украсената издигната реч на ораторската проза.

Сборникът с Демостенови речи, който притежаваме, е преминал в Новото време през византийски ръкописи, най-старите от които са изготвени в X век. Разделени на четири класа от текстолозите, тези ръкописи съдържат ред разночетения. Както убеждават откритите в съвременността папирусни откъси с Демостенови речи, разночетенията са съществували още в античната писмена традиция. Сборникът е бил съставен в ранното елинистическо време скоро след смъртта на Демостен.

Не е известно кой го е съставил и какво е било предназначението му. Във всеки случай това не е била единствената подобна сбирка. Но не Демостен е бил инициаторът за издаването на речите. Издателят ги е събрал от различни източници, между които отделни речи, публикувани от самия Демостен, учебни сборници по реторика, частни издания, правени от Демостенови приятели и почитатели. Малка част от познатите ни днес речи са минали под редакцията на оратора.

Готвейки се старателно за публичните си изяви в народното събрание и съвета, Демостен предварително е записвал части от своите речи. Разбира се, на трибуната той не е четял, не е било прието. Едва след произнасянето на речта в случаите, когато е бил заинтересован да я разпространи, той възстановявал писмено казаното, като внасял и промени. Така че, от една страна, произнесените от Демостен речи са били записвани и разпространявани от други хора, от друга страна, сам Демостен е променял речите си, когато ги е подготвял за публикуване. Т.е. възможните отклонения от оригинала ставали по два пътя — при пренасянето на речите от устна в писмена форма и при предаването на вече записаните речи от поколение на поколение.

Достигналият до нас сборник съдържа 60 речи. Те са политически, произнесени в съвета или в народното събрание, съдебно-политически — на обществена тема, но произнесени в съда, и най-после речи по частни дела, произнесени в съда — те са най-много на брой. От Демостен притежаваме освен това т.нар. встъпления — 56 на брой, и 6 писма. Встъпленията вероятно са съчинени от Демостен на млади години, когато се е упражнявал в разработването на теми и нахвърлял в тези разнообразни резюмета уводи на бъдещите свои речи. Някои от тях той използувал по-късно. Колкото до писмата, съдържанието им говори, че са писани от вече зрелия Демостен.

Според тексткритическата преценка голяма част от достигналите до нас Демостенови творби не принадлежат на оратора. Подражания, правени в по-късно време, или принадлежащи на друг оратор, но погрешно приписани на Демостен още от античните филолози, тези творби са тъй здраво скрепени тематично и стилистично с действителното Демостеново творчество, щото само окото на специалиста би могло да отличи почерка на оратора.

Превърнал се в образец и сам следващ образци, Демостен живее във време, което се изразява типово и за което творчеството е един вид творческо комбиниране на клишета. Мъчнотията да се отличи ръката на Фидий от ръката на редовите ваятели във фриза на Партенона изпитва и филологът, когато трябва да различи почерците на оратора майстор и на онези, които са се учили, като са го подражавали. Демостен също разбира дейността си като занаят, като съвкупност от умения и чалъми. Затова в достигналия до нас сборник той някак естествено се е смесил с чираците.

Ако между шейсетте оцелели речи голяма част не принадлежат на Демостен, любопитно е да се знае, че, от друга страна, големи, може би велики речи на оратора са били изгубени, между тях и такива, на които той особено държал. Дали защото не ги е публикувал, или понеже не са будели възхищение? А може би обикновена игра на случая. И все пак притежаваме сърцевината на Демостеновото политическо творчество — трите Олинтийски речи и трите филипики. Тези шест отлично обработени творби, насочени срещу завоевателната политика на Филип Македонски и писани в едно десетилетие, образуват един комплекс, наричан също филипики. В комплекса влизат още две политически речи — „За мира“ и „За положението в Херсонес“. Добавя се една от най-майсторските творби на Демостен, за чиято обработка той положил много труд — „За венеца“. Тази обемиста реч е един вид политическата автобиография на Демостен. По жанр тя е съдебно-политическа. С нея именно или по-скоро с нейния устен вариант Демостен сразява своя политически противник Есхин.

Да се разбере пълноценно Демостен от самия Демостен, като се проучват речите му, е невъзможно. Свързани плътно с обществено-политическите обстоятелства на онова време, тези речи са един от най-надеждните извори за епохата. Колкото и обзети от велеречие да са, тяхната проза е наклонна към един реализъм на практика, към рефериране на действителната социалност и много по-малко към високи идеализации и вечни модели за живот. Затова политическите речи на Демостен се натоварват с най-много мисъл, когато се разглеждат в контекста на обществените и политическите обстоятелства на своето време.

Като казваме обществени обстоятелства, имаме предвид атинската полисна демокрация, породила публичното ораторство, а под политически обстоятелства разбираме конкретната вътрешно- и външнополитическа ситуация, сюжета на Демостеновите прения. Разбира се, обществените и политическите обстоятелства могат да се делят само условно. Политическата история на древна Елада до падането й отначало под македонска, а по-късно под римска власт е донякъде следствие на полисната обществена система. Откъснати един от друг и затворени в малкото пространство на родината полис, елинските градове враждуват и се съюзяват, отблъскват персийското нашествие, но се изтощават помежду си в Пелопонеската война. Постоянно прегрупирайки се в нови съюзи, те не успяват да изградят по-цялостно държавно обединение, което да ги брани. Същевременно икономическата нужда ги кара да експанзират — с търговски колонии и във военни набези. Понеже постоянно си съперничат за земи и сфери на влияние, елинските градове от тази епоха са обект на внимание, често и прицел на големите монархически държави, които ги заобикалят — на първо място на огромната Персия, а от средата на IV век пр.н.е. и на военизираната Македония.

От времето на Гръко-персийските войни Демостеновата родина Атина се ползува с особен не само културен, но и икономически и военен авторитет в гръцкия свят. След поражението в Пелопонеската война в първата половина на IV век тя се стреми да възстанови по-раншната си сила и ако първоначално е в конфликт с другите два елински града, които се стремят към подобно първенство — Спарта и Тива, от средата на века с възцаряването на Филип на македонския престол интересите на Атина на Север започват да се преплитат с апетитите на агресивната Македония. Енергичният и умен Филип реорганизира македонската армия. Познавайки добре от годините на заложничеството си в Тива гръцкия сепаратизъм, той решава да го експлоатира и да разшири територията си на юг под благовидния предлог, че обединява елинските градове срещу опасността от Изток, срещу посегателствата на Персия. Тази опасност е била действителност и именно с нея аргументирали поддържането на Филип промакедонски настроените кръгове в Атина.

Трудно е да различим днес идеологическите мотиви от политическите и икономическите причини, обусловили македонската експанзия. Но е истина, че Филип и по-късно Александър искрено са се смятали за елини, които воюват за елинското благо. От друга страна, мнозина изтъкнати елини на IV век усещали безперспективността на полисния демократичен ред, смятайки го виновен за елинското разединение. Тъкмо те започнали да гледат на Филип Македонски като на месия, който може да обедини елините и да ги предпази от персийската опасност. Идеолог на този странен панелински универсализъм, принесъл в жертва чувствата си към малката полисна родина, е ораторът Изократ. Между другото той смятал Филип за грък, не за варварин. Но, както и да е, достойни хора като Изократ и Фокион или не съвсем достойни като Есхин, вероятно подкупвани от Филип, действували срещу интересите на полисната родина и на полисната демокрация. На дело те били за монархията, отстъпвали от духа на атинския демократичен ред и подготвяли друга, нова културна епоха. Независимо че ходът на времето щял да наложи и монархията, и новата свързана с нея култура, тяхната позиция не може да се нарече механично прогресивна.

Гледано исторически, свързаната с полисния ред позиция на Демостен е била слаба, а политиката му осъдена на гибел. Това е трагическият, но и героическият момент и в неговата съдба, и в съдбата на неговата родина. Защото човешкото съществуване винаги има примерен извънисторически адрес. В нито един друг момент от историята на атинската полисна демокрация не се е проявявала тъй типично нейната същина както в края на съществуването й във втората половина на IV век пр.н.е. Става дума най-напред за същината на демокрацията изобщо, носена от атинската полисна демокрация. Именно в свързаните с нейната гибел Демостенови речи е изявена пределно ясно хуманната природа на всяка демокрация. Патриотичното чувство, осъзнатото уважение към волята на народния колектив, динамиката да бъдеш активен чрез тази воля, свободомислието и свободата на словото, нуждата от аргументи, хармонията между лично и обществено действие, сдържаността, породена от обществената отговорност — тези черти на Демостеновото поведение са израз на демократичния дух изобщо, затова са и вечното съдържание на Демостеновите речи, основанието за надисторическото им значение.

Не само поради универсалната стойност на демократическия дух, който изразява, Демостеновата позиция надмогва пред нас Изократовата. Не бива да се забравя, че историческият ход само в известна посока е работел за Филип, Александър и за Рим по-късно, за голямата централизирана държава с поданици срещу малката обозрима родина с граждани. Престанал да съществува политически, полисът продължава да съществува като обществена и културна структура и в елинистическите монархии, и в Рим, донякъде и във Византия. В патоса на Демостеновите речи е защитено и бъдещето в тесен исторически смисъл, щом като нито античността, нито Средновековието успяват да преодолеят полисната общност, запазила се като един вид отечество, по-реално от неуловимите за отделния човек величини на големите държави. Дори днес в малката България отделното селище продължава да бъде по-действителният кадър на човешкото съществуване от все пак неясната единица на цялата родина.

Ето основните аргументи на Демостен — родината е Атина, а другата родна общност елинският свят, в който Атина заема естественото място на ръководител, макар че тя трябва да прави това по реда на единомислието, а не със сила; македонците са варвари, разбира се по това, че ги управлява цар, те са враговете на елинския свят, единствените реални врагове, защото заплашват демокрацията и елинската култура; нужно е да се действува срещу Филип, който е тиран и у когото, понеже е тиран, се наблюдава пълно противоречие между дела и думи. Това са политическите аргументи на Демостен, останалото е логика, нюанси, средства за внушение, речова музика и жестикулация, очевидно имали успех и в Атина, и в Пелопонес, и в Тива, щом като толкова пъти Демостен е успявал да съюзява враждуващи помежду си елински градове.

Но патриотът, демократът и политикът могат да се разделят от оратора само поради условността на анализа. Политическата дейност на демократа Демостен е в основата си говорене, овладяване на слушаща маса, която трябва да бъде подтикната да направи или възпряна да не направи нещо. В този смисъл е изразителен фактът, че Изократ бил скучен говорител, а Демостен вълнувал дори тези, които не приемали аргументите му. Демократическата обществена система не само прави възможно ораторското изкуство на Демостен, тя е и негов сюжет. Постоянно се засяга атинската полисна демокрация с всичките й ограничения и недостатъци. Срещу редица нейни черти се бори и самият Демостен — срещу разхищението и това да се смята, че държавата трябва да осигурява забавления и да изхранва ленивата градска маса, да наема чужда войска наместо да създава свое гражданско опълчение. Но същата тази демокрация с нейната лоша уравнителна тенденция и юридически хаос, да не забравяме, е средата, която прави възможна подобна политическа и ораторска дейност като Демостеновата.

Цялата история на атинската демокрация от реформите на Ефиалт в 462 г. пр.н.е. до смъртта на Демостен в 322 г. пр.н.е. е история на политици оратори — сдържания благороден Перикъл, разпуснатия вития и краен демократ демагог Клеон, генерала Никий и авантюриста Алкивиад, чиито речи преразказва в своята „История“ Тукидид. Разбира се, софистите, направили толкова много за развитието на атинското красноречие, не са се занимавали с политика — Горгий произнася речи на изкуствени митологически теми. Но ако не с политика, атинското красноречие непременно е свързано с обществената практика. То е душата на атинското демократическо съдопроизводство. Може да се разбере и по оформилия се по-късно канон на десетимата най-добри атически оратори — с изключение на Изократ всички са практици на политическата и съдебната трибуна.

Разбира се, интимна е връзката само между публичното ораторство и демокрацията. Реториката като теория, като един вид знание как да се строи и краси речта, се развива обикновено по-далече от трибуните и често битието на поданика повече подхожда на съществото й. Софистите я практикуват първи в Атина, но те са чужденци и не се занимават с обществени дела. Изократ, макар че се дистанцира от тях, е все пак реторик и затова, докато Демостен се подвизава в народното събрание, той се занимава със стилистика и преподавателска дейност в тишината на дома си.

Това не означава, че на практика Демостен липсва реторически опит, система и стил. Той положил много старание в тази насока. Ако е вярно, че преписал осем пъти „История“ на Тукидид, едва ли го е направил само за да усвои идеите на именития историк. Демостен също избягва натрупването на гласни и на кратки срички — може би следвайки препоръките на Изократ, и използува умишлено анафори, антитези и реторични въпроси. Речите му имат ясно обозрим петчастен строеж и вижда се, всичко в тях е подчинено на ред, който сигурно се съобразява с някаква реторическа теория.

И все пак това не е реторическа форма в точния смисъл на думата. Резултат от преосмисления писателски опит на Тукидид, на Антифонт и Исей, реторическите похвати на Демостен са, изглежда, неканонични, свободно използувани, в система, която трудно може да бъде описана. Демостеновите речи имат своя особена реторика, очевидно подчинена на пъстрилото от конкретни цели, преследвани от автора във всеки отделен случай. Реторическата форма е приближена към съдържанието на речите, към практиката на живото им произнасяне. Затова тя изглежда по-артистична, отколкото е у всеки друг античен оратор. И сигурно това изключително майсторство на конкретно превъплъщение в поведение на трибуната и в речова форма е действителната причина за славата, с която се е покрил ораторът Демостен още приживе.

Така че речите на Демостен са художествени творби по две различни мерки — според античната, защото са изпълнени в реторичен стил и не са оставени да бъдат неусловна проза; според съвременната, защото реторичната им форма е отнесена конкретно към някакви твърдения тук и сега. Но ние ценим речите и според един трети критерий — като проза, като текстова възможност да се улови актуалното обществено съществуване, да се говори нетрансцендентно за собственото гражданско битие. Това е най-голямото постижение в ораторската проза на Демостен.