Богдан Богданов
Старогръцката литература (5) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Четвърта глава
Старогръцката литература
Исторически особености и жанрово многообразие

На пръв поглед изглежда ясно какво наричаме старогръцка литература — достигналото до нас литературно творчество на древните елини: поемите на Омир, одите на Пиндар, трагедиите и комедиите от епохата на класиката, но също и историите на Херодот и Тукидид, диалозите на Платон и речите на Демостен. Достатъчно е да добавим още няколко имена, за да се повдигне въпросът, дали всички от оцелелите текстове се отнасят към областта на литературата, или някои от тях остават извън нея. И ако за Аристотеловите трактати бихме се колебали, за математическите съчинения на Евклид очевидно ще бъде сигурно, че остават извън обсега на това, което наричаме литература. И все пак зависи от влагания в понятието литература смисъл.

Употребено за словесното творчество на древните елини, то има двоен смисъл. От една страна, означава всичко, написано върху мек материал, достигнало до нас, цялата старогръцка книжнина — и научни съчинения, и писма, и документи, от друга страна, понятието се употребява в съвременното значение „художествена литература“. Веднага се повдига въпросът, дали има разлика между античното и новоевропеиското понятие за художествена литература и, ако има, кое е основанието да налагаме върху старогръцкия материал своето съвременно разбиране.

 

 

Старогръцката литература в широкия смисъл на думата и особеностите на нейната текстова традиция. И така, придържайки се към една дълга традиция, като говорим за старогръцка литература, употребяваме понятието в широкия смисъл на цялата книжнина, достигнала до нас. Първото основание за това е, че поради перипетиите на толкова преходи е оцелял малък дял от литературното наследство на древните елини. Според изчисление, което не може да претендира за точност, става дума за една десета част.

Това е първата причина всичко достигнало до нас да има високата стойност на документ и да се пази редом с другото в ценния сам по себе си общ свод от текстове. Затова и оформилата се в началото на XIX век старогръцка литературна история представя цялата текстова традиция на древното елинско време. И до днес нейната грижа продължава да бъде повече текстологическа и филологическа и по-малко литературнокритическа и теоретична.

И тъй, не бива да забравяме, че известното ни старогръцко литературно наследство представлява отбор, за който са си казали думата филтрите на разнообразни вкусове и разбирания за ценност. Понякога те са съвпадали и вероятно немалка част от запазеното е оцеляло поради трайния интерес към устойчивите идейни и естетически качества на текстовете. И все пак това е предположение. Още в античността съзнанието за ценност не е имало нужната гъвкавост, за да се поддържа интерес към цялото книжно богатство. В III век пр.н.е. вече се оформят т.нар. канони на най-добрите автори (5 епици, 9 лирици, 3 трагици и т.н.), които изиграват пагубна роля за потулването на текстовете на много поети и писатели. Добавят се подборите от най-добри произведения. В такива училищни сборници са се съхранили трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид.

След склонната към канони и отбори антична традиция старогръцката книжнина преминава през няколко решителни за днешния й вид филтри на византийското време. В епохите на преноса на опазеното от свитък върху кодекс и от майускулни в минускулни ръкописи играят роля и идеологически, и чисто езикови съображения, за да се опази едно и изостави друго. Византия е виновна, че са се съхранили в добър обем съчиненията на Платон, Аристотел и Плутарх, но и че не са оцелели комедиите на Менандър. По-късно, когато гръцките учени започват да напускат загиващата Византия и да отнасят на Запад кодексни книги, отново вкусове и, разбира се, случайни обстоятелства определят окончателно малкото от старогръцката книжнина, което преминава през филтъра на вече печатната книга.

След много време, едва от втората половина на XIX век, от горещите пясъци на Египет започва изравянето на старогръцки текстове върху папирус.

Откриват се не само писма и документи, но и литературни произведения: „Атинската държавна уредба“ от Аристотел, големи откъси от комедии на Менандър, „Мимове“ от Херондас, фрагменти от поеми на Алкей, Сафо и Пиндар. Един намерен в Дервени край Солун през 1962 г. папирус, може би най-старият, който притежаваме, е опазил цитати от древна поема, приписвана на Орфей, и изобщо е документ за една зле удостоверена традиция в старогръцката литература. Подобни папируси хвърлят светлина върху участъци от недостигналото до нас разнообразие на старогръцката словесност и свидетелствуват косвено за тясното разбиране за традиция, което лежи върху достигналия отбор от произведения. Принципите в тази традиция са добре известни — авторитетът на Омировото творчество, наличието на поетически диалекти, литературният атически диалект в прозата, традиционни сюжети, мотиви и образи и едно реторическо оформяне, което не е без връзка с определени устойчиви възгледи за човешката реалност. Тези принципи имат по-скоро културен, отколкото затворен литературен характер.

 

 

Липсата на определено понятие за „художествена литература“ в старогръцката древност. Един пример — „Поетика“ на Аристотел. Второто основание към старогръцката литература да се подхожда с широкото разбиране за книжност и в нея да се включва всичко написано е липсата на изразено литературно самосъзнание и оттук на определено понятие за художествена литература в старогръцката древност. Въпреки явното придвижване към такова понятие в старогръцката литература не се достига до ясно ограничаване на художествената от нехудожествената словесност. Това изглежда странно, тъй като в една или друга форма литературнокритическото съзнание съпровожда литературата още от времето на Омировия епос. Различните подстъпи към сложния феномен на художествената литература остават обаче несъединени в старогръцката традиция. Така че не се образува нужната основа за литературнокритическа рефлексия, ефикасно определяща особената зона на художественото слово.

„Поетика“ на Аристотел е най-ранният документ на литературна критика и теория, достигнал до нас от старогръцката древност. В него откриваме силни опити за определяне на обхвата на художествената литература, и то по начин и със степен на откритост, които не се удостоверяват по-късно. Тези опити в различна насока остават несвързани един с друг не само защото „Поетика“ е скица, а не завършен текст.

На междата между две епохи на старогръцката словесност — по-ранната, която не чувствува литературата като особена инстанция, и по-късната, в която тази инстанция започва да се обособява, Аристотел, от една страна, не се нуждае от понятието за литература като един вид хоризонт, обединяващ литературните текстове, с които се занимава, но, от друга страна, все пак констатира съществуването на подобен хоризонт. Нека да разгледаме по-подробно тази ситуация, за която стана дума в началото на това изследване. Още в първата глава на „Поетика“ Аристотел казва: „Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх (=поезия — б.а., Б.Б.) и сократическите беседи (=проза — б.а., Б.Б.)“ (1=1447 b 9–11). Регистрира се липсата на обединителното понятие художествена литература в тогавашния старогръцки език. „Поетика“ се занимава с „поезията изобщо“ и „нейните видове“ (1=1447 a 1), т.е. неин предмет не е цялата художествена литература, както я разбираме днес. Формалната причина да се изостави прозата е, че тя е предмет на друг тип изследване, на реториката. Разбира се, и в „Поетика“, и в „Реторика“ Аристотел свързва поетическата и прозаическата реч в целостта на едно разбиране за образния език на литературата. И все пак оставащата по-неразвита художествена проза от онова време прави излишно оформянето на понятие за литература. С това значение се натоварва идеята за поезия. Именно тя е в онова време художествената литература par excellence. Това не е казано нито у Аристотел, нито другаде в античната теоретична книжнина, но се подразбира от тогавашната литературна практика, така че можем да го изведем като един вид несъзнато разбиране.

В основата на това разбиране лежи идеята, че литературата е определима като особен условен език, различен от всекидневния. Именно поради това, че в поетическата реч тази условност е проявена по-крайно отколкото в прозаическата, поезията се чувствува като един вид по-ясен изразител на същността на художествената литература. Това разбиране за литературата — условна реч, е удостоверено в „Поетика“. Аристотел не набляга на него не само защото е настроен неформално, а то е все пак формално определение. Както беше подчертано, той не се нуждае за своята жанрова теория от такава област като цялата литература. Не му е нужна дори по-частната сфера на цялата поезия. Това не пречи да определи мимоходом същността на поезията, а оттук косвено и на художествената литература на основата на тяхното отношение към реалността. Най-общо казано, те са подражание (1=1447 a 13–16). В гл. 9 на „Поетика“ философът задълбочава и конкретизира обобщението си, като казва, че „задачата на поета е да говори не за действително станалото, а за това, което може да стане, т.е. за възможното по вероятност и необходимост“ (9=1451 a 2–3). Така, като определя разликата между историята и поезията, той формулира в дълбочина на съдържателна основа отликата между нехудожествената и художествената литература. Днес бихме преформулирали по следния начин това съдържателно определение — една литература е художествена в степента, в която гради модел за действителност.

Търсейки подобни имплицитни определения за художествена литература в „Поетика“, ще се натъкнем и на прагматичното разбиране, че литературно-художествен е текстът, или по-точно жанрът, който довежда възприемащите го до определена емоционална нагласа. Най-добър пример за застъпване на подобна гледна точка дава определението, че трагедията поражда у зрителите емоциите страх и състрадание и същевременно ги очиства от тях (6=1449 b 27–28). Макар и останало неразгърнато и несвързано с другите имплицитни определения, прагматичното разбиране за художествена литература е на практика най-широко застъпено в „Поетика“.

Казахме, че Аристотел не се нуждае от инстанциите литература, поезия и проза. Същевременно той работи с инстанцията литературен жанр. За него трагедията и комедията, епосът, елегията и мимът са области с формални и съдържателни особености, които се поместват не в границите на поезията или по-широко на литературата, а направо в самия живот. Според текста на „Поетика“ те са сякаш видове житейска дейност, особени нормативи за типове общуване, обслужвани от различни видове художествен текст. Това не е казано открито от Аристотел.

Ние разполагаме обаче с достатъчно формулировки в „Поетика“, за да изведем от текста скритото прагматично разбиране, че литературата е набор от определени нормативи за общуване. Подобни извеждания неизбежно водят до преувеличаване. Защото колкото и да внася гледната точка на общуването като определител на литературата, Аристотел непрестанно покрива литературното общуване със самия живот. От друга страна, както е при трагедията, въпреки че я определя именно като театрално общуване, включващо и норма за въздействие върху публиката, той търси проявата на жанра и чисто в самия текст, който трябвало да се удостоверява и при обикновеното си прочитане (26= 1462 а 12).

 

 

Общо типологично определение на старогръцката литература. Три периода в нейната история. И така, в „Поетика“ се откриват трите определения за художествена литература — като вид условен език, като тип отношение към реалността и като житейска практика. В античната традиция след Аристотел те не се задълбочават, нито се свързват помежду си. Подобно свързване не се наблюдава и в Новото време, нито дори в последното десетилетие. Разбира се, има разлика между Аристотеловите и съвременните теоретични разбирания за това, какво е литература — съвременните са по-задълбочени и разгърнати, и изобщо съвременната европейска литература, съпроводена от по-развита теоретична мисъл, е по-обособена като литература от старогръцката.

Именно в този пункт е необходимо да формулираме наред с историческата разлика и типологическата прилика. Неосъзнаването на явлението литература дори в теоретичен документ като „Поетика“ показва, че и в IV век пр.н.е. (и по-късно е така) старогръцката литература все още не е литература в тесния смисъл на думата. Тя е по-скоро словесност, което наистина оправдава широкия поглед, това, че в нея се включват всички писани текстове. Същевременно, гледано едро, в типологически план старогръцката литература може да се отнесе към същия клас, към който принадлежи новоевропейската литература — тя има признаците на обособяваща се художествена литература. Особено важни между тях са наличието на жанрова структура и на съпровождаща литературата литературнокритическа рефлексия.

И все пак зависи какъв е отчетът на нашата гледна точка към старогръцката литература. Ако наблюдението се върши в едър типологичен отчет, старогръцката и новоевропейската литература не биха се различавали. Изброените току-що два белега от т.нар. литература в тесен смисъл на думата се откриват и в двете литератури независимо от столетията, които ги делят. Но типологичната гледна точка може да бъде по-дискурсивна, да се търсят по-дребни деления, например в т.нар. осъзнатост. Тогава Аристотеловата полуфилософска, полуспециална теория няма да попадне в един и същ клас например със съвременната литературна семиотика. Същото се отнася и за белега наличие на литературни жанрове. При по-дискурсивен поглед вътре в едрия тип ще се отделят няколко подтипа. Защото има разлика между системата от йерархично разположени жанрове, както е в по-ранната гръцка литература, и системата на равенство на жанровете, какъвто е случаят в елинистическата литература. На свой ред дискурсивният типологически поглед може да се историзира, по-конкретните типове да се разположат във времето и да се прецени дали една литература, в случая старогръцката, не преминава през няколко такива типа, които отговарят и на определени епохи. Това би било вече историческа типология. В реда на подходите тя би трябвало да се разположи между общата типология и разгърнатото историческо описание на многообразния материал на литературата.

Съответното разбиране на една литература може да се търси само в конкретно историческото й описание. Но то трябва да тръгне от осъзнаване на общите положения, от оприличаванията и абстрактните отнасяния, налагани от общата типология. В първата глава към тази част на книгата представих двата модела за литература, очертаващи се в една двоична типологическа схема — литературата от тип словесност и литературата в тесен смисъл на думата, т.нар. художествена литература. Както се каза преди малко, в плана на едрата типология старогръцката литература се отнася към втория тип. Но в същия план тя се отнася и към първия — остава словесност, един вид вторичен фолклор. Всъщност, ако гледаме цялата литература с нейното двухилядолетно развитие, тя не се отнася точно нито към единия, нито към другия тип.

Това говори за ограничеността на едрата типология и налага да се въведе историческата гледна точка, да се отделят двата едри типа и да се потърсят общите очертания на историческата специфика на старогръцката литература. Сега-засега, гледано все още умозрително, може само да се предположи, че в тази литература е налице опит да се преходи от типа на литературата фолклор към типа, чийто най-ярък представител е новоевропейската литература.

В приблизително двухилядолетното си развитие старогръцката литература се дели на три големи периода: първият — до IX-VIII век пр.н.е., когато появилото се буквено писмо започва да се използва за запис на литературни произведения, вторият — до границата IV и III век пр.н.е., началото на епохата на елинизма, и третият до IV-V век на н.е., до вероятния край на античната гръко-римска култура. За първия от тези периоди, т.нар. микенско време, чието начало се поставя в XVI век пр.н.е., разполагаме само с косвени свидетелства. Въпреки наличието на един вид писмо в онези векове то не се използува за запис на литературни произведения. Литературата, изглежда, се разпространява устно, слуша се по празници, не съществува личен автор на текстовете. Към по-старите мотиви на митологичната сюжетика в тази епоха се добавят нови образи, исторически мотиви и сказания. Те не толкова демитологизират традиционната митология, колкото сами влизат в нейния митологичен строй. Предполагаме как е изглеждал фолклорният митологичен епос, възстановяваме народни легенди и по по-късни песни придобиваме представа за фолклорното лирическо творчество в това ранно време. И все пак никое от правените предположения не може да бъде сигурно.

 

 

Историко-типологическа характеристика на периода от IX до IV век пр.н.е. Несравнимо по-достъпна за обща характеристика е голямата епоха от IX до IV век пр.н.е. Привличала вниманието в античността, Византия и Новото време, литературата на периода е по-цялостно опазена, по-богато документирана и по-добре изучена в сравнение с литературата на следващия трети период. Можем да наричаме приблизително петвековния среден период на старогръцката литература ранна гръцка литература или класически период. От историята на изкуството и културата той е получил следното подразделяне на епохи. В първата най-ранна, геометрична или Омирова епоха (IX-VIII век), се помества Омировото творчество. На междата между тази и следващата архаическа епоха твори своя епос Хезиод. В архаиката (VII-VI век) стават много литературни събития — появява се личното лирическо творчество с разнообразни жанрове, продължава в нови вариации Омировият героически и Хезиодовият дидактически епос, развиват се нови видове епос и успоредно с тях се появява прозата — документална и историческа. В епохата на класиката, или по-точно на най-добре документираната атическа класика (V-IV век), към многото видове епос и лирика се добавят жанровете на драмата — трагедия, комедия и сатировска драма. Прозата се обогатява с ораторското и реторическото слово, развиват се жанровете на философската проза.

Основното събитие на този период е оформянето на създаващото се с писане лично литературно творчество. Най-рано е засегнат епосът, после лириката и драмата. От началото на миналия век се налага идеята за следването на трите поетически рода в историческото развитие на старогръцката литература. Всъщност не може да се говори за три последователни епохи на епос, лирика и драма. До нас не са достигнали достатъчно епически и лирически творби от V и IV век пр.н.е., но ние знаем, че епическото и лирическото творчество е продължавало в т.нар. епоха на драмата. Така че в историята на ранната гръцка литература родовете не се редуват, а се вреждат един до друг и един над друг. Освен това се наблюдава разлика в прехода от фолклор към лична литература при различните родове. Епосът и лириката съществуват като фолклор. Драмата също има фолклорна предстепен, но по-скоро като форма на общуване, като театър. Тя в по-висока степен от лириката и епоса е нововъзникнал жанр, зависим от предходното развитие на личния епос и лирика.

Всъщност и трите поетични рода в ранната гръцка литература остават привързани към фолклора. Причината за това е, че макар и създавани с писане и неанонимно, поетичните произведения в тези векове се ползуват устно, представят се и се слушат на празник от празнуващи човешки колективи. По начало пригодна като мерена и свръхорганизирана реч за условията на устното общуване, и при новите условия на писано творчество поезията продължава да подкрепя устното общуване на празник и да бъде в някакво отношение фолклор.

Същото не може да се каже за жанровете на новопоявилата се проза. Някои от тях имат устна предстепен, а ораторското слово и такова настояще (то също като поезията е адресирано до слушащото множество на органичен колектив). Но като цяло прозата е по-зависима от акта на писането и, което е по-важно, от акта на личното ползуване на текста, на четенето. Гледано функционално, съчетаването на лично сътворяване с писане и на лично ползуване с четене е основата на окончателния преход от фолклор към литература. Провокиращата лично ползуване старогръцка проза наистина играе роля за превръщането на писаната литература от онова време в литература в тесен смисъл на думата, което всъщност не успява да се осъществи до края на IV век пр.н.е. Тогавашната проза остава във висока степен неясно адресирана, някак отделена от областта на много по-условната и по-високо стояща поезия — художествена литература. Или общо можем да кажем, че в този период старогръцката словесност е литература с достатъчно белези на фолклор, нещо междинно между фолклора и литературата. Ако се изразим еволюционно, би трябвало да говорим за преход от литература от тип словесност към литература, в тесния смисъл на думата.

Няколко пъти коментирахме социологическата основа за това положение. Класическата гръцка литература се създава в рамките на старогръцкия полис, център на политическия, обществения и културния живот в този период. Доколкото полисната общност съществува затворено и се опира на строги, охранявани от определена традиция ценности, дотолкова е устойчива и системата на фолклора в тогавашната литература. До епохата на елинизма обаче старогръцкият полис не е толкова строго традиционен. Той е отворен за влияния от други гръцки полиси и от съседни негръцки култури, в него проникват и живеят чужденци. Полисът е променим и либерален и като социална структура. Разпространилата се след IX век писменост става достъпна за широк кръг хора. Умението да се пише и чете не се ограничава в определена прослойка. Тази подвижност на полисните отношения е социологическото основание за ранните признаци на съставката в тогавашната словесност, която наричаме литература в тесния смисъл на думата.

Остава открит въпросът дали данните и текстовете, с които разполагаме, позволяват да направим описание на прехода от словесност към литература. Във всеки случай ще ни липсват данни за това, как са били разбирани в своето време достигналите до нас литературни текстове. И без това подозираме, че те са оцелели в дрехата на по-късното си литературно разбиране. А и интересуващият ни процес едва ли е протичал равномерно. Повечето жанрове на ранната гръцка литература имат затворено развитие.

В някои жанрове на архаическата лирика се откриват повече белези на лична литература, отколкото в атическата трагедия. Така че историческото описание е трудно и рисковано. А и без това то трябва да бъде предхождано и подпомогнато от представянето на типа на целия период, т.е. от една историческа типология.

Редно е да се произнесем най-напред за статута на автора и характера на литературното творчество в периода. Положението не е еднакво във всички жанрове. Колкото по-малък е сътвореният текст, толкова по-голям е шансът авторът да има самосъзнание като творец и дори да претендира за правата си над изказаните в текста мисли. Авторското самочувствие се увеличава надолу по стълбицата на йерархично разположените жанрове. Прозаическите автори винаги подчертават авторството си. В прозаично звучащите парабази на Аристофановите комедии чуваме личния глас на Аристофан, докато атическите трагедии остават тържествено анонимни в това отношение. В архаическата лирика и одите на Пиндар се откриват достатъчно пасажи на изразено авторско самочувствие. И Хезиод тъкмо защото твори по-малка и с по-прозаично съдържание епическа поема от Омир си позволява да говори за себе си. Но това са по-скоро отклонения от принципа на оставащия без свой собствен глас поет от този период. Авторовият глас е надиндивидуален, висок и в този смисъл по същество анонимен, независимо че поетът има свое име, а често и биография. Подобна биография не се цени и когато се съставя, в нея се включват високи примерни факти без документална стойност.

Поетът и писателят в този период не са свързани с липсващата все още представа за литература, не са специалисти по съчиняване на литературни текстове. В някаква степен това важи само за епическия поет, чието творчество по традиция на народните певци аедите се мисли за един вид занаят. По същата традиция продължава да действува идеята, че епическият автор е боговдъхновен и е получил творческото си умение свише (срв. Хезиод, Парменид и Емпедокъл). Иначе преди всичко граждани, поетите и писателите търсят достойнството на други дейности, към които литературното творчество само се добавя. В повечето случаи те са обществени дейци като Солон, Софокъл и Тукидид. А на това, че Еврипид страни от политическата стъгда и търси усамотение, за да се отдаде на литературен труд, не се гледа с добро око. В най-добрия случай литературното творчество и обществената дейност трудно различимо се смесват.

Изразител на традиционните ценности и на волята за едно преди всичко колективно благо, авторът от онова време има авторитет на посланик на идеи и устойчиви положения, а не на творец в тесния смисъл на думата. Най-високо се поставя името на Омир, комуто единствено казват „поета“ (т.е. твореца), но не защото е създал творения с индивидуален облик, а защото в тях е генерализирана цяла традиция. По-късни епически автори му приписват поемите си, за да им осигурят бъднина. Така че литературното произведение се удостоверява с високия си смисъл, с това, което се твърди в него, а не с оригиналния си строеж. Когато се твори, могат да се заемат стихове и от други поети, и от по-ранни свои творби. Не съществува авторско право, нито идея за плагиат или изискване за точно цитиране. Чуждата мисъл може да се нагажда, а нейният автор да не се споменава. Така постъпват и поетите, и прозаическите автори. Същата практика се наблюдава и в средновековната литература.

Изброените феномени стават още по-разбираеми, ако напомним, че говорим за епоха, която сравнително късно, в края на V век пр.н.е., открива издателското дело. Преди откриването му, а и по-късно, поетическите текстове се разпространяват устно, запаметяват се по време на изпълнението им. Поначало се създават за еднократно ползуване. Дори в случая на гилдията на т.нар. хомериди, която се грижи текстът на Омировите поеми да се пази непроменен, волностите на рецитаторите рапсоди не престават. Трябва да ги разбираме не като произвол, а като израз на тогавашната литература, на нейната вътрешна фолклорна постановка. Писателите, особено поетите, не творят в буквалния смисъл на думата, а дотворяват започнатото от други. Затова и оставят своето творение отворено и недовършено, за да подканят намесата на други автори след себе си.

Това важи не само за по-ранното Омирово творчество, но и за Еврипидовите трагедии, които в хода на подготвянето си за сцена търпят добавки и промени, нанасяни върху текста от актьорите граждани. Поетът би трябвало да ги смята за естествени и органични. Така че, без да бъде колективно в точния смисъл на думата, литературното творчество в този период има известна фолклорна окраска.

След казаното за адресиращия литературния текст е нужно да се обърнем към получателя, към публиката, за която е предназначен текстът, както и към начина на това адресиране. Описаният статут на автора разкрива своеобразното балансиране между сътворяващия текста и дотворяващата го група. Що се отнася до получаващата и разбиращата страна, трябва да кажем, че в този период тя е преди всичко колективно лице. Не става дума, че литературните текстове се изпълняват пред група от хора. Тенденцията е тази група да бъде органичен колектив, споен в едно високо колективно лице. Именно то претърпява определена промяна и нова нагласа в хода на протичането на празника, по време на който се рецитират литературни текстове. Празничната среда с нейните традиционни проблеми за връзка с големия отвъден свят и високият субект на колектива естествено налагат на тези текстове един отдалечен от всекидневната реч език, но и висока „примерна“ проблематика, отдалечена от актуалните въпроси на настоящето.

Добър изразител на тази проблематика са традиционните сюжети и образи на старогръцката митология. Тя внушава на слушащия и преживяващия колектив усещане за стародавност на текста, за това, че е доправен и донагласен за случая. И самите събития, за които става дума в текста, имат примерен характер, не се отнасят към актуалното тук и сега, а към едно дълготрайно настояще. Така можем да обясним защо митическите събития в „Илиада“ са разбираеми за векове и ужасяващата история в Софокловия „Едип цар“ се схваща в 430 г. пр.н.е. преносно и символично като модел за съдба с дълготрайна валидност. Свързан с колектив и преживяващ отношението си към света винаги в неговото лоно, тогавашният човек живее в ритъма на бавно протичащото време на вековни дълготрайности.

Поради това изкуството му, откъснато от актуалния живот, е абстрактно и се занимава с малко на брой универсални проблеми. На свой ред и моделираният в това изкуство човек е герой в буквалния смисъл на думата — високопоставен човек, цар и благородник. Ахил от „Илиада“, възпяваните в одите на Пиндар реални царе и Аякс от едноименната трагедия на Софокъл попадат в една и съща категория. Между другото чрез тези високи образи се изразява битието на високото лице на колектива, към което е адресиран художественият текст. И ужасните събития във фабулите за подобни високи герои изразяват символно съдбата на някаква общност.

Непосредствената система на ранната гръцка словесност се образува от мрежата на отнасящи се един към друг празници. Първоначално литературните текстове зависят плътно от контекстовете на определени празници. Атическата трагедия и комедия са привързани към атинските пролетни празници на Дионис, Омировият епос се рецитира по стара традиция също на един вид големи празници (Празника на Аполон в Делос, Панатенеите). Разбира се, не при всички поетически жанрове сме в състояние да посочим и още повече да възстановим празничния сценарий, от който те са възникнали. Ясно е обаче, че винаги изпълнявани пред публика, тогавашните художествени текстове са живи моменти от някакво празнично протичане. То може да бъде обемисто сложно като атинските Панатенеи и Градските Дионисии или по-кратко и интимно като празника на религиозното сдружение, на който са се изпълнявали вероятно песните на Сафо. Големите строги празници са произвели по-обемисти и по-условни текстове, малките — за по-ограничена общност, са били в състояние да наложат по-нисък поглед към света и дори форми на реализъм. Във всеки случай модел за йерархията на поетичните жанрове в ранната гръцка литература са йерархичните отношения между празниците в системата на ранната гръцка култура. Не бива да си представяме тези отношения прекалено регламентирани. В общия хаос и разнообразие, характерни за елинското културно поле, още от най-рано празниците са били разположени и в хоризонтален ред като равни един на друг, синонимни взаимно подменящи се възможности. В това равенство сигурно се е изпробвала бъдещата отворена система на свободно избираните литературни жанрове.

Що се отнася до най-ранното време, което излиза извън описвания период, литературните текстове, изглежда, са дотам привързани към празничните среди, че пълноценният текст е всъщност самото протичане на празника, действуването и общуването в неговите граници. Оттук и несамостоятелността на литературните текстове, тяхната отвореност към смисловото протичане на самия празник. В редица случаи сме в състояние да открием в достигналите до нас литературни текстове останките от тази привързаност към схемата на празника пражанр — например тъжно-веселото противопоставяне в драматичната тетралогия, което следва ритъма на мистериалния в произхода си Дионисов празник, или пренията и финалният пир в комедиите на Аристофан, повтарящи елементи на същия Дионисов празник. Белег на тази привързаност са задължителните вътрешножанрови езици — Омировият диалект за епоса, литературният йонийски за елегията, дорийският за хоровата лирика, фактът, че в периода на ранната гръцка литература поетите творят в един жанр, също е отглас на времето, когато поетът е привързан към един вид празнично общуване, а литературата и големите области на родовете все още не съществуват.

Хоризонтът на литературата започва да се образува, когато по примера на празничните среди като един вид обобщени преносими контекстове се оформят идеалните среди на литературните родове. Не можем да знаем как е станало това, но можем да предполагаме, че тъкмо разнообразието от празници и липсата на строга йерархична норма в ранната елинска култура са наложили този тип схематизиране на празничните реагирания, обобщаването им в определени литературни родове, модели за създаване на текстове, и разполагането им във вертикала на една йерархия.

Постепенно се очертават двете основни равнища на тази йерархия — на по-високо стоящата поезия и на по-ниско разположената проза. По-точно казано, прозата се развива като край- и извънлитературен начин на текстово реагиране. От гледна точка на тогавашната словесност прозата е прекалено неусловна и трудно отличима от всекидневното речево поведение. Що се отнася до поезията, първоначално най-високото място в нейната област се заема от епоса. С традиционния си стих и други формални средства, с многоаспектното и цялостно виждане на света той пръв започва да представя поезията като висок условен жест, а оттук и цялата литература. Традицията на епоса в историята на старогръцката словесност е дълга и устойчива. Но развиването на различни видове епос става не само по хоризонтал, а и в йерархичен ред. Дидактическият епос на Хезиод се отнася критично към светогледа на Омировия героически епос и сякаш умишлено застава по-ниско от него, по-приближено към човешкото всекидневие. „Дела и дни“ са един вид проза в границите на епоса.

Най-общо можем да кажем, че отделните по-ниски видове вътре в епоса, а и личната лирика, независимо дали идват от фолклора, или се създават, се оформят първоначално като противопоставящи се на високата литература на епоса. Лириката се отличава от епоса още във фолклорната си форма. Докато той имитира големите междуплеменни празници в Елада, техните обеми и висока проблематика, жанровете на лириката следват модела на по-малки празници. Затова те са склонни към по-нисък тон и третиране на по-реални проблеми. Епосът работи с високи герои, много лирически жанрове допускат по-ниски и дори реални човешки образи. Изобщо лириката в епохата на архаиката се развива поради нуждата да се подложи на критика епическото съзнание и високата епическа реч. Но като широка и постепенно раздипляща се област, по-ясна в отделните си видове, отколкото като цяло, лириката също е засегната от йерархични отношения. Елегията и ямбът звучат по-ниско и прозаично от хоровите песни на Пиндар и Бакхилид. Изобщо отделните лирически жанрове имат своя особена проблематика — елегията допуска по-открито обществено реагиране (Калин, Тиртей, Солон), докато погледът на монодичната лирика е по-субективен дори когато проблемът е обществен (Алкей).

Ранното развитие на старогръцката поезия се изразява в постепенно раздипляне на един йерархичен строй от жанрове, в който са поставени в отношение различни форми на високо нереалистично и ниско по-актуално реагиране. Подобен висок жанр е оформилата се на границата между VI и V век пр.н.е. атическа трагедия, в която се обсъжда един нов висок проблем — диалектиката на индивидуална и колективна съдба. В йерархично отношение трагедията стои по-високо от други драматични жанрове, занимаващи се със същия проблем (комедията и сатировската драма), но и самата тя се развива като един вид йерархия между високото слово на хоровите песни и по-ниското на диалозите и монолозите. Подобна текстова йерархия откриваме и в атическата комедия, която обаче реагира по принцип по-ниско от трагедията, работи с всекидневни пародийни или измислени персонажи и се ориентира към нетрадиционни сюжети. Докато също като Омировия епос атическата трагедия се придържа към традиционните митологически фабули с високи герои. Но не става дума за повтаряне на високата епическа позиция към света. Трагедията реагира по-гъвкаво и по-относимо към обществената реалност на своето време.

Възникналата в този период проза се противопоставя принципно на цялата поезия като един тип по-ниско слово. Вече казахме, че много поетични жанрове също имат първоначално извънпоетичен и в този смисъл извънлитературен характер. Това с още по-голяма сила важи за новопоявяващата се проза. И тя като поезията е по-ясна в отделните си видове, отколкото като цяло. Някои от тях са свързани с определени форми и пространства на общуване — ораторското слово с народното събрание и съда, диалогът с портиците и частните домове, където протичат по онова време Сократовите беседи, послужили за модел на Платоновия диалог. От тези пространства те заемат особеностите на речта си, а и на погледа си към света и човека. По този път в ораторското слово прониква интересът към общественото поведение на човека и изобщо обществената проблематика, а в съдебното красноречие възможността да се поглежда към частния живот на човека. В диалога към тази възможност се добавя един нов метафизичен поглед към проблемите на човешкия живот.

На свой ред прозаичен жанр като историографията не възниква от определена форма на общуване, а от нуждата да се фиксират полезни сведения, които да се предадат на отделни хора в пространството и времето. Тази прозаична цел би трябвало да доведе до чисто фактично отношение към света и човека. Но тя не се преследва последователно. Предназначена сякаш за четене, историческата проза остава все пак с неясен адрес. Това става причина да изпада под влияние на поезията и дори да се изпълнява в откъси публично по примера на епоса. От обикновено регистриране на действително случилото се „История“ на Херодот прераства в прозаичен епос, моделиращ в повествования съдбата на царства и народи. Това налага заемане на митологични сюжети и фабулна техника от епоса и трагедията и изобщо води до своеобразно „повишаване“ на прозаическото слово.

По-прагматичната „История“ на Тукидид също претърпява подобно олитературяване. Увлечен в търсенето на вечните положения в описваните събития, историкът реторизира своята реч, ограничава нейната фактичност и прозаичност. Общо гледано, елинската проза от епохите на архаиката и класика се държи настрана от поезията. Същевременно като заема изразни средства от нея или сама си изработва свои условни белези, тя се стреми да се доближи до поезията и да оформи заедно с нея областта на художествената литература. Както вече казахме, това не се осъществява докрай в класическата гръцка литература.

И така, жанровете в периода от IX до IV век пр.н.е. са идеални среди за пораждане на определен тип художествени текстове. Същевременно те имат нормативен характер, предписват на създаващия текста формалната страна на жанровия речев акт и модела за действителност, общите смислови очертания на текста. Липсата на подобно предписание би било белег за излизане извън пределите на високото слово и значи на литературата. По принцип това е по-допустимо в сферата на прозата. Така че двата основни белега на жанровете в този период са: 1) че моделират йерархично разположени подстъпи към света, и 2) че задават тези подстъпи формално като видове речев акт и смислово като определени модели за действителност. Очертаваният от тогавашните жанрове все още неясен хоризонт на литературата не е нищо друго освен вариант в тогавашната система на културата, един начин да се внесе ред, но и да се обогати наличното в нея отношение към света.

Какъв е статутът на литературните текстове в периода? И поради външната причина, че не се разпространяват като книги, те нямат нужната обособеност, за да се възприемат като литературни произведения. Същото важи и за тогавашните произведения на изкуството, които остават свързани с по-едри образувания — статуята или стенната живопис с комплекса на храма. По подобен начин литературните текстове се отнасят към по-едри текстови цялости, които на свой ред се свързват с извънтекстови образувания. Най-добрият пример е отделната атическа трагедия, включвана заедно с други трагедии в комплекса на трилогията. По-нататък с добавянето на сатировска драма трилогията се превръща в тетралогия, която пък влиза в протичането на Дионисовия празник.

Сякаш недовършеността на равнището на една цялост води до необходимостта да се породи друга. Показателно е, че и теоретизациите от IV век пр.н.е. не развиват термина „произведение“ и дори се опитват, какъвто е случаят с Платон, да назоват с него обемни, но сигурни цялости като държавата и космоса. Но дори в случаите на по-специфична литературна теория, каквато откриваме в „Поетика“, гледната точка на произведението остава слаба. Според Аристотел то е добро в степента, в която се покрива с нормите на жанра. За онова време в определен смисъл жанровата генеративна среда е самото произведение, а от самото него не се очаква да притежава индивидуален облик, нито като смислово построение, нито като стил и композиционна организация.

Произведенията на съвременната литература също са подготвени от жанрови постановки и следват идейни схеми. Те се налагат по линията на универсални принципи на общуването и разбирането. В съвременността обаче тази зависимост не е така висока, нито е строго регламентирана както в средата на ранната гръцка литература и най-вече не е норма на вкуса и критическата реакция.

Съвременното усещане за литература напротив — цени и дори преувеличава оригиналния смислов и формален принос на автора, очаква, че художественият текст може да бъде стопроцентово сътворен от него. В разглеждания период на старогръцката литература реалното положение и нормата са в друго отношение. При свободните обстоятелства на ползуване на литературните текстове, при възможността не само да се слушат на празнични изпълнения, но и в по-тесен кръг и дори да се четат индивидуално, те получават известна самостоятелност, откъсват се от и без това обърканите жанрови среди, започват да се държат като литературни произведения. Поради слабата принуда при по-малките и по-ниските жанрове това дори е правило. От увода към Тукидидовата „История“, завършена в последното десетилетие на V век, разбираме, че авторът й мисли за нея не като за текст, свързан с обстоятелствата тук и сега, а като за произведение, оставащо завинаги. В областта на високите поетически жанрове също творят автори, които умишлено се отклоняват от жанровата схема и държат, нарушавайки я, на инстанцията на произведението. Изглежда, такъв е случаят с неодобряваните в своето време драматически творби на Еврипид.

Нормата, очакването, че произведението по-скоро повтаря жанра, отколкото го нарушава, издава, че за онзи период и обективно е по-характерна „фолклорната“ подчиненост и дори неразличеност на художествената творба от жанровата схема. Текстът по принцип следва и повтаря определени смислови насоки, често зададени от жанра в кръг от традиционни фабули, образи и мотиви. По принцип авторът не бива да твори в областта на смисъла, в модела за свят, приет от жанровата среда. За сметка на това той има големи права за вариации, пререждания в традиционния свод от мотиви, оттук и за известна намеса в смисъла, която трябва да бъде толкова по-внимателна, колкото по-високо стои жанрът. Така или иначе високото поетично произведение не може да има свой оригинален смислов облик.

До известна степен това се компенсира с характерната също за фолклора склонност към формално композиционно организиране и усилено стилизиране на текста, маркиращи произведението като цяло и завършено един вид отвън. Веднага трябва да кажем, че и в това отношение особено поетите творят, следвайки колективната вече оформена насока на композиране и стилизиране. Така че произведението не придобива индивидуален композиционен и стилистичен облик. В този смисъл то не е произведение, а вариация, временен текст, поддържащ много по-съществената от него схема, задавана от жанра. То не е произведение още поради това, че смисловата му структура и композиционната му организация остават относително несвързани. Или по-точно казано, значенията, носени от композицията и стилистичната обработка, са външна форма, обслужват литературната комуникация, а не влизат заедно със смисловата структура на текста в единството на обща построеност. Поетите от ранната гръцка литература приличат в това отношение повече на творците на устен фолклор, отколкото на съвременните поети. Затова и произведенията им не бива да се подлагат на типа анализ, който предполага споеност на твърдения, композиционна структура и стилистичен израз.

Разбира се, това е само основната тенденция в тогавашната поетика на произведението. Доколкото ранната гръцка словесност е литература в тесния смисъл на думата, дотолкова тя познава и поетиката на самостоятелното литературно произведение със споена в смислово, композиционно и стилистично отношение структура.

Особено в областта на лириката и прозаичните жанрове би трябвало да търсим проявена тази втора поетика. За съжаление липсват достатъчно текстове за сравнение, за да наблюдаваме по-точно, а не само да предполагаме по-високата степен на споеност в поемите на Сафо и Пиндар. Та и затова толкова по-неизбежно става общото очертаване на типа литература, характерен за периода.

 

 

Историко-типологическа характеристика на периода от III век пр.н.е. до IV-V век на н.е. Началото на този продължителен период е по-ясно определено от края. Периодът започва с новите условия на живот и оттук на литературно общуване в елинистическата епоха. Т.нар. елинистическа литература, текстовата продукция на гръцки език в последните три века от старата ера, образува първия дял на периода. В него се включва т.нар. Нова атическа комедия със своя най-голям или по-точно най-добре опазен автор Менандър. Следват именитите творци от литературната школа в египетска Александрия — Калимах, Аполоний Родоски, Теокрит, Херондас, от които са опазени достатъчно текстове. Така че имаме представа за характера на елинистическата поезия. От други големи поети като Евфорион не притежаваме по-цялостни творби. Изключение прави епикът Арат с неговите астрономически поеми. От обилната прозаическа литература познаваме по-цялостно историческото съчинение на Полибий. Особено засегната от отбора на по-късното време е философската литература на елинизма. Познаваме само фрагменти на съчиненията на величини на стоицизма като Панеций и Посидоний. Загубата не е съвсем случайна. Още в античността се оформя мнението, че елинистическата литература е своеобразен упадък в сравнение с класическата. Започналото да се образува на границата между двете ери течение на класицизма издига в култ езика на класическата гръцка литература, а и нейната проблематика. Оттук и присъдата над пъстрия нетрадиционен език на елинистическата литература, както и над нетрадиционните теми, които я занимават. По-късно класицистичната норма се утвърждава във Византия и това става причина да не се опазят дори прекрасните комедии на Менандър. Отрицателното отношение към елинистическата литература продължава и в Нова Европа чак до началото на нашия век.

Във втория дял на разглеждания период, разполагащ се във вековете на новата ера, старогръцката литература преживява две основни събития: 1) възобновяват се стилистичните и идейните норми на пределинистическата словесност, оформя се силно класицистично течение, което окончателно стеснява традицията на старогръцката литература, и 2) тази литература влиза в тясно взаимоотношение с римската, оформя се двуезичният хоризонт на античната култура и словесност. Оттук и названието гръко-римска епоха за този дял от периода. Гръцката поезия от това време е слабо опазена. Единствено жанрът на епиграмата се е съхранил по-пълно в т.нар. „Палатинска антология“, и то в непрекъсната традиция от класиката до късното антично време. По-големите епически поеми на Квинт Смирнски и Нон, макар оставащи малко извън периода, са все пак свидетелства на епохата. Притежаваме по-цялостни творби на прозаически автори — на оратори като Дион Хризостом и Елий Аристид, на философи като Филон и Марк Аврелий, на историци като Ариан и Апиан. Поради интереса на Византия добре са се опазили „Успоредни животописи“ и „Етически трактати“ на Плутарх и сатирическите произведения на Лукиан. Можем да пропуснем много имена на географи, граматици и енциклопедисти, чиито творби притежаваме, както и на съставители на сборници с писма. Непременно трябва да споменем обаче гръцкия любовно-авантюрен роман. Получил разпространение в тази епоха, той е първият в античната литература прозаичен жанр, предназначен за четене и имащ белезите на художествената литература така, както я разбираме днес.

Двете набързо представени епохи на пръв поглед са достатъчно различни — до новата ера има опит за откъсване от принципите на класическата словесност, в новата ера, напротив, се наблюдава връщане към тези принципи. Кои са основанията двата дяла да се свързват в общ период? — Еднаквата форма на литературно общуване, усиленото литературно самосъзнание и специализирането на писателския труд, оформянето на литературния текст в самостоятелно произведение. И в едната, и в другата епоха литературата не само се твори, но и се потребява индивидуално. Тези съществени основания карат да свържем елинистическата и следващата гръко-римска епоха в литературата в един общ период.

С началото на елинизма в гръцкия свят настъпват значителни политически, обществени и културни промени. Оформя се по-широко държавно пространство. Гръцките полиси престават да бъдат самостоятелни политически единици и независимо че продължават да играят ролята на обществени и културни центрове, стават по-отворени отколкото в класическата епоха. Малките полиси загубват предишното си културно значение и дори Атина отстъпва пред големите елинистически столици — Александрия, Антиохия и Пергам. Създава се нова столична култура, способна да води мащабна политика. Събират се книги, основават се големи библиотеки, музеи и научни институти. Културата се разслоява на върхова и низова, на столична и провинциална. Променя се светоусещането на човека при новите градски условия на живот. Превърнал се от поданик в гражданин и загубил реалната си политическа инициатива, осигурена му в старата полисна общност, той става по-подвижен — най-напред реално: може да пътува, да избира местожителството си, да се сдружава свободно за общностни форми на действие с когото пожелае. Светът става за него несравнимо по-голям и по-конкретен. Откъснал се от старите органични общности, човекът от това време започва да усеща остро своята индивидуалност. В условията на тогавашния градски живот той получава частно битие, има свое собствено съществуване в бита и всекидневието, един свят на интимност и психологическа задълбоченост. Новите условия пораждат и идеална подвижност — човекът може да избира вкусовете и възгледите си, същевременно възниква опасността да се лута между разни ценности. Те вече не са строго регламентирани както в класическата полисна епоха.

Това важи и за големите елинистически, и за римските градове. Основанието да свързваме елинистическата и гръко-римската епоха в общ период е, че поради описаната нова ситуация литературата става средство за ориентиране на отделния човек в проблемите на така отворения свят. Именно вследствие на това се усилва процесът на превръщането й от словесност в литература в тесния смисъл на думата, т.е. в художествена литература, която се ползува индивидуално и още по-точно се чете лично. Започнал слабо от предидущия период и усилен в епохата на елинизма, този процес достига своеобразен връх след II век пр.н.е.

Както показахме в предходната глава, индивидуалното четене остава все пак един вид рецитиране в частна среда и не придобива размерите, известни ни от Новото време. Остава и навикът литературните текстове да се изпълняват публично. И все пак и този начин на литературно общуване е по същество частен и индивидуализиран. Слушащите групи не са органични, не произвеждат образ на висок субект, за който се очаква от текста съответен герой. Текстът може да се разбира от отделния слушащ в индивидуален план. Оттук до личното му ползуване с четене има една крачка. Тя се прави от отделни хора, но особено широко в жанра на забавното четиво и романа. Или общо казано, съществената отлика от литературното общуване в предходния голям период е, че сега независимо дали се общува по публичен устен или по по-частен начин литературните текстове се адресират до отделния човек и по-рядко до субекти — общности.

В съответствие с това се променя статутът на автора. Нека да започнем с ограничението, че тази промяна засяга върховия слой на литературата. В низовата сфера продължават белезите на фолклора — анонимността и недостатъчната фиксираност на текста. Докато във върховата елинистическа литература писателският труд се специализира. Творчеството става професия. Разбира се, с нея не се печелят пари. Литературният творец трябва да бъде богат или да има меценат. Затова поетите и писателите се въртят край силните на деня, край монарсите, които могат да им осигурят безметежно съществуване. Същото важи и за учените. Цени се и се заплаща високо самият творчески труд, иначе издадените съчинения носят приход само на издателя. Но това е същественото — съчинението се преписва в определен брой екземпляри и се разпространява, отива при различни хора. Същевременно литературните творби на миналото се събират в библиотеки и, както е в египетска Александрия, всеки може да ги потърси сам.

Така заедно с чувството за минало и разпространяването на книги укрепва идеята за отделния литературен текст произведение и естествено за високия принос на неговия създател. Оттук и писателското самочувствие, правото на автора над самия текст, идеята за плагиат, честите претенции за оригиналност и изобщо за творческа дарба. В тази атмосфера на литературни ежби, които по нищо не се отличават от съвременните, се оформят литературно образовани люде, компетентни по въпросите на словесността. Това са т.нар. филолози. Отначало самите поети и писатели вършат тази работа. Тя хвърля отпечатък на ученост върху творбите им. По-късно професията на филолога става самостоятелна. И макар че делата на поета и писателя прозаик все още не са здраво обединени, по-ясно оформеният хоризонт на литературата се усеща във факта, че сегашният поет не се чувствува обвързан към определен жанр, както в епохата на класиката, а твори в няколко, съчетава ги и дори сам създава нови жанрове и жанрови езици, какъвто е случаят с идилията на Теокрит. Сега жанровата форма може да се избира, защото не е ограничена в определени теми и смислови постановки.

Дори високите родове на епоса и трагедията престават да бъдат вътрешно затворени генеративни среди, положени направо в средата на културното общуване, и се превръщат в обикновени текстови класификатори, задаващи предимно формалните белези на правения според нормата им текст. Литературните жанрове се прераждат от вертикален йерархичен в хоризонтален строй, стават равни в плоскостта на едно разнообразие от форми. Вече несвързани с общностно нормирани смисли, жанровете стават променими, в състояние да поемат каквото и да е съдържание. Прозаизира се малката поема и се получава т.нар. епилион, пишат се в епически стихове наръчници по козметика и готварство. В предишния период жанрът съществува по-стабилно от отделния художествен текст. Сега тенденцията е обратна. Свободното комбиниране на жанровите елементи издава порасналата възможност авторът да се намесва в смисловата тъкан на творбата, която получава известно право да се отклонява от жанровата постановка за действителност и да означава нещо индивидуално. Изглежда, не са малко постиженията в тази насока. Епилионите на Калимах, идилиите на Теокрит са достатъчно затворени и завършени произведения, със свое индивидуално послание. Те не са знаци за по-важния от тях жанр.

И все пак правото за индивидуален смислов облик не се използува докрай в елинистическата и гръко-римската поезия. Непредназначена за широк кръг отделни потребители, а по-скоро за затворена среда на ценители, тази поезия развива наличната възможност за оформяне на творба по-силно по линията на причудливите експерименти върху формата и езика.

От една страна, грижата за смисъла не е голяма, поезията се маркира с един вид игрива неосмисленост. От друга страна, при по-голямото внимание към стила, индивидуалният облик на поетичната творба се постига с нарушаване и комбиниране на съществуващи стилове, т.е. все пак традиционалистично. Така че при съществуващите в този период условия за преминаване от словесност с йерархични жанрове към художествена литература с изявено литературно произведение това преминаване става компромисно и частично, и то предимно във върховата, настроена към традиционалистични реверанси поезия.

Изключително богатата низова литература на периода ни е позната по откъси и по отделни рефлекси на върховата литература. В низовия слой вероятно са действували същите принципи, които владеят и съвременната масова култура. В домена на масовата елинистическа литература жанровете са били силно проницаеми един за друг, свързвали са се дори поезия и проза — такъв е случаят с Мениповата сатира. На площада възниква нова реторична форма — киническата диатриба. Отначало жив устен жанр, по-късно тя прониква във върховия слой на литературата и се фиксира писмено. Широко развитие в периода получава прозата — документална, епистолографска, научно-трактатна в много области на знанието, реторическа и историографска. Много видове на тогавашната проза имат предимството да не са свързани с жанрови канони и да се развиват свободно в една или друга степен приближено към актуалността. Изобщо колкото по-нелитературна е прозата, толкова по-слабо е заплашена от формализъм и несъдържателност.

Що се отнася до езика, неусловността на прозата не може да бъде пълна. Съвсем всекидневен език е регистриран само в частните писма от онова време. Иначе се оформя един традиционен литературен език, който след I век пр.н.е. става все по-изкуствен и непроменим. Но тъй като поначало прозата е предназначена за определен кръг от хора, а не за широка публика, на фона на литературния език е възможно прозаическият автор да развие белезите на свой стил, нещо, което не може да се каже за тогавашната поезия. Например в текст като „Записки“ на император Марк Аврелий, недоредактиран за публикуване, откриваме не само лично оцветена мисловност, но, изглежда, и личен прозаичен стил.

Особено е положението на възникналата в този период художествена проза за четене, на авантюрно-любовния роман и другите исторически повести. Въпреки установената връзка с историографията, с писмовни сборници и устни градски новели не е лесно да се възстанови пътят на оформянето им. Очевидно те възникват поради все по-разпростриращата се практика да се четат у дома интригуващи истории за приключения и любовни премеждия. Но четящата среда не е толкова компактна, та романният жанр да се утвърди като особен поглед към света. В края на краищата и цялата останала проза, и романните четива биват „нападнати“ от реторическата условност, от традиционно зададения за прозата общ художествен стил, в който един вид се естетизира античният публичен начин на общуване. Така отвън и по формален начин те биват означени като литература. С добавеното към традиционния литературен език второ равнище на реторизма старогръцката проза загубва възможността да произвежда индивидуализирани по смисъл и стил творби.

Говорейки за поезията и прозата на периода отделно, подчертахме по-високата склонност на поезията към формализъм и по-голямата възможност за прозата да улавя актуална проблематика и оттук да бъде съдържателна. Но това е само по принцип. В редица случаи поезията се прозаизира (мимовете на Теокрит и Херондас), а прозата обратно — се реторизира и формализира. Затова въпросът за промените в проблематиката на литературата от епохите на елинизма и гръко-римското време е прекалено общ, за да се отговори просто, че от принципния нереализъм и традиционализъм в предишния период се преминава към реализъм и нетрадиционност. На различните равнища на литературата и в различните жанрове положението не е едно и също. И ако интересът към актуалното е в крайна сметка налице в този период, това е само тенденция, на която се противопоставя друга противоположна.

Наред с поетичния и прозаичния формализъм продължава да действува традиционният за елинската литература тематичен формализъм. Ползуват се широко митологични теми, мотиви и образи. Основната разлика от периода на класиката е, че сега те нямат общностен адрес. Станали са обикновени знаци, един вид гаранция за традиционно съдържание. Но всъщност като се използуват свободно, често против традиционния си смисъл, те се превръщат в чиста форма. Нарочно се търсят редки, неизвестни митове, за да няма общо очакване у тези, които слушат или четат. Така се избягва общностният фон за разбиране на текста. Традиционните митологични образи и теми или се третират повърхностно й игриво в празна реторична комбинация, или се актуализират със съвременни теми, проблеми и разбиране за душевност. Митологията не пречи да се правят тънки психологически разработки, дори да се въвеждат съвременни битови реални. От друга страна, актуалните интереси на времето се моделират в литературата и по-открито, без митологическа условност — в неусловни битови сюжети и в образа на реални люде. Тенденцията към реализъм, или по-точно към натурализъм, се наблюдава особено в първия век на елинизма — както в литературата, така и в изкуството. Но и в този случай са налице задръжки. Поначало става дума само за „поглеждалия“ към реалния частен свят на човека. Тези поглеждалия се правят не в проза, а в стихове, на силно условен език. Реалистичната вълна е кратка. Художествената проза на романа по-късно не проявява такъв пряк интерес към бита и вътрешния свят на човека, а доколкото го има, го подчинява на едно или друго високо, нереалистично отношение към света.

 

 

Обща историко-типологическа характеристика на старогръцката литература. Колебанието между традиционност и висока проблематика, от една страна, и нетрадиционност и актуален интерес, от друга, е характерно за цялата елинска литература. То завършва с компромис между двете тенденции и със синтез, своеобразно връщане към традиционността и високата тематика. В съдържателно отношение това връщане се проявява в реставриране на митологията като авторитетен арсенал на образи и сюжети, а във формално отношение — в победа на реторичното оформяне не само в прозата, но и в поезията. Както вече казахме, реторичността е писмената форма на устния публичен начин на литературно общуване, характерно за античността. Така че елинската литература се движи и колебае не само между традиционност и нетрадиционност, между нереализъм и актуализиране. В прагматичен план тя се колебае между устния публичен и общностен начин на общуване с текстовете и частния индивидуален, който в крайна сметка приема вид на четене на текста в самота. Този втори начин на общуване така и не успява да получи превес в античността. Затова без да може да се върне към устната словесност на ранното си развитие, елинската литература оформя неин заместител — вторичната писана устност на реторичния стил. Така че тя един вид не успява да стане литература в тесния смисъл на думата с ясна межда между художественото и нехудожественото слово.

В тази обща историко-типологическа характеристика на старогръцката литература разглеждаме успоредно и поставяме в зависимост три двойки от критерии, които се разделят на две противоположни страни. Двойките са: устно, общностно — косвено, индивидуално общуване; традиционност — нетрадиционност; нереализъм — реализъм, а страните са — литература от тип словесност и литература в тесния смисъл на думата. Излиза, че старогръцката литература се колебае между двете страни, но в крайна сметка ги синтезира на основата и с превеса на устното общностно общуване, традиционализма и нереализма, т.е. на литературата от типа словесност. Естествено това обобщение е абстрактно. Към старогръцката литература може да се подходи и по други начини. Входът към нея не е един. Реално гледано, тя е една само като обща тенденция и става една вследствие на изследователското усилие, което я превръща в единен предмет, за да улесни разбирането й. Иначе като всички други и тази литература съществува в трудно сводимо към единен предмет многообразие.

Избрах старогръцката проза за тема на втората част на книгата, за да покажа как са се развивали такива категории като авторово самосъзнание и чувство за актуалност в несклонната да ги поддържа елинска литература. Искам по този начин да поставя под съмнение и да диалектизирам току-що изпълнената типологическа характеристика. А и така е — за да задълбочим едно твърдение, редно е да търсим такъв подстъп към него, от който то не би изглеждало толкова вярно. Подобен подстъп към старогръцката литература е опитът да се прецени особеното място на прозата в нея — поначало възникнала извън литературата поезия, във висока степен имитирала поезията, за да стане литература, и накрая реторизирала се, за да се осъществи съюзът й с поезията поне формално. Накратко, това е темата, която се обсъжда в по-нататъшното изложение на книгата.