Богдан Богданов
Старогръцката литература (6) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Старогръцката литература

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Просвета“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: Монография

Националност: Българска

Печатница: „Дунав прес“ ООД — Русе

Излязла от печат: 30.VI.1992 г.

Редактор: Владимир Абазов

Художествен редактор: Владимир Минчев

Технически редактор: Симеон Айтов

Рецензент: Анна Николова

Художник: Петър Петрушев

Коректор: Росица Великова

ISBN: 954-01-0145-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1461

История

  1. — Добавяне

Авторовото самосъзнание, традиция и действителност в старогръцката проза

Първа глава
Историкът и писателят Херодот

Херодотовата книга не е само първото цялостно прозаическо, но и първото историческо съчинение, достигнало до нас от античното време. Дали това е достатъчно, за да смятаме Херодот за баща на историята според известното определение на Цицерон (За законите I, 1, 5)? Дали всички прояви на историографията са налице в делото на историка от Халикарнас, или е по-правилно да мислим, че тя има повече начала? Смята се, че Тукидид, който твори след Херодот и му е задължен в много отношения, е историк от по-висш тип. Но „История на Пелопонеската война“ е по-скоро историческо изследване от друг тип. Само почеркът на римския историк Ливий допуска сравнение с Херодотовия. Така че не можем да говорим просто за античната историографска традиция. В нея откриваме разни типове. Историята на Херодот е първа проява на типа историография, която не толкова изследва факти, колкото с разни средства се стреми да възпроизведе духа на изследваното време. По-основателно е да наречем Херодот баща на този тип, а не на историята изобщо, чието единство е повече желано, отколкото действително.

Не сме осведомени добре за живота на Херодот. По-ранното елинско време до IV век пр.н.е. не цени творческата индивидуалност, затова не проявява интерес към реалния жизнен път на изтъкнатите личности. Първият историк с по-пълна биография е живеещият на границата между V и IV век Ксенофонт. Основните биографични сведения за Херодот дължим на византийската енциклопедия „Суда“. Историкът е роден към 485 г. пр.н.е. Родният му град Халикарнас в областта Кария в Мала Азия по онова време е васален на Персия. Градът е дорийски, но йонийският диалект отдавна е официален в карийските градове, което обяснява защо „История“ е написана на йонийски — той е традиционен за развиващата се от VI век малоазийска научна проза.

Знаем имената на родителите и на брат му и това, че епическият поет Паниасис му е близък роднина. Може би произлиза от аристократическо семейство. За това говори фактът, че е противник на халикарнаския тиранин Лигдамис, че дълги години е изгнаник на остров Самос и че, завърнал се оттам, участвува в бунта за свалянето на Лигдамис. Но отрицателното отношение към тиранията, което се чувствува в „История“, не е достатъчно, за да се приеме със сигурност аристократическият му произход. Напротив — умонастроението на Херодот издава по-скоро принадлежност към предприемчива „буржоазна“ среда.

Ранната си младост (470–460 г. пр.н.е.) Херодот прекарва на Самос, вероятно заедно с Паниасис. Оттук доброто познаване на острова и интересът към самоската история, която той инфилтрира по-късно в своето съчинение. Навярно двадесет и пет годишен той е вече в Халикарнас, където участвува в събитията около свалянето на Лигдамис (454 г. пр.н.е.). След това започват пътуванията му. Херодот ги предприел, защото не одобрявал географското съчинение на Хекатей от Милет (т.нар. „Описание на земята“) и по-специално неговата теория за континентите, която той критикува в „История“ (IV, 36). По време на тези пътувания събира огромния материал, включен в книгата му. Най-ранно е може би пътешествието по бреговете на Черно море, по-късно това в Египет, а най-късно пътуването на Изток. След 450 г. пр.н.е. посещава Атина, сближава се с Перикъл, проявява интерес към атическата трагедия, която оказва някакво влияние върху историческия му труд. Говори се, че бил приятел със Софокъл, и в подкрепа на това се сочи един паралел между „Антигона“ (904 сл.) и пасаж от „История“ (III, 118–119). Обвиняват го в прекалена привързаност към Атина, която наистина се чувствува на отделни места в съчинението (срв. II, 10 и VII, 139). Усеща се, че определени пасажи са били подготвени за четене пред атинска публика. За други се предполага, че са изпълнявани в Мала Азия и в Турии (Южна Италия). Според едно късно сведение (у Евсебий) след подобно четене пред атинския съвет Херодот бил обявен за почетен гражданин на Атина, а според друго (у Плутарх) бил награден в 445 г. пр.н.е. парично с десет таланта. На едно място у Лукиан се съобщава за публично изпълнение на „История“ на игрите в Олимпия.

В тези години Херодот посещава Делфи, Македония, прочути места като Термопилите и други гръцки градове, събирайки основните сведения, които вгражда в разказа си за ранната гръцка история. Приятелството с Атина му спечелва врагове в Халикарнас. Може би поради това напуска родния си град и взима участие в организираното от Перикъл колонизиране на Турии през пролетта на 443 г. пр.н.е. Заселил се там и сигурно там създал „История“, Херодот рядко напуска Турии, където умира и бива погребан — според една версия на градския площад. Годината на смъртта му се определя косвено по най-късното събитие, за което се споменава в „История“ (430 г. пр.н.е. — VII, 137). Възможно е да е живял до 420 г. пр.н.е.

Движението от Мала Азия през Атина към Южна Италия, линията на живота на Херодот, обхваща тогавашния гръцки свят в Средиземноморието. В тези три свои средища елинската култура далече не е еднаква. Ако оставим настрана Запада на Турии, характерът на другите две области — реализмът на архаичната йонийска култура и умозрението на атическата класика, заедно с атинския интерес към всичко чуждо добре се усещат в духа на Херодотовия опус, породен като че ли от тяхната среща. Особената история на гражданина на Халикарнас и Турии, на приятеля на Атина и Делфи е дело на интерференция на най-малко два елински погледа към света. Така че импулсът към универсализиране, от който се ражда историческото съчинение, може да се търси и в личния житейски път на Херодот.

От началната фраза на труда се разбира, че оригиналното му заглавие е „Историческо изложение“ (Histotríes apódexis). Разбира се, този смисъл би могъл да се приеме, ако по времето на Херодот думата historía е имала днешното си значение. Тогава обаче тя означава нещо по-широко — дирене, изследване, един вид наука, която се върши с анкети и разпитване и чийто резултат е особен разказ. Тъй че Херодотовото historíes apódexis означава изложение на издирванията и само допълнително „историческо изложение“.

„История“ на Херодот е обемисто съчинение. До нас то е достигнало, разделено на девет части (книги), всяка от която е наречена на една от деветте Музи. Разделянето е станало вероятно при издаването на „История“ в епохата на елинизма, когато се е наложило тя да бъде разположена в отделни свитъци.

Дележът е неравномерен и не е съобразен със съдържанието. За плана на Херодот и оригиналните части на текста само се досещаме. Съчинението не е писано подред и не невъзможността да се коригира е наложила повторенията, с които Херодот е поправял вече написаното. Предполага се, че книгата е създавана на части, като постепенно е узряла идеята да се свърже разнообразният материал в едно цяло. Белезите на различни етапи и начини на изследване личат в текста. Работата е незавършена и в прекия смисъл на думата. Изложението прекъсва със събития от 478 г. пр.н.е., не са изпълнени някои обещания — например разказа за Асирия. От друга страна, налице са не само ред връзки и съотнасяния, но и цели части, подчинени на концепция, може да се говори дори за цялостен план, неизпълнен твърдо, но все пак проведен в съчинението.

Днес се смята, че основните източници на Херодот са устни разкази. Някои от осведомителите си той е посочил сам — египетските и вавилонските жреци. Други се предполагат — туристическите гидове в Египет или дори определени лица като персиеца Зопир, син на Мегабиз, намерил политическо убежище в Атина (III, 160), от когото Херодот е можел да се осведоми за персийския бит и история. Смята се, че и в случаите, когато е имал на разположение архиви, той е предпочитал устните сведения. Според други се основавал и на документи, на епиграфски паметници, чийто стил се чувствувал на определени места в „История“. Сигурно е, че Херодот е използувал официалната листа на персийските сатрапи при управлението на Дарий, документа описание на тогавашното царско шосе и сведението за състава на войската на Ксеркс. Наистина онова време не разполага с достатъчно архиви, а за неелинските историкът се е нуждаел от преводачи. Това също е налагало да ползува осведомители, естествено гърци. Но устният източник е имал предимството, че освен сведения и факти е давал и живо тълкуване на епохата, от което Херодот очевидно се е интересувал.

Същевременно се е опирал на съчиненията на свои предходници и съвременници. В Мала Азия вече съществуват локални хроники и дори по-обхватни изследвания като „Лидийска хроника“ на Ксант, „Персийска хроника“ на Харон от Лампсак, двете съчинения за Персия на Дионисий от Милет, в които освен епизоди от персийската история Херодот е можел да прочете нещо и за Гръко-персийските войни.

Нямаме точна представа за историчността на тези изгубени съчинения, нито знаем на кои места в „История“ са били използувани. В това ранно време не е прието чуждият материал да се цитира. Херодот споменава източниците си само на отделни места — например, че използувал поемата „Аримаспия“ на Аристей от Проконес (IV, 13). Няколко пъти е цитиран Хекатей — в случаите, когато е критикуван. Докато в пасажите за феникса, за хипопотама, за лова на крокодили (в кн. II), сигурно заети от „Описание на земята“, името му не е споменато. За това, че историкът е черпил от много източници, говори и стилистичната полифония в „История“.

В този пункт се повдига въпросът, по какво се различава Херодот от своите предходници и по-специално от Хекатей, комуто е задължен не само за ред географски и етнографски сведения, но вероятно и за своя „научен метод“. Доколкото можем да преценим от сравнението с фрагменти от Хекатей, „История“ е била за времето си особено, ново и оригинално дело. Не толкова защото налага понятието „история“ и защото приближената до съвременността генеалогия на митологични предци в нея преминава в хронология на царе и действителни събития. Особено оригинално е друго — историкът от Халикарнас съединява в едно онова, което преди него се прави отделно. Хекатей е автор на една география-етнография („Описание на земята“) и на едно полумитично родословие („Генеалогии“). Като свързва прерасналата в история генеалогия с географско-етнографското изследване, Херодот създава нов прозаичен жанр, успоредица в прозата на героическия и дидактическия епос едновременно. Задачата е очевидна — да се обхване целият човешки живот в действителното пространство-време. В „История“ това става по-реално отколкото в епоса и е по-цялостно осмислено, отколкото в генеалогиите и периегезите на предходниците на Херодот логографите. Така се свързват вкусът към изключителното и невероятното, който съпътствува интереса към факта и детайла, усетът към многообразието и практическият подход към човешкото съществуване, от една страна, и нуждата светът да се възприема цялостно. Или казано по друг начин, Херодот съчетава наследената от йонийските логографи наука с някаква доза художествена литература.

Тази доза прави непоследователен и гъвкав научния подход на историка. Настроен критично, той държи да се увери и да види сам (autopsía). Споделя за две пътувания (до Тир и Буто), които предприел, за да провери съмнителни сведения — срв. II, 44 и 75. Съобщава какво е чул (akoé), изследва с разпитване и съвестно предаване на наученото (historía) и най-после на ред места изказва и своето мнение gnóme). Здравият разум го кара да се съмнява за хиперборейците (II, 36) или за пророкуващите гълъби в Додона (II, 56–57). Той дори казва „това твърдение е наивно и смешно“ (II, 36 и 45). Но, от друга страна, вярва, че молитвата на Крез към Аполон докарала дъжда, угасил разпалената клада (1,87). Херодот съвестно предава по две и повече обяснения за дадено събитие или явление така, както ги е чул или прочел, като оставя читателят да прецени сам (например, три версии за произхода на скитите — IV, 5–12). „Аз съм длъжен, казва той, да кажа какво се говори, но не и да му вярвам напълно“ (VII, 152). Понякога изказва и твърдо своето мнение, като подчертава, че е резултат на собствени съображения, а не на чутото от други (II, 104).

Така че Херодот е непоследователен — вярва и не вярва на чудеса и етнографски странности, показва се суеверен и същевременно практичен и здравомислещ, привежда по няколко мнения, без да сочи кое е най-правдоподобното. В „История“ се откриват големи откъси, подчинени на строг възглед за вътрешната пружина, движеща събитията (разказът за Крез и предисторията на Ксерксовите войни). От друга страна, налице са пасажи без единна концепция (историята на Кир и на Камбиз) и най-накрая такива, които изобщо са лишени от концепция (историята на йонийското въстание и на войните на Дарий). Това смущаващо разнообразие се обяснява с недовършеността на съчинението, но и с принципната невъзможност да бъде завършено в посоката на единен научно-критически стил и единно вътрешно осмисляне на събитията. Прагматичното обхващане на разнообразен материал (географските и етнографските описания, локалните сказания, отделните сведения за малки събития) в „История“ на Херодот естествено противостои на вътрешното конципиране на събитията и особено на опита да се споят в единен поток на историческо ставане.

Херодот е историк и защото проявява интерес към фактите и житейското разнообразие, и защото усеща времето като синхронен или диахронен ред от събития, но и защото чувствува необходимост не само да описва и изрежда отделности, а и да ги свързва и осмисля вътрешно. Това е нужда от концепция. Понеже за нея няма традиция в прозаическата историография, Херодот я заема от поезията — от епоса, от атическата трагедия и от религиозната дидактика може би. Особено трагедията му предлага образци за смислова свързаност. Тя е жанрът на онова време, способен да осмисля. Но осмислянето, за което става дума и вследствие на което историкът нарушава откритата от него хронология, отказвайки се от критико-прагматичния тон на историческия разказ, е литературно само по произход и форма. Иначе то става нещо друго в историческата проза — в една от функциите си именно историческо осмисляне.

И така, в сравнение с предходната логографска проза „История“ на Херодот е качествено ново явление като история. Защото е не само изследване, описание и критично разполагане на отделности, но и опит за осмисляне на миналото като действителност. В античността йонийската логография се възприема за проза в тесния смисъл на думата. Обслужваща практически цели, тя е един вид нехудожествена проза. Докато „История“ се смята за художествена творба. Дионисий Халикарнаски твърди (За Тукидид, 5), че Херодот довел прозаическата реч до това да стане подобна на най-добрата поезия. И е по-прав от Аристотел, който казва в гл. 9 на „Поетика“ с пример от Херодот, че за разлика от поезията историята говори за действително случилото се, а не за станалото по вероятност и необходимост. Във всеки случай така, както ни е разказана от историка, историята на Крезовия провал не е нещо действително, а тъкмо обобщено, наситено с примерен смисъл, т.е. поне по форма това е художествен разказ.

Отправяните в античността обвинения срещу Херодот, че лъже, по-добре изразяват характера на неговото съчинение. Като го наричат logopoiòs и mythològos те всъщност подчертават, че той е по-скоро съчинител на художествени разкази. Днес сме резервирани към недостоверността на „История“ — редица нейни сведения днес се потвърждават. Но не сме в по-изгодна позиция от античните автори при изясняването на особеностите на Херодотовия художествен почерк. Така или иначе не става дума за сбор от отделни похвати, за наличието на новели и анекдотичен материал в съчинението, на особен художествен език или на композиция, носител на авторова идея. Т.нар. художественост би трябвало да се изразява преди всичко в комплексен възглед за действителност, търсен, но, разбира се, и осъществил се самостоятелно в грамадата на историческия опус.

Един от видимите елементи на комплексното възприемане на човешката действителност в „История“ е усещането за многообразен и конкретен свят. То е следствие от принципния прозаически подход към реалността и по-точно от разнообразните прозаически форми, начини на разказване, описване и анализиране, които използува Херодот. В получилата се стилистична мозайка са уловени различни прояви на една настояща в широкия смисъл на думата действителност — реални географски пространства, късове от обществени събития, чужди обичаи, които карат читателя да се замисля над своите. Разни неща се представят неутрално, изброително, описват се, така че всяко придобива смисъл само по себе си като факт в един свят, радостно обилие от отделности. Херодот не само има сетиво за различни начини на живот, но и съзнание, че всички имат еднакво право на съществуване. Той прави уговорка, че ще говори еднакво за малки и големи градове не само понеже нищо не е сигурно в този свят и голямото лесно става малко (I, 5), а и защото настроен прагматично и воден от духа на своя прозаически опус, не е ограничен от твърда йерархия на ценности. Освен от собствената любознателна натура и от прозаизма на творбата си към този своеобразен плурализъм той е подтикнат и от реализма на възпиталата го йонийска култура, рожба на която е и натурфилософията на Талес и Анаксимандър.

Особено затруднени сме да определим предмета на Херодотовата „История“. В уводното изречение се казва, че целта на съчинението била нуждата да се спаси от забвение стореното от хората, великите и удивителни дела (т.е. паметници) на елини и варвари, но между другото и необходимостта да се разкрие поради каква причина те воювали помежду си. Предметът е двоен — многообразието трябва да се регистрира и прослави; светът е сбор от дела и паметници, които заслужава да се опишат. От друга страна, в него са налице две страни — елините и варварите, които са воювали и чиито войни внасят в многообразния свят организираща гледна точка. Предметът на „История“ е диалектичен — светът като набор от събития, явления и паметници и светът като протичане на едно основно събитие: войната между елините и варварите.

Гръко-персийските войни са последната фаза на този световен конфликт. Именно те превръщат света в по-определено съвременен, те са емблема на съвременността. Става дума не за актуална съвременност — десетилетие, както я разбираме ние, а за съвременност в широкия смисъл на думата, която днес бихме нарекли близко минало. Елинската историография се ражда с улавянето на това близко минало (отдалеченото остава за митологията и епоса), с разбирането му като своеобразна съвременност. Херодот пише биографията на своето време и на своето поколение. Същото може да се каже за Тукидид в още по-точния смисъл на думата, тъй като той действително е съвременник на Пелопонеската война, докато най-късните събития, които описва Херодот, се отнасят към ранната му младост.

Освен за съвременност Гръко-персийските войни са емблема и за движението в тази съвременност. Те са цяло с две страни, в които се отделят следващи една след друга фази. Войната е един вид наглед за протичане, може да се наблюдава в естествения ход на времето. Затова античната история се ражда с нуждата да се опише война и за нея войната, а не мирното време е по-достъпен предмет. В мирното време общественият процес е скрит, трудно доловим. А историята регистрира именно процеса. Войната е, така да се каже, време с повишена обществена събитийност, наглед за процеса като борба и постигане на цели. В нея по-лесно се усеща постъпателното време на промяната, организиращо многообразния материал в следването на събития, които няма защо да се свързват по друг начин, след като са се случили именно в този ред. Херодот открива хронологията на равнището на реалното време на Гръко-персийските войни, което не се нуждае от друга обосновка, щом като е отпечатано в битките при Маратон, Саламин и Платея.

Но войната организира Херодотовото изложение донякъде. Тя е само една страна от предмета на изследването и в това е основната разлика между тази „История“ и Тукидидовата. Както отдавна е забелязал Дионисий Халикарнаски (За Тукидид, 5–6), Херодот свързал историята на много градове и племена от Европа и Азия в едно цяло, като надхвърлил делото на своите предходници в историята и останал непоследван от Тукидид в този тип съчинение с много и не особено добре свързани части. Ако се запитаме за другата страна на Херодотовата „История“, отговорът ще бъде двойствен. Устремен към многообразието на света, историкът естествено се натъква на проблема за неговата цялост. Предмет на историческото изследване в случая е целият свят, който по представите на онова време се дели на елински Запад и варварски Изток. Търсейки организиращ принцип за това цяло, Херодот открива митологичния прецедент за Гръко-персийските войни, идеята за изначалния конфликт между Изтока и Запада. Близкото минало на света се разбира като просто повторение на далечното. В далечината на дългата поредица от повтарящи се конфликти застават походът на Аргонавтите и Троянската война. Образува се нещо като световна история, на която Гръко-персийските войни са съвременното звено. Херодот конструира историята в поредица от фази с два такта — всяка следваща война е tísis (отмъщение) за причинената adikía (неправда) от предишната. Така че историята е правилен низ от взаимно обусловени свръхсъбития в отношението щета — възмездие. Понеже всяка война е едновременно и щета, и възмездие, тя предизвиква нова война. На равнището на тази концепция не се очертава възможност за преустановяване на движението.

Но това е само едно абстрактно обяснение. Херодот се отказва от него след началните страници на „История“ и търси по-конкретно обяснение за гръко-персийския конфликт в близкото минало на Мала Азия и по-специално в отношенията на малоазийските гърци с Лидия и Персия. Пъстра и диалектична по предмет, „История“ е пъстра и диалектична и в концепцията си. Обясненията взаимно се допълват и заменят. За причината на Гръко-персийските войни Херодот привежда конкретен обществено-политически аргумент — естествената експанзия на големите монархически държави, апетита за победи и надмощие (VII, 8), както и аргумент за техния изход — побеждават елините, защото са свободен народ; те надмогват по-силните перси, които се оказват по-слаби, защото са роби на властелин. Въпросът е, че тази политическа аргументация е само възможно тълкуване, което не е в състояние да организира и свърже целия материал на историята.

И наистина описаните от Херодот фази на Гръко-персийските войни са затворени области. Изчерпани, те освобождават зрителното поле за наблюдаването на други. Между фазите на войната на Дарий и на Ксеркс не се открива връзка и обусловеност, ако не се смята амбицията на Ксеркс да отмъсти за сторената на Дарий неправда и да не остане по-долу от своя предшественик. Това дава път на описанието. В описание може да се представи сблъскването на две войски, войната е поредица от битки. Друг вид описание са етнографско-географските екскурси, които набъбват до цяла книга, какъвто е случаят с втората книга, посветена на Египет. Спрямо тези екскурси действителната история започва да играе спомагателната роля на рамка. Липсата на единна концепция допуска привеждането и съобщаването на всичко без грижа за основание и връзка. Връзката се осъществява свободно с проста асоциация по съседство в пространството и времето, по аналогия и контраст. Историята на Поликрат се въвежда с обикновено „по същото време“ и се намира в близост до историята на фараона Амасис, защото е разказ за цар, чието управление завършва трагично, докато управлението на Амасис, напротив, завършва щастливо. Трудностите около наследяването на Периандър и на Камбиз се оказват достатъчно аналогични, за да се поставят в съседство разказите за тях.

В четвъртата книга на „История“ Херодот се заема да опише похода на Дарий в Скития. В случая той не прилага драматична концепция както в аналогичния разказ за похода на Кир. Това е позволило да организира материала свободно. Походът в Скития дава повод за екскурс за произхода на скитите, за народите в Североизточна Европа, за привеждане на теорията за континентите (IV, 42). Върнал се към темата за похода на Дарий, Херодот наново се отклонява, за да говори за реките, които се вливат в Черно море, и за обичаите на скитите. След като предава първата част на похода — подчиняването на гетите, Херодот се отклонява, за да опише скитските земи, и едва тогава се заема с изложението на похода на Дарий срещу скитите.

Може да се спори дали при този начин на излагане има или няма композиция. Във всеки случай обрамчващото разказване е характерен за ранната елинска литература похват. Тук то помага да се организира многообразният материал и внушава скрито представата за един обемен свят, поле за всевъзможни отношения и връзки. Този тип организиране, система от описания, е възможно, защото дори да е налице в „История“ на Херодот, вътрешната концепция не действува еднакво във всички части и не подчинява цялото съчинение. Един от белезите на старогръцката проза е, че тя е свободно и непоследователно осмислена, лишена от императивна концепция.

В този пункт върви да се повдигне въпрос за плана на цялата „История“. Днес се смята, че тя е подчинена на авторов план. Според един изследовател планът издавал рационалистичния подход на Херодот към материала. След въведението (I, 1–5) се отделят следните приблизително еднакви девет раздела: 1.1, 6-94: гърците и лидийците; историята на Крез; 2. I, 95-216: основаването и първоначалното развитие на Персийското царство; историята на Кир; 3. II, 1 — III, 66: Камбиз; персите превземат Египет; походите срещу етиопците и амонците; 4. III, 67-160: възцаряването на Дарий и укрепяването на властта му; персите в Самос; първата заплаха срещу гърците в Европа; 5. IV, 1 — V, 27: походите на Дарий в Скития, Либия и Тракия, на Хелеспонта; заплаха за Гърция; 6. V, 28 — VI, 42: Йонийското въстание; 7. VI, 43-140: Дарий срещу Гърция; Първата гръко-персийска война, 8. VII, 1 — VIII, 96: Ксеркс срещу Гърция; Втората гръко-персийска война, нахлуването; 9. VIII, 97 — IX, 121: Ксеркс срещу Гърция; Втората гръко-персийска война; отстъплението на варварите.

Този план обхваща само хода на историческите събития, не и екскурсите. Извън него остават и многото пасажи, посветени на по-ранната гръцка история — на Спарта, Атина, Коринт и Самос. Планът не е можел да ги обхване, тъй като те са нещо отделно, само за себе си. Затова по-цялостно съчинената история на Самос е трябвало да се разкъса и да се вклини в изложението на три места. Дори да е искал да противопостави историите на Елада и на Персия, Херодот не е можел да го осъществи — Елада е сбор от полиси със свои локални истории. С относително единна история тя се сдобива благодарение на персийската опасност. Както личи от горния план, история може да има Персия. В този пункт съчинението на Херодот ни разкрива последната страна на своя диалектичен предмет. Бидейки история на света, който се състои от елински Запад и варварски Изток, гледана през призмата на Гръко-персийските войни и не можейки да бъде история на Гърция, „История“ се конципира по-цялостно като исторически разказ за Персия. Това има определено основание. За един грък от Мала Азия, живееща в сянката на толкова могъща държава, смущавала и по-късно самочувствието на гърците, историята на Персия изглежда значителна, следователно и подходяща за свързан исторически разказ.

Широкообхватният разказ става възможен, понеже се опира на естествената времева цялост на Гръко-персийските войни и на съдбата на персийската държава. Според едно съвременно тълкуване „История“ на Херодот била всъщност тритактен разказ за въздигането и упадъка на Персийското царство. В първата част (управлението на Кир и Камбиз) се разказвало за въздигането, втората част (управлението на Дарий) била посветена на поддържането, а третата (управлението на Ксеркс) — на поражението на Персия. Вероятно е планът на „История“ да крие подобна идея. Във всеки случай това би било само идея, но не и концепция за историческо ставане. Херодотовото време може да опише една или друга проява на Гръко-персийските войни или една или друга страна от съдбата на Персия, но не да ги осъзнае цялостно като обективно историческо осъществяване, следователно не и да ги обясни и разкаже. Тукидид също не е в състояние да разкаже за съдбата на един народ, да разбере пружините, които движат човешката маса. Все пак той обича да я представя в платно, да я описва. Това, за което може да се разказва в онова време, е отделната личност, чиято съдба свидетелствува косвено и символно за благополучието на представяните от нея човешки колективи.

Истинската история би трябвало да повествува за отношенията между колективи. В увода към „История“ Херодот прави обещание в тази насока. Но на практика се оказва, че той може да опише как воюват две човешки маси или да представи етнографски техния начин на живот, не и обаче да мисли за човешкото множество като за субект на историческо действие. А историята е действие отвъд конкретните събития на войната или неподвижността на бита и обичаите. На свой ред само от историческото действие може да се извлече действителна концепция. Затова, за да има субект, на който се случва нещо, след като масата не може да бъде субект, Херодот е принуден да осмисли своята история като поредица от разкази за герои царе. Или, казано по друг начин, за да има идеология, историята става разказ за герой, комуто се случва нещо примерно. Ако беше възможно да разполага със свръхгерой, Херодотовата история щеше да бъде цялостно осмислена. Но и тя, и съдържащата се в нея история на Персия се разпадат на ред от фабули за могъщи царе, на които се случва все едно и също примерно събитие — те загубват изключителното си благополучие и стигат до крайно нещастие. Това не е друго, а моделът за човешка съдба, организиращ културата на атическата класика и упорито застъпван в атическата трагедия. В опита си да осмисли съвременността като ставане, историята успява да фиксира само този абстрактен катастрофичен преход от благополучие към неблагополучие.

Вярно е, че „История“ е ред от еднотипни фабули за провалящи се царе, в които човешката съдба се представя монотонно като краен преход от щастие към нещастие. Но Херодот е непоследователен и затова немонотонен. От една страна, осмислените по подобие на трагедията сюжети за Крез, Камбиз, Поликрат и Ксеркс се отличават по градеж и смислова концентрация. От друга страна, историята на Дарий не е подчинена на подобно осмисляне. От трета, е налице и цар с народен произход и простовато поведение, който не е сполетян от принципното царско неблагополучие (Амасис). Най-после нещастната владетелска съдба може да се разбира символно като изражение за съдбата на народите, представяни от героите царе, но може да се разбира и конкретно политически. Това, че монархът е принципно нещастен човек, на езика на демократичната атинска култура означава да се твърди, че монархията е лошо нещо. У Херодот това твърдение е подчертано и чрез образа на мъдреца демократичен водач Солон, противопоставен на неразумния монарх Крез между другото и с това, че сам се отказва от изключителната си власт (I, 29).

Но така или иначе осмислянето на историческото ставане у Херодот е изпълнено чрез един и същ в основата си неколкократно повторен сюжет-мит за героя цар, радващ се на огромно благополучие, който не е достатъчно мъдър, за да осъзнае принципната съдба на човека, поради това греши и погива, губейки цялото си благополучие. Грешката, причина за нещастието, може да бъде провокирана от завистливо божество — у Херодот то е трансцендентната причина-регулатор за основните събития. Но всичко това може да се осъществява и в човешки план, в ритъма несправедливост — справедливост, сторено зло — възмездие. Също както в „Илиада“ на Омир в „История“ на Херодот човешкото и трансцендентното мотивиране се преплитат, като се трупат повече обяснения, отколкото е нужно. Това е белег, че обяснението е външен акт, винаги недостатъчен, за да се изтълкуват събитията, които могат да бъдат и просто събития. Така в историята на Камбиз нещастието на героя цар е обяснено с трансцендентна причина — царят причинява смъртта на свещения бик на египтяните и за тази hýbris е наказан свише да умре от рана на същото място, на което сам е ранил бика (III, 66). Но вината на Камбиз е донякъде оневинена от Херодот — той не бил с ума си, страдал от душевна болест, която не е обяснена като нещо свръхестествено. Същевременно зад личната hýbris на Камбиз прозира друга — на завоевателя. Престъпването на граници в трансцендентен смисъл, престъпването на божия ред е преплетено със земното реално престъпване на граници на градове и царства. Контекстуално истинската вина е превземането на Египет от Камбиз. Така могат да се тълкуват и по-ранните завоевания на Кир, както и тези военни набези, в които предстои да се провали Ксеркс. Елините побеждават, защото воюват срещу престъпили. На едно място (VIII, 109) Темистокъл заявява, че те дължат победата си на боговете.

В историята на Кир боговете не се намесват открито, ако не се счита пратеното съновидение, с което се вестява на царя, че е дошъл краят на неговото царуване. Кир иска да присъедини земята на масагетите и като герой от малките новели в „История“ си служи с хитрост — пленява сина на скитската царица. Изтълкувано като hýbris, която се слива с принципната hýbris на завоюването, на прекаленото прекрачване на граници, това действие влече възмездие и Кир губи сражението и погива от жена, за да се внуши по този начин, че слабото надмогва по-силното. Така действителното поражение на персите при река Аракс получава „примерно“ тълкуване, покрива се с идеология, която, разбира се, е митическа, а не пряко политическа.

В историята на лидийския цар Крез откриваме действието на същата идеология, макар че вината на този цар е с повече съставки. Крез също е „престъпен“ просто защото е могъщ цар, защото пресича граници и иска да има повече от своето. Между другото той е отнел свободата на малоазийските гърци. Освен това свише му е съдено да плати за престъпление на своя прадядо Гигес — единствен случай на родова вина у Херодот.

Трето, той има лична вина, защото вярва суетно на своето благополучие и проявява недоверие към предупредителните божи предсказания. Затова в един ред от събития на предсказване и осъществяване на смъртта на любимия му син е показано, че решеното свише непременно се случва. Крез губи властта си и дори бива качен на клада, за да слезе оттам мъдрец и да стане това, което е за него Солон. Кир прави от него свой съветник. Историята на Крез събира всички възможни видове hýbris, всички варианти на фаталистична нацеленост към неблагополучие — поради родова вина и прекалено щастие, поради лична неразумност и волнодумие, но и без причина, просто така, както е за внука на Мидас Адраст, комуто е съдено да бъде убиец против собствената му воля.

Историята на Крез е богата и в друго отношение — тя единствена представя промяна на героя цар в негероен мъдрец. Това се съпровожда от анализ преосмисляне на самото понятие за благополучие. Не само Крез, но и разказвачът Херодот в други части на „История“ разбира благополучието като съвкупност от високи материални блага и социална сила. В по-различна форма този традиционен възглед се поддържа от аристократическата култура в епохите на архаиката и атическата класика. В знаменития разговор между Крез и Солон по въпроса за щастието в първа книга на „История“ (гл. 30–33) атинският законодател защищава друг възглед, според който щастието не зависи от материалните блага и социалната сила на човека. Според Солон най-щастлив е бил атинянинът Телос, защото животът му преминал в умерено благоденствие, имал добри синове, видял да му се родят внуци, загинал в сражение за родината и бил погребан тържествено. В случая на Клеобис и Битон Солон още по-ясно подчертава своя телеологичен критерий за определяне на благополучието — спечелили слава, задето се впрегнали в колата, за да отведат навреме своята майка жрица в храма на Хера, те легнали вечерта и повече не се вдигнали. Това станало, защото майка им помолила богинята да им даде за стореното добро онова, което е най-добре да се случи на човека.

И богинята им дала да умрат покрити със слава. Солон казва и открито — благополучието се определя от края, по-добре е да умреш честито, отколкото да живееш нечестиво. Това нравствено осмисляне на щастието граничи с песимистично отричане на живота: за човека било по-добре изобщо да не се ражда (срв. VII, 46). Дори в този краен вариант личи социалното основание за преосмислянето на щастието в пасажа. Солон го формулира открито: богатството и властта не са гаранция за благополучие; напротив — бедният човек е по-близо до истинското щастие, което се изразява в умерено благоденствие, предпазващо от големи беди. Това е здравият смисъл, мъдростта, защищавана най-напред от Солон, след това от променилия се Крез, а по-късно от чичото на Ксеркс Артабан. Край героите царе у Херодот обикновено се развива фигурата на съветник мъдрец. Царят е деятел, причинител на събития, които по принцип са нарушения, съветникът се противи на осъществяването им, утвърждава недеятелния принцип на един свят с ясни страни на добро и зло, които не бива да се смесват.

Ако подложим на преценка историите на Крез, Камбиз, Кир и Ксеркс, ще установим, че са фабули, в които активното отношение към света се проваля, за да се демонстрира неговата здравина като ред. Добър пример дава новелата за Поликрат в третата книга на „История“. Тя е организирана смислово от виждането, че човешкият свят се свежда до опозицията между две страни — на благополучието и неблагополучието. Единственото събитие, единствената възможност за движение в полето на този бинарно определен свят е преминаването на границата, отделяща страните на благополучието и неблагополучието. Това движение не променя характера на опозицията, а само я утвърждава. Независимо от волята на човека движението е обективен порядък. След придвижване в едната посока следва движение обратно в другата. След щастието е редно да последва нещастие. Колкото по-голяма е отдалечеността от границата, толкова по-силно е движението в обратната посока. Единственото, което може да направи човекът, е да съобрази да стои по-близо до границата, до равновесието на двете противоположни страни.

В началото на новелата за Поликрат е налице силно отдалечаване от границата в посоката на благополучието — на самоския тиранин са се случили големи благополучия. От това механично следва обратно движение към страната на неблагополучието. Посъветван от мъдрия Амасис, героят се опитва да намали напрежението, като захвърли скъпоценен пръстен в морето, да си нанесе сам щета и да предотврати с това малко неблагополучие очакваното по-голямо. Но пръстенът е намерен и върнат на Поликрат. Поражда се събитие със смисъл на придобиване на благо. Началната ситуация остава непроменена, а краткият фабулен ход показва, че за тиранина преминаването в страната на неблагополучието предстои. Изгубването на пръстена не успява да изиграе ролята на активно действие. Поликрат остава пасивен герой, комуто само се случва. А понеже е владетел и тиран, е редно да го сполети голямо нещастие.

На героя цар се случва голямо нещастие все едно дали има, или няма лична вина и все едно дали е Крез, Поликрат или Ксеркс. Преходът от благополучие към неблагополучие заедно със скритото преобразуване на възгледа за щастие са общи проблеми на тогавашната култура. Изразени в определени сюжетно-митически форми, те осмислят както „История“ на Херодот, така и атическата трагедия. Разбира се, трагедията е по-гъвкава в разработването на мита за страдащия висок герой. Затова пък Херодот е по-открито идеологичен. Неколкократно повторената история на изпадащия в беда цар представлява по същество скрит във формата на мит анализ заключение не за човека и за царя изобщо, а за съдбата на узурпатора, събрал в свои ръце огромна власт. Тази идея тревожи гърка от епохата на класическия демократически полис.

Откриваме я монтирана и във фабулите на атическата трагедия — пооткрито в „Антигона“ и по-скрито в „Едип цар“ на Софокъл, в нещастието на героя цар се дискутират апориите на изключителната власт. Древни символи за означаване на престъпването, на което е изложен властникът, убийството на бащата и кръвосмешението с майката служат, за да се заяви косвено, че изключителната власт е винаги престъпване на табу, заплащано с крайно нещастие. В своята фабула за страдащия цар Херодот също използва подобни мотиви за един вид анализ на въпросите на властта, вълнували неговото време. Този анализ може да се нарече историческа концепция, той е теорията на Херодот, неговата философия на историята. Естествено тя е възможна само в художествена форма. Да не се заблуждаваме — това не е литература. Като представя един луд Камбиз, който убива безнаказано и се жени за сестрите си, Херодот върши сериозна еднозначна идеологическа работа чрез нея, вършена покрай другото и от Софокъл в „Едип цар“.

Както вече се подчерта, Херодотовата идеология е непоследователна. Това е израз на характера на самата проза. Между историите на неговите царе има и лишени от висока концепция. Останали са недоработени или поначало са замислени така. Но Херодотовата идеология е и вътрешно противоречива. Субект на историческото ставане в „История“, казахме, може да бъде отделният човек. И ако, от една страна, това е високата личност на героя цар, комуто се случва примерно неблагополучие, от друга страна, в контрапункт се развива друг тип герой — обикновен човек, предприемчив и постигащ. Тази фигура прониква и в някои царе (Амасис). Тя се открива и в тенденцията политическите отношения да се обясняват тясно индивидуално като лични интриги и гонене на частни интереси — един лекар елин подбужда Атоса да внуши на Дарий да воюва срещу елините, тъй като не вижда друг начин да се завърне в Елада (III, 133 сл.). И ако войните не успяват, лекарят постига целта си.

На тази основа в „История“ възникват любопитни частни истории, чиито герои са инициативни, действуват и постигат (например, VI, 61–70). Добър пример е историята за изкусния крадец (II, 121). Загубил при царската съкровищница брат си, след като отмъкват заедно много съкровища, героят изпълва дълга си и прибира с хитрост неговия труп. След това се отървава от устроеното от фараона остроумно премеждие и спечелва възхищението за своя ум, за да получи накрая ръката на фараоновата дъщеря. Тази фабула с щастлив край на придобиване на голямо благо е широко разпространена в световната литература. Идеологическият й смисъл у Херодот напомня донякъде този, който тя има в „Златното магаре“ на Апулей и „Декамерон“ на Бокачо — утвърждава се битието на обикновения човек. Тази фабула моделира вероятно идеалите на предприемчивия деятелен гражданин на малоазийските гръцки полиси, неговия начин на мислене, за който материалното благополучие, комбинативният ум, придобиването и изобщо личната активност са стабилни ценности. Напротив — те не се препоръчват на героите царе от големите новели в „История“, за тях те са извор на неблагополучие. Като резултат се получава разделителен социален смисъл, контекстуален, допълнителен и навярно не специално търсен от Херодот.

Основният носител на смисъл в „История“ са разказите за царете, защото само царете могат да бъдат деятели и субекти на историческото ставане. Тъкмо поради това те са нещастни Обемната историческа перспектива се улавя в трагически жест — така е и в „Успоредни животописи“ на Плутарх. Докато обикновените хора са извън историческото ставане. Те печелят и постигат благополучие, справят се с препятствията, защото не изпълняват примерна идеологическа задача. Затова кратките новели в „История“ на Херодот са в по-висока степен носители на елемента на художествената литература, отколкото са разказите за провалящи се царе герои.

И все пак това делене на високи митове, които изпълняват функцията на носители на концепция за исторически процес, и на литературни новели е изкуствено. В крайна сметка те също обслужват идеологията на Херодотовото съчинение, комплексна, контрапунктова, непоследователна, но преди всичко моделираща многоликия дух на самото време. Това е възможно само в прозаическо произведение. То позволява на Херодот да наблюдава времето си не през призмата на предварително готова идеология, а да имитира естественото разноречие и многогласие на цялата тогавашна култура. Затова гледано типологически, делото му попада в категорията на съвременния исторически роман („Война и мир“ на Лев Толстой) или се свързва с изследвания като „Културна история на Ренесанса в Италия“ на Якоб Буркхардт. С това не искам да кажа, че „История“ на Херодот е художествена литература, а напротив — че „Война и мир“ на Толстой е една възможна форма на историография.

При опита да обобщим особеностите на историческия почерк на Херодот трябва да отделим на една страна прозаическото разноречиво представяне на страни и възгледи от една действителност — съвременност в широкия смисъл на думата, описателното излагане на факти в естествени времеви обстоятелства, а на друга опита за осмислянето им в сравнително еднотипна висока фабула мит. Придавайки така обществена идеология на фактите, правейки ги исторически с митическа организация, Херодот се държи като идеолог митолог. Така че писателят, художественият автор и историкът у него не са независими и противоречащи си лица, а две страни на една и съща природа. Тъкмо защото се опитва да възприема света като трагедиен автор, Херодот е историк в по-висока степен от своите предходници логографи, които просто събират факти и търсят някаква позитивна достоверност. Защото историята е и идеология, дори когато претендира да е чисто изследване на факти. Достойнството на Херодот като историк е, че разбрал това, го следва съзнателно и до възможната степен.