Богдан Богданов
Старогръцката литература (11) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Заключение
По въпроса за т.нар. действителност в литературата и литературните текстове

Ако тази книга допускаше заключение, то би трябвало да се занимае с мястото и функцията на прозата в системата на старогръцката литература. Но в случая подобен извод не би бил на място — петте кратки студии във втората част не предлагат нужния материал, а и изложението не е достатъчно аналитично, за да му отива заключение по толкова конкретен въпрос. Старогръцката проза беше повод за мене да засегна косвено и други предмети. Липсваше ми нужната за научното издирване вяра, че предметът, с който се занимавам, съществува обособено и независимо от други предмети. Същото отношение имах и към цялата гръцка литература. Водеше ме реалистичното убеждение, че въпреки стремежа й да се обособи и да се сдобие със своя особена система поради определени исторически обстоятелства тя не е успяла напълно в тази насока. А и поначало системата на никоя литература не съществува така ясно обособена, както си я представят литературните критици.

Затова правя не изводи, а по-скоро внушавам на читателя следните две противопоставящи се една на друга тези за предполагаемата система на старогръцката литература. Според първата тя успява да се отдели от фолклорната словесност и да оформи своя особена традиция, различаваща се от елинската културна традиция. Според втората теза старогръцката литература остава все пак словесност, не прераства в литература в тесния смисъл на думата и оттук не развива известните ни от съвременността крайни форми на авторово самочувствие и култ към художественото произведение. Наричам двете тези внушения, бих ги нарекъл и хипотези. Те насочваха предложените тълкувания и би било добре да бъдат проверени и при анализа на други текстове. Но най-добре ще бъде, ако някой би могъл да ги преведе от умозрителния им вид в нужните за обикновеното четене представи. Нищо не би оправдало така съчинението, което завършвам, като прехода от литературоведско тълкуване към всекидневно читателско разбиране. Омировата „Илиада“ и диалозите на Платон се нуждаят не само от компетентната намеса на специалиста, но и от топлото, макар и произволно разбиране на редовия читател.

Никой литературовед не общува като реален читател с всички текстове на литературата, която го занимава научно. Това едва ли е необходимо. Напротив — читателското разбиране и литературоведското тълкуване би трябвало да остават достатъчно отделени като два допълващи се начина на „атакуване“ на литературните текстове. Ако погледнем отблизо тези две сфери на разбиране, начините биха се оказали повече. Съществено е самото противопоставяне, допълването на универсализиращите и осъвременяващите прочити с по-конкретно историческо тълкуване.

Разбирането е винаги за определен човек. Но то влиза в диалог, за да се провери и задълбочи, търси да се опре на общностен критерий. Затова е особено полезно, когато литературоведът не другаде, а вътре в собствените си текстове влиза в диалог с тезите си, като стъпва на други тези, а и на своята читателска наивност. Така той би се предпазил от неизбежната доза неразбиране, с която се заплаща грехът на едносистемното и еднотонно тълкуване на избрания предмет. В името на по-доброто разбиране трябва да ни бъде позволена известна доза ненаучност.

Литературата е утвърден в културната традиция механизъм за разбиране. Като поражда дилематични положения и ни включва в сложна система от двойности, този механизъм предлага и набор от идеални изходи за оплитащия се в реалността човек. Добър пример предлага обсъжданата в това съчинение старогръцка литература. Тя е нещо завършено, принадлежащо на едно приключило време. Днес подхождаме към нея исторически като към предмет, който няма пряко отношение към битието ни на хора, свързани с една имаща ясни граници съвременност. От друга страна, още „приживе“ в античността и по-късно във Византия и Нова Европа старогръцката литература е била търсена не като нещо в себе си, а като нещо за друго, защото на хората тогава се е струвало, че излъчва извънвремеви идеали. Смятали са, че пренася положения, внедрими в друго и изобщо във всяко време. Разбирането на старогръцката литература дълго се е лутало между тези две възможности, додето не се достига до съвременния диалектичен възглед, че да се схване пълноценно един литературен текст, означава да се възприеме връзката на неговата историческа ситуираност с неизбежната му извънисторическа насоченост. Днес ние знаем, че разбирането е акт на преход от едното към другото значение, един вид действие по сътворяването на действителността на текста. Големият въпрос е дали успяваме да превърнем това наше знание в практика.

Да оставим целите литератури на литературоведите. Работата им е да ги свеждат до едни или други дълги текстове, които също имат своите дилеми и се градят като преходи и решения на проблеми. Аз също построих подобен текст за старогръцката литература с дилемата на формулираните по-горе тези. Изобщо за каквото и да се захване човек, нуждата да се ориентира в своя предмет го довежда до създаването на текст. Дали това ще бъде историята на любовно преживяване, разказът за улична случка или биографията на писател, изправени пред проблема да разберем и да се ориентираме в един конкретен свят, ние реагираме било като създаваме, било като търсим вече готови текстове. И в двата случая действува произвеждащата текстове нужда от разбиране.

Но не толкова цялата литература, колкото отделните литературни текстове са утвърден в културната традиция механизъм за разбиране. Нуждата от литературни текстове изразява по-дълбинната нужда да бъдем не просто в света, а да разполагаме с действителност, с гледна точка за разбиране на това, което ни заобикаля и сполетява, наша лична, но и обща за малка или голяма група от хора. Същата нужда се удовлетворява и при включването ни в невербалните текстове на всекидневната човешка дейност. Но, изглежда, никой от тях не е така ефикасен като предлаганите от литературата.

Какво означава да се сдобием с действителност с помощта на литературен текст? Означава да ни се помогне при свързването на страни и аспекти на сложния свят, които иначе остават откъснати едни и от други и с това предизвикват нашето безпокойство. С каквото и да се занимава, литературният текст осъществява дълбинни връзки, предлага необходими за съзнанието преходи. На първо място трябва да поставим този между сферите на своето и чуждото. Различните културни среди моделират по различен начин тези сфери. Своето може да се разбира пространствено като тукашен свят, а чуждото като близка или далечна отвъдност на извънчовешки сили, може да се разбира в границите на митологично време като незначително и слабо настояще, противопоставено на прекрасното далечно минало на благополучие. Може да се разбира като по-реалното пространство и време на врагове и приятели или като близкото минало на свои предци. Трудно е да се изброят всички видове свое и чуждо и точно в това е ефикасността на художествените текстове, че преодоляват в скритите си преходи и смесвания противоречията между различните форми на свое и чуждо. Омировата „Илиада“ например разиграва в своя сюжет и конкретни исторически деления на свое и чуждо, но и митологически виждания за тукашно и отвъдно. Като казвам разиграва, имам предвид преплитането на няколко разделяния и свързвания в сюжета на поемата. Като краен резултат се достига до една широка идея за човек и човешка култура, чрез която един вид се преодолява първоначалното напрежение между свое и чуждо.

Днешното тълкуване и четене на „Илиада“ не би било възможно, ако не се мотивираше дълбинно от нуждата тълкувателят и читателят да разберат сложното „свое“, в което се преплитат лични и общностни характеристики. Текстът на поемата помага за това, като предлага на вниманието една другост, не дотам друга, щото да не действуват в нея дълготрайни черти на човешката природа. Читателят определено изпитва удоволствие при идващото от текста внушение, че с някаква страна на природата си е вече съществувал, от което следва и още по-скритото внушение, че някак ще пребъде след смъртта си.

Преходите от конкретно към универсално, от времева определеност към извънвременност, от актуално към дълготрайно настояще често са налице в основата на скритите преобразувания, осъществявани от литературните текстове. Тези преходи участвуват активно в т.нар. градене на действителност. Ако вкараме в действие термините идеал и всекидневна реалност, трябва да установим, че изгражданата в литературните текстове действителност има вид и на преход от едното към другото. Съществуват цели литератури, за които всекидневната реалност е по принцип закрита област за наблюдение — такъв е случаят със старогръцката литература. Не съществуват обаче литературни текстове на чистия идеал или на някаква чиста реалност. Проблемът на текста е в тяхното съотнасяне, и то не за да бъдат познати, а за да се предложи съотносим с външния живот на идеалите и ниската реалност проект за свързваща ги действителност. Впрочем едва тогава, в текстовете, те стават действителни.

Поражданата в литературните текстове и чрез тях във възприятието на онзи, който ги ползува, действителност се нуждае и от други по-специфични преходи — преди всичко от този между носените от литературната форма традиционни значения и актуалните нови смисли, поверявани на текста от някакво време и автор. Към многото преходи, осъществявани вътре в литературния текст, се добавят другите, които възникват при възприемането му и не се покриват непременно с набелязаните вътре в него. Това несъвпадане също става източник на преходи, които също служат за набавяне на действителност. Литературният текст, особено пък днес, е партитура, по която се музицира достатъчно различно.

Науката за литературата е получила много от съвременното си специализиране. Без него не бих написал тези редове. Но и в заключението, и в цялото си съчинение предпочетох да се държа не като специалист, а като знаещ дилетант. Литературната наука придобива повече смисъл, ако сме в състояние да коригираме нейната специализираност с известна откритост към основните константи на човешкото съществуване. Разбира се, липсата на мярка в тази насока би смутила и дори разрушила работата на литератора. И все пак, ако не друго, той поне би трябвало да помни, че литературата е само един от опитите да се ситуираме в света и че покрай него действуват и толкова други, неразличимо смесени в целостта на нашето съществуване. Старогръцката литература заслужава подобно разбиране.