Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compulsion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Джонатан Келерман

Заглавие: Импулсивно

Преводач: Герасим Й. Славов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-799-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1519

История

  1. — Добавяне

Двайсет и осма глава

Когато стигнахме на две пресечки от Гордито, Таша каза:

— Оставете ме тук, сър.

Майло й върна чантичката и се загледахме след нея как се отдалечава по Хайленд. Друг травестит, мотаещ се около един уличен телефон, й помаха. Таша му отвърна с едва забележимо кимване и продължи.

— Уанабу — казах аз, карайки нататък. — Явно съм го пропуснал.

— Нищо не си пропуснал — отвърна Майло. — Тя си го измисли. На колко от разказа й вярваш?

— Ако е искала да излъже, нямаше нужда да си измисля тези работи.

— Туид — рече той. — Просто един услужлив човек.

— Ако Корвуц ми е казал истината, той се е видял два пъти с Брайт и Брайт по собствено желание е извършил двойно убийство, без някой да го моли. Добрият принц, който обича да оправя кусурите на хората.

— Тони е слаб. Трябва да измислим как да го притиснем. Как да го накарам да дойде в участъка?

— Ела е събирала визитки на разни майстори. Кажи му, че си свързал убийството й с банда строителни измамници, които дебнат възрастни хора, покажи му няколко снимки. В един момент можеш даже да му покажеш снимката от шофьорската книжка на Брайт, спомени името му и виж как ще реагира.

— Нестандартно… добре, дай да направим една планьорка в девет… нека да е девет и половина. След като уточним сценария, ще се обадя на Тони и ще го помоля да се отбие в участъка. Човекът никога не излиза преди три следобед, ако сме готови до обяд, ще го пипнем.

 

 

В девет и петнайсет на следващата сутрин пиех силно кафе в офиса на Майло, докато той ровеше в нова купчина бележки със съобщения.

Наблюдаващият офицер не можеше да открие Брадли Мезонет и „задействаше разследване“.

От Уилсън Гуд все още нямаше следа и в гимназията „Сейнт Ксавиер“ бяха „изключително притеснени“. Помощник-треньорът на Гуд, мъж на име Пат Кроухън, беше опитал да се свърже с Андреа Гуд на служебния й телефон в едно дизайн студио. Госпожа Гуд напуснала внезапно преди четири дни.

— Мъжленцето и женичката са го ударили на бягство — рече Майло.

— Имат куче — казах аз. — Ако са заминали за дълго, трябва да са го взели със себе си. Ако са се скрили някъде само временно, докато обмислят вариантите, може да са го оставили в някой приют. Искаш ли да го потърся?

— Да, да… проклет случай, шестнайсет години… има две съобщения от Гордън Бевърли, само проверявал… от офиса на шефа искат среща след три дни по всички висящи въпроси.

Той извади една пура.

— Дай да поговорим за Тони.

Телефонът иззвъня.

— Какво? Зает съм… кой? Имат ли уговорена среща… добре, добре, няма значение, доведи ги… какво? Хубаво. Аз ще сляза.

Той се изстреля от стола си, тръгна решително към вратата и я отвори със замах.

— Не мърдай оттука.

 

 

Пет минути по-късно все още го нямаше. Използвах времето да потърся кучешки приюти в района на Холивуд, намерих осем. Като се представях за ветеринар на име „д-р Дихтър“, тръгнах по списъка, разпитвайки за състоянието на мой пациент, „Инди Гуд“, дакел акробат.

На четвъртия опит, „Критърланд пет хотел“, една приятна жена каза:

— О, той е добре. Анди притеснява ли се от нещо?

— Обади се в кабинета ми да провери ваксинациите. — Каквото и да означаваше това.

— Аха. Ами Инди е палав както винаги и не се спогажда с останалите. Анди каза ли кога смята да го вземе?

— Не и на мене. Без краен срок ли го е оставила?

— О, не се притеснявайте за това, докторе, всичко ще е наред. Имате ли представа как е съпругът й?

— Проблеми ли има?

— Затова настани Инди при нас. За да се грижи за господин Гуд, някакъв тежък грип. А нали го знаете Инди какъв е.

— Палав — рекох аз.

— Непрекъснато иска внимание.

— Предполагам, че са на почивка. Сега като се замисля, Анди не звучеше спокойно. Както и да е, Инди явно е в добри ръце.

— Чудесно. Анди е толкова мила. Не познавам съпруга й, но е голям късметлия, че е с нея.

Тъкмо затварях, когато един полицай почука на отворената врата.

— Лейтенантът е в пета, каза да отидете при него.

Отидох в стаята за разпит. Майло беше преместил масата и седеше срещу две жени.

— Дами, това е доктор Делауер, нашият консултант психолог. Докторе, госпожа Апъл и госпожа Бруно.

Едната брюнетка, другата блондинка. Нервни усмивки и от двете.

И двете бяха над четирийсетте и носеха кашмирени блузи, поръчкови джинси, големи диамантени пръстени, гривни и обици. Всички бижута бяха с чисти бели диаманти.

Брюнетката подръпна лилавата си блуза. Имаше чисто овално лице, стройно тяло, сини очи, тъмна коса с момчешка прическа.

Светлокосата й спътничка беше по-закръглена, малко по-млада, с изрисувани вежди и проницателни кафяви очи. Оранжева блуза, изрусени кичури. Тя първа протегна ръка.

— Барб Бруно.

— Сюзън Апъл — каза брюнетката, няколко децибела по-тихо.

— Ние сме сестри.

— Сюзън и Барб са собственички на имота, в който Кат Шонски… — започна Майло.

— Катастрофа — рече Барб Бруно. — Обадиха ни се на кораба. Още сме травматизирани.

— Имахме намерение да направим олимпийски басейн за двете семейства — каза Сюзън Апъл. — Като си помисля само…

— Не че сме си променили плановете, не можем да допуснем нещо толкова отвратително да ни провали живота. Винаги сме държали на семействата си, родителите ни възпитаха по този начин. Някой от вас помни ли пазара на ранчото Съркъл Еф в Брентуд? Беше на баща ни, Рубен Флайшър.

— Аха. — Никога не бях чувал за това място.

Сюзън Апъл посегна зад ухото си и завъртя кичур къса черна коса. Един поглед от по-малката й сестра накара ръката й да падне и си представих недоволния детски глас.

„Престани да се чоплиш.“

— Още не сме убедени дали постъпихме правилно, като дойдохме — каза Барб Бруно. — Обадихте се на Сюзън, тя ми се обади и двете решихме, че най-вероятно няма нищо. След това размислихме… аз размислих, обадих се на Сюзън и го обсъдихме още веднъж. Стигнахме до извода, че, без значение от случилото се, наш дълг е да ви се обадим.

— Наистина сме ви благодарни — каза Майло. — Сега, ако можете да ни кажете…

— Което не означава, че съпрузите ни са доволни, напротив — рече Сюзън Апъл, усуквайки отново косата си, като избягваше погледа на сестра си.

— И двамата са адвокати, имат собствени кантори — каза Барб Бруно.

— Корпоративно право — рече Сюзън Апъл. — И Хол, и Майк ще ви кажат, че нямат опит с криминалното право, но искат да са сигурни, че сме защитени.

— Номер едно са — каза Барб.

От велурената й плетена чанта изникна лист хартия, сгънат на две.

Майло го прочете и остави на масата.

— Искате гаранция за конфиденциалност.

— Мисля, че не искаме много, особено като се има предвид, че дойдохме доброволно — рече Барб.

— Дори не сме сигурни дали знаем нещо полезно — каза Сюзън. — Честно казано, надяваме се да не знаем. Просто за всеки случай.

— Може да сме в опасност — добави Барб. — Ако все пак сме се натъкнали на нещо.

— Да познаваме извършителя — рече Сю — и да го издадем.

— Дами — каза Майло, — подобно гражданско съзнание е изключително важно. Но дори и да подпиша този документ, ще е безполезно, защото нямам правото да давам…

— Кой има тогава? — попита Барб.

— Наистина не знам, госпожо. Никога не се е налагало.

— О, я стига. Непрекъснато го гледам. „Закон и ред“, „Среща с Джордан“.

— Понякога — каза Майло — при федерални случаи се осигурява конфи…

— Видя ли? — Барб се обърна рязко и потупа сестра си по коляното. — Същото каза и Майк.

— Въпреки това Хол смята, че може да се приложи и за нефедерален случай — рече Сюзън.

Барб извъртя очи.

— Дами — рече Майло, — обещавам, че ще направя всичко възможно да осигуря абсолютната ви сигурност. Имената ви няма да фигурират в никакви официални документи, освен ако няма процес и адвокатите на защитата не поискат…

— Точно това каза Майк.

— Хол не отрича, че…

— Дами, ако се стигне дотам — а това е едно голямо „ако“, — заподозреният ще бъде в ареста.

— Ами ако излезе под гаранция? — попита Сюзън.

— За разлика от телевизионните сериали, убийците не излизат под гаранция, госпожо.

— Убийци — рече Барб Бруно. — Не е за вярване, че се случи с нашия имот, толкова е… унизително… значи няма да подпишете, лейтенант, така ли?

— Мога да подпиша, но така ще ви заблудя, госпожо. А ако имате съществена информация, наистина трябва да ми кажете.

Мълчание.

— Дами, много добре знаете, че това е ваше задължение.

— Изглежда, сякаш ни наказват, че изпълняваме гражданския си дълг — каза Барб. — Ако не бяхме дошли сами, нямаше да сме в това положение.

— Това важи за всички герои — отвърна Майло.

Барб се изчерви. Цветът плъзна и по лицето на Сюзън сякаш чрез някаква сестринска осмоза.

— Не се опитваме да бъдем герои, но… — започна Сюзън.

— В известен смисъл предполагам, че сме — довърши Барб.

Майло сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си.

— Моля ви. Кажете ми защо сте тук.

Сега беше ред на Барб да се заиграе с косата си. Сюзън я наблюдаваше прехласнато.

Двете сестри се спогледаха.

— Ако не можете да го подпишете — каза Барб, — какво ще кажете за следното: след като цялата тази бъркотия приключи, ще си построим басейна. Това е очевидно според фън шуй — пречистващата сила на водата. Градските правила са станали абсолютно ненормални, комисията по кадастъра ни прави на луди, понеже не могат да схванат идеята за обща собственост и споделена отговорност. Искат да наложат смехотворни ограничения на размера и дълбочината, искат и смехотворни огради наоколо, въпреки че всичките ни деца са отлични плувци, а и цялата идея е да направим басейн с олимпийски размери. Което няма да навреди на квартала, защото имаме фантастични озеленителни планове, а оградата ни е взета направо от една дзен градина в Ниигата, Япония.

— Където отглеждат японските шарани — казах аз.

Тя грейна.

— Да, точно така. Имаме фантастично езеро, направо за изложба.

— Дъщеря ми е в отбора по плуване на училище „Арчър“ — каза Сюзън — и има нужда от пълната дължина, за да тренира.

— Всички отдавна са надраснали възрастта, в която може да става дума за удавяне — добави Барб. — Съгласни сме даже с изискването парцелът да е неделим, макар да не смятаме, че е необходимо. Само че бихме искали да окажете някакво влияние и да улесните процеса.

— С комисията по кадастъра ли? — рече Майло.

— Една служба общува с друга — отвърна Сюзън. — Така казва Хол.

Барб добави:

— Нека някой шеф от вашия отдел или още по-добре от пожарната, защото и те правят проблеми… нека някой да се обади на шефа на архитектурния отдел и да оправи нещата. Това е най-малкото, което можете да направите.

— Това е възможно — каза Майло.

— Така ли? — попита Сюзън.

Сестра й и хвърли бърз поглед.

— Разбира се, че е. Стига да искат.

— Лично ще говоря с шефа на полицията — каза Майло. — След малко имаме среща.

— Фантастично — каза Барб, премествайки тяло по-близо до него.

— Продължавайте моля — рече Майло.

— Добре — каза Барб. — Когато се обадихте на Сю и я питахте за този Брайт, тя ви каза, че не го познава. Защото наистина не го познава. И двете не го познаваме. След това обаче се разговорихме и си дадохме сметка, че имаше една случка, която ни се стори малко зловеща.

Тя протегна ръка към Сюзън. Сюзън каза:

— Имаше един човек, който се опитваше да накара съпрузите ни да инвестират при него. Заведе ни на вечеря в „Кът“ — това е новият ресторант на Волфганг в Бевърли Уилшър. Похарчи много за вино, всичко беше тип-топ.

— „Фор Сийзънс“ в Бевърли Уилшър — каза Барб. — Сега имаме два „Фор Сийзънс“, на километър и половина един от друг, сигурно е много объркващо за туристите.

— Този човек наистина беше много усърден в опитите си — продължи Сюзън. — Дойде вкъщи. У нас, защото Барб прави нова кухня и тя, Майк и Лейси се хранеха у дома. Съпрузите ни все още обмисляха предложението му, така че го поканихме, когато организирахме коктейла.

— В помощ на музея за съвременно изкуство в Лос Анджелис — добави Барб. — Двете със сестра ми планирахме цялото събитие. На поляната имаше тента и оркестър, хората се забавляваха.

— Всичко беше приготвено в моята кухня — каза Сюзън. — Разместихме мебелите и хората можеха да се качат на втория етаж и да се порадват на гледката от дневната.

— Много хубаво парти — продължи Барб. — Говореха за него седмици наред. Единственият неприятен момент беше той. Каза нещо и на двете ни, а най-странното е, че не го бяхме разбрали, докато не го обсъдихме вчера.

— Значи очевидно не е била случайна реплика — каза Сюзън.

— Очевидно — повтори Майло.

Барб каза:

— Първо попита за имота, изглеждаше истински заинтригуван. Много хора се интересуват, защото къде днес ще намерите незастроена земя насред Бел Еър? И никой не може да разбере как Сю и аз си я поделяме така безпроблемно. Така че само това не би направило впечатление. После обаче, след като научи подробностите…

— За басейна — намеси се Сюзън. — Въпреки че вече му бях казала, той е провел същия разговор и с Барб…

— Играеше ни номера, все едно не си говорим помежду си — рече Барб.

— Май така си беше — рече Сюзън.

— Както и да е. Работата е там, че след разговора за басейна той се усмихна по един странен и зловещ начин.

— Перверзен, ако искате да знаете — каза Барб. — Имах чувството, че цяла вечер ме сваля.

— И аз — добави Сюзън.

— Нищо заслужаващо вашето внимание, лейтенант, но нали се сещате — твърде дълго ръкостискане? Целувка по бузата, която е малко прекалено близко до устата?

— Не беше особено умно от негова страна, като се има предвид как преследваше Хол и Майк да инвестират при него. Какво си е въобразявал, че ние ще се запалим и ще почнем да обработваме момчетата ли?

— За момент си помислих, че наистина ще ме целуне — рече Барб. — Вместо това прошепна в ухото ми: „Може да стане прекрасен семеен парцел“. „Моля?“, казах аз. А той продължи: „Погребален парцел. Много богати семейства в Европа имат такива, белег за аристократичност е“.

— Като че ли такова нещо може да ни впечатли — рече Сюзън. Сините й очи се разшириха. — Каза ми съвсем същото, дума по дума.

— И двете не му обърнахме внимание и не казахме на никого — рече Барб. — Нямаше нужда, защото Хол и Майк решиха да не инвестират. Провериха миналото му и не намериха нищо.

— Никакво минало? — попита Майло.

— Точно така. Обяснението му беше, че бил живял в Европа и затова всичките му проекти били там. Майк каза, че това са пълни глупости.

— Хол също. Така че нямаше причина да се замисляме над думите му. Изтрихме го от списъка си.

Барб каза:

— Но сега, като видяхме бедното момиче как е…

— Как се казваше този човек? — попита Майло.

— Самоличностите ни нали ще бъдат запазени в тайна, освен ако няма процес? — попита Сюзън.

— Сто процента.

Поредното мълчаливо сестринско съвещание.

— Много е мазен — каза Барб Бруно. — Кара бентли, носи хубави костюми. Даже не сме сигурни дали това е истинското му име.

Майло чакаше.

Сюзън Апъл рече:

— Кажи им.

— Представя се като Ник — каза Барб Бруно. — Никълъс Сейнт Хюбъл.