Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compulsion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Джонатан Келерман

Заглавие: Импулсивно

Преводач: Герасим Й. Славов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-799-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1519

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

На следващия ден се качих на нощния полет в девет вечерта от летището в Бърбанк до „Кенеди“. Полетът закъсня с един час поради „причини в Ню Йорк“, а когато машината пристигна, усмихнатата жена на гишето обяви, че ще спираме за зареждане в Солт Лейк Сити заради късите писти на летище „Боб Хоуп“ и „проблеми с вятъра“.

Деветдесет минути по-късно се качихме в самолета и през следващите шест часа и половина седях със свити под странен ъгъл крака, споделяйки редицата с млада татуирана двойка, която се натискаше шумно. Опитах да убия време, гледайки сателитна телевизия на облегалката пред себе си през кратките периоди, когато работеше. Предаванията за градината, готварските състезания и серийните убийци ме унесоха и аз заспивах на пресекулки, събуждан от любовен шепот и мляскане на езици.

Последния път, когато се събудих, бяхме на половин час от приземяването и екранът беше на звездички. Прегледах още веднъж съдържанието на плика.

Един-единствен лист хартия с обратно наклонения почерк на Майло.

1. Жилището на Сафран-Брайт: 518 западна и 35-а. Сега Либър Брейд и Трим (м/у 9-а и 10-а).

2. Детектив Самюъл Политоу (пенс.) моб. 917 555 23962. Обяд в 13:30, обади му се за подробности.

3. „РК дивелъпмънт“ нов адрес: „Седмо авеню“ 420 (м/у 32-а и 33-а).

4. Роланд Корвуц нов адрес: „Парк авеню“ 762, 9А (м/у 72-а и 73-а).

5. Любими ресторанти на Корвуц:

а. „Лизабет“ (закуска), Лексингтън 966 (м/у 71-а и 72-а)

б. „Ла Белла“, Медисън 933 (м/у 74-а и 75-а)

в. „Брасери Медисън“, Медисън 1068 (81-а)

6. Твоят хотел: „Мидтаун екзекютив“, 152 западна и 48-а (м/у 6-а и „Бродуей“ — да поздравиш…)

 

 

В девет сутринта се представих на полузаспалия служител във фоайето с размерите на килер на хотел „Мидтаун екзекютив“. Мястото беше ослепително ярко осветено и украсено с щендер с пощенски картички, карти и миниатюрни флагчета с надпис „Аз обичам Ню Йорк“.

Служителят мърдаше устни, докато изучаваше резервацията ми.

— Сметката е платена с някакъв ваучер…

— Полицейското управление на Лос Анджелис.

— Както и да е. — Той провери една бележка. — Не включва непредвидени разходи.

— Имате ли румсървис?

— Не, само телефон. Цените са безбожни, на ваше място бих използвал мобилния.

— Благодаря за съвета.

— Ще ми трябва кредитна карта. Четиристотин и тринайсета. На четвъртия етаж.

 

 

Като открехнах внимателно вратата, успях да се вмъкна в стаята.

Два на два, тоалетна наполовина на тази площ, очарователна като кабина за ядрено-магнитен резонанс.

Единичният матрак, тънък колкото сгъваемото легло на Тони Манкузи, беше напъхан в ниша, изработена от мистериозен розово-жълт материал. Деветинчовият телевизор, завинтен за стената, се бореше за място с плетеница от кабели. Декорът се допълваше от закована за пода лампа и зацапан акварел на Крайслер билдинг.

Единственият прозорец не се отваряше и беше двоен, с достатъчно дебело стъкло, което заглушаваше шума от Западна 48-а улица и „Бродуей“ до постоянно, сърдито бучене, накъсвано от клаксони и дрънчене. Пускането на сивкавите завеси превърна стаята в гробница, но не помогна за намаляването на звука.

Съблякох се, пъхнах се под завивките, нагласих алармата на часовника си за след два часа и затворих очи.

Един час по-късно все още бях напълно буден, опитвайки се да синхронизирам мозъчните си вълни с градския шум долу. Някак успях да се унеса, само за да ме стресне алармата в единайсет. Обадих се на детектив Самюъл Политоу (пенс.) и чух механичен женски глас, който ме прикани да оставя съобщение. Докато си взимах душ и се бръснех, телефонът ми регистрира обратно позвъняване.

— Политоу.

— Детектив, обажда се Алекс Делауер…

— Психиатърът, как сте? Имам една среща преди вас. Къде сте?

Казах му.

— Там ли? Навремето настанявахме там свидетели, разни типове, които ни трябваха за показания, но нямаше да направят нищо, ако не ги поглезим. Поръчвахме им гигантска пица, платена телевизия и някоя хубавица помощник-детектив да ги обгрижва.

— Нула от три не е зле — казах аз.

— Хотел „Екзекютив“ — рече той. — Навява ми спомени. Вижте, няма да можем да се видим преди един и половина, ако искате късна закуска, излезте сам.

— Щях да си взема сухата паста и овесената каша в самолета, но охраната реши, че могат да избухнат.

— Имате чувство за хумор, а? Ще ви потрябва. Добре, чакайте ме в „Льо пти Гренуи“ в един и половина. Седемдесет и девета между Лекс и Трета, френско е, но е приятно.

 

 

По обяд вече бях навън. Въздухът беше хладен и нелогично свеж, а бученето се беше превърнало в нещо богато и мелодично. До срещата ми оставаха деветдесет минути; една трета от тях използвах да отида до последния известен адрес на Пол и Дороти Сафран.

Търговска зона, повече камиони отколкото коли. Триетажната тухлена постройка, подслонила Либър Брейд и Трим, беше опасана с редици малки квадратни прозорчета. По армираните им стъкла беше полепнала мръсотия.

Докато се чудех какво беше накарало Роланд Корвуц да изостави плановете си за жилищен комплекс, се обърнах, ускорих крачка и се отправих към Пето авеню.

Когато съм сам в голям чужд град, мозъкът ми понякога действа по странен начин, изпращайки изблици на еуфория, последвани от меланхолични пристъпи. Обикновено му трябва известно време. Този път стана веднага и докато бързах по оживените улици на Ню Йорк, се почувствах олекнал и анонимен.

На Пето авеню и Четирийсет и втора улица ме погълна тълпата край Градската библиотека, тръгнах на север, заобикаляйки пешеходци, които сякаш бяха на състезание — раздавачи на листовки, зяпачи, ловки джебчии. Прекосих Петдесет и девета улица и се озовах край строежа, който трябваше да бъде хотел „Плаза“. Файтонджии причакваха туристи. Във въздуха се носеше миризма на конски фъшкии. Тръгнах покрай Сентръл парк. Дърветата носеха есенните си цветове с подобаваща арогантност.

В един и двайсет и осем седях в едно ъгловато дървено сепаре в „Льо пти Гренуи“, пиех вода и червено вино и ядях горчиви маслини, накиснати в зехтин.

Заведението беше обзаведено с бели покривки, стари реклами на тютюн и стени в ръждив цвят под черен ламаринен таван. Половината сепарета бяха заети от елегантни хора. Прозорец с позлатени букви над него гледаше към уличната енергия. По пътя насам минах покрай къщата от сив камък на кмета на Седемдесет и девета улица. По нищо не се различаваше от жилищата на други милиардери освен по цивилните ченгета със стоманени погледи, които пазеха предното стълбище от любопитни зяпачи.

Усмихната келнерка с щръкнала червена коса и тънко телце донесе панер с хлебчета и купичка с масло. Заех се да поработя над кръвната си захар и от време на време поглеждах часовника си.

В един и четирийсет и седем едър шейсетинагодишен мъж с набола брада влезе в ресторанта, каза нещо на келнера и се отправи към мене.

— Сам Политоу.

— Алекс Делауер.

Ръката на Политоу беше здрава и груба. Малкото му останала коса беше бяла и изтъняла. Носеше черно яке, сиво рипсено поло, черни панталони и черни мокасини със златни катарами „Гучи“, които може и да бяха истински. Розовите му бузи контрастираха с долната половина на лицето му, която никога нямаше да изглежда избръсната. Дясното му око беше ясно и кафяво. Другарчето му беше тъжен остатък с млечнобяла зеница.

— Ей, Моник — каза Политоу на келнерката, — сьомгата прясна ли е днес?

— О, да.

— Донеси ми тогава. С бели аспержи и голяма чаша от онова вино от Медок, шато не знам какво си.

Политоу се поколеба за миг.

— Какво пък, давай. Само по-леко с олиото.

— Бон. Мосю?

— Телешки стек, средно изпечен, салата, пържени картофи.

Политоу я изгледа как се отдалечава, обръщайки глава по такъв начин, че здравото му око да има максимално покритие.

— Червено месо, а? Нямате проблеми с холестерола?

— Засега не — отвърнах аз.

Окото се обърна към мене.

— При мене е обратното. Всички в семейството ми хвърлят топа на шейсет. Дотук ги бия с три години, на петдесет и осем ми сложиха стент. Докторът каза „Липитор“, да внимавам какво ям, да пия вино и може да подобря рекорда.

— Браво на вас.

— Значи имате някакви връзки — рече той.

— Какви?

— Заместник-шефът ми се обажда вкъщи, тъкмо се каня да тръгвам за Лейк Джордж с жената, и вика: „Сам, искам да се срещнеш с един човек“. Все едно още съм длъжен.

— Съжалявам, че съм ви объркал плановете.

— Хей, изборът си беше мой. Каза ми за какво става дума и с радост ще помогна. — Той грабна едно хлебче от панера, разчупи го на две и се загледа в ронещите се трохи. — Въпреки че тази история не е сред триумфите ми.

— Труден случай.

— Джими Хофа ще го намерят преди Сафранови. Може би на същото място.

— Под същата сграда — казах аз. — Или в Ийст ривър.

— Първото. Ако беше реката, да сме ги намерили. Проклетото нещо тече и в двете посоки, голяма суматоха е, тела изплуват непрекъснато, на достатъчно удавници съм се нагледал. — Той посегна за една маслина и я изгриза около костилката. — Повярвайте ми, ако бяха в реката, досега да сме ги намерили.

Виното му пристигна. Той го помириса, завъртя го и отпи.

— Еликсирът на живота. Това и зехтинът. — Улови погледа на сервитьорката, произнесе безмълвно „зехтин“ и с жест показа наливане.

След като попи половината от златистата локвичка с хляб, той каза:

— Като поживееш по-дълго в този град, развиваш вкус към добрата храна. Разкажете ми сега за тези убийства в Ел Ей.

Описах му ги накратко.

— Това ли е всичко?

— За съжаление.

— Значи този тип Дейл… единствената причина да сте тук е съвсем евентуалната му вина?

— Аха.

— Готини коли, а? Ей това е Ел Ей. И са ви купили самолетен билет заради това? Явно лосанджелиската полиция става модерна, щом праща психолог. Откъде намирате такива връзки?

— „Мидтаун екзекютив“ да не би да е с връзки?

— Тук сте прав.

Храната пристигна.

— Сериозно, докторе — каза Политоу, — любопитна ми е тая работа с психологията. И ние имаме хора, ама те работят с някого, за когото шефовете решат, че се е издънил. Вие правите ли такива работи?

Разказах му кратката версия на моята история и ролята ми.

— Гледате си работата значи — каза той. — Ако можете да си го позволите, така трябва. Както и да е, семейство Сафран. Подозрението веднага падна върху Корвуц, защото той беше единственият, за когото се знаеше, че има сериозни проблеми с тях. Освен това и преди е имал съмнителни ходове, както им казвам аз. Като например да доведе бригада посред нощ и да събори сградата, така че съседите да не могат да се оплачат. След това, когато всички побеснеят, адвокатите му почват да се извиняват: „Опа, съжаляваме, документите се объркаха, ще ви компенсираме за всички неудобства“. Така минават месеци, докато се установят неудобствата, после още закъснения и накрая всички забравят.

— В статията, която четох, пишеше, че доста са го съдили.

— Това е цената да правиш бизнес.

— И адвокатът му така казва.

— Адвокатът му е прав, докторе. В този град само да кихнеш и си в съда. Синът ми завършва право в Бруклинския колеж. Десет години изкарах в отдел „Кражби“ в Бруклин, видях къде се маже хлябът. — Той се усмихна. — Със зехтин.

Вниманието му се насочи към чинията и започна да яде с видимо удоволствие. Стекът ми беше чудесен, но умът ми беше другаде. Изчаках малко, преди да попитам дали има други заподозрени освен Корвуц.

— Не. А и с Корвуц не стигнахме доникъде, защото не можахме да открием криминални връзки. Въпреки руската история. Имаме райони, докторе, като Брайтън Бийч и разни други, в които се говори повече на руски отколкото на английски. Някои от тези хора не са дошли тук с добри намерения, имаме детективи, които говорят руски и те са доста заети. Никой от тях и никой от информаторите им не са чували за Корвуц. Не е от Москва, Одеса, от местата, откъдето идват повечето от тях.

— Беларус.

— Да, сега е отделна държава — рече Политоу. — Имам предвид, че колкото и да ровим, нищо не излиза за Корвуц. Вярно, често е в съда. Както и всеки друг предприемач. И всеки път, когато заведат дело, постига споразумение.

— Някой от другите му наематели да е изчезвал?

Политоу поклати глава.

— А и никой, който го е съдил, не казва нищо лошо за него, защото такива са условията на споразуменията. Честно казано, докторе, заподозряхме него само защото нямаше друг наоколо. А сега ми казвате за този тип Брайт.

— Помните ли го?

— Смътно и то само защото беше председател на измисления комитет на наемателите.

— Очевидно измислен ли беше?

— Вижте — каза Политоу, — никога няма такъв комитет, преди Корвуц да купи сградата, както и през първите шест месеца след това. В момента, в който подаде документи за преобразуване, изведнъж изникват избори, които никой не помни, и комитет от трима души, всичките наематели, нанесли се след като Корвуц е купил сградата.

— Брайт и още двама — казах аз.

— Далечна братовчедка на Корвуц и синът на водопроводчика, който поддържа сградите на Корвуц в Ню Джърси.

Той извади сгънат лист, същия размер като бележника на Майло.

— Спомних си имената.

— Оценявам го.

— Хей — рече той, — като ми се обади заместник-шефът, какво ми остава? — По устните му бавно плъзна усмивка. — Дори и да ми е баджанак.

На листа беше старателно напечатано:

Членове на наемателския комитет на Петстотин и осемнайсета западна и Трийсет и пета улица

1. Дейл Брайт

2. Соня Глушевич

3. Лино Меркурио

— Корвуц е познавал другите двама, преди да купи сградата — казах аз. — Някаква информация за предишно познанство с Брайт?

— Не. Ето как стоят нещата, докторе. Дори комитетът да е подставен, няма правни последици. Наемодателят не е задължен да има комитет и — точка. А и никой от наемателите не се интересуваше. Освен семейство Сафран. Те заговориха за корупция.

Прибрах листа в джоба си.

— Истината е, докторе — продължи Политоу, — че Сафранови нямаха основание, просто създаваха проблеми. Всички други бяха доволни от сделката, която им предложи Корвуц, защото беше по-добра от дупката, в която живееха. Не ставаше дума за големи апартаменти като в Сохо. Това беше гадно място, бивша фабрика за обувки, която след това са разделили на малки апартаментчета, много евтина изработка. Говоря ви за едностайни и гарсониери, нескопосани водопроводни и електрически инсталации, да не споменавам проблемите с гризачите, защото е индустриална зона, има отворени контейнери за боклук и какво ли още не. Корвуц им прави предложение, което не могат да откажат, и никой не отказва.

— Освен семейство Сафран — казах аз.

Политоу остави вилицата си.

— Не обичам да говоря лошо за моите жертви, но мога да ви кажа, че тези двамата създаваха проблеми. Говоря ви за бивши хипита от шейсетте. Мъжът навремето е бил в Сити колидж, радикален тип от СДО[1]. Тогава бях униформен, занимавах се с контрол над тълпите. Може да е бил някое от разглезените малки копеленца, които ми крещяха в лицето.

— Ами Дороти?

— Същата работа.

— Бунтовници без кауза — рекох аз. — Сестрата на Пол казва, че били заплашвани…

— Марджи Бел — каза той. — Нека да ви кажа нещо за Марджи. Дълга история на депресии и какво ли не. Пиеше всякакви лекарства, освен това на два пъти е била в „Белвю“. Една година по-късно се обеси.

— Категорично самоубийство?

— Собственото й дете я намерило в банята с бележка. Докторе, Сафранови вдигаха буря в чаша вода. Ако се уредиш с евтин общински наем в този град, благодариш на съдбата и даваш напред. Претърсих апартамента им, обърнах всичко в търсене на улики. — Той поклати глава. — И кучето си не бих оставил да живее така. Те обаче го бяха оставили. Кучето де. В един ъгъл бяха постлани мръсни вестници с петна от урина и купчини изсъхнали кучешки изпражнения. Тези хора не бяха подредени домакини… съжалявам, че ви развалих обяда. Имам предвид, че щом живееха като клошари, трябваше да приемат предложението на Корвуц.

— Виждали ли сте кучето?

— Не, само това, което беше оставило след себе си. Защо?

Казах му за липсващите любимци на Лионора Брайт. И за доброволния труд на Дейл Брайт в „Лапи и нокти“.

Той разклати чашата си с вино.

— Този тип си пада по пухкавите твари, но може би не е толкова мил с хората?

— Случвало се е и преди.

— Бас държа — рече той. — Имах един случай, в началото на кариерата си, на „Лъдлоу стрийт“, в Лоуър Ийст Сайд. Един луд наркоман изкорми майка си и я остави подпряна на кухненската маса в продължение на две седмици. Говоря ви за средата на лятото, апартамент под наем, без климатик, можете да си представите. В същото време държи един питбул, всички казваха, че е добро куче, ама не ме търсете да погаля такова нещо. Както и да е, това куче маниакът си го гледа и решава да подсили диетата му с белтъчини. Когато ги намерихме… извинявайте, ако това ви развали апетита.

— Няма проблем. — Продължих да ям, за да му демонстрирам.

— Наистина ви се иска Брайт да е вашият престъпник, а? — попита той.

— Свързан е с два случая на насилствена смърт, единият от които го прави много богат. Ако са му платили да се отърве от семейство Сафран, ето ви още един финансов мотив. А и доколкото знаем, след изчезването на Сафранови изчезва и той.

— Като дим. — Той се усмихна. — Може да означава и друго, докторе.

— И него да са го изчезнали — казах аз.

Политоу сви рамене.

— Може би — казах аз, — но засега няма друг на хоризонта. Всичко, което можете да ми кажете за него, ще е от полза.

— Няма кой знае какво. Дори и след като баджанакът ми ме върза с компютъра на неговия зет, голямата клечка. — Той щракна с пръсти. — Както казахте, този тип го няма. След като сградата е опразнена, не се появява друг адрес. Няма следа да е живял в някой от петте района или изобщо в щата Ню Йорк. Няма данъчни следи, сделки с недвижими имоти, шофьорски книжки, нищо. Мога да ви дам само общо физическо описание от преди осем години и факта, че когато го разпитвах, той съдействаше. И то само защото ако не съдействаше, щях да си спомня. Говорих с него само веднъж — рутинен разпит, както с всички наематели.

— Как изглеждаше?

— Едър тип, набит, плешив.

— Гладко избръснат ли?

— Гола глава, без коса, точка.

Извадих копието от шофьорската книжка на Ансел Брайт от Калифорния.

Здравото око на Политоу се присви.

— Палто можеш да си направиш от тая козина… може и да е същият човек, но не мога да се закълна.

— Може би там е работата — рекох аз.

— Маскарад ли?

— Гей ли беше?

— Не беше педераст. Вашият човек такъв ли е?

— Някои хора казват, че е.

— Някои хора… да не би да твърдите, че и за това се преструва?

Казах му за каубойския костюм, за стареца с карирания каскет, за евентуалния травеститски епизод и за откраднатите луксозни коли.

— Черни коли — рече той. — Може би са символ на смъртта.

Той побутна чинията си и се хвана за гърдите.

— Добре ли сте?

— Приседна ми. Ако този тип се окаже престъпник, той е бил в ръцете ми, а е извършил още поразии. Не е много приятна мисъл.

— Може и да се окаже чист — казах аз.

— Ако мислехте, че е чист, нямаше да сте тук. — Той разглежда снимката още известно време, след това ми я върна. — Не, не мога да кажа дали е той, или не. А и онзи Дейл Брайт, с когото разговарях, се държеше нормално. Абсолютно нищо нередно нямаше.

Допи виното си.

— Трябва да ви кажа, докторе, че разговорът с вас ме подсеща колко ми се иска да съм на езерото. Нека да ви доразкажа каквото знам и да тръгвам. Най-напред отидох в апартамента на Корвуц сутринта — това беше срещата, която ви споменах. Поприказвах си с портиера, който се оказа бивш полицай. Не си давайте труд с него, ако се разбере, че приказва за наемателите, с него е свършено. Каза ми, че Корвуц е кротък, не създава проблеми, женен е и има малко дете, дава хубави бакшиши по Коледа. Два пъти седмично вечеря сам, когато жена му излиза с приятелки, и за ваш късмет днес е една от тези вечери. Човек на навика, ходи на едно и също място, обича италианска кухня.

— „Ла Белла“ — казах аз. — В списъка ми е.

Политоу се усмихна.

— Кой е направил списъка, как мислите? Както и да е, Корвуц вечеря рано, вероятно ще е там в шест, шест и половина. Шансът да ви предложи да споделите порция паста не е голям, но пък ще се върнете в Ел Ей и ще кажете, че сте опитали.

— Има ли бодигардове?

— Това не ви е Тръмп или Маклоу. Този тип е дребна риба. Относително. Още живее в десетстаен апартамент в една кооперация отпреди войната до Сентръл парк, купен преди години.

— С какво се занимава сега?

— С нищо. Събира пари от наеми.

— Пенсионирал се е? Как така?

— Може би по желание, а може и да му се е наложило.

— Какво имате предвид?

— За да си играч в града в момента, ти трябва солидна подплънка. С девет нули, не с шест.

— Ясно — рекох аз. — Как изглежда той?

— Съжалявам, нямам снимка — отговори той. — Не кара кола. Мога само да ви кажа, че преди осем години беше на петдесет и три. Дребен, с очила, червеникавокафява коса. Общо взето, един руски Уди Алън.

— Благодаря. Минах покрай сградата на Западна трийсет и пета улица. Пак е фабрика.

— Строго погледнато, това е склад, докторе. Въжетата се правят в Куинс и се складират на Трийсет и пета. И как така, след цялата тази галиматия, Корвуц не успява да си построи апартаментите? Чувам, че попаднал в някакъв финансов капан, успял да се измъкне, след това пазарът се срина, наложило му се да продаде куп имоти на загуба, включително и този. Всичко е въпрос на време, докторе. Пазарът отново полудя, скапани жилища в Лоуър Ийст Сайд започват да добиват вид, Хелс Китчън е пълен с юпита, има и ново име — Клинтън.

— Този бум не е стигнал до Западна трийсет и пета.

— Тия сгради струват цяло състояние — рече той. — В момента има смисъл да ги държиш индустриални, трябва им само малко време. Един ден на този остров ще останат само хората, дето се возят в лимузини.

Размахах списъка с членовете на комитета.

— Има ли проблем да се обадя на Глушевич и Меркурио?

— Не и от моя страна — отговори Политоу, — но ще имате проблем и с двамата. Меркурио е мъртъв, забърка се с една жена преди пет години, бившият й съпруг го преби до смърт и изхвърли тялото в Бронкс. Нищо общо с Корвуц, бившият и преди е пребивал гаджета, разбрах го само защото името на Лино излезе в списъка на жертвите. Момчето беше глупак и самохвалко, един от ония зализани с гел типове, на които им се иска да минават за гангстери. Мога да си представя как е ядосал някого много лошо. Него бих взел за заподозрян, виждам го как си въобразява, че може да си изкарва хляба с поръчкови убийства. Проблемът е, че има желязно алиби. На почивка в Аруба с приятелката си през седмицата, в която изчезват Сафранови.

— Удобно.

— Но и вярно, докторе. Проверих хотела и самолетната компания, Лино определено е бил там. Може би е платил пътуването с парите, които Корвуц му е дал за участието му в комитета.

— Корвуц е подкупвал членовете да участват?

— Не мога да го докажа, но защо иначе ще се занимават?

— А вторият ми проблем е Соня Глушевич, която е далечна братовчедка на Корвуц — защо да ни сътрудничи?

Той вдигна ръце.

— Просто за всеки случай, имате ли някаква идея къде може да е? — попитах аз.

— Я да видим дали можем да разберем. — Той извади мобилния си телефон, набра номера за справки, попита за Соня Глушевич, нямаше нищо, след това опита с буквата „С“.

Ръката му направи знака на победата.

— Източна деветдесет и трета, номер триста четирийсет и пет. Ако искате да пробвате първо със Соня, заповядайте, но според мене би било грешка. По-добре да използвате елемента на изненадата при Корвуц, не рискувайте Соня да го предупреди.

— Съгласен съм. Как изглеждаше Соня?

— Млада, хубава, със силен акцент — каза Политоу. — Блондинка, но готина.

Оформи с жест големи въображаеми гърди. Сервитьорката Моник видя пантомимата му и се намръщи. Политоу й махна.

— Много беше вкусна сьомгата. Той ще плати сметката.

Тя ми хвърли един поглед и се оттегли.

— На ваше място, докторе — рече Политоу, — бих оставил на Моник щедър бакшиш. От време на време идвам тук.

Бележки

[1] Студентско демократично общество, лява студентска организация в САЩ през 60-те години на XX век. — Б.пр.