Джонатан Келерман
Импулсивно (16)

Шестнайсета глава

На обяд на следващия ден се срещнахме с Майло сред хълмовете над прохода Сепулведа.

Празен паркинг на километър и нещо от мястото, където бяха открили колата на Кат Шонски. Двама полицаи с кучета обикаляха храстите между две лъскави, модерни наколни къщи, тичайки след един шоколадов лабрадор и едно бордър коли. Кучета с отлично зрение, прекрасно отгледани. С усет към мъртва плът.

— В отговор на незададения ти въпрос — каза Майло, — това е едно от малкото открити, незаградени места наоколо. Което нищо не означава, може да е в Алхамбра. Но рано тази сутрин дадохме на глутница кучета следотърсачи да подушат дрехите й и ги пуснахме из целия квартал. Нищо през първия час, след това едно от тях дотича тук и малко се възбуди.

— Малко?

— Промени си мнението и се разсея. Случва се по-често, отколкото си мислиш. Все пак по-добре е да внимаваме. Така че сега е ред на трупните песове.

— Кой е собственик на терена?

— Поделен е между двете съседни къщи. Две сестри, омъжени за адвокати, планират да си направят общ басейн. В момента са заедно на екскурзия в Южна Америка от две седмици.

— Ето ти едно щастливо семейство — казах аз.

— Няма да е толкова щастливо, ако Ласи и Рин Тин Тин намерят нещо с червеи по него.

Кожата му беше провиснала, а дрехите му бяха безобразно измачкани, сякаш се беше борил с нарушител.

— Цяла нощ ли? — попитах аз.

— През нощта наблюдавах къщата на Тони, отидох в апартамента на Кат в седем сутринта. Изглеждаше все едно Марта Стюарт току-що е снимала там.

— Сръчната ръчица на мама.

— Въпреки това повиках лаборантите. Нямаше следи от насилие или борба, но мама беше пропуснала едно пликче с трева на дъното на кутия от тампони. Нямаше бележки от кредитни карти, което съвпада с решението на старата Моника да я отреже. Нямаше и телефонни сметки или данъчни квитанции, но пък и Кат явно не пази хартийки. Нито една книга в целия апартамент, а единствените списания бяха стари броеве на „Ъс“ и „Ел“. Пази си някакви сувенири от пътуванията — евтини боклуци от Хаваите, Таити, Косумел. Също и снимки. Тя по бикини, широки усмивки, без мъже наоколо. Сякаш е накарала някого да я снима, за да покаже, че е щастлива.

— Звучи като самотно момиче.

Той се прозя.

— Е, поне взех блузата.

Върнахме се да гледаме кучетата. Ретривърът обикаляше паркинга със скоростта на спринтьор, който загрява за голямо състезание. Спря. Пак започна да обикаля. Бордър колито изгуби интерес и водачът му го поведе обратно към служебната кола.

— Кучешки живот — каза Майло. — Ако скоро не се случи нищо, тръгвам към бутика, в който е работила Кат. Все някой трябва да знае нещо за личния й живот.

— Мислех си за убийствата в Охо Негро — казах аз. — Лионора Брайт е убита само осем дни след смъртта на баща си. Доведената й майка е била неизлечимо болна, което скоро щяло да направи децата й наследници. Едно стандартно завещание би разделило всичко по равно между тях. Лионора е била на трийсетина години и едва ли е имала собствено завещание.

— Страховитият брат се отървава от нея, за да е сигурен, че няма да говори с адвокат.

— Това си е мотив. И не е много по-различен от този, който лепнахме на Тони Манкузи — убий мама, преди да е променила завещанието си.

— Има убиец, специализиран в решаването на проблеми с наследството, и Ансел и Тони са успели да го намерят, така ли?

— Знам, че звучи странно, но помисли за откраднатите черни коли и маскарада — казах аз.

— Пътуващ наемен убиец театрал… не мога да го отхвърля, но преди да се заема с историята, трябва да се концентрирам върху настоящето. Ако намерим някаква връзка между Тони и Ансел, това би могло да ме развълнува.

— Доналд Брейгън смята, че Ансел не е способен на такова ниво на жестокост, защото звучал женствено по телефона.

— А Тони флиртува. Добре, наемен убиец-театрал-гей. Брейгън разследвал ли е нещо повече от вокалните качества на Ансел?

— Дори не знаеше истинското му име, защото Ансел се бил нарекъл Дейл. И имал алиби за времето на убийството — бил е на работа. Брейгън го е приел.

— Боже господи.

— Шериф Карденас каза, че ще погледне миналото на Ансел. Пуснах едно търсене късно снощи, но на името му не излезе нищо. На „Дейл Брайт“ излязоха едно четиринайсетгодишно момиче, което играе хокей на трева в една прогимназия във Флорида, една шейсетгодишна застрахователна агентка в Охайо и един свещеник, фермер от Небраска, който написал книга за пшеницата и умрял през 1876 година.

— Избирам момичето… добре, да огледаме сега всичко…

Той млъкна по средата на изречението.

Ретривърът седеше на земята.

И не помръдваше.

 

 

Първо се показа главата.

Кат Шонски беше заровена на един метър, без дрехи, по гръб, с леко разтворени крака. Кожата й беше зеленикавосива, на петна, започнала да се отлепва от скелета. Светлорусата й коса се беше превърнала в гнездо на червеи. Там, където не беше почнало разложението, се виждаха тъмни резки.

Вероятно прободни рани. Престанах да ги броя на двайсет и третата.

В гроба имаше пурпурен копринен шал, сложен по диагонал върху корема и горната част на бедрата. Като го махнаха, се видя шофьорската книжка на Катрина Шонски. Пъхната между срамните й устни.

— Ето ти една демонстрация — каза Даяна Понс, лаборантката, коленичила над тялото.

— Виж какво мога — рече Майло.

— И искам целият свят да разбере.

Понс прибра книжката и поиска голям плик за шала. Докато чакаше, тя разгледа шията на Катрина Шонски. Не се виждаха следи от душене, но пък и от шията не беше останало много, така че последната дума щеше да бъде на съдебния лекар.

Тя постави шала обратно върху тялото, хвана внимателно останките от главата с една ръка и я опипа с другата.

— Има счупени кости отзад, Майло. Искаш ли да пипнеш?

Майло клекна до нея и тя насочи облечената му в ръкавица ръка.

— А, да — рече той. — Като счупена яйчена черупка.

— Някой здравата я е халосал — каза Понс. — Може би е искал да я зашемети, преди да я нареже? — Тя погледна към двете къщи. — Толкова близо до имотите, сигурно не е искал да вдига шум.

Майло се изправи.

— Трябвало е да станеш детектив, Даяна.

Тя се ухили.

— Ако гледаш телевизия, вече съм.

Пликът пристигна. Като остави главата внимателно на земята, Понс махна шала и го разгъна. Прозрачната тъкан се развя на вятъра.

— Луи Вюитон.

— Мислех, че правят чанти — рече Майло.

— Правят всичко, лейтенант.

Понс разгледа шала с възхищение. Вятърът духна по-силно и няколко парченца пръст се отлепиха от плата и се поръсиха по тялото. Понс предаде шала и ги отстрани с пинсета.

— Струва цяло състояние, но е оставен тук — каза Майло.

Чудесно начало за една от онези шеги, които полицаите и лаборантите понякога си разменят, за да се предпазят от ужаса.

Този път никой не се обади.

Служителите от моргата сложиха тялото в чувал и го отнесоха. След няколко минути Даяна Понс си тръгна и криминалистите се заеха за работа.

— Време е да посетим Моника Хеджис — каза Майло. — Ако искаш, ще се видим там.

— Разбира се.

Последвах го по „Уилшър“ и завихме наляво. На „Уорнър“ той спря и ми даде знак да направя същото.

— Прекратяваме мисията. Никой не отговаря у Хеджис, а не е моментът да оставям съобщение. Дай да проверим мястото, където е работила Кат. Ти си падаш по модни неща.

— Не съвсем.

— Лошо — каза той. — Надявах се да ми превеждаш.

 

 

Бутик „Ла Фам“ беше на „Сан Висенте“, западно от Барингтън, сгушен между магазин за кафе, специализиран в индонезийски сортове, и фризьорски салон, пълен с красиви глави.

Магазинът беше висок, тесен и бял, по стените висяха стари реклами на абсент, а подът беше от състарен мрамор с винен цвят. Малкото мебели бяха масивни, викториански, а дрехите на витрината — парцаливи и подходящи за недохранени манекенки.

Не се виждаха купувачи. Майло и аз минахме през тесен проход с високи рафтове от двете страни. Някои от роклите и блузите бяха с етикет „Разпродажба“, което правеше цената им трицифрена.

От уредбата се носеше Едит Пиаф, на етикетите пишеше „Произведено във Франция“.

Дизайнери, които не бях чувал, но това не означаваше нищо.

— Не огледах чак толкова подробно апартамента на Кат — рече той, — но не беше като това тук. Нямаше и никакви шалове… здравейте, как сте?

Обръщението беше към една брюнетка с хлътнали бузи в черна копринена блуза, която седеше зад щанда, пиеше „Евиан“ и четеше „Ин Стайл“. Зад гърба й имаше висока етажерка с играчки за баня, свещи с формата на плодове, пасти и телове, които нямаше да минат през детекторите на летището.

Тя се изправи и плавно заобиколи щанда, главата назад, ханшът напред, все едно беше слязла от някой моден подиум. Някъде около трийсетте, тъмни очи с много сенки. Дебелият два пръста грим криеше цвят на кожата, който беше почти като на Майло. Черната блуза беше плътно натъпкана в млечнобели кожени джинси.

— Здравейте, момчета. Някакъв специален подарък ли търсите, или нещо за рожден ден?

Майло обърна ревера си и показа значката.

— Полиция. Тялото на Катрина Шонски е открито само на няколко километра от тук. Била е убита.

Хлътналите бузи се издуха. Клепачите затрепкаха.

— О, боже, боже… Кат!

Коленете й се подвиха. Хванах я под лакътя и я заведох до един кафеникавочервен кадифен диван. Майло донесе бутилката с вода и наля малко между устните й.

Тя преглътна. Започна да диша тежко. Отидох до щанда и взех един плик с логото на магазина. Докато се върна, тя вече дишаше нормално и говореше с Майло.

Казваше се Ейми Куцакас, но се наричаше Амели, работела заедно с Кат малко повече от година. Първо започна да хвали мъртвата жена. Изчакахме я да се оправи от шока и скоро след това тя призна, че не са били близки с Кат.

— Не че искам да кажа нещо лошо. Опазил ме господ.

— Не сте се разбирали с нея, така ли? — попита Майло.

— Никога не сме се карали, но ако трябва да съм честна, лейтенант, имахме професионални разминавания.

— За какво?

— За тази работа. Кат можеше да бъде нетактична.

— С вас или с клиентите?

— И двете — рече Амели. — Не казвам, че беше лоша, просто… Не знам какво искам да кажа. Съжалявам. Не мога да повярвам…

— Остър език ли имаше Кат? — попитах аз.

— Тя беше… Понякога по-лошо беше онова, което не казваше. На клиентите.

— Не им е четкала самочувствието.

Тя седна с изправен гръб.

— Честно казано, момчета, целият този бизнес се върти около страха. Повечето от клиентите ни са възрастни, иначе как ще си позволят тези цени? Говорим за жени, които някога са били трийсет и осми размер, а сега са четирийсет и четвърти. Когато остаряваш, тялото се променя. Знам го, защото майка ми беше танцьорка и й се случи същото.

Тя поглади плоския си корем.

— Кат не го е разбирала — каза Майло.

— Много жени идват при нас за някой специален повод. Искат да изглеждат наистина прекрасно и са готови да платят за това. Понякога не е лесно, но трябва да се работи с клиента. Проучваш незабелязано предимствата и недостатъците и я насочваш към нещата, които ще намалят проблемите й. Ако пробва нещо и то й стои ужасно, казваш нещо мило и я повеждаш към следващото.

— Приложна психология — рече Майло.

— В колежа учих психология и повярвайте ми, помага.

— Кат не е имала такъв подход — отбелязах аз.

— Кат смяташе, че работата й е да занесе дрехите до пробната и да си разглежда маникюра, докато ги пробват. Никога не даваше мнение. Никога. Дори когато клиентът очевидно имаше нужда, когато отчаяно се нуждаеше от потвърждение. Опитвах се да й обясня, че сме нещо повече от продавачки. Отговорът й беше: „Големи хора са, могат да взимат решения сами“. Но това не е честно. Хората имат нужда от подкрепа, нали? Дори ако нещо стоеше добре, Кат просто си седеше и не казваше нищо. Не даваше напътствия и много от клиентите й връщаха покупките. Това директно се приспада от комисионата.

— Вие деляхте ли си комисионите? — попита Майло.

— Преди го правехме, но казах на собствениците, че не искам да деля с човек като Кат. Те ме ценят, така че се съгласиха и почнах да изкарвам три пъти повече от Кат.

— Комисионата голяма част ли е от заплатата ви?

— Седемдесет процента.

— Значи Кат не е забогатяла особено?

— Леле, колко само се оплакваше от това. Постоянно. Нямаше никакъв смисъл. Трябваше само да се държи мило. — Тя прехапа устни. — Знам, че сигурно ви звучи все едно й приписвам разни неща, ама така си беше. Затова, след като спря да идва и не си вдигаше телефона, собствениците решиха, че се е отказала. Три дни по-късно я уволниха.

— Кои са собствениците? — попита Майло.

— Господин и госпожа Лейбовиц — отговори тя. — Спечелили пари от цветарски бизнес и се пенсионирали. Започнало като хоби на Лора… на госпожа Лейбовиц. Всяка година ходят в Париж и тя носи страхотни неща, които приятелките й обожават.

— Не се занимават пряко с бизнеса, така ли?

— През повечето време. Аз съм управител, а Кат е… беше заместник-управител. — Миналото време я накара да трепне. — Имате ли някаква идея кой го е направил?

— Още не — каза Майло. — Затова сме тук.

— Не мога да си представя кой би извършил такова нещо.

— Кат имала ли е разправия с някой клиент? Или с някого другиго?

— Не, не, нашите клиентки са изтънчени. Мили жени.

— Ами мъжете в живота на Кат?

— Не съм виждала такива — каза тя, — но по думите й съдя, че е минала през много загубеняци и не искаше да има нищо общо с мъже.

— Някой конкретно?

— Не, не е споменавала имена. Просто подхвърляше. Много я биваше да подхвърля.

— За мъжете ли?

— За мъжете, за работата й, за живота изобщо. За майка й… много говореше за майка си. Казваше, че трябвало да се съобразява с много неща, което ненавиждала. По мое мнение не е имала щастливо детство. Общо взето, правеше впечатление на нещастен човек. Вероятно заради това пиеше.

— По време на работа ли?

Мълчание.

— Амели?

— Понякога идваше с прекалено силен дъх на мента в устата. Няколко пъти забравяше ментата и усещах алкохола. Започнах да държа тук вода за уста.

— Тежки купони?

— Предполагам — каза тя. — Знаете ли кой ще ви отговори на тези въпроси по-добре от мене? Приятелката й Бет. Работи в един бижутерски магазин нагоре по улицата. Тя каза на Кат за тази работа.

— Благодаря за съвета — рече Майло.

— Ще помогна с каквото мога.

Изпрати ни до вратата, като по пътя оправяше закачените дрехи.

Преди Майло да докосне бравата, тя рече:

— Едва ли е от значение, но може би трябва да ви разкажа нещо. За един клиент.

Ние се спряхме.

— Не беше точно кавга, но… Сигурна съм, че не е от значение.

— Всяко нещо е от полза, Амели.

— Добре… Преди около месец, пет-шест седмици може би, бях втора смяна, дойдох следобед и заварих Кат в много шантаво настроение. Не спираше да се кикоти, което не е типично за нея. Питах я какво има и тя ми каза, че се е случило най-смешното нещо на света. Някакъв клиент, мъж, влязъл и започнал да рови из нещата, които са на разпродажба. Кат решила, също както и аз с вас, момчета, че търси подарък. Не му обърнала внимание, както обикновено. Човекът продължил да разглежда, най-вече големите размери. След известно време Кат се изнервила, отишла при него и го попитала дали може да му помогне.

— Какво я е изнервило?

— Това, че била сама с него и той се задържал много време. Ние не сме голям магазин, колко време ти трябва да разгледаш стоката? А повечето мъже изобщо нямат търпение, влизат и излизат или пък питат за помощ. Както и да е, този човек казал, че няма нужда, и Кат се върнала при щанда. Само че нещо я човъркало и решила пак да го провери. Не можела да го види, но го чувала зад една от двойните етажерки, така че отишла до там и надникнала. Мъжът бил взел една рокля и я държал пред себе си. Приглаждал я, сякаш я пробвал. Кат каза, че не могла да се сдържи и прихнала, човекът я чул и щял да падне от бързане да остави роклята. Вместо да се извини обаче, Кат просто останала на мястото си. А вместо да изчезне, мъжът се обърнал и я загледал. Доста… натрапчиво. Сякаш искал да покаже, че не се срамува. Кат ми каза, че това наистина я вбесило, нямало да търпи някакви ненормалници, така че и тя го загледала. Предполагам, че това си е някакъв конфликт.

— Звучи като самоуверен ненормалник — каза Майло.

— Кат го намираше за много смешно — рече Амели. — Аз бях потресена. Всеки си има тайни, защо трябва да поставяме хората в неудобно положение?

— Какво се случило след това?

— Мъжът я гледал още известно време, накрая се отказал и си тръгнал бързо. Кат каза, че доста се смяла. Така че да я чуе, докато се измъква. Вероятно нищо не значи, но нали ме питахте за проблеми.

— Кат описа ли този мъж?

Очертаните с черен контур очи се ококориха.

— Мислите, че може да е той ли? О, не, ами ако се върне?

— Сигурен съм, че няма връзка, Амели. Просто трябва да съберем колкото се може повече факти.

— Това наистина ще ми изкара акъла — рече тя. — Мисълта, че съм тук заедно с…

— Всичко ще бъде наред, Амели. Кат описа ли го?

— Не, не. Само ми разказа историята и се смя. Продължи да се киска през целия ден.