Джонатан Келерман
Импулсивно (19)

Деветнайсета глава

Зад телената порта на къщата на Уилсън Гуд нямаше коли. Никой не отговори на позвъняването ни.

Обаждането в гимназията „Сейнт Ксавиер“ потвърди, че треньор Гуд още е в болнични.

— Може да е отишъл на лекар — казах аз.

Майло огледа разстоянието между къщата и северния й съсед.

— Човекът си е уредил живота… добре, да се връщаме на тръстиката.

 

 

Шон Бинчи размаха ключовете от бентлито.

Присъствието му в офиса на Майло водеше до липса на пространство за движение и бързо изчерпване на кислорода.

— Хюбъл лесно ли се предаде? — попита Майло.

— Трябваше малко да го обработя, Лут. Реших, че, ако му кажа за Шонски, това ще свърши работа, но той може да изперка, в смисъл „не ми говорете такива неща“. Не му хареса, че ще се занимаваме с колата му, но му обясних, че е важно.

— Къде е колата?

— На паркинга отсреща — каза Шон. — Няколко униформени ме видяха да влизам с нея, голям майтап беше. То си е изживяване. Всички те гледат.

— Сигурен съм, че е хванала окото на Кат — рекох аз.

— Много момичета биха повярвали на човек с такава кола — отговори Шон.

— Добре, Шон, ще те гледат по целия път до автолабораторията. Ще се обадя да уредя документите.

Бинчи се ухили и завъртя въображаем волан.

— Нещо друго, Лут?

— Това е засега.

— Май съм разбунил кошера, а? Като ти се обадих най-напред.

— Очевидно беше, че тази кола трябва да се отвори, Шон.

— Щом казваш — рече Шон. — Странно, а?

— Ако не беше странно, животът щеше да е скучен, Шон.

— Като стана дума, ако успея да си уредя връщането в отдел „Убийства“, мислиш ли, че е добра идея?

— Мисля, че трябва да си щастлив.

— Значи… нямаш нищо против?

— Защо да имам?

Бинчи кимна и излезе.

— Може би има бъдеще — казах аз.

— Защо мислиш така?

— Сам разбунва кошери.

 

 

Прибрах се вкъщи, разходих Бланш, хапнах пица с Робин, проверих си мейла.

Купища спешни съобщения — шест фалшиви борсови предложения, една покана да си удължа пениса, реклами на два вида органична виагра и Джейсън Бласко от DarkVisions.net, който искаше да разбере дали съм научил нещо повече за убийството на Брайт и Тран и да ми съобщи, че е намерил снимки на една от главите, които Джефри Дамър държал в хладилника си („абсолютно истински не ме питай къде ги намерих“).

В края имаше съобщение от шериф Джордж Карденас:

Д-р Делауер, явно Ансел Брайт никога не е притежавал нищо в Калифорния под това име или под името „Дейл“. Последният адрес в талона му е от годината, в която са починали родителите му, а той самият е регистриран в дома им в Сан Франсиско. Утре ще се опитам да ви изпратя сканиран талона му. Къщата е продадена за 980 000 долара малко след смъртта на г-жа Брайт и оттогава два пъти е сменяла собственика си. Успях да открия човека, който я е купил първия път. Сделката е извършена от агент и купувачът не се е срещал с Ансел. Той потвърди, че продавачът е Ансел, така че можем да приемем, че притежава хубава сума. Може да е напуснал щата и да харчи парите си другаде.

Не успях да получа достъп до регистрите на социалните служби без съдебна заповед, но може би полицията в Лос Анджелис има повече влияние. Единственото друго, за което можах да се сетя, бяха думите на г-жа Уембли, че Лионора й разказвала как Ансел хранел бездомните. Прегледах няколко групи в Сан Франсиско, говорих с няколко души, но никой не си спомня нито Ансел, нито Дейл Брайт.

Поздрави

Джордж Карденас

Деветстотин и осемдесет хиляди бяха сериозен мотив. Ставаха доста повече от един милион, ако родителите на Ансел Брайт бяха оставили акции, облигации, пари в брой или някакво друго имущество.

Тони Манкузи щеше да стане милионер веднага след уточняването на завещанието на майка му.

При такава мотивация наемането на убиец е страхотна инвестиция, ако оставим настрана дребните неудобства като човешко благоприличие.

Как се вписваше убийството на Кат Шонски?

Премислих го от всички възможни гледни точки, за които се сетих, и стигнах до заключението, че не се вписваше. Ако нейният убиец е бил същият, мотивът трябваше да е личен.

Млада жена с нападателен характер се сблъсква с травестит с много по-страшна тайна от избора на гардероб.

Това ме подсети за женствената маниерност на Тони Манкузи и описанието на Доналд Брейгън, че Брайт „пърхал“ по телефона.

Дейл беше име, което ставаше и за мъж, и за жена.

Наемен убиец с вкус към изтънчени френски дрехи се среща със себеподобни и си търсят работа?

Нюанси…

Ако Тони имаше таен живот, наблюдението на апартамента му можеше да даде плодове. Намирането на Дейл девет години след убийството на сестра му щеше да е много по-трудно.

Върнах се при компютъра и започнах да търся кухни за бедни и благотворителни дружества в Лос Анджелис.

Петнайсет минути по-късно разпечатах три страници. Хубаво е да знаеш, че общината не е само его и данъци. Обадих се на няколко места. Повечето офиси бяха затворени до сутринта. Хората, с които говорих, не бяха чували за Ансел или Дейл Брайт.

Тъкмо се канех да приключвам, когато пристигна нов мейл.

Д-р Делауер, отново е Джордж. Върнах се от фалшиво обаждане за миеща мечка при Мейвис, което ме накара да се замисля за приютите за животни. Лионора казва, че Дейл се отнасял жестоко с животните, но се преструвал, че не бил такъв, а това не е ли типично раздвоение на личността? Както и да е, открих една група, където е помагал, „Лапи и нокти“. Жената, която отговаря за клона в Бъркли, си спомня Брайт, тъй като работела с него, когато била доброволка. Каза, че един ден просто спрял да идва, а когато му се обадила, номерът бил прекъснат. Спомня си ясно този момент отпреди девет години, веднага след Великден, защото някой подхвърлил няколко изоставени зайчета и Брайт се грижил много за тях, а няколко дни по-късно изчезнал без вест. Това е около месец преди Лионора и Вики Тран да бъдат убити, така че може би е напуснал, за да планира престъплението. Или пък Мейвис греши и той е просто един обикновен човек, на когото му е омръзнало да чисти животински изпражнения. Ако се интересувате, името на информатора е Шантий Молоуни. Телефонът й е 415…

 

 

— Еха — каза Шантий Молоуни. — Онова измислено ченге каза, че може да се обадите, но това беше доста бързо.

— Благодаря ви за разговора — казах аз.

— Честно казано, не си падам много по полицията. Когато следвах, законът беше сълзотворен газ и палки. Но предполагам, щом Дейл е направил нещо лошо… наистина ли мислите така? Защото част от мене казва, че това е невъзможно. Дейл беше толкова всеотдаен и чужд на каквото и да било насилие.

— Но — казах аз.

— Какво „но“?

— Част от вас…

— А — каза Шантий Молоуни. — Просто беше странен начинът, по който изчезна, без да каже на никого.

— Какъв беше Дейл?

— Всеотдаен. Както вече ви казах. Твърдеше, че е вегетарианец, даже не носеше нищо от кожа.

— Твърдял?

— Наистина нямам причина да се съмнявам.

— Но все пак се съмнявате.

— Вие да не сте ясновидец?

— Само обикновен смъртен, който се опитва да събере няколко факта — казах аз. — Дейл направил ли е нещо, което да ви накара да се усъмните?

— Не, нищо такова. Даже не съм сигурна дали е вярно.

Изчаках.

— Не съм клюкарка — каза Шантий Молоуни.

— Понякога е трудно да се прецени кое е маловажно и кое — не.

Пълна тишина.

— Госпожице Молоуни…

— Добре, добре. След като Дейл спря да идва, споменах на един друг доброволец, че съм опитвала да му се обадя, че телефонът му е прекъснат и се чудя дали е добре. Другият човек каза: „А, добре е, преди няколко вечери го видях в «Тадич грил».“ Това е един стар ресторант в Сан Франсиско. Аз казах: „Това е хубаво, поне знам, че е добре. Но все още се чудя защо спря да идва в приюта“. А другият човек се засмя и каза: „Според мен Дейл внезапно се е променил“. „Какво искаш да кажеш?“, попитах аз. И той ми разказа, че Дейл бил сам в едно сепаре и ядял грамадна порция — огромна чиния със стриди, коктейл от раци, след това цяла агнешка плешка. Това ме съсипа. Аз съм вегетарианка, но ям яйца и мляко. Дейл твърдеше, че е пълен вегетарианец, говореше за етичните и здравословни предимства от елиминирането на животинските продукти. А сега се тъпче с месо?

— Преструвал се е — казах аз.

— Явно ме е заблуждавал. Ако е вярно. Това, за което не се преструваше, беше отношението му към изоставените животни. Никой не би могъл да се грижи за животинките с повече нежност.

— Зайчетата?

— Нечия тъпа идея за великденски подарък. Говоря ви за новородени, не по-големи от палец. Дейл остана цяла нощ да ги храни с капкомер. Когато си тръгнах, още беше там.

— Защо му е на другия доброволец да си измисля такава история?

— Да кажем, че той и Дейл не бяха особено близки.

— Бихте ли ми казали името на този човек?

— Брайън Лиъри, но няма да ви помогне, вече го няма. СПИН, преди шест години.

— Има ли още някой в приюта, който може да си спомня Дейл?

— Не — рече тя. — Само ние тримата работехме нощна смяна. Аз се занимавам с бродерии, работното ми време е гъвкаво, а Брайън беше санитар в Калифорнийския университет в Сан Франсиско, работеше от три до единайсет, нямаше нужда от много сън, така че идваше след работа.

— Ами Дейл?

— Дейл прекарваше най-много време в приюта от всички. Никога не е споменавал никаква работа. Имах чувството, че семейството му е богато.

— Защо?

— Начинът, по който се обличаше… измачкани дрехи, но с добро качество. Начинът, по който се носеше. Доста точно улавям класовите различия.

— Какъв беше проблемът между него и Брайън?

— Наистина не знам. Брайън работеше основно с котките, той обичаше котки. Дейл и аз вършехме всичко останало.

— Брайън никога ли не е казвал защо не харесва Дейл?

— Не, предполагам, че беше просто лоша химия. Аз бях между тях… и двамата ми се струваха добри момчета.

— Брайън случайно ли е бил в „Тадич грил“ онази вечер?

— Дали е преследвал Дейл? Съвсем не. Брайън имаше среща, излизаше с някакъв лекар.

— Помните ли името му?

— Шегувате се — рече тя. — Първо, Брайън никога не ми е казвал името му. Второ, това беше преди почти десет години.

— Не се сърдете, че опитвам — казах аз.

— Наистина не мога да си представя Дейл да извърши някакво престъпление. Както и да е, трябва да вървя…

— Дейл как започна работа в приюта?

— Дойде една вечер и си предложи услугите. Бях затънала до шия в изоставени животинки и за мене беше облекчение. Веднага се хвана на работа, чистеше, хранеше, проверяваше за бълхи. Страхотен беше.

— Можете ли да ми го опишете?

— Едър — каза Шантий Молоуни.

— Висок или пълен?

— И двете. Поне метър и осемдесет, може и по-висок. Не беше точно дебел, по-скоро… налят.

— А какъв цвят беше косата му?

— Светъл… мръснорус, но я боядисваше. Носеше я дълга… рошава над челото. Но винаги изглеждаше чиста и блестяща. Наистина блестеше. Това имам предвид, като ви казвам, че се носеше добре. Ходеше с конопени обувки и колан. Но винаги имаше… май искам да кажа, че винаги успяваше да изглежда нагласен.

— Говореше ли някога за семейството си?

— Не.

— Никакви лични подробности?

— Другото ченге ме пита същото и си дадох сметка, че никога не е ставало дума за семейството на Дейл. Бих го нарекла затворен. Но не и студен. Точно обратното, приятелски настроен. И деен, винаги се стараеше да си върши работата ефективно.

— Да си спомняте някаква друга подробност за външния му вид?

— Брадата му беше по-тъмна от косата… светлокафява.

Първо споменаване на окосмяване по лицето.

— Цяла брада или козя брадичка?

— Напълно покриваше лицето му. Напомняше ми за онзи по телевизията, планинаря… Гризли какъв беше… Адамс. Само че Дейл не беше планинар.

— Твърде нагласен?

Тя се засмя.

— Може и така да се каже.

— Гей?

— Много сме такива. И в какво се е забъркал Дейл?

— Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Трябва ли да знам? — попита тя.

— Говорил ли е някога за пътуване?

— Споменавал е, че обича големите градове.

— Кои?

— Париж, Рим, Лондон, Ню Йорк. Може би Мадрид, не си спомням. Помня разговора само защото той и Брайън някак го подеха. Брайън каза, че ако наистина обичаш животните, не можеш да обичаш градовете, градовете унищожават хабитатите, а Дейл започна лекция за котките в Рим, как се адаптирали и множали. Тогава Брайън каза, че цялата тази работа с градовете е клише — април в Париж и така нататък — а Дейл каза, че някои клишета затова са такива, защото са верни, големите градове затова са големи, а ако Брайън си мисли, че Сан Франсиско е изтънчен, значи е наивен. Продължиха малко на тази тема, след това се върнаха към работата.

— Дейл споменавал ли е други места, които харесва?

— Не си спомням.

— Не е като Гризли Адамс, а? — отбелязах аз.

— Ноктите му бяха винаги чисти и с маникюр, слагаше си афтършейв. Не мога да ви кажа марката, но беше нещо хубаво, с цитрусов аромат.

— Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно? След всички тези години ми се струва, че бях като енциклопедия.

— Така е. Затова продължавам да прелиствам. Значи Дейл се е отнасял добре с животните?

— Повече от добре — отговори Шантий Молоуни. — Нежно. Особено с малките. Не само с бебетата, с всички дребосъци, много обичаше малките кученца. Можеше да укроти и най-противната малка твар. Струва ми се, че имаше опит с малките.