Джонатан Келерман
Импулсивно (37)

Трийсет и седма глава

Два дни след спасяването на Фелисия и Емилио Торес извикаха Майло в кабинета на шефа, като той реши, че ще го похвалят.

Тази сутрин и двамата бяхме в патологията и аз останах с него за краткото пътуване до Паркър сентър.

На патолога беше поръчано да извърши психологическа аутопсия и той искаше професионалното ми мнение за психологическите мотиви на Ансел Брайт-Дейл, свързани със самонараняването му, хормоналните манипулации и пристрастеността към „зловещ алтруизъм“.

Изсипах куп професионален жаргон, от който всички останаха доволни.

Майло паркира на служебния паркинг на управлението и каза:

— Защо не се качиш, Негово величество сигурно ще ти се зарадва.

— Ама не си сигурен?

— Той е човек на настроенията.

— Благодаря, ще подишам малко въздух.

Той влезе в сградата, а аз тръгнах да се разхождам. Нямаше кой знае какво за разглеждане, но есенният въздух беше чист като за центъра на Ел Ей, а бездомниците по пътя ми бяха спокойни.

Половин час по-късно пак бях пред сградата на управлението, а Майло крачеше отпред.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Двайсет минути.

— Кратка среща — казах аз.

— Другите трупове, за които претендираше Къз Джаксън, се разпаднаха на прах и единственото, което спира Тексас да не опече копелето, е Антоан. — Той изпъна пръст и свъси вежди. — „Направете нещо, лейтенант.“

— И нито дума за Брайт?

— „Мръсният травестит си получи заслуженото.“

 

 

Обратно в Холивуд Хилс.

Наблюдавахме къщата на Уилсън Гуд след залез. Цяла нощ нищо, последвана от ден със същия резултат. На високата огряна от слънцето улица беше трудно да се намери подслон, но пък и Майло не хранеше големи надежди.

На втората нощ му предложих да му правя компания.

— Прекалено много свободно време ли имаш? — попита той.

— Нещо такова.

Секретарката на интернет бизнесмена се беше обадила тази сутрин, за да обяви, че шефът й „има намерение да провери поръчката“ след три дни. Робин работеше ден и нощ, за да сглоби мандолината.

— Добре ли ти е тук? — попита тя.

— Може ли да ти подавам инструментите?

— Когато си на определена вълна, всичко, което казваш, звучи като намек.

— И проблемът е…

— Абсолютно никакъв.

 

 

Паркирах кадилака в южния край на улицата на Уилсън Гуд. Достатъчно близко, за да наблюдавам отдалеч къщата и портата с електрическа мрежа, която затваряше входа. Няколко места с ниско напрежение създаваха ненужни светещи петна. По-голямата част беше тъмна.

— Къде ти е „Ред бул“-ът? — попитах аз.

— Цял ден пия кафе — отвърна Майло.

Настанихме се за дългото чакане.

Оказа се излишно — след две минути и двамата забелязахме движение зад оградата.

 

 

Мъжът беше в капан. Свит в един ъгъл, той не се подчини на командата на Майло да се покаже, наведе се ниско и опита да се смали.

Майло се дръпна настрана с ръка на пистолета. През тази седмица беше използвал оръжието си по-често, отколкото през последните няколко месеца.

— Излизай, приятел. Покажи се да те видим.

Шум от магистралата.

— Сложи си ръцете на главата и тръгни назад към звука на гласа ми. Веднага.

Далечно, кравешко мучене на клаксон на камион. Майло повтори командата по-силно.

Нищо.

— Както искаш, приятел. Така или иначе ще излезеш.

Тишина.

— Обичаш ли пожарни маркучи?

Далечно бучене.

 

 

Майло извика три патрулни коли от Холивуд и ключар. Пристигнаха петима полицаи под командването на един сержант, който огледа положението и заключи:

— Не виждам какво можем да направим.

Ключарят се появи десет минути по-късно и присви очи към оградата на разстояние от три метра.

— Въоръжен ли е?

— Не знам.

— Какво очаквате да направя? Това е електрическа ограда и без друго не мога да направя нищо.

— Някакви идеи?

— Използвайте тактическо ядрено оръжие.

— Ей, супер, много ти благодаря.

— Няма за какво. Сега мога ли да си тръгвам?

Изминаха още пет минути, през които не се случи нищо, преди Майло да извика:

— Готов ли си да се покатериш, приятел?

Без отговор.

— Приятел, ще те пипнем по един или друг начин.

— Може да е глух — каза сержантът. — Миналата година в централния участък им се случи един глух, застреляха го и имаха големи проблеми.

Майло продължи монолога си. Редуваше увещанията със заплахи.

Щом каза: „Добре, пускайте сълзотворния газ“, иззад портата се чу глас: „Излизам“.

 

 

Една фигура пристъпи към центъра на ограденото пространство. Луната освети половината му лице.

Слаб, изпит чернокож. Рошава коса, сплъстена брада, провиснали дрехи.

— Ръцете на главата.

Чифт мършави ръце се вдигнаха веднага.

— Обърни се и тръгни към мене. Гърбът ти да опре в оградата.

— Знам какво се прави — каза мъжът.

Майло закачи и двете му ръце с белезници за телената мрежа.

— Мислех, че искате да се махна оттук, полицай. Изкатерих се вътре, можех да се изкатеря и навън.

Майло се обърна към сержанта.

— Тук някъде трябва да има пулт за управление, близо до моторчето. Има ли някой във форма?

— Има ли някой Тарзан? — попита сержантът.

Една ниска, набита полицайка каза:

— Тренирах гимнастика навремето.

— Давай, полицай Кайли.

След няколко неуспешни опита Кайли стъпи в мрежата. След миг успя да се изкатери.

— Ето го, точно до таблото.

Майло каза на окования мъж:

— Слушай внимателно, сега портата ще се отвори, движи се с нея, не се плаши.

— Никога не се плаша — отговори мъжът.

— Самоуверен си.

— Да, така е.

 

 

Откачен от вратата и закопчан отново, мъжът гледаше някъде в пространството.

Майло пусна униформените да си ходят, а него сложи да седне на бордюра.

— Най-накрая да се запознаем, Брадли.

Брадли Мезонет наведе глава.

— Дошъл си да видиш стария си приятел Уил? Доста интересен начин си избрал.

— Познавате ли ме? — попита Мезонет. — Щото аз не ви познавам.

— Търсехме ви, сър.

Любезното обръщение сепна Мезонет. Той се усмихна.

— Успях да ви се изплъзна за известно време.

— Поздравления. Дайте сега да поговорим.

— Как го правехте? — попита Мезонет. — Търсенето имам предвид. Какви методи използвахте? Изобщо не съм се крил, живеех си спокойно на Четвърта улица.

— В палатковия град ли?

Мезонет се усмихна с изгнилите си зъби.

— Наричаме го Тротоарното предградие. Непрекъснато влизам и излизам оттам, трябвало е само да попитате. Ако бяхте размахали малко повече боклук, някой наркоман щеше да ме продаде.

Говореше меко и ясно. Дрехите му бяха дрипави, но по телефона би звучал като фин човек.

— Наблюдаващият ви офицер има ли изобщо представа, че сте се оказали тук?

Брадли Мезонет се засмя.

— Тези хора ли? Изобщо не съм говорил с тях.

 

 

Отведохме Мезонет в холивудския участък.

— Какви са обвиненията? — попита той.

— Веднага се сещам за проникване в чужда собственост, опит за кражба, съпротива при арест — каза Майло. — Дайте ми малко време и ще се сетя за още.

— Дребна работа. Ще се справя.

— Няма да е необходимо, ако говорите с нас.

— Толкова просто, а?

— Защо не?

— Никога не става така.

 

 

Мезонет се озова в същата стая, която Таша беше маркирала с цветен букет от парфюм и лосиони. Той излъчваше прокисналата миризма на некъпано, с която беше изпълнил кадилака по пътя насам.

Подуши и се намръщи, сякаш за пръв път си даваше сметка за собствения си аромат.

Майло му предложи нещо за пиене.

— За мен пържола — каза Мезонет. — Филе миньон, средно изпечено вътре, загоряло отвън, с малко пържен лук. За начало салата цезар с допълнителен дресинг. Червено вино. Предпочитам калифорнийско пред френско — пино ноар.

— Ако ни сътрудничиш, Брадли, ще има и хайвер.

— Не го понасям. Има вкус на кофти женска.

— Често ли отказваш и двете?

Мезонет се усмихна.

— Защо се опитваше да проникнеш в имота на Уилсън Гуд?

— Никъде не съм прониквал.

На ярката светлина кожата на Мезонет беше жълтеникава, на белези и петна. Очите му бяха възпалени. На трийсет и една години изглеждаше на възрастта на баща си. Грубите татуировки по ръцете му не можеха да скрият изтормозените му вени и петната от убождания.

— Какво търсеше там? — попита Майло.

— Опитвах се да видя Уил.

— Защо?

— Той ми се обади.

— Кога?

— Миналата седмица.

— Имаш ли телефон?

— Грешка — каза Мезонет. — Той изпрати приятелката си на Четвърта улица и тя ме покани. Каза, че Уил и аз трябва да говорим.

— За какво?

— Не каза.

— Все пак си отишъл.

— Една седмица по-късно.

— Не е трябвало да ти казва — рече Майло. — Знаел си.

В очите на Мезонет проблесна мисъл за съпротива.

— Какво пък толкова — каза той и кимна бавно и угрижено.

— За какво ставаше дума? — попита Майло.

— За Тоан — каза Мезонет. — Нищо друго няма между Уил и мене.

— Гуд е искал да говорите за Антоан Бевърли?

— Тъкмо обратното. Приятелката му каза, че Уил искал да обсъдим как да не говорим. Щял да ми обясни, когато ида при него.

— Коя е тази приятелка?

— Бяло момиче, с лунички, казва се Анди.

— Това е жена му — рекох аз.

Мезонет се ухили.

— Вие да не би да вярвате на всичко, което ви казват?

— Защо й е да ни лъже за това? — попита Майло.

— Уил я баламосва от десет години. Треньор е в църковно училище, трябва да изглежда порядъчен, затова казва на свещениците, че е женен. Само че никога не са подписвали.

— Десет години, така ли?

— Уил си е такъв — каза Мезонет. — Страх го е от обвързване.

— Редовно ли поддържахте контакт? — попита Майло.

— Не редовно, на периоди.

— Кога беше последният път?

— Доста отдавна, не си водя записки.

— Години? Месеци?

— Може би година — каза Мезонет. — Поводът беше, че ми трябваше заем да си стъпя на краката.

— Уил помогна ли ти?

— Разбира се.

— Добър приятел.

— Отдавна се знаем.

— Дай да поговорим за настоящето — каза Майло. — Фалшивата съпруга Андреа е дошла да ти каже, че Уил ще ти плати, ако не говориш за Тоан.

— И без друго не исках — рече Мезонет. — Да говоря. Обадих му се, не вдигна. Хубаво.

— Защо Уил внезапно се е притеснил да не се разприказваш?

Мезонет се усмихна.

— Защо ми задавате въпроси, на които знаете отговорите?

— Бих искал да чуя твоя отговор.

— Защото нещата се раздвижиха.

— Случаят на Антоан е отворен наново.

Кимване.

— След посещението на Андреа си се уплашил.

Мезонет му хвърли поглед, който казваше: „Кой, аз ли?“

— Брадли, не съм толкова глупав, колкото ти изглеждам — каза Майло. — Бил съм на Четвърта улица много пъти. Наркоманите казаха, че си наоколо.

Чиста лъжа, но с нищо не се издаде.

Мезонет сви рамене.

— Мотаех се наоколо. Не сте си свършили добре работата.

— Е — каза Майло, — сега вече си тук и си изкарваме страхотно. И с какво Антоан притесняваше Уил?

Мезонет се почеса по сгъвката на обезобразената си ръка.

— Няма да ми предявите обвинение, нали така? Щом се свържете с Уил, той веднага ще ви каже, че бях поканен, така че няма проникване в чужда собственост и със сигурност няма опит по член 459^[1].

Майло се разсмя.

— Ти се покатери през оградата му.

— Първо звъннах на звънеца. Мислех, че си е у дома.

— След като никой не отговаря на звънеца, дали си е у дома?

— Уил си е такъв.

— Какъв?

— Изпада в депресии, лежи по цели дни, не иска да говори и да вижда никого. Последните няколко години беше по-добре, пиеше лекарства. Харесва си работата, не иска да мъти водата. Преди обаче, когато бяхме в колежа, пропускаше много часове, ползваше моите записки.

— Учили сте в един колеж?

— В щатския „Лонг бийч“ — каза Мезонет. — Учих електроинженерство една година. Уил караше смешна специалност. — Той разклати ръце. — Физическо възпитание.

— Уил има дълга история на депресии, така ли? — попитах аз.

— Древна история.

— Преди смъртта на Антоан ли започна, или след това?

Мезонет завъртя очи към тавана.

— Затруднява ли те този въпрос, Брадли? — попита Майло.

Мезонет се размърда в стола си.

— Бих хапнал нещо. И една кола, с истинска захар, не диетична.

— Първо отговори на въпроса.

Мезонет потърка длани една о друга. Заби ръце в косата си и дръпна толкова силно, че веждите му завибрираха.

— Преди или след това? — настоях аз.

— След това.

— Антоан е останал в съзнанието на Уил. Животът му е станал по-труден.

— Звучите като психиатър.

— Само понякога. Как ти повлия Антоан на тебе?

— На мене ли? Нищо ми няма.

— Но не и на Уил.

Мезонет обхвана тялото си с ръце.

— Студено е тука, можете ли да изключите климатика?

— Какво тормози Уил? — попита Майло. — Направил ли е нещо на Тоан? Двамата ли му направихте нещо?

Мезонет бавно обърна глава. Очите му се напълниха със сълзи.

— Това ли си мислите?

— Господин Мезонет, имам убийство отпреди шестнайсет години, отворено наново, както вие отбелязахте, и двама предполагаеми приятели на жертвата, които се страхуват.

— Предполагаеми ли? Ето ви фактите — ние бяхме най-добри приятели. Най-добри. Нищо не съм направил на Антоан и Уил нищо не е направил на Антоан.

— Антоан е изчезнал просто така?

— Ние не сме виновни. Нито Уил, нито аз.

— Кой тогава?

Мезонет прокара ръце през косата си. По масата се посипа пърхот.

Майло удари по масата достатъчно силно, че да огъне метала.

— Стига глупости! Какво се случи с Антоан?

Истински гняв. Мезонет го парира с дълъг, спокоен поглед.

— Нищо.

Майло скочи на крака. Наведе се над масата и почти я обърна с тежестта си.

— Шестнайсет години, Брадли. Родителите на Антоан живеят с болката от неизвестността. Ти и твоят така наречен приятел сте били на погребението, преструвайки се на съсипани. Шестнайсет шибани години.

Кльощавото тяло на Мезонет започна да трепери.

— Кажи го!

Главата на Мезонет се отпусна.

— Проклетият Уил.

— Уил ли е направил нещо?

— Той ме закле.

— Какво?

— Да мълча. Не защото ние сме направили нещо. Нещо му направиха на него.

Пауза.

— И на мене.