Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

В която е описан неделният ден на село и която може да се прескочи изцяло, защото е само епизод в повестта

Изгря светата неделя, едно от най-хубавите и най-полезните дела на преблагия творец. Самият той е заповядал тоя ден да не се работи и набожните хора от селото на поп Чира и поп Спира не съблюдаваха нито една писмена заповед така усърдно, както тази устна заповед.

Хубава е неделята навсякъде по божия свят; хубава е и в града, но мисля, че никъде не е така хубава, както на село. На село още в събота след обед се забелязва приближаването й. По-друго е и в къщи, и пред къщите. Вътре мият дъските и почистват. В събота дори и децата се чувствуват по-свободни: могат да играят и да се цапат, колкото си искат. „Нищо, и без друго утре е неделя, ще се преоблекат“ — казват възрастните за мръсните деца. Момите стягат шевичените си фусти за хорото, момците мажат ботушите си, за да омекнат, бабите търсят копчета и наливат зехтин в кандилото, запалват го и когато ударят камбаните за вечерня, се кръстят и разпитват кой поп ще служи утре и нареждат да се намажат с мас и добре да се разтъркат ботушите на бащата, защото миналата неделя той се оплакал, че го убивали и трябвало да ги събуе още пред църковния двор.

Хубав летен ден беше и днешната неделя. Литургията завърши, народът заизлиза от църква. Двете попадии се връщаха от литургия, отиваха си у дома. На връщане от църква те си говореха за много неща: че денят е хубав, а пък през нощта изглеждало, че ще вали дъжд. Но за госта не обелваха нито думичка. Госпожа Перса бе решила да не споменава за него, а госпожа Сида си мълчеше или пък говореше за съвсем други неща.

„Виж я ти чумата! — мислеше си госпожа Перса. — Как се инати, нито думичка не обелва! Поне на шега да ни покани след обеда!“ — Тя беше цялата позеленяла, но не даде да се разбере, че е сърдита.

Любезно се разделиха и се прибраха.

Ех, колко хубава е неделята на село! Хубава е от ранно утро, та чак до сутринта в понеделник. И в града има разлика между работния и неделния ден, но далеч не такава, както на село! Още от сутринта някаква тържествена тишина подсказва, че е празник. Пред всяка къща е почистено и напръскано с вода и всичко мирише на мокър прах. Селото е чисто като умито лице.

Тук-там пред къщите се виждат групи деца, облечени чисто; те стоят и не играят, за да не се изцапат. На краката им ботушки, на гърба, върху ризките от тънко сръбско платно, копринени жилетки със сребърни копчета, а на главите им — нови чисти шапки (децата на по-големите чорбаджии носят копринени и мъхнати шапки), в които още не са пили вода от Тиса, нито пък са брали черници, нито са играли на шоркапа[1]. Затъкнатото в шапката жълтеникаво коило цъфти на слънцето и я обвива цялата. Всички деца са умити и сресани, а косичките им са намазани със зехтин. Всичко по тях е чисто, а често пъти и ново, затова и децата имат тържествен, празничен вид. Самите те се чувствуват някак неловко, някак ограничени, не смеят да се боричкат, нито да се катерят по дърветата и да ядат черници, не смеят да тичат и да ровят с краката си праха, който, необезпокояван от шепите им, спокойно си лежи на пътя. Те стоят мирничко и гледат чия жилетка е по-хубава и кой има повече сребърни копчета. Но щом свърши литургията, те веднага се разсъбличат; още в църковния двор събуват ботушките си и тичат в къщи боси, с ботушките в ръце.

Някоя девойка изтичва до съседите, под стария жакет се белее ризата й и шумолят чистите й бели фусти. Тя ще блесне в пълната си красота чак след обед на хорото, а сега е изтичала до съседите да вземе за малко точилката — тяхната се счупи завчера, когато майка й беше ядосана, а баща й точно в тоя момент се сети да се меси в работата й и да я учи как да готви някаква гозба.

Старците седят пред къщи и димят с лулите си; един се оплаква от чибука си, тюхка се, че снощи забравил да го изчисти, та гърлото го заболяло от дърпане и цялото удоволствие му излязло през носа.

Девойките са се разпъргавили и работят из къщи; ще се съсипят от работа. Всичко търпят и думичка не отвръщат, само да ги пуснат след обед на хорото. Ех, ще се пъстрее улицата след обед от моми и ергени; ще се разлее аромат на вратига и мащерка по мегдана, където се вие хорото. Тук всяка девойка ще види либето си, но и всички ще видят Тима, писаря на нотариуса, който, си живее царски на село със своите трийсет форинта месечна заплата.

И той се радваше на неделята, особено ако се случеше да бъде хубава, без вятър и дъжд, защото тогава можеше да обуе белите си панталони и да сложи на главата си единствената в село сламена шапка, която собственоръчно чистеше със сяра. В хубаво време той обличаше кадифено сако и обуваше лачени обуща, а косата си сресваше, както казват, „ефектно“; разхождаше се из село, тананикайки: „В седем улици седем изгори имам“ и с погледа си правеше нещастни момите наляво и надясно и по тоя начин си бе навлякъл омразата на селските ергени.

В неделя преди обед той се разхождаше свободно, защото преди литургията нищо не можеше да му се случи. Поне досега такова нещо не се помни. Дори старият бръснар Йефта, през четирийсетте години, откакто бръсне и лекува на село, не помнеше да е умивал главата и спирал кръвта някому в неделя преди обед. Такива работи ставаха само след обед.

А това нещо Тима знаеше много добре, може би от собствен горчив опит, защото се носеха слухове, че една привечер бягал по улиците с все сила. И навярно има нещо такова, иначе отгде нагде щяха точно за него, щом минеше по улицата, да пеят онази, напоследък доста разпространена и известна песен:

Писарушките се пишат кавалери,

но не смеят нощем да лудеят —

ергените в село щури-пощурели:

вили грабват, писари налагат,

вили бляскат, писарите кряскат!

Тази песен се роди в село, но благодарение на добрината (по-точно на злостта) на Шаца бръснарят беше публикувана във „Великия бечкеречки календар“ и така се спаси от забрава и стана известна „от Пеща до Черна гора“.

Наистина Тима писарят вътрешно се ядосваше, но убеждаваше всички, че песента не се отнася за него, защото на него никога в живота не му се е случвало подобно нещо, макар че е голям любовник. От дълго време той само се шегувал, но в никой случай нямал намерение да се зароби и да си върже ръцете тук на село, а чакал да умре някаква стара богата стринка и като я наследи, веднага щял да замине за града и там щял да ги върти по десет на пръста си. Знаел счетоводство, щял да си търси работодател, от когото да получи хубава практика и хубава чорбаджийска дъщеря, и тогава, както се казва, всичко щяло да тръгне по мед и масло. Защото той не познавал женско същество, което е в състояние да му се опре, ако го погледне дяволски, както той си знае. А знаеше кога и как трябва да погледне. Срещне ли гражданка, само я поглеждаше и въздъхваше, а на селянките намигваше и очите му така жестоко святкаха, че понякога дори сламената шапка падаше от главата му. Той и днес се беше проявил с лудориите си. Една девойка беше успяла да му каже: „Ей, чешит!“, но това никак не го засегна. Знаеше, че е по-добре жената да се сърди, отколкото да се преструва на светица, и не се страхуваше; страхуваше се само от дряновиците, които през деня се продават по дюкяните, а нощем се раздават безплатно по улиците. Но днес беше неделя преди обед, той не се страхуваше и отиде в църква.

А беше ударила и първа, и втора камбана. Чу се, че е пристигнал новият учител и, разбира се, всички очакваха, че гостът ще изпее днес „Херувикото“, затуй хората вървяха на групи една след друга. Още щом удари първа камбана, старците изтърсиха лулите, мушнаха ги в кончовите на ботушите си, прекръстиха се, дадоха последните си разпореждания в къщи и като потропваха с бастуните, величествено тръгнаха на църква.

Народът тръгна на литургия и улицата запъстря от красота. Ту тук, ту там се разтваряха портите и от тях като цветя излизаха нови групи; те се вливаха в общия поток и колкото се приближаваше към църквата, потокът ставаше все по-голям. Мъжете вървяха величествено напред; нито един не държеше лула в устата си, всички носеха в ръце бастуни, вървяха и си говореха. След тях вървяха жените и дъщерите им. Жените държаха в ръце кърпички, сгънати на триъгълник, бабите — кърпи със завити в тях китки босилек, от които късаха стръкчета и ги даваха на невестите, когато им целунат ръка, а после ги целуваха по бузите; момите пък носеха чадъри за слънце, завити по средата с кърпички, за да не ги изцапат. Целият тоя човешки поток вървеше бавно и тържествено към църквата, да се помоли на бога, да си поприказва, да поседи в църковния двор, да разгледа коя как е облечена — може ли някой да знае и да изреди защо хората всяка неделя ходят на църква.

Тази неделя обаче всички бяха тръгнали с една цел: бабите да чуят новия учител, а момите да го видят. Само старата гъркиня Соса беше тръгнала на църква не за да види и чуе новия учител, а за да чуе внучето си Савица, което тази година два пъти бе зарадвало баба си: преди три месеца за пръв път обу панталони, а сега за пръв път щеше да чете „Апостола“! От две седмици насам, въпреки годините си, бабата го изпитваше знае ли наизуст целия „Апостол“. Тя молеше бога да доживее и това, пък тогава да склопи очи. Но зет й Палчика, бащата на малкия Савица, казваше, че бабата само така си приказва, тя все си намирала предлози и причини, за да остане колкото може повече на тази грешна земя. Такива били желанията й и за първото внуче, много по-големия брат на Савица — Гавра. Когато се родило, разказваше Палчика, бабата рекла:

— Сполай на бога, дето дочаках внук; сега само му се моля да не ме прибира, докато не му ушие баба панталонки.

А като му ушила панталонки, тя пак казала:

— Дано ми даде господ дни да го видя калфа.

А когато Гавра станал и калфа, тя отново рекла:

— О, божичко, подари ми още някой и друг ден, да го ожени баба хубаво!

А когато доживяла и това — да ожени Гавра, тя го зарязала, сякаш Гавра не е съществувал, и започнала да се моли на бога да доживее да види как средният брат Джура ще отвори собствен дюкян. Слава богу, дочака и това. Сега пък се захванала с най-малкия внук Савица и чака да ожени и него.

— Ще видите — казваше Палчика на приятелите си, — аз съм нещастен човек, всички ни ще надживее тя — ще ожени Савица и ще ушие панталонки и на правнуците си, — а според завещанието, докато е жива, всичко е нейно и никой няма право нито да продава, нито да дели. Не иска да умира бабата, и туй то!

Приблизително така се оплакваше Палчика на приятелите си, а бабата си беше здрава, ходеше на църква на всички утренни, всички литургии, всички вечерни и всички погребения; така и днес, още повече че нейният Савица щеше да прослави рода им.

Всички бяха тръгнали на църква, само „дежурните“ останаха в къщи да готвят; повечето от тях бяха, разбира се, баби. Те се молят на бога в къщи; когато камбаните ударят за „Достойно“, те стават, прекръстват се и прочитат „Отче наш“ или само „Верую“ — последното, разбира се, никога цяло; ще прескочат много части, но все пак ще го кажат и ще нагласят края.

Службата отдавна свърши. Всички очаквания се изпълниха: и Савица чете „Апостола“, и новият учител пя „Херувикото“, дори извън очакванията и поп Спира произнесе изповед. Когато Савица четеше „Апостола“, очите на госпожа Соса гъркинята се напълниха със сълзи и тя започна да си шепне „Апостола“, но се чуваше само как подсмърча от обилните сълзи. Тя беше безкрайно щастлива и с нетърпение чакаше след ден-два да подари на внука това, което му бе обещала, ако се представи добре. А в къщи бяха обещали да му купят ботушки с шпори, да му подарят жребчето, когато се ожреби старата Пирош, и да му дадат дълъг камшик с къса украсена дръжка. Когато новият учител запя, всички мъже се превърнаха в слух, а девойките в зрение — слушаха го и го гледаха, наслаждавайки се на пеенето и на вида му. Както вчера на вечернята, така и днес всички похвалиха гласа му. А когато поп Спира започна проповедта си за мирния живот, някои си пошушнаха: „Я го виж поп Спира!“ Всички бяха изненадани и се питаха: „Какво му стана? Нали никак не обичаше да говори! Та нали поп Чира едвам го склоняваше да каже някоя дума по време на големите празници!“ Ето защо, щом поп Спира поде „Обичай моето стадо!“, мнозина се примъкнаха по-близо, не вярвайки просто на очите и на ушите си; други пък се полуобърнаха към олтара, като заслониха с ръка ухото си, та да чуят по-добре. Когато всичко приключи, запяха „Многая лета“ и започнаха да раздават нафората, новият учител се приближи и взе три парчета: за домакинята, у която ще обядва, за фрайла Юля и за себе си.

Народът се изрина от църквата и изпълни църковния двор. Хората минаваха едни край други, поздравяваха се, измерваха се от глава до пети, за да не остане незабелязана нито една подробност. Особено се отличаваха в това отношение жените. Коя как е сресана и облечена, дали е по-бледа, или по-румена, отколкото в делник — тия наблюдения започваха в църквата и завършваха на двора или на улицата. Бабите си говореха за „дежурните“ и за това, че лете е много по-лесно да се сетиш какво да сготвиш за обед, отколкото зиме; мъжете си приказваха за полската работа и за всевъзможните кражби на пъдарите, а момците и девойките мълчаливо минаваха едни край други и скришом се поглеждаха, но тези погледи говореха много повече от най-дебелите книги и най-бъбривите езици. Ето че църковният двор се опразни. В него останаха само новият и старият учител да чакат поп Спира, който се позабави с църковните настоятели да брои парите в дискоса, в който се намериха доста крайцери, двугрошникът на госпожа Соса и даже един сексер. Като свърши и тая работа, поп Спира излезе и се поздрави с учителя, който го чакаше.

Бележки

[1] Детска игра, при която шапката служи за топка.