Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (16)

Глава шестнадесета

В която се описва есента на село. Препоръчва се на този, който е сит от сплетните в предишните глави, да прочете за отмора тази глава, която няма никаква съществена връзка с главното събитие и която нямаше да съществува, ако авторът, подобно на щастливите си събратя,​ обръщаше внимание на бележките на критиците и строго се придържаше към правилата на „поетиката“

Минаха хубавите летни дни с непоносимата знойна жега, но и с приятната вечерна и нощна прохлада. Дните ставаха все по-къси. Отначало незабележимо по-къси, „с кокоша стъпка“, както казваха мъдрите баби, а сетне по-забележимо.

„Отиде си лятото — казваше работливата домакиня, — окъся денят. Таман измиеш съдовете, току-виж, мръкнало; таман станеш от обед — хайде сядай да вечеряш. Докато се обърнеш — мръкнало!“

Мина и „сиромашкото лято“ и настъпи късна, влажна и дъждовна есен. Ето че Димитровден чука на вратата. Изчезна ясното и усмихнато синьо небе, покриха го сиви облаци, които по цял ден се гонят, застигат, надминават. Под тях човек се чувствува като войник под нагизнала палатка. Ситен дъждец ръси от сутрин до вечер, по цяла нощ чука монотонно в прозорците, а на другата сутрин — пак мрачно небе, пак дъжд и кал; виждаш само мокри кокошки пред къщи, гарги по клоните и чуваш как врабците вдигат врява под стряхата.

Ръси дребен дъждец и напоява с влага и сиромашкия опанджак, и чорбаджийската пелерина, вали непрекъснато и образува по пътя кал до глезените. Колите затъват до главините, а ботушите на мъжете — до над глезените. Нужни са специални ботуши и дебели вълнени партенки, за да се реши човек да прегази дълбоката кал на улицата. Затова в такова време изпращат навън само по-възрастните и по-силните; малчуганите остават в къщи, въргалят се по чергите в затоплената стая или се бодат като овни с дядото, който също варди печката, и по тоя начин каляват главите си, та с време да станат твърдоглави и да не се дават на разни чиновнически нищожества!

Подготвят ги за бъдещия им живот, но все пак не ги пускат да преминават улицата: тръгне ли такъв малчуган из такава кал, той буквално затъва в калта с батковите си ботуши, върху чиито кончови преспокойно може да седне, когато си поиска; и тъй като не може да се измъкне, надава вой. Вика за помощ и разтревожените домашни хукват да му помогнат; хващат го за ушите и измъкват първо него от ботушите, а след това и ботушите от калта. По тая причина дори и съседите по-рядко си отиват на гости, особено ако къщите им са не една до друга, а една срещу друга.

Животът на село изглежда замрял: всичко е стихнало — по улиците няма нито музика, нито песен, нито шум, нито разговор. Листата окапаха, голите и мокри клони на дърветата се чернеят; силният дъжд е размил варта и мазилката от къщите и те изглеждат дрипави като просяци пред църква. Щъркелите отлитат и гнездата им по комините остават празни; из влажния нощен въздух долита отвисоко тъжното писукане на жеравите — и те ни напускат като неискрени приятели в беда, бягат от мрачните дни и търсят по-ясно небе и по-топли краища.

Само палавите и дръзки врабци ще останат и след Димитровден в летните си жилища. Ще чирикат тези неканени гости под стрехите, ще вдигат врява и ще спорят с кокошките, на които грижливата домакиня хвърля зърна пред къщата; те ще презимуват и ще дочакат своите стари познати — щъркелите и лястовичките.

И селото, и селяните промениха вида си. Няма вече нито боси крака, нито къси ръкави, нито пантофи, нито басмени фусти; всички — и мъже, и жени, и стари, и млади — са се облекли и увили добре. На главите агнешки или астраганени калпаци, на гърба — кожух или опанджак и пъстра пелерина, а на краката не се виждат вече опинците, които с удоволствие би изяло някое лакомо куче, стига да са добре разкиснати — а ботуши до колене, намазани с лой, със свинска мас или пък рибено масло, което през нощта дълбоко се всмуква в кожата, за да не пропуска вода и да не убива крака. Освен за бащата и свекъра зиме може би за никого в къщи не полагат толкова грижи и никого не уважават така, както ботушите.

Че и животните, и домашните птици не са лятошните. Кучетата са се скрили под хамбарите и по-рядко лаят. По цял ден спят на сушина и ще лавнат само когато сънуват нещо неприятно и страшно. Денем ще видиш по двора само бъбривите и лакоми патици с изцапани човки — вечно гладни, те се разхождат натам-насам и ровят с човките си рядката есенна кал; ще видиш глупавите и намокрени кокошки и още по-глупавите и жалки пуйки, които приличат на стари кокетки след шумен бал; те са се събрали, мълчат и само от време на време чучорят или фиткат.

Всичко, всичко се е променило; само петелът си е останал хубав като през лятото. Наистина и той е мокър, а гребенът му е сякаш посинял, но е все така наперен; не позволява никому да разбере, че му е студено, държи се. Това се казва левент, същински господар! — трябва да си помисли всеки, като го види мокър, но наперен!

Хората са се спотаили в къщи и рядко се показват на двора. Кухнята е станала любимото им място. Приготвянето на зимнина е в своя разгар. Настъпи времето на „свинските помени“, така наречените „диснотори“. Колят се свини, приготвя се „украса“ за огнището. Децата се радват на мехурите, от които ще си направят гайда, а възрастните — на кожичката и останалите лакомства, които обикновено се получават от добре угоеното, след туй заклано и специално приготвено прасе.

На двора се вдигат гъст дим и високи огнени езици от запалена слама. Доволните домакини пърлят закланото прасе и се греят на огъня. Пращи сламата, поръсена по прасето, което се пърли по всички правила, а домакинът го стърже с резачката, с която лете подрязва тревата по градинските пътеки; същевременно той следи зорко някое лакомо дете или някой съсед да не отреже скришом опърленото ухо или опашката на прасето — тези най-големи деликатеси, с който по старинния и хубав обичай „облажва“ мустаците си самият домакин.

След това разрязват прасето на триста парчета, от които приготвят триста ястия, едно от друго по-вкусни; с тях по-неусетно ще мине за домакините времето на късите дни и дългите нощи.

Домакините ще започнат да си разменят пълни чинии с колбаси, кървавица и кожичка и ще си разправят коя колко мас е стопила, колко пръжки и сланина е получила. Същински чудеса ще си разказват, ще се изслушват внимателно и няма да повярват нито на една дума.

И всичко това ще се окачи в огнището и по стените в кухнята — толкова високо, че домашната котка ще може само да го гледа и да се облизва, но няма да го опита. Ще я заболи вратът да гледа нагоре по цял ден, но мустаците си няма да облажи.

Закаченото е за домашните, а понякога и за коледарите, които от Никулден до Богоявление всяка нощ обикалят къщите и които, между нас казано, и сами знаят да си вземат.

Защото, докато Ирод, Мелхиор, Балтазар и Кашпар с извадени мечове представят в стаята чудесното Христово рождение и докато петият — бай Пера от Старо село Кера — наднича иззад вратата и ги разсмива с допотопните си шеги, шестият, когото обикновено не представят на домакините, смъква колбасите, пушените езици, сланината и останалите лакомства от огнището; за това му помага и хомерическият смях на домакините, предизвикан от шегите и остроумията на обичания от всички бай Пера от Старо село Кера.

И късната есен си има своя поезия и топлота — поне край огнището и на миндерите край печката; защото цялото бърборене и кикотене е съсредоточено край огнището, а кашлянето, прозяването, мърморенето и сериозните разговори — на миндерите край печката. Младежите се събират в кухнята, а старите сядат по миндерите или край печката, говорят и си припомнят за добрите времена и за някогашните, добрите хора. Цял ден стои на огъня тенджера с оронена царевица, зърната се варят и домашните по цял ден ядат с пълни шепи; затова всички имат доволен и сит вид, всички са пълни и едва ли не грухтят от дебелина.

Вечер, за да мине по-неусетно времето, чепкат пух. Сядат в топлата стая и започват да чепкат перата. Само жени — от бабата край печката до малката внучка с една педя плитчица като миша опашка. Всички работят вдълбочено и прилежно и слушат внимателно приказките на бабата. А тя им разказва за старо време, когато и войниците носели плитки, когато самата тя била мома и я припявали по улиците за някого, който умрял отдавна, преди да се е родил някой от днешното поколение, и когато се носели шапки с пера. Или пък разказва за още по-стари времена, когато нямало нито данъци, нито екзекуции, нито книжни пари, нито аренда, нито съдии-изпълнители — когато хората живеели щастливо и царските синове се женели за селски моми.

Младите я питат дали са пели песни за нея и за царския син и се смеят; бабата се сърди и киха, пухът хвърчи чак до гредите на тавана, стеле се по цялата стая, дори върху ботушите на бащата, които, напълнени със слама и намазани с мас, съхнат на пейката до топлата печка, която заема половината от стаята и я прави подобна на еврейска арендаторска канцелария. Отеква смях и кикот. Бабата се сърди, а смехът се усилва; едва затихне и се чуе някакво тропане в кухнята.

Всички трепват и се ослушват, обърнати към кухнята, а бабата казва:

— Я иди виж да не се е промъкнал крадливият котарак до кандилцето, че да излоче зехтина, както беше направил из ония дни.

Но това не беше котаракът — безпричинно го набедиха тоя път, това беше познатият ни нощен пазач Нича. Като газел из разкаляната улица, той чул врява, смях и песни и като представител на властта, отбил се да видя какво става в къщата на чорбаджи Пера Тоцилов (точно за неговата къща се говори в тази глава).

— Я вижте, Нича! — весело извикаха всички, защото нямаше човек, който да не обича бай Нича.

— Така ли пазите къщата, а! Като сте се заплеснали, като сте дигнали една врява, да бях такъв, какъвто ме набеждават, щях да ви обера здравата! — каза Нича, като влезе.

И той се беше променил ведно със селото и природата. На краката му ботуши, на гърба му опанджак, а върху него дълга пелерина; под пелерината беше рогът, с който Нича съобщава часовете през нощта и събужда селото, и дългата дряновица, която влачи по земята, когато ходи.

— Добре дошел, Нича — радостно го посрещнаха домакините и му свалиха пелерината и опанджака.

— Ама че кучешка нощ, да я вземат дяволите! — каза Нича. — Тъкмо за крадци.

— Няма, Нича, нищо няма да се случи — отвърнаха те, — пък и кой ще посмее, щом ти пазиш селото.

— А аз се отбих за малко. Виждам свещта, па си викам, дай като власт да видя какво правят тия там, отде да знаеш, може да печатат фалшиви десетачки! — засмя се Нича. — Па ако ме подкупят добре, може и да не ги издам — и без туй заплатата ми е съвсем малка в сравнение с големите ми грижи, главоболия и ядове.

— На драго сърце, Нича! Е, благодаря, благодаря. А ще ти стигне ли така една хилядарка, а, Нича? — попита го домакинът Пера Тоцилов от кревата.

— Ама не искам нищо фалшиво; а знам, че ти ще дадеш! Но я по-добре дай от твоето вино, защото знам, че то поне не е фалшиво. Ха-ха! А, какво ще кажеш, право ли казвам?! — загърмя Нича, та огласи цялата къща, засмя се и остави дряновицата и рога в ъгъла на стаята. — А, право ли казвам, дявол да го вземе! Дай ми ти винце, та бай ти Нича да посгрее чиновнишката си душица, нали виждаш каква кучешка нощ е навън.

— Добре, Нича, добре! Само, мили, да не искаш и друг подкуп. Хайде, кръкни си малко — каза Пера Тоцилов и му подаде пълна кана с вино.

— Е, свои хора сме — отвърна му Нича, па с една ръка надигна каната, а с другата свали шапка. — Е, да ни дава господ здраве, чорбаджи Петре! — каза Нича и отпи от каната, а след това зае поза и продължи: — Е, засега ще се отървеш само с туй; колкото десетачки си напечатал досега, напечатал си, по дяволите; не искам после да ми натякват, че съм ти напакостил и съм ти пуснал таралеж в торбата. И без това вие, селяните, доста викате по нас, чиновниците. Но друг път, да знаеш, без едно голямо парче сланина, без печена кожичка или малко пушени свински ребра няма да ти се размине, честна дума. Че и малко пушен език от огнището няма да навреди на Нича. Знаеш ли, викам си, когато моят език се схване и ми изневери след пийването, нека, викам си, за по-голяма сигурност да ми се намира в торбата от оня, свинския. А, какво ще кажеш, ха-ха-ха — гърмеше Нича, та всички да го чуят. — Право ли казвам, а?

— Мигар още не си вечерял, Нича? — попита го домакинът.

— Нали знаеш, че ние, чиновниците, както всички господа, вечеряме много по-късно, отколкото вие, селяните. А понякога толкова късно, дето се казва, че заради чиновническите си умове, кажи-речи, и не вечеряме.

— Ха-ха — засмя се домакинът, — че защо пиеш вино, щом още не си вечерял!

— Знаеш ли — разбъбри се Нича, — това го смятам нещо като след обед; а след обед отива винце, нали, чорбаджи?

— Би ли си позасолил? — попита го домакинът.

— Има ли нещичко? — попита Нича.

— Е, Нича, за тебе все ще се намери.

— Така трябва, така! — отвърна Нича. — Нали знаеш как казват: „Гладна мечка хоро не играе“. Та и моята работа е такава. Празна ли ми е главата, исках да кажа стомахът, не ми се ще дори да надувам рога.

— Ами защо не се „стоплиш“, дето казват, отвътре като мен? — попита го домакинът.

— Е, лесно му е на дявола да пее над блатото по цял ден, та и на теб, чорбаджията, да се мериш с мене.

— Е, на господата все не им стига. Все си мислят, че ние, селяните, имаме кой знае колко.

— А бе толкова, колкото ви трябва и колкото ви е дал господ, знаем ние това. Подуши Нича още от улицата. Постоянно ме гъделичка по носа тая твоя саламура. Ти мислиш, че аз, представителят на властта, не знам, че преди три седмици закла две прасета, дебели като англичани. Да ги беше изпратил във Виена, щеше да получиш медал като образцов виршофтер^[1], както казват швабите.

— Значи, си усетил, Нича, а? — попита поласкан от комплимента домакинът. — Чувствителен нос имаш, мечки да го ядат.

— Затуй го пазя и издокарвам, както госпожа перзекуторшата своето дърто лице — каза Нича, доближи се до лоената свещ и започна да си маже носа с разтопена лой от горящата свещ. — Как може да не усетя! Едно са вашите селски, а съвсем друго нашите чиновнически носове! Че за какво ни плащат на нас, нали за да тикаме навсякъде носа си! А, право ли казвам? Просто не мога да мина по улицата от силната миризма.

— Е, щом е така, хайде, Джуко, иди свали от огнището малко суджук за нашия Нича и го сложи на жаравата. Може и малко сланина да донесеш.

— Само да не се покажеш скрънза! — добави Нича. — Отрежи ми тъй, едно парченце, че от кожицата му да излязат един чифт селски цървули. Да не те смущава, че бай ти Нича е чиновник; отдавна мина туй време! Ти отрежи едно парче, по селски! Кой знае на коя улица ще осъмне и ще закуси бай ти Нича! Та нека му се намери в чиновническата торба. А, какво ще кажеш — боботеше Нича, като се заливаше от смях, — право ли казвам?

— И сланина донеси — нареди домакинът, — и малко пушек език, и крайщник хляб.

И докато Джука приготвяше вечеря за Нича, той разговаряше с домашните и с домакина. След това домашните се заловиха да чепкат пуха, да се кикотят, да пеят, а Нича и домакинът си заприказваха насаме.

— Не съм дошъл заради яденето и пиенето ти, чорбаджи Петре, за което все пак ти благодаря — каза Нича, — а дойдох за твое добро, чорбаджи Перо.

След това тихичко му разказа всичко, което бе чул от Аркадие и което приказваха из село — за поповете, за оплакването на поп Чира, за скорошното пътуване на поповете и за липсата на покрити коли точно сега, когато и двамата свещеници са принудени да пътуват.

— Значи, така, чорбаджи Перо — завърши Нича, — ти знаеш какво трябва да правиш. Та, както те научих. Да не отстъпваш, като се пазариш. Сега ти е паднало. Само — предупреждаваше го с пръст Нича — мълчание! Да не се изпуснеш пред някого, че аз съм те научил. Нали знаеш, и двамата попове са в моята чиновническа енория, та знаеш, не искам да знаят.

В тоя момент пристигна и Джука и сложи пълната чиния пред Нича.

— Е, домакине, бива ли вечеря без чашка ракия, а?! — каза Нича. — Макар и пърцуца.

— Ама нали ей сегичка ми каза, че за теб сега е „след обед“. Нима след виното ще пиеш ракия?

— Така правят чиновниците, домакине. Ти не си бил чиновник и не ги разбираш тия неща, та много не ти връзвам кусур! — шегуваше се Нича. — Така мешат чиновниците — пият вино, па го пресекат с ракия, и пак пият вино.

— Хайде, дай му и ракия — каза домакинът.

Донесоха и ракия. Нича започна да пие ракията, па се залови за яденето и покани и домакина.

— За трети път вечерям тази вечер! Но как да не ям, като те гледам как знаеш да лапаш! — каза му домакинът и се примъкна по-близо. Двамата започнаха да ядат, предлагаха си взаимно най-хубавите парчета и като ги поливаха с вино от каната, която опразваха и пълнеха, разговаряха за спешното пътуване на поповете. Домакинът не можеше да се начуди откъде Нича знае всичко.

— Ех, Нича, Нича — каза му домакинът, — ти струваш златни пари! Само не знам откъде научаваш всичко!

— Е, чорбаджи Перо! Не току-тъй родителите ми се казват Цунялови^[2] и не току-тъй и аз се казвам Нича Цунялов! Добре запомни туй, чорбаджи Перо… — гордо заяви Нича, като изпи половин кана, и отново продължи: — Да ти кажа, чорбаджи Перо, всичко по света зная по-добре и от месеца, който зяпа по цели нощи по земята; където стигам аз, не може да стигне нито месецът, нито вятърът! Аз каквито историйки зная из село, едва ли ги знае друг! А ако ме бе надарил господ и книги да пиша, както надувам рога, такива чудеса щях да напиша за селото, че трима дякони три дена и три нощи да ги четат, пак нямаше да ги прочетат. Добре запомни туй, чорбаджи Перо — каза Нича, по когото си личеше действието на виното от Тоциловата маза. — Каквото му трябва на Нича, той си го намира, гледай си работата!

— А как не можа досега да си намериш жена? — закачи го Ракила, хубавичка млада вдовица — съседка. — Докога ще се мъкнеш така самотен?

— Ех, какво да правиш! Друга Пела не мога да намеря лесно! — тихо и печално отвърна Нича. — Откакто ми почина тя, така се отчаях, че съвсем изпаднах. Какъв чорбаджия бях, а сега, виж на какво съм заприличал!

— А къде ти е маджарката от Сента, Нича, оная де, Какаш-Верка — дяволито го попита Ракила.

— … Та обеднях от дертове и от мъка по Пела — отмина Нича въпроса на Ракила. — И така се простих с всичко — каза той и махна с ръка. — Изглежда, така ми било писано, крив ли съм аз?!

— Ех, Нича, Нича, как да не си крив! — не го оставяше на мира Ракила. — Искаше да подковеш с талери ботушите на Какаш-Верка! А къде ти е тя сега?

— Ех, оттогава вече не съм виждал талер — печално отвърна Нича.

— Избяга — намеси се друга съседка — с някакъв ескадрон, с някакъв словашки улански ефрейтор.

— А вие какво, пера ли чепкате? — попита Нича, за да промени разговора. — А?

— Да — отвърнаха те, — готвим се за сватба.

— Кой се жени?

— Никой още не се жени, но скоро може и да се ожени — каза бабата. — Слава богу, две моми има в къщата.

— Какво ли пък съм седнал да разпитвам — каза поокуражен Нича, — ето и нашата Ракила…​

— Е, никой не ме иска, Нича, братко! — дяволито отвърна Ракила.

— Та ти нито се интересуваш, нито търсиш — каза Нича. — А какво ти пречи да си намериш, да кажем, вдовец?

— Че кой ще ме вземе, Нича, вдовица с три деца? — попита Ракила.

— Ами ето, ти си вдовица, а аз вдовец; какво ни пречи? Сега съм на четирийсет и пет години, а хороскопът ми предсказва, че ще изкарам цели сто, пък и още три отгоре.

— Шегуваш се, Нича — каза Ракила.

— Да се оженя за тебе, Ракила, не три, а девет деца ще родиш, както Юговичите^[3]. На единия ще предам службата си, а за другите, както казват, господ ще си има грижата… Е, домакини, господ да ви поживи.

— Да ти кажа ли, никак не ми е по сърце тая твоя служба. Много скиташ нощем, Нича, та се боя да не вехна по тебе! Затова не те искам.

— Право казваш. И аз не те искам.

— Че защо, Нича, братко?

— Ами ако те взема, ще имам само грижи, а файда никаква. Видиш ли, уважаемата община само на мене ми плаща, загдето пазя толкова къщи и сокаци. А колко пазачи ще трябва да издържам със своята мизерна заплата, за да пазят моя сокак, докато аз пазя останалите, a? Къде му е сметката? Е, Ракила, право ли казвам, а?! — попита Нича, доволен, че си върна на Ракила за Какаш-Верка, и привърши и вечерята, и разговора, при който езикът му се позаплиташе.

В тоя момент му донесоха пушен език и голямо парче сланина.

— Ето ти, Нича, пушен език, че твоят вече не те слуша, заплита се — каза му Ракила.

— Не си струваше да се безпокоите толкова — каза Нича и мушна пушения език в ръкава на опанджака, който беше завързан на края и служеше и за торба. — Няма да приказвам повече; само ще духам в рога, а за туй няма да ми потрябва дори езикът на Нецо Пелтека! А това парче сланина ще вдигна за утре — добави Нича и го пъхна в същия ръкав. — У Бучкалови месят хляб сутрин рано, ще намина у тях на топла питка, ще им кажа, че открих следите на откраднатите им коне. А сега лека нощ на всички! И на тебе, Ракила, душманко моя!

— Лека нощ, бай Нича.

— Ех, де да вървеше все така, как леко бих карал службата. Но, чорбаджи Перо — обърна се Нича към домакина, като сложи пръст на устата, — нито думичка! А сега, лека нощ. Бог да ви поживи за посрещането. Много съм доволен. Както съм в настроение, така ще духам в рога, че никой няма да разбере колко е часът!…

Нича си излезе, някой от домашните го изпрати до портата, заключи я и бързо се върна в топлата стая.

— Времето все си е облачно, хич не мисли да се оправя! — каза влезлият, като седна между останалите.

Седяха още известно време да чепкат пуха. Бабата се прозяваше, затваряше очи, сякаш спи, но все още продължаваше да чепка и слага пуха на една купчина, а отпадъците на друга.

А девойките и младите съседки си шепнеха. Казваха по някоя дума на висок глас и се засмиваха; пухът хвърчеше на всички страни, а ясният момински смях угасяваше свещта. Бабата се събуждаше сърдита.

— Хайде де, млъкнете най-после! Няма ли свършване? Започнете ли, забравяте се! Нищо, нищо! Ще станете и вие на моите години, сега ви е лесно — казваше бабата, защото мислеше, че на нея се присмиват. — Хайде, събирайте пуха, че да се ляга!

Скоро след това съседките си тръгнаха, изпратени с фенер. В стаята останаха само домакините. Угасиха свещта, разговорите стихнаха и настъпи тишина. От затоплените си пухени легла доволните домашни слушаха цъкането на стенния часовник, тракането на дъжда по стъклата, свистенето на вятъра, който разтърсваше прозорците и от време на време траскаше таванската врата, която бяха забравили да затворят.

Домакинът псуваше разсеяната и непослушна челяд и питаше кой е ходил днес на тавана, но всички си мълчаха: девойките завираха глави под топлия пухен юрган и тихо се кикотеха, но домакинът не ги чу и млъкна. Отвън се чуваше само тихият и монотонен ромон на есенния дъжд, чието потропване по стъклата се слуша тъй приятно от затопленото легло. Чу се рогът на нощния пазач Нича — той духна дванадесет пъти, но Тоцилови чуха само три пъти — останалите вятърът ги отвя по другите улици, в енорията на другия пазач.