Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (10)

Глава десета

С нея се връщаме няколко седмици назад. Когато я прочетат, читателите изведнъж ще разберат всичко и непременно ще възкликнат: „Я виж, я я виж ти Юла!“, защото поведението на Юла ще им стане съвсем понятно. И те ще признаят, че е ценна и уместна известната народна поговорка: „Тиха вода бряг рони“

Знам, че когато са чели предидущата глава, мнозина от читателите (дори и да не са критици), са поклащали недоверчиво глава, защото им се е сторило странно и неправдоподобно, че Юла се помири така лесно, докато майка й все още беснееше, озлобена от успеха на Мелания. Ще упрекват автора, че не познава добре хората, по-точно жените, а ако сред читателите се намери и критик, той непременно ще добави, че цялото по-нататъшно поведение на Юла не е достатъчно мотивирано.

„Нима една млада девойка — на тия години (впрочем на колко години бяха Юла и Мелания, авторът не можа да научи), дори да е от камък, може да остане безчувствена към ласкавите думи на един толкова хубав и приятен учен момък и да прояви такова равнодушие, когато, току-речи, под носа й отнемат щастието?!“ — ще кажат те. Така е! Това е истина! Но истина е също така, че много неща на тоя пъстър свят не могат да се мотивират — и все пак стават. Авторът обаче ще се постарае така да осветли работата от всички страни, че всичко да бъде мотивирано и ясно. И всички да останат доволни.

И тъй, Юла не беше безчувствен камък. Тя беше едра и здрава, беше чувствителна, кръвта течеше буйно в жилите й, сърцето й туптеше силно, бузите й пламтяха от огъня, който лумва веднъж в живота и вече никога не се връща. От известно време мислите й често блуждаеха извън къщи, а от няколко седмици насам бяха заети с един мил и скъп за нея образ. Но това все още се пазеше в дълбока тайна. За нея знаеха малцина: те двамата — младите, старата леля и оня, който знае всички хорски работи.

Градината на поп Спира, която беше голяма, допираше до градината на леля Макра, която цялото село наричаше леля, макар фактически да бе леля само на Шаца-хирурга. Шаца се наричаше хирург, но това все още си оставаше само негово желание, защото той не беше никакъв хирург, а най-обикновен бръснарски калфа. Но всичко, което не е станало, може да стане, казват умните хора, а това особено важи за нашия Шаца, който още, от ранни младини се чувствуваше призван за медик; затова го бяха и дали в гимназия, но още в четвърти „латински“ той бе изключен заради някакъв вид атеизъм и какво друго оставаше на сърбина и на чорбаджийския сръбски син, освен да го дадат да се учи за бръснар. А щом вече казах какъв е по професия, не е необходимо да отбелязвам, че имаше хубаво лице, нежно телосложение и кротък характер, с поетични наклонности, с една дума, че бе изискана натура, както казват. Излишно е също така да отбелязвам, че се обличаше добре, че решеше косата си по последна мода, че беше учтив и се ползуваше с успех сред женския свят. Достатъчно беше да мине по улицата и да разлее упоителния мирис на тоалетен сапун и помада и току-виж, на портата затропала някоя босонога мома, която точно в тоя момент решила да вика съседката си отвъд улицата, само за да му подскаже, че е тук и че го следи с очи. Разбира се, това никак не се харесваше на селските ергени и те дебнеха удобен момент да си разчистят по някакъв начин сметките с него, но тъй като той не изпитваше някакво особено удоволствие от героичните подвизи, пък и му беше известно селското грубиянство, Шаца все гледаше да не даде някакъв съществен повод.

Много моми бяха припети за Шаца, а след това бити в къщи и обратно — тоест, първо бити в къщи, а след това припети в песен, което в края на краищата е едно и също.

Но да се върнем ма темата. И така, Шаца-хирургът имаше леля, чиято градина допираше до градината на поп Спира. Както знаят читателите, които се бръснат, и в града бръснарниците работят не всеки ден, а главно в събота и неделя. Така беше и на село. През цялата седмица Шаца, бръснарският калфа, се занимаваше с други неща. Или удряше тамбурата, или преписваше песнопойката, или търсеше червеи, за да ходи на риба. През есента той ловеше кадънки, а напоследък ходеше при леля Макра.

Тук един прекрасен ден му се удаде да види през градинската ограда Юла, която беше се заруменила, плевейки градината, и да я чуе как пее. Така днес, така утре, и той дотам свикна, че денят му се струваше мрачен, ако не прескочеше до леля си Макра поне за минутка-две или ако Юла я нямаше в градината, за да я види или чуе.

Рядко се случваше да не дойде. Вземаше зехтин и половин дузина бръсначи, сядаше в градината и започваше да ги остри, като си тананикаше през зъби. Понякога донасяше и тамбурата и щом Юла запееше, той я съпровождаше.

Отначало Юла като че се стесняваше и се поразсърди, защото й се стори, че Шаца се държи прекалено свободно. „Това пък на какво прилича?“ — запита се Юла. На другия ден, когато тя дойде и запя, тамбурата не се обади. Сега тя разбра, че вчера просто не е била в настроение: защо в края на краищата момъкът да не може да пее и да свири на тамбура в собствената си градина? Днес в никакъв случай нямаше да се сърди. Е, не че имаше кой знае какво желание да го слуша, но нямаше да се сърди. Така си мислеше тя и продължаваше да копае с мотичката, която баща й специално поръча на ковача Орестие. Копаеше и си мислеше. Изведнъж й се стори, че хлопна градинската портичка. Ослуша се. Нищо. Тя остави мотичката, приближи се до оградата и занаднича. Нямаше никого, така й се беше сторило. А толкова й се искаше поне малко да чуе тамбурата — днес беше в добро настроение. Занаднича в градината. Беше тихо — нямаше жива душа. Повяваше вятър и, изглежда, той беше тръшнал градинската портичка. Поклащаха се филизите, дърветата и цветята.

„Я гледай! Божичко, като че са живи!“ — казваше Юла и със сладка усмивка гледаше как цветята — щърковият клюн и розата — се покланяха едно на друго и се доближаваха, падаха в обятията си и сякаш се целуваха. А сетне отново се отделяха, заставаха по местата си и мълчаха, сякаш се ослушваха дали някой не ги гледа и дебне; сякаш крадешком от хората, те отново се поклащаха и падаха в прегръдките си и пак се целуваха. „О-о!“ — удивяваше се Юла.

На втория ден преди обед, когато дойде в градината и започна да плеви, Юла, както винаги, запя. Песента бликна от настроението, което се създава от младостта и здравето, а не от някаква любов, защото Юла не бе още влюбена, макар че това е десетата глава на повестта. Все още тя не мислеше за никого и не сънуваше никого — нито дене, нито ноще. Обичаше своите пилета и гъсенца и своята Милка, която баща й й бе подарил още като юница и получените крайцери и сексери от продажбата, на чието мляко тя пускаше в глинената си касичка.

И все пак много й стана драго, когато чу тамбурата откъм градината на баба Макра. Така драго й стана, така весело започна да плеви лехите, че ведно с треволака изскуба и всичката мерудия, та на другия ден трябваше да искат от съседите мерудия за киселите краставици, обвинявайки дечурлигата на Ракла, които вършеха поразии из всички съседни градини. А след един ден така се престраши, че запя същата песен, която преди това Шаца свиреше на тамбурата. Ах, какво почувствува Шаца, когато чу, че от съседната градина му отговарят. И щом тя завърши; Шаца дрънна тамбурата и сам запя:

Чия ли е оградата,

чия ли е вратата,

а чия е таз изгора,

дето гука из двора?

Не мина време, колкото да прочетеш и едно „Отче наш“; и откъм Попспировата градина (явно от приличие) се чу изпървом старинната песен:

Тъмни поля и планини,

кажете на мен горката,

а след тази песен и след една малка пауза откъм градината на поп Спира, подобно на черковен припев се чу и втората строфа на песента, която бе започнал Шаца:

Мамина е оградата,

мамина е вратата,

а моя е таз изгора,

дето гука из двора!

Това беше своего рода отговор на предишния въпрос, поне Шаца, който познаваше, както се казва, лабиринта на женското лукавство, така го разбра.

Оставям фантазията на моите читатели да си представи — ако изобщо някога в живота си така, през ограда и тараби, са започвали или пък преживявали някакъв роман, — нея оставям да си представи какво изживяваха в този миг и Шаца, и Юла, защото то е невъзможно да се опише, човек трябва да го преживее и почувствува, а сетне да го помни до края на живота си.

Радваха се и тя, и той. „Не ще и съмнение — мислеха и единият, и другият, — за мене се отнася това!“ Шаца се радваше, защото знаеше, че не пее госпожа Сида-попадията, а пък Юла, защото също така беше сигурна, че на тамбурата не свири старата леля Макра.

И тъй в продължение на няколко дни те си говореха чрез тамбурата, а сетне нагазиха в прозата; с една дума, започнаха и да поразговарят.

— Всеки ден ли сте така работлива, фрайлице? — осмели се един ден да я запита Шаца.

Юла не отвърна и продължи да работи. Настъпи кратка пауза.

— Фрайла Юлица — започна отново Шаца, — все така ли сте, казвам, работлива… хе-хе, както днеска?

— Какво ви интересува това? — отвърна Юла и продължи да копае.

— А помага ли ви поне някой?

— Това никак не ви интересува! — отвърна Юла и започна да разбива буца пръст.

— Ха, че може пък да ме интересува! — каза Шаца.

— А защо пък ще ви интересува?

— Та ще се уморите, фрайла Юлиана! Ето, изпотили сте се, ще настинете и…

— Е, нека настина!

— Е, ама може и да се разболеете!

— Е, голяма работа, нека да се разболея!

— Е, но тогава може и да умрете!

— Че какво, нека умра: слава богу, има кой да ме оплаква. Да не ме оплаквате случайно вие! — каза Юла и престана да копае.

— И още как! Точно аз ще тъгувам най-вече. От горе до долу ще се обвия с креп, повярвайте, фрайла Юцо! Вие още не знаете колко съм чувствителен, фрайла Юцо!

— Олеле! Ама че е нахален! — Юла престана да работи и го изгледа. — Не ви е срам! Махайте се веднага оттук! Ма… Сега ще извикам мама.

Настъпи пак пауза. Юла продължи да копае, тя беше сериозно разсърдена и се упрекваше, че започна разговора.

„Той ще ме жали! — сама си отговори Юла. — Я го виж ти него! Глупак такъв! Ама хубаво му казах! Няма го!“ — каза Юла, като слухтеше към съседната градина. „Ох, кръста ми! Не го усещам вече!“ — каза тя и се подпря върху мотиката, за да си поотпочине малко. „Защо сега не се обади, чешит бръснарски!?“

А откъм другата градина долетяха първо звуците на тамбурата, а след това и песента:

Ех, да легна, че да се не вдигна,

но смъртта си с очи да не зърна;

па да видя кой ще ме зажали.

Ще ме жали милата ми майка.

Ще ме жали милото ми либе.

 

Майка жали дор една година,

седем дена стигат на любима —

но за тия седем дни любими

давам мамини и сто години!

„Мамичко, ама е нахален!“ — прошепна Юла, щом Шаца започна песента, но все пак я изслуша внимателно до края! „Ех, че е нахален!“ А сетне въздъхна и продължи да копае. „Че бръснарин ли е туй… безделник!“ — каза Юла и окопаваше всичко, което попаднеше под мотиката й.

— Фрайла Юла — осмели се отново Шаца и пак нагази в прозата, — не се ли изморихте? Искате ли да ви помогна?

— Я ме оставете на мира! Какво сте се захванали с мене! — сопна му се Юла.

— Нима казвам нещо лошо!? Казвам малко да ви помогна. Ако не ви помогна аз, като най-близък съсед, кой друг!? „Дърво на дърво се обляга, казват селяните, а съседката — на съседа!“

— Опитайте само, ако искате да пусна нашия Шаро от синджира! Няма да се свъртите и във вашата градина.

— Охо, фрайла Юца, не знаех, че сте толкова жестока! Хе-хе, няма, няма да направите това, знам аз! Познавам, фрайла Юцо, вашето добро сърце! Я да опитам! — рече Шаца и се хвана за оградата, сякаш искаше да я прескочи.

— Ох! Ма̀… — дръпна се Юла и понечи да извика майка си. — Само да посмеете, сега ще извикам татко! Я го виж ти! Веднага се махайте от градината!

— Че какво ме заплашвате с негово преподобие татко си и с Шаро в собствената ми градина!?

— От къде на къде пък градината е ваша? — каза объркано Юла.

— Тази градина е на моята леля, а аз съм лелин, както вие сте таткова.

— Не съм аз таткова.

— Тогава сте мамина.

— Не съм мамина.

— Че на кого сте тогава?

— На никого не съм! — отвърна Юла, като че се сърдеше.​

— Наистина ли? Чудесно! Ох, фрайла Юлиана, хайде тогава да станете моя!

— Мамичко! Ама че сте нахален! — извика слисана Юла. — Не ви е срам! Виж го ти, безделник такъв! — каза Юла, цялата запотена и изчервена; тя още не можеше да дойде на себе си от учудване; подпираше се на мотиката и гледаше зачудено дърветата около себе си, сякаш ги призоваваше за свидетели на това страшно нахалство на Шаца. — Ако още веднъж се покажете на тарабата, ще ви цапаросам с мотиката. Махайте се от оградата! Благодарете на бога, че баща ми не си е в къщи! Не ви е срам!

Отново настъпи пауза. Юла копаеше, а Шаца се умълча, отдръпна се и не се обади. Беше тихо. И двамата се разкайваха: и той, и тя — Шаца, че беше дързък, а Юла, че бе толкова сурова. Откъм градината не се дочуваше нищо, само зелена жабка се обаждаше от едно дърво и гълъби гукаха в нечий двор. Юла сериозно съжаляваше. Ту се упрекваше, ту се оправдаваше и все пак, когато в края на краищата помислеше сериозно, виждаше се, че той не беше казал чак толкова страшно нещо; та ето и в песните, дори и в печатаните, се говори какво ли не и никой не се обижда!

„Ах — мислеше си Юла, — как страшно го наругах Изглежда, че се засрами и избяга чак на другия край на градината. Навярно ушите му са червени като чушка от големия срам! Я да надникна!“ — каза си Юла и като притича лекичко до тарабата, започна да се заглежда през дупките в градината на леля Макра.

Погледна в градината. Не виждаше никого; само дървета и цветя, висока зелена метла, стърчащи високо пера от кромид. Тишина, истинска предобедна градинска тишина; чуваше се само жуженето и пърхането на водните кончета около едрите лучени пера из лехите и тупането на подплашеното Юлино сърце.

— Няма го… отишъл си е — прошепна Юла. — Безделник такъв!… Мисли ме за някаква селянка от улицата… Отишъл си е! — рече тя високо.

— Хе-хе! Фрайла Юло, вие като че ли надничате? Като че ли търсите мене! Много сте любопитна! Тук съм, тук — демонски се засмя Шаца.

— Ох! — писна Юла и като опарена се дръпна от тарабата, щом съгледа Шаца, който със своето присмиване й се стори черен като дявола, макар че беше хубав момък.

— Ха-ха! Тук съм, тук! — повтори Шаца.

— Не ви е срам! — извика Юла, като объркано скриваше буйните си коси под синята басмена кърпа, с която си беше вързала главата.

— И таз добра! Вие трябва да се срамувате, а не аз! Аз и да надничам, поне съм мъж, та ми подхожда, ами вие, вие! Фрайла, а на туй отгоре и попска щерка! — каза Шаца, сияещ от щастие, че си отмъсти за предишната обида. — Свещеническа щерка, а занича през дупките на оградата!

— Че от къде на къде пък дупка! — опита се да се защити Юла, като не знаеше какво да му отвърне. — Няма тук никаква дупка! Това още ни остава, към вашата градина да оставим дупка^[1]!

— Та както започнахте, може и дотам да стигнем!

— „Та както започнахте, може и дотам да стигнем.“ Ама че го казахте! Остава още да ви чуят и да се понесе песен за вас по улицата.

— Опитайте само! — каза Юла и продължи да копае, но какво правеше и какво окопаваше и самата тя не знаеше.

А Шаца, доволен, взе тамбурата и запя ей тъй, за собствено удоволствие, тази песен:

Малка Юцо, не гледайте,

много сте ми смешна!

Не обикнете ли мене,

повярвайте, ще сгрешите!

Просто чета мислите ви,

щом се усмихнете!

Страх ви е да кажете,

че ме обикнахте.

— Олеле! Леле, мамичко! — писна Юла, хвърли мотиката и се хвана с ръце за главата, поразена от страшната дързост на Шаца. „Мамичко, колко е безсрамен!“ — Тя хукна из градината, която се въртеше пред очите й. Толкова силно се затича, че се удари в едно дърво като заек, когато търти да бяга и от страх не вижда дори и най-големите предмети пред себе си. Щом стигна до двора, тя се разплака от срам и от силните болки от цицината, която й изскочи.

По това време в село пристигна господин Пера и стана онова, което вече е известно на читателите от предишните глави.

Няколко дни не идваха в градината нито Юла, нито Шаца. Първа отстъпи Юла. Оттогава тя отново започна да идва всеки ден, като преди обед плевеше, а след обед поливаше градината. Ослушваше се — но по никакъв начин не се решаваше да надникне в съседната градина. Някак чудно й се струваше, че не чува оттатък нито песента, нито тамбурата.

„Че какво пък толкова лошо направи? — питаше се Юла. — Нищо лошо! Просто ме попита дали ми помага някой! Какво неучтиво има в това?“

Тя се разкайваше, че бе така груба, когато той я питаше така мило, и гореше от желание Шаца да се покаже поне още веднъж на оградата, за да го посрещне по-добре.

„Ха, да не е луд да дойде, щом го посрещам така. Тъй ми се пада, като бях луда! Може пък да забрави!“ — утешаваше се Юла, но Шаца го нямаше никакъв и изминалите няколко дни се сториха на Юла цяла вечност.

Една заран Юла се събуди много мрачна и разсеяна. Причина за това бе сънят, който сънува през нощта, по-точно не през нощта, а призори. И как можа да сънува такова нещо! Да сънува него! А сънува го много хубаво; като попско дете, възпитано, разбира се, в страх към кога, тя сънува един сън, за който, може да се каже, че е до известна степен набожен.

Тя сънува, че уж се разхожда из градината и че уж я няма вече оградата между тяхната и леля Макрината градина. А в градината не е весело както преди, всичко е някак мрачно, потънало сякаш в мараня и здрач — и птичките спят, и пъстрите пеперуди са се полепили върху дърветата като мъртви, — всичко мълчи и крее; чува се само тихо хълцане и плач, прекъсван от граченето на врани откъм съседния люляк. Когато се доближи до люляка, тя видя под него черен, голям колкото човек гарван, техния Гага! А след малко гарванът се превърна в Шаца, който плачеше под люляка. На един клон до него кацал техният Гага, старият гарван, колкото си е голям в действителност, и скръбен, отпуснал криле, мълчи и я гледа натъжено. А Шаца като че не е облечен в своите убави контешки дрехи, а в нещо като расо и калимявка; има някаква дълга брада и се моли на бога. Юла се разхожда край люляка, а той я гледа тъжно и й казва:

„Юла, виждате ли, че съм черен като този гарван!“

„Така е — отвръща гарванът. — Досега бръснеше чужди бради, а отсега няма да посмее да обръсне и своята.“

А Шаца продължи:

„Юла, нека бог ви прости, вие ме доведохте до тука, но аз пак ще се моля на бога за вас!“ — казва й той, а сетне тихо и тъжно като сурова клонка, която пращи на огъня, запява нейната любима песен:

Че те любя, аз го скривам,

твой да бъда, аз не мога;

но да бъдеш с друг щастлива,

ще се моля аз на бога!

А сетне заплакват и той, и черният гарван, заплаква и Юла. И трябва дълго и високо да е плакала, защото майка й се събуди, пропъди Гага от вратата, а нея извика, събуди я и я запита защо плаче. Юла й каза, че сънувала нещо страшно.

— А ти, пиленце, си пийни малко вода, то помага — веднага ще ти мине страхът — каза майка й и я посъветва да се прекръсти и да прекръсти и възглавницата. Юла я послуша: изпи чаша вода, прекръсти възглавницата, но веднага я обърна от другата страна, че и Шаца да я сънува.

Затуй сутринта тя дълго седя на кревата и разсеяно и замислено оглежда своите чехлички. Шаца й стана много по-мил. Не я обиждаше както досега, а с горък плач й нашепваше нежни слова. Тоя ден тя мисли само за него; и тоя, и на другия, и на третия ден само той изпълваше сърцето й, но не дойде в градината! Само веднъж се срещнаха на улицата. Той мина и я поздрави, но учтиво, студено я поздрави и си отмина. Юла се учуди, че Шаца се преструваше на човек, който нищо не разбира — в съня й той бе толкова мил, искрен и тъжен, а сега беше в доста добро настроение. Това я засегна дълбоко. И тя започна да става все по-мрачна, в главата й постоянно бръмчаха думите и песента от съня, пред очите й изплаваше тъжният му поглед. Много съжаляваше, че постъпи така.

Ах — мислеше си тя, — само да се срещнат веднъж, няма вече да се държи както досега.

Всеки ден ходеше в градината.

Един ден тя си работеше в градината и изведнъж чу, че в съседната градина пропълзява нещо, че листата шумолят. Цялата изтръпна; сърцето й затупа по-силно, а бузите й се обляха с лека руменина.

„Той е!“ — помисли си тя, като бързо заоправя косата и дрехите си.

След това чу някакви стъпки, но пак не се обърна, престори се на погълната от работата, макар цялата да се бе превърнала в слух и да чакаше кога той ще я запита нещо.

„Ух, какъв е мухльо! Какъв е туткав!“ — мислеше си тя и гореше от желание да чуе поне тамбурата.

Но нищо подобно не се случи. Затова тя започна да тананика през зъби някаква песен, но нещо стегна гърлото й, така й беше мъчно и обидно. Загуби търпение, пък и моминската й гордост бе засегната.

„Какво се колебае тук по цял ден!“ — каза си тя и като не можа повече да издържи, безшумно притича до оградата, огледа се страхливо наоколо, пък се примъкна и надникна в съседната градина. Добре видя бурето, оставено на слънце сред градината, видя също, че някой се беше навел зад бурето, шаваше, но не можеше да се изправи.

„Виж, моля те, как се крие; ама че е нехранимайко! Дебне, иска да ме изплаши!“ — каза си Юла зарадвана.

— Ох, тия мои кости! — чу се отвъд зад бурето.

— Кой ли е пък това? — тихичко каза Юла и се повдигна на пръсти, за да види по-добре.

— Ах, старост, старост! — чу се гласът на леля Макра, която беше дошла в градината, за да нагледа буренцето и да си наточи оцет.

Каква неприятна изненада! Значи, не е бил той! И Юла усети в гърдите си нещо тежко, каквото усеща човек, когато глътне хапка топъл мек хляб.

— Добър ден, лельо Макра! — заговори я Юла.

— Господ да ти помага, дете! — зафъфли оттам баба Макра.

— А какво правите, мила лельо Макра? Къде се загубихте?

— Ето, обикалям аз, старата, оцета, дъще. Сънувах нощес разни работи, а добре съм запомнила, душо, че когато сънувам нещо такова, все ще ми се случи след това някаква беля в къщи; та затуй дойдох, да видя да не се е пукнал чепът или да не са минали онези дяволи, Раклините, и да са отвъртели чепа. А рядко идвам в градината, дете. Нещо не ме бива, едва се влача.

— Ама, разбира се — каза Юла, — никой не наглежда това буре.

— А, наобикаля го понякога моят Аца.

— Да, май че го видях аз онези дни.

— Така е, душо, няма го вече седем-осем дена. Чорбаджията му първо ходил из бачките села да слага вентузи, а след това отишъл на блатото да лови пиявици, та на него оставил дюкяна. Но утре си пристига, душко.

„Слава богу, щом е само заради това!“ — каза си Юла, а сетне добави на глас:

— Че поздравете го, мила лельо Макра, поздравете го!

— Е, ще оздравея аз, душо, когато ме понесат по Големия сокак — отвърна леля Макра, като си отиваше. — Когато ме закопаят.

След това Юла весело продължи работата си в градината и реши, когато той дойде при оградата, да му отговори, че засега е на татко и на майка, а че преди му е говорила в яда си.

За да не бъда дълъг и отегчителен, ще кажа само, че разговорът се възобнови пак. Шаца задаваше въпроси, Юла отговаряше, но този път толкова меко и нежно!, накрая се свърши с това, че Шаца беше почерпен с черници, с едрите „испански“ черници, каквито нямаше далече наоколо и които Юла набра със собствената си ръка, избираше ги като гълъб зърна и като ги слагаше една по една върху широки лозови листа, подаваше му ги през дупката, която този ден за пръв път се появи върху оградата на градината. А Шаца от благодарност изряза върз едно дърво в тяхната градина сърце с две букви в него Ю и Ш.

— Ах, фрайла Юла — каза й Шаца, сияещ от щастие, — кога ще имам щастието самият аз със собствената си ръка да бера в тази градина и да ви поднасям!

А след това й говори, като я държеше за ръка, че той е от голям и богат род и че няма за дълго да остане на село. Ще замине за Пеща или Виена и там ще изучи хирургия. А родът му е голям: само нотариуси и окръжни началници, та дори и двама архимандрити има в рода им, за какво ли още не разговаряха. И докато единият говореше, другият не дишаше и не потрепваше, преизпълнен с внимание и любов.

Разделиха се предоволни. Шаца си отиде блажен. Беше поетически настроен. Цял ден преписва някаква песнопойка, като избираше песни, които отговаряха на настроението му.

След тази среща те много често се виждаха и си говореха. Колко пъти само Юла си правеше оглушки, когато я викаше майка й.

— Ти пък да не се заемеш с нещо — забравяш се! — укоряваше я госпожа Сида и я заплашваше, че ще даде градината под аренда, ако все така продължава да се занимава с нея. Пък и градината беше подредена: всичко беше окопано, оплевено, винаги полято, като същински булевард! И за срещите им не знаеше никой, освен баба Макра, но тя, горката, недовиждаше и недочуваше от старост.

„Божичко, дали поне се целуваха, като стърчаха и разговаряха на оградата?“ — ще запита може би някоя любопитна читателка, която, щом като се е пожертвувала да мълчи и се е наканила да чете, иска изведнъж да намери всичко в една книга. „Че кой ги знае; пък и кой им е светил, дето казват!“ — отвръща авторът.

Шаца не беше дотолкова свит, а и дъските на оградата не бяха толкова нагъсто, та по всяка вероятност са се целували. Пък и какъв ще е този роман без целувки чак до десетата си глава!

 

 

Така започна и се завърза един роман в къщата на поп Спира повече от месец преди пристигането на господин Пера и няколко дни след това. Пристигането на господин Пера не измени нищо — а много лесно можеше да стори това. Ако господин Пера беше обърнал достатъчно внимание, ако беше отворил очите си за чистото злато и беше затворил ушите си за гласовете на сирените, всичко щеше да бъде другояче. Нашите стари хора казват, че детското сърце е като восък и че от него можеш да направиш, каквото си искаш, а пък аз добавям, че и сърцата на младите девойки са като восък. Така беше и с Юла. Защото Юла само веднъж разгледа по-добре Пера: когато пиеше полека вода от голямата чаша, тя го погледна през чашата, както правят скромните девойки, и веднага го хареса. И ако господин Пера имаше по-набито око, за да различи чистото злато от изкуствения варак, и беше малко по-внимателен, образът на Шаца щеше да изчезне от сърцето, на Юла, като че никога не е съществувал! А така Юла се почувствува поизместена от другарката си. И веднага тя гордо отстъпи; и веднага намери утеха от поражението си в самотата, в мислите си за Шаца и в мислите, с които така охотно се занимават младите, влюбени за пръв път девойки — в мислите за смъртта. Най-охотно си мислеше кой ще тъжи за нея, ако умре, и как ли ще тъгува Шаца! И дали от голяма скръб по нея няма да се застреля с пистолет или пък да скочи в Тиса? И как щяха да ги погребат един до друг, как всички щяха да тъгуват по тях, как щяха да засадят цветя на гробовете им и как селските девойки щяха да стъкмят песни за тях, за тяхната любов — че не са могли да живеят на тоя свят един без друг. А как силно се вряза в съзнанието й оня сън за Шаца! След тоя ден Шаца й стана много по-мил, защото едва в съня си тя разбра колко тежко ще й бъде, ако го загуби. Не би могла да понесе такава загуба — мечтаеше Юла; щеше да се убие, мислеше си тя — щеше да се застреля с пистолет или пък щеше да скочи в Тиса. След този сън Шаца не излизаше от мислите й. Затова той никак не беше прав, когато един ден укори Юла, че господин Пера й донесъл обещаната книга „Пътеводна звезда“. Шаца беше ревнив и сърдит; Юла му изповяда как е станало всичко. Но той не й повярва и така безмилостно я упрекна, че тоя ден горката Юла напусна разплакана градината.

— Е, какво има, какво си се разхленчила! Защо плачеш? — запита я госпожа Сида.

— Щом съм лоша за всички — отвърна Юла, като хълцаше, — по-добре да не съществувам, да не бях се раждала.

— Е де, е де! Не бива чак дотам да си чувствителна! Миличката ми! Я виж само какви ти са очите! — утешаваше я госпожа Сида и я целуна. — Върви веднага на кладенеца, че се наплискай със студена вода.

Юла й целуна ръка и отиде.

„Колко е нежна и чувствителна, горката! Кога й се карах, а тя още не е забравила! — каза госпожа Сида и очите й се напълниха със сълзи. — Съвсем си прилича на нашия род!“