Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (17)

Глава седемнадесета

Която възникна само защото глава шестнадесета щеше да се превърне в главище. От нея читателят ще разбере кой е главният виновник да се мразят не само грешните миряни, но даже и поповете

Ах, есен, есен! Каква тъга навяваш ти, когато те гледа човек, шляпайки в калта по улицата, или когато, измокрен до кости и сгушен, пътува с открита кола. Точно в такъв мрачен ноемврийски ден от резиденцията на владиката в Темишвар пристигнаха призовки и за единия, и за другия поп. Там бяха разгледали молбата и й бяха дали ход. И сега двамата попове трябваше да се явят пред съответната съдебна инстанция. Налагаше се да тръгнат незабавно, защото в събота поне единият от тях трябваше да се върне за църковната служба. И двамата попове бяха омърлушени; обзе ги някакъв трепет. Дори тъжителят Чира се изплаши и му идваше да си изтегли тъжбата и да забрави разправията.

— По дяволите всичко! — разсъждаваше поп Чира. — „По-умният отстъпва“ — казват старите. Въздържах се, овладях своя гняв и го засрамих със смирението и дълготърпеливостта си, а това е по-голям удар, отколкото ако го бях проснал в нозете си. Да върви по дяволите! Ще заявя, че прекратявам делото и великодушно прощавам за нанесената обида.

Но госпожа Перса не се съгласяваше за нищо на света; тя непрестанно раздухваше пламъка на злобата и ненавистта.

— Какво?! Нима оня селяндур и занапред да остане в една енория с теб?! — крещеше госпожа Перса, като се разхождаше из стаята; от време на време тя спираше, бършеше с престилка порцелановите сервизи, поглеждаше гърба на поп Чира и продължаваше да го подкокоросва. — Чиро, опичай си акъла! Чиро! Чуваш ли? Ще избягам при нашите, да знаеш; ще се махна по дяволите, ако този грубиянин не си получи заслуженото. Ще отида, където ми видят очите, и тогава ще те видя какво ще правиш без попадия.

— Персида, послушай ме, за бога!

— Нищо не искам да слушам, нищо не чувам! Стига! — крещеше като разярена лъвица госпожа Перса. — Чиро, запомни добре какво ти казвам: само като го видя обръснат така, че лицето му да заприлича на тиква, само тогава ще ми дойде сърце на място, да знаеш!

— Но, Персо, за бога! Та ти не знаеш как се развиваха нещата, докато се стигна до това положение.

— Не зная и хич не искам да зная! — съскаше госпожа Перса. — И мустаците му махни на тоя грубиянин чифликчийски, не само брадата. Той да не си въобразява, че може да получи сомборската енория, защото на времето дядо му се бил с турците под командата на Иван Текелия и получил от принц Евгений земя край Сента? Чуваш ли, Чиро, и мустаците му да махнеш. Да бях аз на твое място, щях да искам от негово преосвещенство да нареди да го обръсне оня, как се казваше, оня де, неговият Шаца. Точно той да го обръсне! Само той, не друг! Да бях аз на твое място, Чиро, щях да седна срещу него, ей така — каза тя и седна в един фотьойл, — па щях да си запаля лулата и щях да нареждам как да го обръснат! „Тук още! Тук не е добре обръснато! Ей там виждам още три косъма!“ — и щях да ги соча с чибука! Чуваш ли, мамалиго банатска?

— За бога, Персида, достатъчно съм удовлетворен! Ето, Пера ще вземе нашата Мелания; след някоя и друга седмица ще вдигнем сватба. Та нима не си доволна, че грабна зетя, кажи-речи, под носа му? Право да си кажа, аз никак не се учудвам, че му е било тежко. Че баща е това!

— Чиро! Това е съвсем друго нещо! Едно е нашата Мелания, друго е тяхното цвекло! Младежът е възпитан, образован и си търси подходяща другарка, както бих направила и аз на негово място. За тая работа ние съвсем не сме му виновни, Чиро. Имаше очи младежът и си избра. Че онази, тяхната, ако струваше нещо, нямаше да се задоволи с калфа!

— Е, е… ти накъде го откара!

— Ето ти сега, аз съм го откарала! Така, значи, пресилвам, а? Ех, мамалиго банатска! А ти си готов всичко да забравиш! Слушай, Чиро! Като мразиш, трябва да мразиш докрай. Да, точно така! Всичко да му обръснеш! И брадата, и мустаците, и…

— Но негово преосвещенство владиката…

— Какво преосвещенство! Какъв ти владика! Ех, да бях на твоето място, още откога да съм го… щеше да видиш ти, Чиро! Дори да завариш там четиримата вселенски патриарси и петия — римския папа, пак да не се плашиш, Чиро, като знаеш, че си прав. Само трябва да им разкажеш всичко, което е на сърцето ти, което те яде и мъчи. Мразиш ли, Чиро, мрази до гроб! И мустаците да не му оставяш, всичко да обръснеш, всичко! Ама всичко!

— Но, Персида…

— … А на нашия Пера трябва да кажем веднага, още от утре, да си пусне косата. Дойде ли му времето, да е готов и за дякон, и за поп!

— Ех, леко ти е на тебе! — въздъхна поп Чира.

— Всичко, всичко да му обръснеш, нека да заприлича на кьосав мюсюлманин! И в гроба ще мисля за това, Чиро! Струва ми се, че и от гроба ще стана да го обръсна, ако ти не искаш! Да помни кога е посегнал на тебе!

— Ех, ти, като намразиш някого, не знаеш да поставиш, както се казва, граница на омразата и яростта си! — отвърна поп Чира, като се поусмихваше. Изглежда, че му стана смешно, като си помисли как госпожа Перса ще започне да бръсне поп Спира, а той ще се дърпа. — А, не, не! Ти си страшна, когато намразиш някого.

— Че какво, да се сдобря ли искаш? Ти може да искаш, но аз — за нищо на света! Когато обичам някого, аз съм мехлем, но намразя ли го — по-горчив пелин не му трябва!

— Имай милост, Персо; почти трийсет години живеем като приятели!

— Не трийсет, ами трийсет пъти по трийсет да са, не искам и да чуя. Всичко е свършено. Било, каквото било! „Разтуреното приятелство — помня, че винаги ми казваше покойната ми майка, която беше много умна жена, бог да я прости — не е като скъсан чорап, че да го закършил!“ Не, Чиро, така не може! „А подновеното приятелство, детето ми — казваше тя, — прилича на подгрята картофена манджа. Ако от подгретите обедни картофи става вечеря, и от разтуреното приятелство може да стане нещо!“ Не, Чиро, нищо не става вече! Било, каквото било, Чиро, и дано не се върне! — боботеше госпожа Перса.

— Някакъв страх ме е обзел, че не мога да се окопитя — каза поп Чира. — Не е шега работа да се изтъпанчиш пред негово преосвещенство! Нима съм свикнал с такива неща. Пък както съм си късметлия, могат и виновен да ме изкарат!

— Всички знаят, че той е виновен.

— Но това никак не ме утешава! Познавам го аз Спира. Не се предава лесно! Не го гледай, че е такъв дебел — мята се като шаран, изваден от водата. Знае всички дяволии. Колко пъти се е измъквал от трудни положения, при които, да ми прости господ, съм мислел, че и самият Саваот няма да може да му помогне. Че не си ли спомняш как преди петнадесет години на празника на храма господен теглиха в църковния двор въжето със селяните и всички победи. Казаха на епископа и какво му направи? А преди това, ако си спомняш, когато закъсня за утренна, мислех си: отиде му брадата, все едно че не я е имал! А него на туй отгоре го и похвалиха, че и с червен пояс наградиха! Работи му на човека късметът повече от акъла и това си е.

— Ще му преседне! Ще му преседне, Чиро, ако има господ, а нали има! Само ти не отстъпвай нито крачка от правото си! Де да беше прав поп Спира, тежко ми! Трябваше да бягам накрай света от Сида! Ще победиш, Чиро, само се дръж здраво!

— Виждам си вече присъдата — каза поп Чира. — Виждам и своята, и Попспировата!

— Само пази зъба! Пази го като очите си! Това за тебе сега е по-важно от всичко на света!

— Тук е, у мен. Винаги го нося със себе си, проклетия! Но каква полза от него, когато устата ми ще се върже като камбаната на велики петък, че думичка няма да мога да обеля, щом застана пред негово преосвещенство.

— Ех, Чиро, да можех да ти дам моя език! Кога тръгваш за там?

— В другиден тръгвам.

— А за каруца погрижи ли се?

— Утре ще видя в село.

— Виж, погрижи се, времето е студено… не е като лете, пък нали знаеш какви мошеници са селяндурите!

— Кога ще пътуваш, Спиро? — запита госпожа Сида.

— Утре, ако е рекъл господ — въздъхна поп Спира.

— Ами приготви ли се? — попита тя загрижено.

— Е, не съм както трябва, но…

— Веднъж да мине тази комендия. Ужасно съм загрижена, Спиро! От три-четири дни все сънувам някакви епископи и някаква бръснарска сапунена пяна… Не е на хубаво!

— Ами щом искаш бръснар за зет, това ще сънуваш!

— Не, не за това, страхувам се да не те разпопят.

— А, чак дотам няма да се стигне — успокои я поп Спира. — Докато съм жив, не се давам! За нищо на света! Дори още два ланца земя да отидат на вятъра.

— Значи, все пак има надежда?

— Как да няма! Нали казват: докато е жив, човек все се надява, все очаква! Аз, да си призная, отначало се поизплаших, защото отде да знаеш какво те чака. Пред теб мога да призная. Виновен съм. Виновен съм, сама виждаш, както никога съм виновен! А толкова се сдържах! Но сега пък не бива да се предаваме на отчаяние.

— А ти посъветва ли се с някого?

— С кого да се посъветвам, като не смея на никого да кажа как стана всичко! Шаца е дете, пък и кой го знае…

— Толкова ли нямаш някой друг? А как си с Аркадие, близък ли си с него?

— Е, той ми е много предан, реших се и му казах, пък и самият той знаеше нещичко.

— И какво ти казва той?

— Ами казва, че не е безнадеждно. Само, казва, да си помислел още малко. Днес ще ми каже какво е измислил.

— Ох, чул те господ, дано всичко излезе на добре — каза госпожа Сида и скришом от поп Спира се прекръсти. — Да ти приготвим ли както всякога нещичко за път?

— Може, макар че не ми се мисли за нищо.