Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

В нея читателите ще видят картина напълно противоположна на картината от предидущата глава; това се отнася за поповете — поп Спира и поп Чира, защото по отношение на последния, т.е. на поп Чира, се сбъднаха думите от поговорката, която гласи: „Аз садя босилек, то пелин пониква“

Поповете останаха в Темишвар още половин ден, за да накупят разни неща. Домашните им ги бяха отрупали с поръчки; както е известно на всекиго, семейният човек не може да се отдели от село дори за половин час, без да бъде отрупан от женската челяд като камила с разни поръчки. Те бяха толкова много, че дори и главата на Стратимирович не можеше да ги запомни. Най-удобният случай за поръчките бе сега, когато поповете отиваха в Темишвар: там дошлите от село можеха с часове да стоят и да разглеждат една само витрина. Поп Чира имаше безброй поръчки. Поп Спира наистина нямаше нито една, защото никой от домашните му не мислеше за поръчки, преди да се разбере изходът на делото, но на него сега му бе олекнало и той искаше да накупува подаръци и да изненада близките си. Доволен, че така леко се отърва, той мислеше, че ще бъде най-добре да купи нещо полезно за в къщи с парите, които смяташе за сложени „на дявола в торбата“. Поп Чира купуваше, за да омилостиви, а поп Спира — за да зарадва домашните си.

Какво ли не накупиха те! И фуркети, и фланелен плат за зимата, и ботуши за попадиите. Поп Чира купи и оризова пудра за лице, и прибор за къдрене, и разни заврънкулки за правене на букли, и някакви модни игли за коса, наименувани в чест на някаква швабска принцеса-годеница, и гумиластик за чистене, и машинка за закопчаване на ръкавици, и всевъзможни скъпи конци за везане — около десетина най-различни номера, които той не можа да запомни, а още в къщи записа на половин лист хартия.

Щом влезе в дюкяна, той извади от джоба изписания половин лист, разгърна го, седна на стола, избърса очилата и като ги сложи на носа си, започна да диктува на едно дребно, грижливо вчесано еврейче поръчките и да ги зачерква с молив една по една, докато не ги изпълни точно по списъка.

Поп Спира купи голям калъп сапун, нож за рязане на шунка и други необходими за кухнята неща, от които толкова много се нуждаеха, но които на село бяха малко или съвсем неизвестни.

Той не забрави и избавителите си — Аркадие и поп Олуя. На Аркадие купи високи ботуши, за да ги обува, когато служи в църквата, шалче за три форинта и красива лула от морска пяна с дълъг чибук за тринайсет форинта. Такава лула купи и за поп Олуя.

„Боже мой, какво нещо е човекът: не знае какво му носи денят и какво нощта! — мислеше си той, докато правеше покупките. — Можех ли да се надявам, че ще купувам подаръци и ще изненадвам Сида!“

И двамата купиха кафе и захар и голямо количество хлебчета и кифли. Накратко казано, изпонакупиха толкова много неща, че, кажи-речи, нямаше къде да ги сложат в каруцата. И когато в петък сутринта се качиха в каруцата и потеглиха, и двамата попове седяха на задната седалка — да ме простите за израза, защото става дума за попове — като на тръни. А за това допринесе до известна степен и самият Пера Тоцилов, който сякаш се бе заклел да разори всички попаднали му в ръцете попове. Той на два пъти се възползува от гостоприемството на ченейския поп. Добре се нагостиха и той, и конете му, а освен това той здравата натъпка със сено мястото под предната и задната седалка на каруцата, та конете му поне още една седмица ще се черпят с ченейско сено.

Каруцата потегли и по пътя от Темишвар до Ченей поповете непрекъснато разговаряха. Разговорът им не протичаше сърдечно, откровено, както някога, и това, разбира се; е съвсем понятно; но все пак те разговаряха и даже по един въпрос проявиха пълно единодушие.

— Колко платихте за каруцата? — запита поп Спира.

— Десет форинта! — отвърна поп Чира.

— Какво думате?! Че и аз толкова. Навярно защото пръв сте го пазарили — каза поп Спира.

— Е, там е работата, че още от къщи си мисля за това. Така се пазареше с мене, сякаш само мене ще кара. Казвам му:

„Скъпо е, Петре, не може ли по-евтино?“

„Вземете някого и ще ви закарам по-евтино.“

„Хайде, намери някого“ — викам му аз.

„Не мога — казва той. — Намерете вие и ще ви закарам за шест форинта“ — разказваше поп Чира.

— Ах, нехранимайко такъв; точно така разговаря и с мене! Точно така! — оплака се и поп Спира. — Казва: „Намерете още някого и ще ви откарам за четири форинта.“ А то виж, че и от единия, и от другия взел по десет форинта. Така се пазареше с мене, като че пръв бях отишъл при него. Хитър селянин, ей!

— Всички са такива, мътните да ги вземат! Все си мисля, че го е подучил оня хайдук, оня архихайдук Нича пазачът. Помислил си е: нали са скарани, няма да се научат един от друг.

— То ако е така, и аз ставам каруцар — каза поп Спира. — Виж как се поддържат селяните.

Щом пристигнаха в Ченей, отбиха се за половин час при поп Олуя, за да си починат.

— Е, какво стана, как мина? — запита любопитният домакин, щом остана насаме с поп Спира.

— Чрезвичайно добре — отвърна весело поп Спира — и благодаря ти, още веднъж много ти благодаря. Чудесно, надмина всички, ама казвам ти, всички очаквания. Негово преосвещенство ми накара да се помирим с добро и да забравим всички нанесени помежду ни обиди. Дори пред него се ръкувахме и целунахме…

— Целунахте! Ама недей, моля ти се! Какво приказваш!? Целунахте се, значи…

— Че какво си мислиш?! Целунахме се, разбира се. Но всичко това мина като по тръни и коприва, дето се вика.

— Е, така е, мога да си представя.

— Аз, разбира се, видях, че работите ми се оправят, та никак не ми беше мъчно. Мълча и си мисля: „Сполай на бога, щом само с туй минах!“ Но той, той…

— Вярвам, вярвам. Но, моля ти се, разправи ми за всичко.

— Та, казвам ти, сто пъти отправях благодарствени мисли към тебе, а като доказателство, че си спомнях за теб — каза поп Спира, като извади от кожуха си скъпата лула и му я подаде, — ето, вземи туй в знак на искрената ми благодарност.

— О, чудесна, чудесна — каза доволен поп Олуя, като разглеждаше лулата, — а колко струва?

— Колкото и да струва, не е нищо в сравнение с услугата, която ми направи. Със здраве да пушиш с нея. Хайде, още сега запали една, а аз накратко ще ти разкажа.

Поп Олуя запали лулата, а поп Спира му разказа всичко:

— И така епископът завърши словото си, като отправи укор към поп Чира, че не е хубаво, гдето се е опитал да излъже висшестоящи лица, но аз, казва, ти прощавам — завърши поп Спира разказа си.

Тъкмо завърши, влезе поп Чира и ги завари да се смеят. А те се смееха тъй сладко, както могат да се смеят само здрави и дебели попове.

— Е, честнейши — заговори го поп Олуя, показвайки му новата си лула, — вие пък не се сещате да ми честитите! Трябва сам да ви се похваля. Вижте какъв подарък ми донесе моят Спира.

— А-а, много добре, много добре! — отвърна поп Чира, като се засмя насила и си помисли: „Не току-тъй ти е купил подарък поп Спира и ти имаш пръст в цялата тая работа, Каяфа такъв!“

— Е, хайде де, заповядайте, заповядайте, вземете си — покани ги домакинът, когато домакинята донесе пържени яйца, любимото ядене на всички пътници. — Заповядайте, честнейши, хайде, Спиро!

Пътниците седнаха. Те подканваха домакина, той се извиняваше.

— А, благодаря, благодаря! Аз, знаете ли, сега не изпущам лулата от уста, чак до довечера! — рече той, като се смееше.

— Вземете си де, честнейши отче Чиро — подканяше го домакинът. — Какво, не ви ли харесват яйцата? — попита поп Олуя, като изпускаше гъсти струи дим през чибука на новата си лула.

— А, благодаря, благодаря! Не затова! Ами нещо стомахът ми не е в ред — отвърна поп Чира, а си мислеше: „Познавам те, познавам, дърти вълко, знам за какво си запалил лулата и за какво ми поднасяш пържени яйца! За моя сметка са и скъпата лула, и пържените яйца. Сега виждам колко умни са били нашите стари хора, като са казали: «Пази се от поп!» А аз имах работа с двама попове и с един клисар!“

— Е, ще тръгнем ли, прият… спътнико? — попита поп Спира, като изяде сам пържените яйца.

— Може, може! — съгласи се поп Чира, като завиваше шала около врата си. — Е, сега, скъпи домакине, да се разделяме. Благодаря за гостоприемството.

— О, голяма работа, голяма работа! Де това щастие по-често да се сещате за мене!

— Е, бога ми — добави поп Чира, — сега вие трябва да ни посетите; сега е ваш ред! Заповядайте на сватбата. След няколко седмици ще ви съобщим, нали ще имаме тържество в къщи, сватбата на дъщеря ми.

— И аз ще ти обадя — каза поп Спира, — и при мене подготовката върви с пълна пара.

— Какво? — възкликна изненадан и зарадван домакинът. — И ти ли ще омъжиш дъщеря си? А за кого, за кого?

— Ех, за кого! От нейната черга е, ще чуеш и ще видиш! „Търколила се тенджерата, та си намерила похлупака“. Ха-ха-ха! — засмя се поп Спира. — Дълго се противихме, не давахме, но тя като каза той, та той. Дето викат селяните: „Или той, или ще скоча от брега в Тиса!“ И ние можехме ли да направим друго, освен да се съгласим. Дигнах ръце и си казах: „Махай се, нещастие, проклето да си! Щом като сте рекли, женете се!“ Ха-ха-ха! — смееше се поп Спира, като излизаше от кухнята. — И така, сбогом, домакине, и от все сърце ти благодаря — поп Спира го целуна.

— Благодаря и на теб за лулата, а и на вас, скъпи отче Чиро, за честта, която оказахте на скромния ми дом.

— Благодаря и на вас, така да се каже, втори гостоприемни Авраме! — каза поп Чира, като се ръкува с него и побърза да се махне по-скоро оттук.

— Благодаря и на вас, многоуважаема домакиньо — каза поп Спира, като се ръкува с нея, — човек не може да забрави никога вашия гостоприемен дом. Сбогом!

— Е, можеше да ви посрещнем и по-добре — извиняваше се домакинята, — но вие ще прощавате! Па поздравете госпожите и децата. Божичко, те сигурно са станали вече моми за женене, а?

— Та нима не чу, че се женят и двете! — упрекна я домакинът.

— Хайде де! Какво думаш! Абе то си е така! Минават си годинките, а женската челяд, дето има дума, за ден израства, като гъбите. Добър път и поздравете всички.

— Хайде, Петре, карай!

Каруцата потегли.

Пера Тоцилов караше по пътя, който беше поизсъхнал, конете летяха весело, сякаш гайдар свиреше в каруцата, а Пера, доволен, все си мислеше какво ще купи за спечелените 20 форинта.

Минаха ханчето и без да се отбиват в него. Какво ще търсят там, щом Пера добре беше „подкрепил“ при попа и себе си, и конете, та хич не му беше до ханче. Притрябвало му ханчето! Нима след прекрасната попска сливова можеше да пие тая водичка, на която намираше кусур и самият свинар. Не му трябваше да гледа и да слуша меланхоличния свинар, който бърбореше и се оплакваше и когато имаше, и когато нямаше хора в ханчето! Разказваше за старото време, за стадата свине, за младите си години, по които, изглежда, щеше да въздиша до гроб, и за състоянието, което искаше да има сега, при сегашния си ум и опит; и от време на време с въздишка хвърляше тъжен поглед към Тинкуца, своята бъдеща роднина. Хвалеше себе си и отдалече кореше своя Милош, като казваше, че не заслужавал жена като нея!

И все в тоя дух, докато Тинкуца не го натиреше да нахрани свинете, които грухтяха на вратата и подсещаха стопаните.

Сега Пера Тоцилов отмина всичко това и го остави зад себе си; той караше напред към селото. Привечер пристигнаха в село. Поповете платиха на Пера Тоцилов честно, както се бяха пазарили. И единият, и другият поп му дадоха уговорените десет форинта, след като дълго тършуваха из дълбоките си попски джобове — не защото там нямаше пари — пари имаха колкото искаш, а защото и двамата много трудно се разделяха с такава сума и защото и единият, и другият дълго мислиха дали не е хубаво да го укорят за неговата селска неискреност и за ограбването на собствените си попове; да му кажат, че това никак не е хубаво и че друговерците никога не биха направили такова нещо на своя патер или пастор. Но сякаш размислиха и платиха без забележки. Това поокуражи чорбаджи Пера Тоцилов и след като преброи парите и ги сложи в кесията, той я мушна в кончовите на ботушите си и вежливо им поблагодари:

— Е, благодарим ви, че помогнахте на един сиромах. Много ми помогнахте. Па дотрябвам ли ви, заповядайте — аз съм насреща, а как карам и какъв е характерът ми — видяхте сами.

Двамата попове махнаха с ръка и нищо не му отвърнаха.