Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

Съдържа, вечерята и нощуването при гостоприемния ченейски свещеник, така наречения поп Олуя. В нея е кулминационната точка на действието, което се развива в Ченей и Темишвар

Отново продължителен и скучен път. Дъждът престана. Пера Тоцилов подкара по-бързо конете, които в ханчето си бяха починали добре. На хоризонта се показа ченейската камбанария, но Ченей все още беше далеч. Пътуваха, без да срещнат някого из пътя. Така минаха два часа и половина и едва тогава започнаха да срещат изпървом каруци, а подир тях и пешеходци — все шваби с дървени обуща, с ръце в пазвите, наредени един след друг като гъски.

Ето го и Ченей.

Още малко и ще стигнат на пазарището. Минаха край гробището, оставиха след себе си и големия кладенец в началото на селото, и големия кръст и навлязоха в Големия сокак. Отминаха и него и още по видело спряха пред къщата на свещеника.

Пред поповата къща имаше цяла сюрия изкаляни деца. Бяха се насъбрали върху меката утъпкана кал и играеха на „прескочикобила“. Щом каруцата зави и се запъти към поповата къща, едно от тях като вихър се втурна в двора и закрещя, колкото му глас държи:

— Отворете портата, гости идат!

— Какво се дереш като магаре! — сопна му се от двора стопанинът, който като всеки поп предпочиташе да ходи на гости, отколкото да ги посреща. — Ако са гости, да не са вълци!

Портата се разтвори и каруцата влезе.

— О-хо-о! Добре дошли! Добре дошли! — посрещна ги и ги поздрави домакинът. — Какво щастие, каква чест!

— Добре заварили! — долетя изпод кожуха гласът на поп Чира; а щом слязоха, от лявата страна на каруцата се показа и главата на поп Спира, от която се вдигаше пара като от варена шунка, когато я извадят от голямата тенджера.

— О, какво щастие, какво щастие! Та вие ли сте това, честнейши?

— Мимоходом, само мимоходом — каза поп Чира, — утре продължаваме пътя.

— О, много, много ми е драго!

— Утре, щом се зазори, тръгваме — каза и поп Спира, като слезе от каруцата и се запъти към домакина.

— О-о-о! Спиро — възкликна радостно домакинът, — ти ли си това, Спиро? О-о-о! Чудесно, чудесно! Значи, това си ти?…

— Не, не съм аз, ти си! — отвърна поп Спира и двамата се целунаха няколко пъти най-сърдечно.

— Е, заповядайте, заповядайте! Рокса, Глиша, къде се запиляхте, по дяволите!? — закрещя домакинът, като се разшъта из двора.

Начаса дотичаха Глиша и Рокса и започнаха да свалят багажа от каруцата.

— Е, много ми е драго — каза домакинът. — Значи, чак утре си отивате? Поне малко, ей тъй, на рахат ще си поприказваме. Заповядайте, заповядайте в стаята, съблечете се.

Влязоха в къщата, Пера остана да чисти колелетата, като псуваше калта и пътя; Глиша отведе конете в конюшнята, а Рокса започна да мами кокошките по двора.

И докато цяла дузина съседски дечурлига се покатериха в каруцата и започнаха да „яздят“, да се бутат, въргалят и плачат, а жените в кухнята скубеха кокошката и приготвяха богата вечеря, поповете си поговориха за много неща. От разговора хазяинът забеляза, че между гостите има нещо — че не са в добри отношения. И понеже бе по-близък с поп Спира, най-сетне, щом останаха за малко насаме, той го запита:

— Спиро, аз забелязвам нещо! Все ми се чини, че между тебе и поп Чира нещо не е в ред, а? Какво става с вас? Да не сте се скарали по пътя! Толкова е противно времето, та никак не е чудно, че човек се сърди на всекиго и го избива само на кавга.

— Ех — въздъхна поп Спира, — скарахме се ние в много хубав ден, който сега ми изглежда съвсем черен, като се сетя за него.

— Как тъй?

— Заради жените. Жени, като всички жени! Направили триста поразии, та сега и двамата си имаме работа до гуша и главоболия, особено аз…

— Нищо такова не съм чувал, Спиро!

— Изглежда, че фрау Габриела не е имала пари за каруца, иначе и вие щяхте да се научите.

— Какво приказваш!

— Ами такова, най-добре е да отидем в друга стая; не искам, знаеш, да ни прекъсват! А там ще ти разкажа всичко, от игла до конец; защото това е дълга история, а ти, както рекъл псалмопевецът, си единственото мое упование и щит.

— О-о! Какво приказваш! Вярно ли! — учуди се поп Олуя. — Казвам ти, нищо не съм чул. Виж ти! Хайде, на драго сърце ще ти помогна! Хе-хе! — засмя се домакинът. — Може ли, може ли да не ти помогна! Спомняш ли си, Спиро, какви лудории вършехме, когато бяхме семинаристи; как аз правех серенади на икономката на католическия свещеник, а? Да не беше тогава ти, зле щях да си изпатя! Та как няма да ти помогна! Ти само си кажи болката!

— А, сещам се, беше му някаква роднина, нали?

— Такова нещо! Е, хайде!

И двамата отидоха в съседната стая. Докато те стояха там, в кухнята се приготвяше вечерята в присъствието на Пера Тоцилов, който седеше край огнището и в компания с ченейския клисар попийваше ракийка. За да съкратят по някакъв начин времето до вечерята, разговаряха за тазгодишната реколта и ядяха подлучени тиганици, намазани с мас. През това време от разговора се разбра, че Пера Тоцилов и клисарят са някакви роднини или по-точно, ще станат роднини, когато някои техни близки, които живееха невенчани, се венчеят.

Наредиха масата и донесоха гозбата.

Поп Спира и домакинът излязоха от стаята. Последният го окуражаваше:

— Не се грижи! Как да не те отърва. Спомняш ли си, когато ти ме отърва от белята! Но хайде, слагат вечерята.

Влезе и поп Чира.

Всички насядаха, а госпожа попадията с клисаря и Рокса им поднасяха.

Гостите бяха изгладнели здравата, затуй до средата на вечерята никой не говореше, всички се хранеха както у дома си. Разговорът се оживи чак когато донесоха две чинии с понички, наслагани като пирамиди, и пиеха осмата или деветата чаша. Разговаряха за свои неща — за енориите, за венчавките, кръщавките и погребенията; за епископите и учителите, за старите времена и за това, как е днеска.

— Е, как са енориашите, домакине? Като предишните ли са?

— Все си казвам: „Да не дава господ по-лошо!“

— Така ли? — каза поп Чира.

— Знаете ли, не умират нещо хората сега… помня други години как беше; пък и не се раждат както някога — отвърна домакинът. — Малко се раждат, затуй, изглежда, и малко умират.

— Да, да, имате право. И аз съм забелязал такова нещо — потвърди поп Чира.

— Няма ги старите времена — каза домакинът. — Помня, боже, тогава всяка къща беше пълна с деца, все по девет Юговичи! И тогава беше леко. Женитби — колкото искаш! Че лесно и драго ти беше да попуваш! Попувай днес, когато всичко е с такси и по някакви тарифи. Ха живей, ако можеш!

— Не струва, не струва! — каза поп Спира.

— Ето, тръгнете от къща в къща и ще видите, че никъде няма да намерите, както някога, в щастливите времена, пълна къща с деца, ами или по едно или пък хич. Ако е девойка, току-виж, избягала с някой ергенин, че после едва можеш ги накара да се веичеят по обреда на нашето благочестие; а ако е момче, взема девойка от второ или трето село и там се венчава, а аз оставам с празни ръце. Не знаеш кое е по-лошо.

— Лоши времена наистина! — съгласи се поп Спира.

— Все си мисля, че са виновни нашите епископи — каза домакинът. — Няма вече някогашните попове, а ги няма, защото няма и предишните владици. Боже, помня през детските си години какво се разказваше за митрополит Ненадович, че и за Стратимирович! Какви великани бяха! Каква дисциплина, каква строгост! Каква глава, боже мой! Е, разбира се, тогава бяха по-други и владиците, и поповете, пък и енориашите! Това беше мълния, същинска мълния за духовенството — и за бялото, и за черното. Той да чуеше, че някой се е карал с енориашите или че е пушил пред хората, или че се е веселил в компания — тежко му! Тежко му! Пък ако някой, като вдовец например, вземеше домакиня в къщи, както друговерците-попове, или поп с поп да се скара за сеир на стадото си, е, тогава бих искал да видя кой ще посмее да се покаже пред очите му! За най-малкото прегрешение наказваше жестоко.

— Ех! Не е хубаво и когато някой е прекалено свиреп. Е, боже, нали сме хора, слаби същества, та понякога и грешим, защото е казано „никто же без греха, токмо един господ“. Та нима затуй да ме наказва, като безбожните Содом и Гомор?! — каза поп Спира, на когото никак не се понрави разговорът за строгите епископи и архиепископи.

— А пък свещеник да се оплаква от свещеник пред епископа — продължи домакинът, — и то енориашите да знаят! Хубава работа! Не знаеш кой ще си изпати по-зле — тъжителят или обвиняемият.

— Я я, я оставете тия разговори! — каза поп Чира. — Цял ден ни друса каруцата, а сега и такива приказки. По-добре кажете накратко: нищо не е както едно време; нито ги има някогашните епископи, нито старите попове, нито тогавашните енориаши, нито пък ония учители.

— Тъкмо ми взехте думата от устата, уважаеми — подхвана домакинът. — Та нима е хубаво това, което правят новите, днешните учители?! Все да се отличават от другите! Не разрешават на учениците да бият камбаната: казват: „Учениците са, за да учат.“ — „Вярно, учениците са, за да учат, но те са синове и на нашата света църква — казвам на учителя, — защо да не служат на църквата и олтара!“ Поне да не знаех, че децата обичат камбанарията и че душа дават, за да се увисят на въжето! По цял ден не биха слизали оттам. И тъкмо оня ден, сладко се посмях. Питам едно дете:

„Перо, какъв ще станеш, щом пораснеш?“

А то казва:

„Ще стана звънар.“

„А ти, Иво?“

„И аз“ — казва то.

„А ти, Живко?“

„Ще нося първия дискос.“

„А ти, Нико?“

„Ще стана клисар.“

„А ти?“

„Ще духам в кадилницата.“

„А ти?“

„Ще стана звънар.“

„Аз ще нося рипидите.“

Като погледнеш, всички искат да служат на църквата. При това и други неща си признаха! Мислиш, че много им е зор за читанките! А как хубаво беше преди — децата биеха камбаната, а звънарят оставаше у дома да помогне в работата. А сега трябва да взимаш и-и-и помощник-звънар! Ето докъде я докарахме! Не струва, за нищо не струва тая нова наука. Докъде ще ни изведе това, един господ знае!

— Е, бог да ни спаси! — прекъсна го поп Спира.

— За спасение! — отвърна му домакинът, като се чукна с него един, а с поп Чира два пъти.

Попийваха си, разговаряха се и пак пиеха. Поп Чира се зачерви и не само пиеше, а наливаше и своята чаша, и чашата на домакина, сякаш той беше домакин. Разговорът течеше живо и неусетно, чашите непрекъснато се пълнеха и опразваха. Домакинът обръщаше чашите и току ги подканяше, и по-често поп Чира, с когото бяха по-малко познати; щом речеше да се чукне, с поп Спира се чукаше по веднъж, а с поп Чира все по два пъти. Почерпиха се и с пунш, който по онова време се пиеше във всяка по-заможна къща.

Поп Спира излезе навън, за да каже на Пера Тоцилов кога да ги събуди. И докато той се позабави навън, а домакинята тършуваше из кухнята, домакинът се впусна в съвсем друг разговор с поп Чира:

— Ама вие нищо не казвате, честнейши, на вас, мисля, че може да се честити. Научихме се, че вие, такова, омъжвате госпожица дъщеря си, а?

— Така е! — отвърна поп Чира. — Сега, след Коледа.

— А, значи е истина? Е, няма що, този човек ще вземе добра домакиня и дето се казва, спътница в живота — каза домакинът. — То по-добре да беше той тук, та на него да честитя, защото има за какво да му се честити. Малко ли е да вземеш девойка от такава къща!

— А, и той е добър! — добави поп Чира. — И тя ще вземе, дето се вика, добър другар! Аз съм много доволен, предоволен! — каза доволно поп Чира, като напълни своята чаша и чашата на домакина. — Е, господ да ни спаси!

— За спасение! — Опразниха чашите до дъно. — Завършил е семинарията, така ли?

— Да, завършил е семинарията с отличие. Има чудесен глас, като цар Давид с арфата. Външен вид, обноски — всичко, всичко!

— А много ли иска?

— Не е споменал нито дума. Нито думичка…

— А че, разбира се, умен младеж и си мисли: нали най-скъпоценното взех, а? Взе работлива и възпитана девойка, примерна тъща и честен тъст, а останалото, казва, за какво ми е? Хайде, значи, за здравето на годеника! Да ни спаси господ!

Чукнаха се. Поп Чира изпи до дъно чашата и си наля още една.

— Е, да се чукнем — каза домакинът — за здравето на родителите на годеника!

Чукнаха се. Поп Чира отново изпи чашата до дъно.

— Пък и той, и той е чудесен. Олицетворение на скромност! Ако го видеше негово преосвещенство, нямаше да го изпусне. Веднага щеше да го прибере; нямаше да му даде да се жени, ами с него, та в манастира; щеше да стане от него втори Раич или Мушицки[1]! Много, много съм доволен от него! — каза разчувствуван поп Чира, който не забеляза кога домакинът напълни чашата му и съвсем несъзнателно се чукна с него. Домакинът я изпи на половина, а поп Чира — до дъно. — На дъщерята, на нея трябва повече да се честити, трябва да призная това! — откровено каза поп Чира.

— Собствено — започна домакинът — всичката заслуга трябва да се припише на вашата уважаема съпруга, госпожа Перса, защото има една приказка: „Виж майката, па тогава искай дъщерята!“ И така, осмелявам се да вдигна наздравица в чест на примерната ви съпруга, госпожа Перса!

Чукнаха се; поп Чира надигна до дъно, а домакинът — останалата половина от чашата.

— А бе то — добави домакинът, — знаете ли, ако продължим все така, да ме простите за израза, да се ровим и да подушваме, то не е чак толкова заслуга и на госпожа Перса, на съпругата ви, колкото ваша, тъкмо ваша, честнейши отче Чиро, че вие на времето си избрахте за жена госпожа Перса, а пък тя възпита госпожица Мелания!… В края на краищата вие сте главният виновник за днешното щастие на господин Пера, пък и на госпожица Мелания, както вие поне казвате.

— Горе-долу така е! — съгласи се поп Чира.

— Ех, че защо тогава пихме напразно за други, по-малко достойни, а вас прескочихме. Трябваше първо за ваше здраве, скъпи и рядък мой гостенино, честнейши отче Чиро! Но нищо, все още можем да поправим грешката. И така, зачеркваме всичко и започваме отново! Това е, значи, първата наздравица, нека да бъде във ваша чест! Да ни спаси господ!

Чукнаха се и пиха: домакинът изпи половина, а поп Чира цяла чаша. Добре се поразвеселиха поповете.

„На реках вавилонских, тамо седахом и плакахом“ — запя разчувствуван поп Чира. Той се пооблегна на стола, вдигна вежди, отпусна глас и започна да извива все по-високо и по-високо, за удоволствие и удивление на домакина, който от време на време го ободряваше с думите:

— Така, така! Това ми харесва!

Поп Чира изпя целия псалм, всичките девет куплета, като след всеки куплет смигваше на домакина, сякаш, тържествувайки, го питаше: „Е, какво ще кажете?“

Веселиха се поповете. Домакинът изпя един друг псалм: „Из глубини воззвах к тебе, господи“, а поп Чира трети: „Господи, воззвах к тебе, услиши мя; вонми гласу моления моего“.

В чудесно разположение и домакинът, и поп Чира се чукаха, пееха псалми — един от друг по-хубави, и пиеха подред за здравето на госпожа Перса и на останалите.

След това отново продължиха разговора за девойката, за младоженеца и енориашите, и дали младите щяха да останат на село, или щяха да търсят някакъв град. Тук поп Чира подшушна, че Мелания желае да се преселят в града. Те си побъбриха още известно време, чукаха се и обръщаха чашите, хвалеха взаимно гласовете и пеенето си, докато не се върна поп Спира и домакинята не ги почерпи за втори път с пунш. След пунша отново се изредиха с вино. Най-приказлив беше поп Чира; той сипваше и на себе си, и на останалите, като хвалеше домашните си.

— Каквато е майката, такава е и дъщерята! — каза поп Чира. — Моята Персида е, така да се каже, съвкупност от добродетели и разбира се, че и дъщеря си е възпитала така; а който я вземе, ще бъде щастлив и доволен, както съм доволен аз от съпружеския си живот.

— На кого ги приказвате вие — попита домакинът, — това нещо ние го знаем отдавна!

Пиха, чукаха се и пак пиха. Но от време на време настъпваха кратки паузи и щом разговорът започна да замира и очите да се затварят, поп Чира пръв напомни, че с удоволствие би си легнал, защото утре сутринта тръгвали рано. Домакинът не се възпротиви. Гостите станаха от масата и отидоха да спят. Поп Чира сложиха в гостната стая, а на поп Спира, като на по-близък, дадоха легло в спалнята на домакина.

Подир малко влязоха домакинята и една сънлива и разрошена прислужничка, събраха съдовете от масата и си излязоха.

— Какво си помъкнала тази саксия с кактуса, къде ще я носиш? — попита я домакинята, която се спря и погледна как Рокса се покланяше сънливо. — Ей, рошло такава, та ти както си права, ще заспиш. Само за дрямане мислиш, ненадрямала се дано, мързелано влашка. Остави саксията, прибери вилиците и лъжиците, па върви да спиш, а утре рано те искам на крака да измиеш всичко, щом тая вечер не те бива за нищо! Докато не измиеш всичко, не очаквай закуска! То се е видяло, че трябва по-иначе да се отнасям с тебе. Дай тоя кактус насам, какво го държиш; хайде, махай се да спиш. Ех, тежко му на тоя, който се осланя на тебе!

Излязоха.

Настъпи тишина, а подир малко се дочу шушукане.

— Къде го пази? — попита домакинът.

— Изглежда, в джоба! — шепнешком му отвърна Спира.

— Я да видя! Но най-напред да проверя дали спи.

Отново настъпи тишина. И двамата се ослушваха към стаята на поп Чира.

— Отче Чиро — силничко подвикна домакинът на вратата. — Честнейши… Хей, отче Кириле! — извика още по-силно той. — Забравихте да ми кажете кога да ви събудя.

Тишина. Никакъв отговор.

— Отче Чиро — извика още по-силно домакинът. — Спите ли, а?

Пак никакъв отговор. Тишина. От стаята се чува само силно хъркане, придружено от някакво свистене.

— Разбира се, че спи! — каза домакинът. — Когото обори моето вино, леко не се вдига.

— А-ай! Юнашки „стърже“ — пошепна доволно поп Спира. — Чудесно. Сега може да действуваш спокойно. Познавам го аз него като себе си. Щом веднъж захърка, може триста топа да гърмят до главата му, няма да се събуди. Хайде, върви…

Домакинът се вмъкна в гостната стая…

— В джобовете няма — каза той от вратата, — претърсих ги, но няма. Само някакви мостри; мостри от кукуруз и мостри от вълна, решил е нещо да търси за дъщеря си.

— Къде ли го е мушнал дяволът! — каза замислено поп Спира. — Провери, да не би да е в пояса му! Има той нещо като джобче в пояса си.

— Ама няма го пояса между дрехите му! — каза подир малко домакинът. — Дали не го е оставил в къщи?

— Как няма да го вземе! Как ще се покаже пред владиката без пояс!? Тук някъде ще е поясът. Провери, да не би да го е сложил под главата си, под възглавницата. Стар вълк е той… Същински каяфа[2].

Домакинът влезе отново и подир малко донесе зъба, като сияеше от щастие.

— Имаш право. Беше го сложил под главата си, под възглавницата.

— Дай го по-скоро насам! — каза поп Спира и трескаво сграбчи пояса. — Ха, ето го, ето! Тук е, в джобчето, какво ти разправям?! Сега бързо да го изхвърлим и на негово място да сложим туй! — Поп Спира бързо извади зъба, сложи го в своя джоб, а от джоба си извади загънатото от Аркадие, зави го в хартийка и го мушна в пояса на поп Чира.

— Е, готово ли е?

— Всичко е наред; всекиму своето. Сега по-скоро го остави, откъдето го взе. Сгъни го, както си беше.

Домакинът взе пояса, остави го на мястото му и се върна обратно.

— Продължава да хърка! — учудваше се домакинът.

— Спи като заклан. Ако бяхме някои лоши хора и врагове, преспокойно можехме да му извадим още два здрави зъба; пак нямаше да се събуди лесно! — каза поп Спира, окуражен от успеха. — А казваш, че виното беше силно, а?

— Същински гръм, същински гръм; би съборило и самия Голиат[3].

— Доказателство за това е поп Чира! Ама се накисна, ха-ха-ха!

— Е, сполай на бога! Нали ти казах: остави на мен.

— Е, благодаря ти. А като спомена преди малко за Голиат, след така успешното свършване на начинанието, мога и аз да кажа като цар Давид: „Да постидятся и смятутся вси врази мои; да возвратится и устидятся зело вскоре.“ Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — засмя се и поп Олуя.

— Е, сега лека нощ! Поне тая вечер след толкова седмици ще спя спокойно! Благодаря, лека нощ! Ти, кажи-речи, за втори път ме запопи. Лека нощ! Чакай само да унищожа този проклет corpus delicti. Ако остане в джоба ми, няма да спя спокойно, докато не се отърва от него! — каза поп Спира и излезе на двора.

 

 

Сутринта рано каруцата потегли и към обед пристигна в Темишвар.

На другия ден преди обед и двамата попове ходиха при негово преосвещенство, защото той искаше да ги посъветва предварително и, както се казва, да потуши работата, преди да се стигне до съда и до самия процес. Никога не сме имали под ръка актовете от епископската архива, затуй не можем да се впускаме в подробности при разказването; пък и тази и без друго дълга повест би се удължила с още една глава. В заключение на тази глава ще кажем само, че и двамата попове отидоха при негово преосвещенство. Застояха се при него доста дълго и подир няколко часа напуснаха епископията. Чудно нещо, че поп Чира, макар и тъжител, излезе с клюмнал нос и зачервени страни, а поп Спира, напротив, макар и подсъдим, излезе съвсем весел, така весел, както бе, когато го наградиха с червения пояс. Още по-чуден бе отговорът, който двамата попове дадоха на един свой познат, който ги срещна тъкмо когато излизаха от епископията.

— Какво стана, как завърши? — попита ги познатият. — Свърши ли?

— Да, най-сетне! — отвърна му поп Чира.

— Сполай на бога, всичко е добре! — добави доволно поп Спира.

Но най-чудно е, че при излизането си от епископията двамата попове не се разделиха, а продължиха заедно пътя си, като разговаряха и се обясняваха.

„Помириха се, значи!“ — ще възкликнат читателите. Но защо поп Чира беше унил и разтревожен, а поп Спира весел и щастлив, читателите ще разберат от следващите две глави.

Бележки

[1] Лукиян Мушицки — сръбски поет (1777 — 1837).

[2] Еврейски първосвещеник, който според евангелието е осъдил на смърт Исус Христос и е преследвал апостолите. Символ на лукавство. — Б.пр.

[3] Според библията филистимянски великан, убит от Давид с прашка. — Б.пр.